Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (21)

20

— Проклет да съм, ако покажа, че знам дето е в Лондон! Поне от приличие можеше да ме осведоми! — гневно обясни Франко, докато с големи крачки кръстосваше кабинета, осветена от огъня и раздразнено си играеше с кадифените завеси. — Въпреки че дочух, че скъпата ми сестричка умее да си намира занимания — продължи той. — Тя и нейната интимна приятелка, графиня Седжуик! Лора е в Лондон едва от няколко седмици и вече е в устата на клюкарките, а всички авантюристи тичат подире й, включително и братът на скъпата ни малка Сабина. Да не говорим за граф Д’Арланжан. А това е малко прекалено, струва ми се! В края на краищата Лора е в течение, макар и да не ми се вярва, че лейди Хонория подозира нещо, иначе със сигурност не би го допуснала. Ако трябва да бъда искрен — тук Франко неочаквано се обърна към приятеля си, който стоеше пред пращящия огън, — обидно ми е, че винаги трябва да научавам за най-новите й авантюри от чужди хора!

— Като нашата обща позната, например, очарователната и любезна госпожа Уестбридж! — с безстрастен глас отвърна Трент Чаланджър. — Имаше право, що се отнася до нея… тя е изключително добре информирана, а освен това и необичайно услужлива.

— О, да… такава е! — Франко се ухили неволно. — Но наистина, Трент! Все пак съм неин брат! Какво да правя!

— Може би трябва да поговориш сериозно с нея — предложи Трент с безизразен глас. — Не мислиш ли, че тя може да се нуждае от братски съвет?

— Но тя няма да чуе и дума от онова, което ще й кажа — обясни Франко и не след дълго се сбогува. След като го изпрати, Трент против волята си бе обсебен от мисли за вятърничавата му сестра.

„Прелестната Лора“ бе я нарекла жълтата преса. Нямаше месец откакто бе в Лондон, а вече бе накарала целия град да говори и пише за нея! Новата кралица на балните зали! Лицето и тялото й вече красяха евтините пощенски картички и дори пристегната в корсет и в строго вечерно облекло, тя се бе превърнала в тема на нескончаеми разговори и предположения. Издаваше я онази тайнствена усмивка, тъй неотразимо прелъстителна. Обещание и предизвикателство, което можеше да се превърне в заплаха. Защото под копринените одежди, които прекалено лесно можеха да бъдат свалени, имаше не само красота но и дълбини от страст и чувственост. Да върви по дяволите!

След това Трент наруга сам себе си, минавайки на испански, който винаги му бе на езика. Тя се бе оказала отзивчива и податлива, а той бе имал глупостта да я вземе, вместо да я остави на първия, който я пожелаеше — мъж или жена, за нея изглежда нямаше особено значение! Съвсем открито го бе очаквала, бе копняла, дори молила за това, малката уличница! А сега, на практика изгубила девствеността си и натрупала опит в изкуството да се преструва и играе всякакви роли, Лора Морган се бе превърнала в звездата на града, преследвана от почти всеки честолюбив мъж, ламтящ за богатството й, а навярно и за нея самата. Би направил грешка, за която навярно щеше да се наложи да плати, ако се ожени се накрая за госпожица Морган, преди някой да го изпревари. Реджи Форестър, например, с чиято сестра, представена му от Франко, Трент спеше напоследък. Не биваше да забравя, разбира се, и граф Д’Арланжан, някогашен любовник на Джини Морган, който случайно се оказа баща на онзи нещастен виконт, който Лора за малко не уби. За щастие се бе задоволила само с това, да го направи за смях пред всички.

— Не мога да се оправя със сестра си — бе казал Франко. — Бих се радвал, ако предприемеш нещо! Ако не ме лъже паметта…

— А аз бих се радвал, ако не ми напомняш някои неща!

— Тогава значи си се отказал от намерението си да се ожениш за нея? Не мога да ти се сърдя за това! Тя е невероятно своенравна и неразумна. Жал ми е за всички онези нещастници, които си въобразяват, че са влюбени в нея!

