Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (16)

15

На следващия ден Лора се събуди с непоносимо главоболие и без никакъв спомен за това как се бе добрала до къщи. Още горещо изпи почти цяла кана силно черно кафе, преди да реши, че навярно би било най-добре да не се опитва да си спомни онова, което се бе случило или би могло да се случи предната нощ.

Бе изпила прекалено голямо количество от онази ужасно силна ракия, наречена арак и за пръв път бе пушила хашиш — силен и въздействащ върху съзнанието наркотик, както всъщност трябваше да се досети, спомняйки си онова, което бе чела. Всичко онова, което й се струваше, че бе преживяла, трябва да бе просто предизвикана от наркотика и алкохола халюцинация или кошмар, в който фантазията й бе изваяла най-причудливи и странни образи.

Разбира се, нищо от това не се бе случило в действителност. Бе попаднала в безумен кошмар. Отказваше да допусне някаква друга възможност, дори и само за да запази здравия си разум.

Денят й започна както обикновено и малко по-късно следобед се срещна с приятелките си. Предната нощ не бе спомената нито веднъж. Всеки се държеше както обикновено и Лора не искаше да знае нищо. Не! Ще мисли само за забавленията и разговорите… за бъдещето.

След вълнуващия бал, който бе решена да посети и да му се наслади, й предстоеше Лондон с многобройни нови преживявания и предизвикателства. Да се престорела, че се приспособява и така безнаказано да стигнела толкова далеч, колкото било възможно. Хм! Навярно Лондон все пак нямаше да се окаже толкова отегчителен!

Вечерта на бала, докато се обличаше, Лора си спомни за Хелена, която й липсваше, но се утеши с мисълта, че скоро ще я види отново. Хелена й бе помогнала да си избере костюм, едновременно шокирана и вдъхновена от факта, че Лора имаше дързостта, да се облече толкова предизвикателно.

— Нали няма да се покажеш така на публично място? Ах, Лора! Какво ще кажат хората?

Ена… кога най-сетне щеше да разбере, че онова, което хората говорят, нямаше абсолютно никакво значение? Тя бе съпроводила Лора по Рю дьо Кер, където обиколиха малките дюкянчета и сергиите с всякакви вехтории. Накрая по настояване на Лора бяха дръзнали да влязат в едно от малките арабски кафенета, където опитаха кускус и силно подправено агнешко, пиха ментов чай и се дивиха на змийските извивки на танцьорките на кючек. Хелена, разбира се, веднага бе отхвърлила предложението на приятелката си да научат този танц.

— Моля те! Добре знаеш, че това не е за мен! — бе отвърнала Хелена. — Ти си достатъчно силна и смела да направиш всичко, което пожелаеш… и накрая да се измъкнеш невредима! Аз не бих могла. Толкова бих искала да съм като теб, но както добре знаеш, не съм. Аз съм страхливка… не мога да бъда друга, винаги трябва да мисля за последиците и не съм в състояние да се променя!

Бедната Хелена! Винаги прекалено много се притесняваше и мислеше за другите. Може би точно различието в характерите и възгледите им правеше тяхното приятелство толкова жизнено.

Сега Лора изпитателно наблюдаваше отражението си в огледалото — очите с блестящи клепачи, които отразяваха всеки лъч светлина. Тъкмо бе покрила с руж устните и страните си, за да подчертае формата им. Костюмът й от блестящ в различни цветове газ, окичен със златни и сребърни плочици, прелъстително се развяваше и звънтеше при всяко предизвикателно помръдване на хълбоците й, докато се упражняваше пред огледалото. Лора сложи изящно украшение за глава, чийто стигащ до устата й прозрачен воал бе предназначен по-скоро да подчертае прелестите и, отколкото да ги скрие. Цялата бе покрита с рубини и смарагди, чак до блестящия камък във вдигнатата й на кок коса. За да не е съвсем скандално, облеклото й бе допълнено от плътно прилепнало, напръскано в златно и почти прозрачно копринено трико.

Докато си слагаше доминото, Лора не можеше да не се запита дали тази нощ щеше да бъде от празнуващите, арестувани по заповед на благочестивия стар пуританин-фанатик Беринджър, наречен от хората на изкуството и свободомислещите обитатели на Монмартр със сполучливия прякор Pere le Pudeur. „Татко Пюдор“ — наистина забавно!

