Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (18)

17

— Лора! Лора, скъпа, събуди се! Изплаши всички ни… дори свекърва ми заплашва да повика лекар… Зная, че това не би ти харесало! Освен ако наистина не си болна, разбира се… а за това не искам и да мисля! Но не ти е присъщо да проспиш почти цели два дена, без да сложиш в устата си нищо друго, освен чаша шампанско и малко хайвер! Не можеш ли да ми кажеш какво се е случило? Лора! Престани да се криеш под завивката! От какво се опитваш да се скриеш?

Лора никога не бе чувала гласа на Ена толкова настойчив и се запита възможно ли е приятелката й да подозира нещо, при положение че от пристигането си в Седжуик не бе казала нищо повече, освен че е уморена и има нужда от сън?

— О-о-х! — простена Лора. — Главата ми ще се пръсне!

— Допускам, че е от шампанското. Или си пипнала грип и имаш нужда от лекар. — В гласа на Хелена нямаше и капчица състрадание.

— Ена… ох, моля те, имай търпение! Опитвам се да се събудя, а и наистина имам ужасно главоболие. Но, моля те, не искам никакъв лекар… само малко кафе.

— Кафе и кифлички — прясно изпечени. А аз ще остана при теб, за да съм сигурна, че ще ги изядеш! Свекърва ми направо ще се пръсне от любопитство, а от нас се очаква да направим обичайната разходка в парка, за да видим свят и да се покажем! Исках да те събудя по-рано, за да имаш време да се оправиш!

Лора се насили да отвори очи и когато надникна в очите на приятелката си, безпокойството, което видя там, за миг измести мисълта за преследващите я от дни кошмари.

— Ена…

— Не, моля те, в момента не мога да говоря за това. Също както и ти, по всичко изглежда, не си в настроение да говориш за онова, което ти тежи. — Веднага след това Хелена се наведе напред и неочаквано прегърна приятелката си, преди да продължи с треперещ глас: — Но… ах, Лора, нямаш представа колко се радвам, че си тук! Ти си единственият човек, на когото наистина мога да се доверя!

„Е, добре — мислеше Лора по-късно, докато лежеше в ароматизираната вана, — миналото си е минало. По-добре от сега нататък да мисля единствено за онова, което ми предстои. Грешките са за това, да се учи човек от тях.“ Никога нямаше да повтори веднъж вече допуснатите. Не, никога! Положението й поне не бе толкова безутешно, като това на Ена, която нямаше власт над собствения си живот и живееше безрадостно, следвайки обществените норми.

— Аха! Значи най-сетне решихте отново да се присъедините към живите? — лейди Хонория не дочака младата жена да слезе по стълбите. Лора поднесе извиненията си по особено вежлив и почтителен начин, който би подвел всеки друг, освен проницателната вдовица. — Крайно време беше… вече пропуснахте някои интересни събития. Между другото — многозначително добави тя, — да не би да мислехте, че бихте могла да ме заблудите! Не съм вчерашна, знаете ли!

За щастие лейди Хонория реши да остави въпросите си за по-късно. Всяко нещо с времето си, а те не биваше да закъсняват, ако възнамеряваха да се присъединят към изисканото общество, което по това време правеше обичайната си спокойна разходка в парка. „За да видят свят и светът да ги види“, както Хелена, без съмнение с право бе обяснила на Лора. Те непрекъснато спираха, за да запознаят Лора с някого или да поздравят някой познат.

Лейди Хонория изглеждаше доволна от погледите, с които ги обсипваха.

— Е! — забеляза тя. — Трябва да призная, че привличате известно внимание, особено от страна на господата. А повечето дами изглежда завиждат на парижкия ви гардероб и елегантност. Не съм и очаквала нещо друго. Допускам, че скоро ще станете тема на разговор във всяка компания, госпожице Морган. Вече забелязах някои всеизвестни нехранимайковци да клечат по пейките, за да флиртуват с вас! Не им позволявайте да ви се качат на главата, чувате ли? Дръжте ги на разстояние, демонстрирайки хладна дистанцираност, и така ще можете да направите своя избор измежду подходящите за женитба мъже.

— О, съмнявам се, че някой от тях би ми допаднал. Поне не от онези, които успях да видя досега! — безгрижно подхвърли Лора през рамо и завъртя чадърчето си против слънце. Блуждаещият й поглед падна върху чифт очи — блестящо кафяви, настойчиви очи. Вперени в лицето й така, сякаш я познаваха. Възможно ли бе да е срещала някъде този мъж? Той бе елегантно облечен и изглеждаше добре с посребрените си слепоочия и бакембарди. Излъчваше самоувереност и това неволно й допадна. Мъжът я разглеждаше с интерес и… може би нещо повече? Във всеки случай изглежда не можеше да откъсне очи от нея. Лора се почувства поласкана и го дари с нещо като усмивка, преди с престорено безразличие да извърне глава.

