Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (2)

1

Лора Морган се бе предала в ръцете на намръщената си камериерка, която среса разрошените й къдрици, а след това закопча хубавата рокля върху един — както и самата рокля — напълно ненужен дантелен корсет, който момичето щеше да свали веднага щом Филомена се оттеглеше за следобедната си дрямка. Лора мислеше за родителите си и забележителната им връзка, която тя не можеше и навярно никога нямаше да разбере.

Какво ги бе събрало? И какво ги бе свързало отново след многобройните им раздели и вражди, този път завинаги?

Любов? Предизвикателство? Какво? По някаква неведома причина, въпреки всичко случило се и различните посоки, в които бе потекъл животът им, те се обичаха… поне доколкото можеше да прецени Лора. Обичаха се, макар и не с кротката, романтична любов, за която бе чела в книгите. Незнайно как те споделяха чувствата си, усещаха се един друг… Тя го знаеше — в много по-голяма степен отколкото брат й Франко, — при това напълно интуитивно, без всъщност да схваща цялата сложност на техните взаимоотношения.

Трудно й бе да си ги представи обичащи се умерено или дори разделени. И въпреки че се радваше, задето им бе толкова добре в чужда компания, все пак понякога се чувстваше изключена от особената им, толкова сърдечна връзка. Имаше дори моменти, в които, обзета от самосъжаление, тя бе измъчвана от самота. В такива моменти не й помагаха нито любимите й книги, нито дневникът, в който понякога с часове записваше душевните си вълнения, скрита в стаята си или на едно прохладно, закътано местенце в околностите на хасиендата. Дърветата там растяха плътно едно до друго, а клоните им бяха отрупани с уханни, подобни на слънчеви зайчета цветове.

А откакто почти цялото внимание на Франко бе погълнато от хубавата, срамежлива Мариела от близкото селце, Лора се почувства още по-самотна, така че не й бе останало нищо друго, освен нейните фантазии с всички онези вълнуващи и романтични случки. А също и дневникът, в който записваше всичките си блянове, но така, сякаш ставаше дума за някаква друга личност.

Сега се видя принудена да признае пред себе си, че й бе трудно, почти невъзможно, да пише за чувства, които сама не бе изпитвала.

Единствените влюбени, които познаваше, бяха родителите й и леля Миси и чичо Реналдо. Но любовта между Миси и Реналдо бе по-различна — улегнала и не толкова бурна. Не страстната любов между родителите й, водеща до изблици на гняв и караща ги да се държат така, като че се мразят, само за да затръшнат малко след това вратата на спалнята след себе си. Тогава й се струваше, че остават почти цяла вечност зад заключената врата.

„Но какво всъщност е любовта — питаше се Лора. Колко лица имаше и от колко най-различни усещания се състоеше това чувство, за което столетия са били съчинявани хвалебствия? Дали бе нещо, което повличаше човека като неудържим ураган или един вид клопка?“ Лора гневно се закле никога да не попадне в оня затвор, чиито стени бяха собствените чувства на човека!

— Ето, това е! — обяви Филомена и отстъпи крачка назад, за да огледа ефекта от труда си. — Днес, когато посрещнеш бъдещия си годеник, ще изглеждаш като истинска млада дама.

Тези думи бяха достатъчни, за да възпламенят избухливия темперамент на Лора. Тя обърна гръб на огледалото, в което бе разглеждала новия си и необичаен вид, и гневно смръщи чело.

— Моя годеник? Аз нямам годеник… и няма да имам, освен ако не реша да избера някой мъж по свой вкус. Разбра ли? Тази вечер гостенин ще имат майка ми и баща ми, не аз! На мен ми е все едно — може дори да реша, че изобщо не си струва да се запознавам с този калифорниец. Във всеки случай, последния път, когато бяхме в ранчото в Монтерей, дочух доста неприятни неща за него. При това от собствения му брат! Нямам намерение да бъда една от многото му жени, още по-малко негова novia! Казах го и на родителите си. Прадядо ми и дядото на този човек трябва да са полудели, за да сключват такова смехотворно споразумение. — Зърнала смутения поглед на Филомена, момичето си пое дълбоко дъх и продължи с овладян глас: — Е, аз се поразгорещих, скъпа Филомена! В края на краищата вината не е твоя, нали така? Просто… просто в момента съм малко объркана. Моля те да ме разбереш и да ми простиш!