Е, ако някой нещастен жандармерист се опиташе да я арестува, тя щеше да му окаже достойна съпротива! А след това чичо й щеше да я измъкне от затвора и, бедният, щеше да й се извинява! Всичко зависеше от това и при какви обстоятелства щеше да реши да свали маската и костюма си! Ако изобщо пожелаеше да го стори.

Накрая, след безкрайно обикаляне по улиците с люлеещата се празнична кола, която заплашваше всеки момент да изсипе пасажерите си на паважа, Лора бе малко разочарована. Навсякъде бе претъпкано, дори в „Мулен Руж“, където би могло да бъде много забавно, ако човек успееше да зърне сцената или да разбере някоя дума от песните, които се изпълняваха.

Все пак успя да срещне някои от приятелите си и всички заедно още съвсем рано с облекчение оставиха шумната блъсканица зад гърба си.

— Мили боже! Мислех, че ще полудея! — въздъхна Лиан, веейки си с ветрилото. — Значи отиваме при Даниел… Там поне ще можем да се позабавляваме в малко по-избрано общество!

Жилището на Даниел на престижния булевард Шабане беше луксозно и елегантно — всяко помещение, всеки салон, всяка приемна бе богато мебелирана, просторна и уютна.

Самата Даниел ги посрещна изключително мило. Като домакиня тя единствена от присъстващите не бе нито маскирана, нито костюмирана.

Даниел бе висока и стройна блондинка с блестящи тъмни очи, контрастиращи по странен начин с цвета на кожата и косата й. Носеше се слух, че баща й бил османски турчин, но никой не знаеше със сигурност нещо за произхода й. Във всеки случай не подлежеше на съмнение, че тя бе не само образована и културна, но и много елегантна и атрактивна. Лора бе подочула, че Даниел се отнасяла към мъжката част от прислугата си доста по-строго, отколкото към женската, но какво значение имаше в случая това, при положение че бе любезна и гостоприемна домакиня. Знаеше се още, че Даниел бе покровителствана и издържана поне от трима много, много богати и прочути мъже, които знаеха един за друг, но, пленени от чара на прелестната блондинка, изглежда изобщо не се смущаваха от този факт.

След сърдечното посрещане Лора и приятелите й трябваше да изкачат тясно стълбище, на горния край на което неподвижно стояха двама маскирани лакеи с огромни свещници. С изключение на новодошлите, всички останали гости, а според Лора те бяха не по-малко то петдесетина, вече бяха запознати с правилата, както и с привилегиите и предимствата на това разгулно празненство.

Какво значение имаше останалото в нощ като тази? Всичко беше толкова весело, а Париж, приятелите й, тази вечер и много други преди това й бяха дарили такова богатство от преживявания, да не говорим за безценния материал за бъдещи статии!

Всички присъстващи се смесваха съвсем непринудено и се държаха така, сякаш бяха стари познати. В салона се танцуваше, а в трапезарията бе сервиран изобилен бюфет с топли и студени блюда.

Лора бе очарована от пъстрото общество, което Даниел бе събрала тази нощ — всички маскирани и костюмирани с вкус. Лора установи, че оскъдните костюми на някои от жените излагаха на показ много по-голяма част от телата им, отколкото нейният. Идеята на вечерта, бе обяснила на Лора Селест, се състояла в това, всеки да се маскира така, както тайно би искат да изглежда или какъвто би искат да бъде. „Реализиране на фантазиите“ — се бе изразила тя. Колко остроумно! Разбира се, идеята бе всеки да се запита какво се крие зад фантастичната външност и маски на останалите! Дори Лиан трябваше да си признае, че бе доста любопитна.

Междувременно ги бяха превели през няколко различни помещения и накрая ги оставиха всеки да се ръководи от собствените си вкусове и предпочитания. Помещения бяха осветени от електрическа светлина, така че всеки можеше да се наслади на това да вижда останалите и да бъде видян.