— Аха! — внезапно извика лейди Хонория и отново привлече вниманието на Лора върху спътниците й. — Да не мислите, че не забелязах тази размяна на погледи? На млади години бях известна с умението си да флиртувам! Познавате ли го? — Без да даде възможност на Лора да отговори на въпроса й, тя продължи: — Очевидно не, иначе той би намерил повод да се приближи към нас, за да опресни познанството ви. Този мъж е френски граф. Мисля, тук е на дипломатическа служба, въпреки че това, разбира се, няма никакво значение. Отскоро е вдовец и си търси богата жена. Предполагам, че би могъл да бъде добър любовник, въпреки че не трябва да забравяте, скъпа моя, че, за разлика от жените, с възрастта мъжете губят способностите си. Сигурно разбирате какво имам предвид. Жените, обратното, се пробуждат едва когато мъжете им започват да заспиват рано! Не че това понякога не е добре дошло — добави тя, хвърляйки бегъл поглед по посока на Хелена. — Няма нищо лошо в един млад любовник… докато жената е достатъчно умна да не допусне връзката й да бъде забелязана! Това, скъпи мои, е грях, който обществото никога не ще забрави или прости!

Когато лейди Хонория изрече тези откровени и неочаквани думи, Лора остана с впечатлението, че те са отправени повече към Хелена, отколкото към нея самата. Може би предупреждение? Дали бедната Ена не се е показала прекалено безразсъдна, прекалено откровена? Двете с нея още не бяха намерили време да поговорят на четири очи.

Знаейки страстта на лейди Хонория към споровете, Лора възнамеряваше да се впусне в словесен дуел с нея, когато колата им отново спря, този път за да могат да поздравят седящите в една лека спортна кола млад мъж и дама, която се оказа негова сестра — всепризната английска красавица.

Преди да бъде представена на необикновено красивата двойка, Лора успя да забележи стъписването на Хелена.

Госпожа Сабина Уестбридж бе лъчезарна млада жена, облечена по последна мода, така че облеклото да подчертае стройната й фигура и женствеността й. „Почти прекалено съвършена“ — мислеше Лора, докато я оглеждаше изпитателно. Като порцеланова фигурка, която е създадена, за да бъде поставена на етажерката и да предизвиква възхищение.

Младата жена имаше сребристо руса коса, големи небесносини очи, засенчени от тъмнокафяви мигли, и извити вежди. Кожата й беше с цвят на порцелан, а нежната руменина на скулите бе подчертана с руж. Както Лора забеляза, спадаше към онзи тип жени, които от пръв поглед предизвикваха антипатията и недоверието на представителките на своя пол! Госпожа Уестбридж обаче изглеждаше наистина мила… докато не побърза да увери колко щастлива била най-сетне да се запознае с Лора, за която толкова била слушала от брат й.

Нищо чудно, че Хелена не харесваше това превзето същество! И какво бе станало с Франко, че да се забърка с нея?

Овладяното изражение на Лора не издаде нищо от истинските й чувства, но тя не можа да не забележи, че братът на госпожа Уестбридж, господин Форестър, бе изключително симпатичен мъж с атлетична фигура и стойка на фехтувач. Лора бе заинтригувана от него, защото имаше чувството, че този човек би могъл да я откъсне от мислите й, да я отвлече поне за момент… А той изглежда изпитваше към нея нещо повече от обикновен интерес и помоли лейди Хонория за позволение да я посвети.

— О, той има добри маниери и подкупващо държание — обясни лейди Хонория, щом останаха сами. — А освен това е толкова симпатичен на външен вид, колкото и опасен за всяка жена, която не е нащрек. Бъдете предпазлива, скъпа, въпреки че не съм сигурна дали трябва да ви го казвам. Изглеждате доста разумна.

След тези думи лейди Хонория обяви, че не само се е уморила да обикаля нагоре-надолу, но е и огладняла.