Тя прегърна любвеобилно възрастната жена, за да я успокои, но след като Филомена бе излязла, мърморейки под носа си, Лора отново се обърна към огледалото и се изплези на отражението си. Дама, ли? Пфу! Косата — сплетена на плитки и завита на кок. Роклята — толкова силно пристегната в талията, че й отнемаше дъха. Как бе възможно една жена, пък била тя и дама, да понесе да се облича по този така привлекателен за мъжете начин? Те очевидно не даваха и пет пари за естествените потребности на жената.

Мода, етикет, изисканото и онова, което не бе такова — всички тези неща я пристягаха не по-малко от корсета, от който тя се отвращаваше и който не употребяваше. И всичко това само заради някакъв глупак и едно смехотворно средновековно споразумение между две семейства, сключено още когато тя била съвсем малко дете! Тя, разбира се, знаеше, че цялата тази работа е лишена от смисъл и със смях би прогонила този така наречен свой годеник, ако не знаеше, че й остава още съвсем малко време тук, на това място и в обкръжение, което обичаше, сред хора, които я разбираха и обичаха.

Все още взирайки се в отражението си в огледалото, тя мигна, за да спре напиращите в очите й сълзи на гняв. Защо трябваше толкова неочаквано да бъде сложена точка на свободния й, щастлив живот? Защо не можеше да остане в къщи или при Миси и Реналдо, вместо да трябва да заминава за Европа, където щяла да бъде възпитавана на всичко онова, което трябва да знае една изискана млада дама? Не, не възпитавана, „изправяна“ бе точната дума. Като някоя крепостна, която щеше да бъде изкарана на пазара за невести, подобно робиня за продан!

Нейният брат-близнак Франко, напротив, се радваше на предстоящото пътуване до Европа и изглежда дори не се сещаше за бедната малка Мариела, която го обичаше и пред която той със своя типично по мъжки неангажиращ маниер се бе обяснил в любов. Когато той се върнеше, Мариела вероятно вече щеше да е омъжена. В случай, разбира се, че веднъж опознал европейските „въртиопашки“, Франко изобщо пожелаеше да се върне. Лора обичаше тази дума. Тя отклони за момент вниманието й от настоящия й проблем. „Въртиопашки“ извикваше в съзнанието на момичето възможно най-упадъчните картини!

Имаше времена, когато Лора не можеше да разбере нито самата себе си, нито своите мимолетни капризи и настроения. Беше почти осемнадесетгодишна — тук, в Мексико, на момичетата на нейната възраст вече се гледаше почти като на стари моми. Наистина, когато бе облечена удобно — както сама обичаше да казва, — в своите опърпани, свободни дрехи, в които приличаше на някое селско момиченце или на циганка, никой не можеше да й даде годините. Въпреки това в някои отношения тя вече бе истинска жена, която се оправяше съвсем добре и извън познатото обкръжение — в един свят, откриващ се на търсещият й, любопитен дух чрез книгите, които Лора жадно поглъщаше, повечето от които бяха взети от огромната библиотека на чичо Реналдо. Същият Тио Реналдо, братовчед на баща й, бе този, който я окуражи да излее върху хартия усещанията и зараждащите се в душата й чувства — да запечата в словесни картини моментите на красота, несигурност и удивление от света и неговите обещания.

В продължение на две години Лора бе посещавала един изискан интернат за млади дами в Сан Франсиско, но бе научила много и от Реналдо, който по професия бе учител, а също и от майка си, за която Лора почти бе сигурна, че на собствен гръб е изпитала всичко, което знаеше. От родителите си бе наследила няколкото чужди езика, житейската мъдрост и обноски, както и ездата, стрелбата с огнестрелно оръжие и умението, ако се наложи, да се защитава с нож и дори с голи ръце. В него тя бе почти толкова изкусна, колкото и Франко, но какво значение имаше това сега!