„За щастие — помисли си Лора, след като бе обходила с поглед гостите в помещението — няма много други танцьорки на кючек, освен мен“. Лиан в крайна сметка бе решила да се облече като мадам Рекамие и сега трябваше да се огледа за някой подходящ диван, на който можеше да се излегне и да приема обожателите си, по свой вкус да избира някои от тях и да отхвърля други. Селест бе Лукреция Борджия — тайнствена, примамлива и опасна… тя се наслаждаваше на ролята си докрай. Жюстин обясни, че винаги е искала да бъде балерина, и костюмът й отдаваше дължимото на прелестните й крака. А младата, невинна на вид Анжел представляваше хубавичка нимфа, която постоянно хвърляше погледи през рамо, търсейки сатир или гръцки бог, който да я преследва, за да я метне на рамо и отвлече. Анжел бе актриса и Лора я харесваше заради прямотата и откровеността й. В момента тя си търсеше „покровител“, който, разбира се, трябваше да е изключително богат и не особено ревнив, тъй като тя с удоволствие лягаше с всеки, който й харесаше, независимо дали ставаше дума за някой принц, коняр или добре сложен лакей с мускулести бедра. В момента поне тя изучаваше един такъв, докато четирите жени се разхождаха из помещението, обмисляйки с какво да се заемат най-напред. Не след дълго щяха да се разделят и всяка от тя щеше да следва единствено собствените си настроения.

Лора възнамеряваше да си позволи само толкова, колкото сама прецени. Чувството, че е загубила контрол над себе си, не й допадаше ни най-малко. И онова, което се бе случило или е можело да се случи през онази нощ, за която избягваше да си спомня, нямаше да се повтори никога! Днес тя бе само зрител, не и участник в поредната вдъхновена от хашиша оргия. Поне така убеждаваше сама себе си. Не възнамеряваше да влиза в малката стая с тапицирани с червен сатен стени, откъдето се носеше прекалено силният, натрапчив мирис на хашиш.

— Не мога да те виня, скъпа! — съгласи се с нея Селест, когато Лора отрицателно поклати глава. — Понякога е добре човек да се отдаде на определени настроения, но понякога — не. Лично аз предпочитам тази вечер да се чувствам силна и пълна с енергия. Това тук…

Едва когато Селест посочи към него, Лора забеляза високият лакей, който стоеше неподвижен в една ниша пред стаята, от която двете току-що бяха излезли. Човек лесно можеше да го вземе за някоя статуя! Мъжът държеше пред себе си табла с някакъв бял, кристален прах.

— Това е нещо съвсем различно от хашиша, уверявам те, скъпа моя — продължи Селест, съвсем правилно изтълкувала недоверчивото мълчание на Лора. — Когато пушиш хашиш, ставаш как да се изразя? — вглъбяваш се в себе си. Това тук е кокаин едно съвсем различно преживяване! Ще се почувстваш необикновено жизнена, необикновено… е, сама ще се убедиш, ако ти стиска. Този професор Фройд, на когото толкова много се възхищаваш… той е казал, че кокаинът прави разсъдъка му много по-бистър. Значи…

В единия край на таблата бяха подредени тънки сребристи пръчици с дължината на малкия й пръст. Лора наблюдаваше с любопитство как Селест взе една от тях, наведе глава и смръкна прахчето дълбоко в ноздрите си.

— Хм! Чудесно! Точно от това имам нужда тази вечер! Сега съм готова да премеря сили с всеки и всичко, уверявам те! — Тя смръкна още няколко от прахчетата, след това отметна глава назад, давайки воля на предизвикателния си смях, който този път бе по адрес на Лора.

„Ако ти стиска“, бе казала. Лора имаше чувството, че честта й е заложена на карта.

— Е, сега, след като ми показа как се прави, мога да опитам… да видим как ще ми подейства!

Лора взе една от малките сребристи пръчици и последва примера на приятелката си.

— Първо издишай, а след това го смръкни. Да, точно така! А сега повтори същото с другата ноздра. Скоро ще се научиш как се прави и колко от праха трябва да се вземе!

Усещането бе странно. Лора пое дълбоко дъх и стисна очи, за да сдържи бликналите в тях сълзи. Ако не се изложеше да кихне или да си изтрие носа, щеше да е издържала достойно този нов изпит! Получи слаб световъртеж, но неочаквано започна да възприема всеки и всичко около себе си необикновено отчетливо. Дори примамливите звуци на музиката, долитащи от балната зала. Селест се бе оказала права — кокаинът бе нещо съвсем различно от хашиша. Но от друга страна, защо изобщо трябваше да си прави експерименти с тях?