По обратния път към Седжуик възрастната жена имаше възможност да наблюдава спътниците си, които седяха срещу нея — и двете изключително привлекателни, елегантно и изискано облечени млади жени. Хелена, нейната снаха, бе пепеляворуса и със светъл тен. Лора Морган пък — с позлатена от южното слънце кожа и тъмна, прошарена от по-светли, бакъреночервени кичури коса. Странното, при огромната разлика в характерите им приятелство помежду им навярно се дължеше на факта, че и двете бяха американки. Може би влиянието на необузданата Лора и вниманието на брат й (поне докато не бе хукнал след вятърничавата Сабина Уестбридж), което очевидно ласкаеше. Хелена, щяха да повдигнат самочувствието й и да я насърчат да следва собствената си природа.

Бедната малка Ена! Може би все някога щеше да придобие умението да се наслаждава на живота, без да се тревожи излишно. Би могла да вземе някой и друг урок от приятелката си, която дори и подложена на неумолим разпит, не склони да разкаже нещо за последните дни от престоя си в Париж.

Графинята бе достатъчно искрена пред себе си, да си признае — макар и с нежелание, — когато загубеше. Всъщност, както с учудване установи, тя бе дача ухо на лондонските клюки, без да е научила дори най-невинната част от онова, което Лора бе правила в Париж!

— О… — бе казала Лора с небрежно свиване на раменете и едва загатната дяволита усмивка. — Разбира се, всичко е записано в дневниците ми и ако господин Харис удържи на думата си, ще можете да прочетете онова, което имам да кажа за живота… ако и представено с малко повече фантазия!

— Ха! — бе изфучала лейди Хонория, навеждайки се напред, за да погледне строго Лора, която й отвърна с най-невинния си поглед. — Питам се, какво ли сте изпуснала да споделите, млада госпожице! Или ще разкриете малко повече, отколкото трябва? Бъдете предпазлива, скъпа моя. Веднъж вече ви предупредих, а съвсем скоро ще имате възможност и сама да се убедите, че Лондон далече не е толкова весел и безгрижен колкото Париж. А тукашното общество ще бъде неумолимо при първата ви погрешна стъпка!

— Публична стъпка, това ли имате предвид? — невинно се бе осведомила Лора. — Е, уверявам ви, че естествено няма да се покажа толкова глупава! — След това бе добавила с искрящи очи: — Обещавам да последвам съвета ви и да бъда изключително дискретна. Може би ще пофлиртувам малко — обичам да флиртувам, — но, разбира се, нямам намерение да давам храна на излишни брътвежи.

— Е, времето ще покаже, не съм ли права? — със съмнение в гласа бе отвърнала лейди Хонория. Въпреки това сега, когато си спомни за този разговор, не можа да сдържи леката усмивка, оживила ъгълчетата на устните й. Дявол да го вземе, държанието и искреността на Лора й допадаха, ако и да намираше, че момичето трябва да научи още някои истини за живота и значението на благоразумието.

Естествено беше неизбежно със самото си пристигане в Лондон младата американка да се превърне в обект на обстойни обсъждания и нескончаеми разговори из салони и клубове. Без съмнение ексцентричното й поведение и демонстрираната независимост щяха да дадат храна на многобройни, разпространявани шепнешком, клюки. Но в крайна сметка човек не биваше да забравя примера, даден на Лора от родителите й, които никога не бяха съблюдавали особено стриктно обществените норми.

„Във всеки случай те двете са възпитани и притежават излъчване“ — мислеше лейди Хонория, преструвайки се на задрямала. А що се отнася до Лора, възрастната жена вече бе решила да вземе момичето под свое покровителство и да направи от него сензацията на този сезон. Това определено бе сериозно предизвикателство, но тя винаги се бе радвала на предизвикателствата, защото мразеше да се отегчава. Имаше непогрешимото усещане, че би й доставило удоволствие да види какво ще излезе накрая от цялата тази работа. Може би щеше да й се удаде дори да омъжи момичето… подобаващо, разбира се — за мъж, който беше в състояние да й се наложи, а и което не бе маловажно, да я издържа. Хм, кой ли можеше да е той?

Може би госпожица Едж, Изи, търпеливата й компаньонка и скъпа приятелка, имаше някого предвид. Тя винаги бе в течение на последните събития и навярно с лекота можеше да изброи най-търсените и желани лондонски ергени. Лейди Хонория реши лично да се погрижи протежето й да бъде поканено навсякъде, да присъства на всички значими събития и да се запознае с подходящи хора.

Щеше да нахвърля планове… стратегии и така да подреди всичко, че да не изглежда нагласено. Лейди Хонория се чувстваше като генерал в нощта преди битка. За щастие госпожица Морган притежаваше не само дух и разум, но и изглеждаше изключително добре. Всички, които я бяха видели днес, щяха да искат да узнаят коя е тя и да се опитат да научат нещо повече за нея. Така и трябваше!