След това Франко бе добавил, че сестра му щяла да преживее истински шок, научавайки, че херцог Ройс, за когото всички говореха, всъщност бе неин стар познат.

Трент изруга наум и както много често преди това и се запита защо бе приел онова, което искаха от него властния му дядо и господин Бишъп. По една забележителна ирония на съдбата, а и подтикван от честолюбието на баща си, той бе станал херцог Ройс. За нещастие трябваше да носи и бремето на отговорностите, произтичащи от проклетата титла. Наследствени данъци, аренди, разпръснати из Англия и Ирландия имения. А отгоре на всичко и мястото в камарата на лордовете, за което господин Бишъп бе на мнение, че можело да се окаже от полза.

Когато научи, че баща му е починал от сърдечен удар, Трент не изпита нищо.

Отговорът му на новината, че вече е херцог Ройс, бе същият като онзи на дядо му Доминик: „Плюя на проклетата титла!“

Разбира се, господин Бишъп бе онзи, от когото научи новината! Всемогъщият, всезнаещ господин Джим Бишъп и външният министър на Съединените щати изглежда имаха други планове и намерения. А размахът на техните планове и начинът, по който той, Трент, щеше да се окаже въвлечен в тях, щяха да проличат едва когато вече бе твърде късно, а той — прекалено затънал в цялата тази работа.

— Целесъобразност, Чаланджър! Ваша светлост, нали така се казва. В момента имаме нужда от вас тук, разбирате ли? В Европа стават някои неща… особено в Англия. А вие ще имате не само място в камарата на лордовете, но и достъп до висшето общество. Няма нужда да правите нищо, освен да си отваряте очите и ушите… отначало просто да опипвате почвата. А в последствие може би ще произнесете една-две речи в парламента. Ах, да, между другото Паркхърст от посолството ще се свързва с вас от време на време… а без съмнение и вие с него! Когато е необходимо.

След тези думи господин Бишъп беше отместил стола си назад, а Трент бе избухнал гневно:

— Момент, нещата не са толкова прости! Аз съм американец, забравихте ли? Ако не бях, нямаше да бъда забъркан в тайнствените ви машинации! А както вие много добре знаете, ако изявя претенции към титлата и мястото в камарата на лордовете, би трябвало да се откажа от американското си гражданство. Какво бихме спечелили с това?

— А, ако се безпокоите за това, всичко вече е уредено. Sub rosa, разбира се. Когато всичко отмине… е, тогава ще можете да вземете решение, хм. Що се отнася до нас, нищо не ви пречи да си останете американец толкова дълго, колкото желаете… между нас… но не и за другите. Разбирате ли какво имам предвид?

— Ха! — унило бе рекъл Трент, измервайки Джим Бишъп с присвитите си, леденостудени очи. — Предполагам, друга гаранция няма да получа?

— Досега няма случай да не съм удържат на думата си — хладно бе отвърнал господин Бишъп. — Е, значи ще се чуем? А междувременно сигурно ще намерите начини да се забавлявате. За днес довиждане, Чаланджър… или по-добре, ваша светлост, херцог Ройс.

По дяволите Бишъп с неговата хладна арогантност и заповеди! Внезапно лицето на Трент се разтегли в изключително злобна усмивка. Бяха го посъветвали, да, дори насърчили да се забавлява и — както бе съмнение би сторил господин Бишъп — да „се възползва от новия си статус“. Е, той щеше да изиграе ролята си добре. Защо не? Нямаше какво да губи, а можеше да спечели това-онова!

Във всеки случай там бе Лора Морган и неизбежната среща с нея. Среща, която очакваше с нетърпение, въпреки — или може би именно защото не знаеше какво щеше да излезе от това и как щяха да реагират двамата с нея.

Удивително беше колко лесно златисто-розовият лик на Сабина бе изместван в представите му от пламтящия образ на Лора. Той твърде живо си спомняше тежките й, падащи почти до талията коси, цвета и копринената мекота на кожата й, усещането от допира с нея, навсякъде.