Лора прогони мрачните си мисли, решена да се наслади на деня и излезе да поязди червеникавокафявия си жребец Амиго — босонога и без седло, както винаги бе предпочитала. Как само щеше да й липсва Амиго! Кой подобно на нея щеше да го оставя с часове да препуска на воля, без юзди и седло?

„Сега няма да мисля за това — реши Лора. — Ще се насладя на всеки миг, който ми остава тук, а опиша ли този ден и родените с него чувства в дневника си, ще го запазя завинаги и ще мога да го преживявам отново и отново с меланхолия и печал.“

— По дяволите! Достатъчно! — рече Лора на глас и отново, гримасничейки, заразглежда отражението си в огледалото.

Отсреща я гледаше непозната млада жена в красива, пристегната с връзки рокля в оранжево и зелено, с нанизан в илици от памучна дантела колан.

С изключение на очите, които бе наследила от баща си и които бяха толкова тъмносини, че понякога изглеждаха черни, Лора внезапно разпозна в огледалото чертите на майка си — по цигански косо разположените очи и вежди, съвсем леко цепнатата брадичка, която в този момент бе вирната инатливо. Косата й бе също толкова упорита и непокорна. Въпреки всичките усилия на бедната Филомена да я оформи в модна прическа, всички гребени и безчислени игли не успяваха да удържат падащите покрай слепоочията и скулите къдрици, виещи се около грациозния й врат.

Косата й, в миналото почти толкова тъмна като на баща й, бе сменила цвета си под горещото мексиканско слънце и сега в „дивата грива“, както камериерката неодобрително наричаше това великолепие, се забелязваха бакърено червени кичури. „Най-малкото имам скулите на мама“ — помисли си Лора. Тя решително смъкна роклята и вместо нея облече любимия си тоалет за езда — тънка памучна блуза и широка, избеляла памучна пола, която й даваше възможност удобно да язди по мъжки. Лора ни най-малко не се тревожеше дали тази пола не е прекалено къса и не разкрива твърде голяма част от бедрата й. Всички в околността я познаваха и бяха свикнали да я виждат в подобно облекло, а освен това никой не би дръзнал да критикува дъщерята на господаря.

Излизайки от стаята си, Лора си помисли, че Филомена навярно вече се е оттеглила за следобедния си сън, така че нямаше опасност от някоя неприятна среща с нея. А Мариса, която Джини бе взела при себе си още като бебе и която настояваше лично да приготвя храната, когато „нейното“ семейство бе в хасиендата, не можеше да откаже нищо на Лора, дори и да знаеше, че момичето крои някоя пакост, която Филомена не би одобрила.

Лора слезе в кухнята, където, умилквайки се и кокетничейки, обяви, че възнамерява да излезе и да поязди малко Амиго. Дали не можело да получи малко храна за из път, когато спре за почивка, давайки възможност на жребеца да си отдъхне?

— Разбира се — рече Мариса, без да се колебае. Не, нямало да каже никому… освен ако госпожата сама не я попита.

— Дори и на отвратителния ми брат? Обещаваш ли?

— Не, не, няма да кажа на никого, освен на госпожата и то само ако ме попита — повтори Мариса.

Лора сложи обяда си и мехчето с вино в дисагите, които висяха от двете страни на хълбоците на Амиго, когато Лора не си правеше труда да го оседлава. Изгубила от поглед хасиендата, тя заби шпори в хълбоците на нетърпеливия жребец, който веднага препусна в див галоп.

Франко съзря сестра си да профучава на вихрения си жребец, който бе почти толкова непокорен, колкото самата тя, и поклати глава. Лора бе непоправимо своенравна и вироглава и той съжаляваше мъжа, който щеше да се опита да я укроти.

— Това не бе ли сестра ти? — момичето до него се понадигна на лакът, бърчейки учудено чело. — Мислех…

— Струва ми се, всички ние мислехме, че поне днес сестра ми ще се държи като дама! Но ти добре знаеш каква е! Сърдита на целия свят, когато не става нейното. Тежко на онзи, който се опита да я обуздае. Лора не познава мъжа, който трябва да й бъде годеник, но направо ще го поболее и той скоро ужасен ще хване пътя! Всъщност, не я виня за тази дива езда. Тя има нужда още веднъж да изпита чувството на абсолютна свобода, преди да остави целия свой досегашен живот зад гърба си.