Сбърчил вежди, което му придаваше доста мрачно изражение, Трент с дълги крачки измерваше библиотеката от единия край до другия. Защо, по дяволите, бе допуснал да се промъкне в мислите му като отрова? Рано или късно щеше да я срещне, а междувременно имаше достатъчно други неща, за които да се тревожи. Сделки — всички онези нескончаеми правни въпроси, с които с голямо нежелание се занимаваше. Трент почувства известно облекчение, когато Хъджис, икономът, останат още от времето на баща му, почука на вратата и го осведоми, че е пристигнал господин Уедърби.

— Ах, да, разбира се, очаквах го. Въведете го, Хъджис, и донесете червено вино или каквото там се предлага в подобни случаи!

Хъджис почтително сведе глава, преди да се отдалечи. Херцогът, намираше той, изобщо не приличаше на баща си. Дори и външно. Сред прислугата се носеше слух, че майката на негова светлост била испанка. Но въпреки заплашителния си, мрачен вид настоящият херцог Ройс поне бе джентълмен, а това все пак бе нещо! Говореше се дори, че навярно лейди Маргарет щяла да се върне в къщата, за да изпълни ролята на домакиня.

Господин Уедърби, адвокатът на Трент Чаланджър, бе натоварен с овехтели папки с дела, които съдържаха безчислени, осеяни с латински фрази документи. Господин Уедърби, застаряващ мъж с посребрена коса и мустаци, приемаше много сериозно етикета и онова, което считаше за свои задължения, и най-вече обстойното разяснение на всички подробности, свързани с наследените от младия херцог Ройс имоти.

„За бога — мислеше си Трент по-късно, след най-малко четвъртата или петата чаша превъзходно шотландско уиски, донесено от Хъджис, — в какво се забърках?“ Ловни хижи, огромна, заобиколена от паркове и домовете на арендаторите селска къща някъде в Корнуол, градската къща в Лондон, без да става дума за именията в Ирландия, към които отгоре на всичко спадаше и някакъв замък! Това бе прекалено много, за да мисли в момента за него, въпреки че вежливо изслуша господин Уедърби и, както се надяваше, зададе правилните въпроси. Слава богу, адвокатът го бе уверил, че ако херцогът желае, той щял да продължи да се грижи за всички въпроси около наследството. Винаги на неговите услуги! Освен това господин Уедърби бе споменал, че писал на лейди Маргарет Синклер, вдовицата на херцог Ройс, и е получил нейния отговор, който съдържал готовността й да приеме новия херцог Ройс, по всяко удобно нему време.

Още нещо, което трябваше да се свърши! Естествено, вината не беше нейна и Трент много добре го знаеше. Виновен за всичко беше баща му, който обаче вече не бе сред живите, за да отговаря за греховете си. Дяволите го взели! Трент впери празен поглед в огъня, запален по негово нареждане, и сега пламъците му напомниха за лагерните огньове, край които се бе грял някога… за чувството за необятна шир във всички посоки. Безграничната земя, безкрайно небе и навсякъде места, които чакаха да бъдат открити.

Какво правеше тук, в Лондон, опитвайки се да играе ролята на някакъв проклет херцог? Трябва да си е бил изгубил ума, допускайки да бъде убеден от господин Бишъп да участва в този маскарад, когато имаше толкова много вълнуващи неща, с които би предпочел да се занимава, толкова много места, където би предпочел да бъде.

— Госпожа Уестбридж, ваша светлост. Твърди, че я очаквате. — Изражението на Хъджис бе безизразно както винаги.

— Ах, да, благодаря. Трябваше да ми помогне да отговоря на всички онези покани и визитни картички, натрупали се на писалището ми!

— Да, сър. Разбира се. Но ако негова светлост благоволи да си наеме секретар…

— Досега не съм имал време да помисля за това — нетърпеливо отвърна Трент и за миг се запита дали на лицето на Хъджис щеше да се изпише някаква реакция, ако водеше господаря си да сграбчва Сабина Уестбридж и да започва с нея страстна любовна игра направо върху червения персийски килим. О, небеса! По-добре да не го прави пред очите на бедния Хъджис, въпреки че имаше чувството, че Сабина не би имала нищо против! Вече бе установил, че Сабина е необикновено отзивчива… в много отношения!