Запита се дали думите му се отнасяха само за Лора или и за самия него. Видял сестра си да профучава като яхнала метла вещица с диво развяваща се зад нея грива, Франко се улови, че погледът му се бе замъглил, а тялото му бе неестествено напрегнато. Нямаше ли и той да съжалява да се раздели с това място и всички, свързани с него спомени, когато следващия месец заминеха за Европа? Ами Мариела — как щеше да понесе раздялата с нея?

Сега двамата бяха на любимото си място за срещи — една потайна, обрасла с трева просека в гората, пазена от две страни с дървета, а от третата от висока канара. Малко поточе извираше от скалата, образувайки в подножието й миниатюрно езерце.

Иззад завесата от растителност те можеха да наблюдават околността, без минаващите покрай сенчестото им зелено гнездо да могат да ги съзрат.

Вече от няколко години двамата с Мариела тайно се срещаха тук — винаги, когато той се прибереше от училището си на Изтока, винаги, когато успееха да се измъкнат от опеката на възрастните. Неговата сладка индианка, неговата Мариела. Той долови неизречения въпрос в погледа й и му отвърна с целувки — страстно, нежно, настойчиво… след това отново нежно, докато и двамата не забравиха всичко и всеки.

 

Погълната от стремглавото си бягство, Лора не бе забелязала никого. А то наистина беше бягство, трябваше да си го признае. Бягство от непознатия свят, бягство от нещо, пред което неочаквано се бе оказала изправена. Да, това истински я беше шокирало.

Спомни си как беше погледнала родителите си, убедена, че се шегуват с нея! Годеник? И тя чуваше за това едва сега? За разлика от друг път майка й, която си играеше с ресните на светлия си шал, не продумваше.

— За какво всъщност говорите, за бога? — бе попитала Лора. — Нищо не разбирам! Нали не го мислите сериозно… не бихте могли наистина…

— Не зная дали помниш прадядо си — отвърна баща й, — но той бе човек от Стария свят, който не бе свикнал да променя навиците, начина си на живот или убежденията си.

— Но какво общо има това с мен! Или с някаква си женитба? Никога не си споменавал за това. Никой не ми е казвал…

— Лора, скъпа — рязко я бе прекъснала майка й. — Не бих искала да си помислиш, че те насилваме да се омъжиш. Разбира се, че не! Надявам се, познаваш добре баща си и мен. Това, което се опитваме да ти обясним е, че… че има нещо като… как би го нарекъл ти, Стив?

— Има споразумение или „уговорка между семействата“ — бе обяснил той с каменно изражение, не пропускайки да забележи злобните искри в очите на жена си.

Погледът на Лора прескачаше от единия към другия от родителите й, а след това тя, почти тропвайки с крак от гняв, бе рекла:

— Престанете, вие двамата, престанете! Сега не е най-подходящият момент… — овладяла се, тя си бе поела дълбоко дъх, преди да продължи със спокоен глас: — Все още не разбирам, а и вие нищо не сте ми обяснили!

— О, това е нещо, което — как да кажа?, — което е уговорено между неговия дядо и дядото на баща ти. Те, разбира се, все още следват старите феодални… — срещайки мрачния поглед на мъжа си, Джини се бе разсмяла.

— …Обичаи — завърши изречението й Стив, обръщайки поглед към поруменялото от гняв лице на Лора.

— Но, татко, какво имаш предвид, когато казваш, че имало някакви уговорки?

— Да, като уговорката на баща ти с тази Ана, ако не ме лъже паметта — иронично бе подхвърлила Джини, отвръщайки на заплашителния поглед на Стив с мил смях.

— Опитвам се да запазя търпение — сприхаво бе обяснила Лора с приглушен глас. — Но трябва да призная, че все още не разбирам нито дума от онова, което говорите вие двамата. Какво разбирате под годеж! И защо досега не съм чула за тази глупава уговорка, която навярно изобщо не е валидна? Не искахте да кажете това, нали?

— Всичко, което се опитваме да ти кажем — успокояващо бе обяснила Джини — е, че ще трябва да се опитаме да се държим… е, да кажем, учтиво. Сигурна съм, че господин Чаланджър не е по-доволен от тази уговорка от теб!

— Господин Чаланджър, казваш? Сигурно не Джони?

— Боя се, че не. Зная колко сте си допаднали с Джон Чаланджър, докато беше в Калифорния. Но не, в случая става дума за неговия по-голям брат.

— Имаш предвид черната овца? Предателят на…

— Внимавай, млада госпожице — бе я прекъснал насред думата Стив. — Той случайно ми е приятел!

— О, знаем ги тези приятели! — думите бяха на Лора, вирнала брадичка по начин, който прекалено много напомняше на Стив за твърдоглавата му съпруга.

— Всичко, което имам да кажа по този въпрос — решително бе продължил Стив — е, че ти ще поздравиш господин Чаланджър и ще бъдеш вежлива с него. Повече не се иска от теб!

— О, това е невъзможно, непоносимо… Отказвам да участвам в тази игра! — бе избухнала Лора. — Как можете? Очевидно той е на твоята възраст, татко, и…

— Лора, Трент Чаланджър е едва тридесетгодишен! Със сигурност не прекалено стар, за да бъде интересен.

— Но прекалено стар за мен!

— Лора — внимателно бе подела Джини, — трябва да разбереш, че всички ние рано или късно сме принудени да се научим да се преструваме… или поне да бъдем любезни… тогава, когато случаят не е от особено голямо значение. Скъпа моя, трябва да знаеш, че нито баща ти, нито аз възнамеряваме да те принуждаваме да приемеш някакъв годеж, какво остава за женитба! Всичко, което искаме от теб, е да се държиш вежливо, когато дойде Трент Чаланджър. А стане ли дума за тази уговорка, което изобщо не е сигурно, той ще говори с баща ти и веднъж завинаги ще се сложи точка на този въпрос.

— Какво имаш предвид с това, че щял да говори с татко? — Повишавайки глас бе попитала Лора. — Какво общо има татко? Какво става с мен!

Веднага след това тя се бе надигнала със забележително спокойно изражение.

— Е, добре! Допускам, че и без друго нищо от онова, което казвам, няма значение. — Веднага след тези думи се бе обърнала и излязла, шумно, затръшвайки вратата след себе си. Всичко това отново мина през главата на Лора, докато препускаше на гърба на Амиго все по-далече и по-далече от хасиендата.

Да й сервират, че имала годеник, за когото никога не бе чувала и пред когото трябвало да се държи мило — този път родителите й бяха отишли прекалено далече. Тя нямаше да поздрави този Трент Чаланджър, а ако се наложеше, със сигурност нямаше да се преструва на вежлива! Знаеше всички истории, които се носеха за него — че бил стрелец, измамник, а някой го наричаха дори престъпник.

Веднъж напуснал родния си дом, никога повече не се бе върнал, дори и когато майка му била на смъртен одър. Бедният Джони трябвало да се оправя сам с всичко, а сега мизерният му брат смееше да се появи и да нарича себе си неин годеник! Лора се питаше мрачно дали той не се нуждае от пари. Може би е бил лишен от наследство или щеше да бъде, ако пренебрегнеше волята на двамата възрастни мъже. Хрумна й, че веднъж Джони й бе споменал, че дядо му по майчина линия бил неотстъпчив и авторитарен човек, който, подобно на нейния прадядо, не се посвенил да обвърже наследството, което оставял, с определени условия. Е, това не бе неин проблем! Все едно й бе дали ще наследи парите на прадядо си или не!

„Не — мислеше си Лора инатливо. — Няма да се срещна с него!“ Просто нямаше да се прибере. Можеше да посети Анита на село и да пренощува у тях. На родителите й щеше да им се наложи да я извинят. По дяволите, след това щеше да си понесе последиците!

Лора горещо се надяваше, че Трент Чаланджър не възнамерява да остане дълго в хасиендата.