Лора реши да зададе този въпрос на Селест следващия път, когато отново останеха насаме и им се удадеше възможност да разговарят сериозно. Защо да търси бягство в нещо, от което нямаше нужда и дори не желаеше, просто защото бе модерно? Колко ненужно и дори глупаво!

Е, за това — по-късно! Щеше да има време да обмисли всичко, което бе преживяла и научила и да поговори за това. Време да седне сама и да пише. Но сега, в този момент музиката я викаше и тя по необясним начин се почувства носена от вълна чиста енергия и вяра в себе си.

— Май ти се танцува… тактуваш си с крак! — забеляза Селест, чиито очи проблясваха през прорезите на маската й. — Искаш ли да отидем? Ела да видим какво ще намерим там… а ако се изгубим в навалицата, ще се срещнем по-късно, нали?

В златната зала, в която се втурнаха, нямаше столове покрай стените за стари моми и придружителките на младите момичета. Високият, подобен на купол таван бе изрисуван в пастелни цветове и изобразяваше херувимчета, купидони и сатири, вземащи участие в оргиите на гръцки богове и кентаври. По стените висяха огледала с ламперии, всяка от които представляваше изкусна, украсена с брокат бродерия, изобразяваща също сцени на сладострастие и оргии, включващи всевъзможни плътски радости.

Всички танцуваха… от време на време сменяха партньорите си и се въртяха в лудешки вихър. Една постоянно меняща се картина, отразявана от лъскавия под и огледалата по стените.

Застанали все още колебливо на прага, Селест и Лора бяха сграбчен и издърпани сред танцуващите, където музиката и усещанията ги погълнаха.

Анонимността на костюмите и маските придаваше на присъстващите чувство за сигурност и свобода. За щастие, днес нямаше да се състои традиционното сваляне на маските в определен час. Колко умно и предвидливо от страна на Даниел!

В лекия си костюм Лора се чувстваше напълно свободна, необуздана и неспъвана от нищо.

Тя танцуваше… о, можеше вечно да танцува така, ако не бе усетила празнота в стомаха си, която й напомни, че от часове не бе слагала нищо в устата си. Вече не бе в състояние да устои на мисълта за залата с изкусителния бюфет. Нямаше нужда от кавалер, който да й пълни чинията… можеше да си хапне от всичко, което й се приискаше, при това права, ако така й харесваше. Чудесно! Нямаше нужда да се извинява пред партньора, с когото танцуваше в момента… някакъв римски император, беше забравила кой. Вероятно Калигула, ако се съдеше по нещата, които настойчиво й предлагаше.

— Съжалявам, но не мога да ви бъда кон или жена на един от вашите сенатори! А що се отнася до уреда за мъчения… не, по-добре не! Освен ако вие не сте онзи, който ще бъде разпъван, а аз да давам заповедите: още… и още… и още! Но тъй като двамата с вас ме от различни столетия, благодаря и лека нощ! Сега наистина трябва да потърся приятелите си.

Следвайки ритъма на музиката, Лора се измъкна от ръцете му и го дари с прелъстително полюшване на хълбоците, преди да се устреми към вратата, където връхлетя на самия дявол. Сатана… Луцифер?

Както беше гладна, в момента Лора нямаше желание да танцува с дявола… нуждаеше се от нещо за хапване и пиене. Но когато нетърпеливо понечи да се освободи от хватката му, младата жена бе завъртяна и за свой ужас се оказа в желязната му, прекалено интимна прегръдка. Как бе възможно, в случай че този човек не владееше някаква неизвестна на европейците техника?

Костюмът му в червено и черно беше прекалено тесен. Когато я притисна към себе си, Лора не можа да не усети онова, което той без съмнение и целеше — неговата възбуда! Е, тя нямаше да се остави да бъде объркана и изплашена!

— Наложи се да изхвърля опашката и тризъбеца. Бяха прекалено неудобни и само ми пречеха. А аз винаги съм склонен да импровизирам. Сграбчвам най-доброто, което ми се предлага.

— Забелязах! — сряза го Лора. — Но позволете да ви кажа, че не ми допада да бъда сграбчвана, както сам се изразихте, против волята ми. Тъкмо исках да си тръгна. Вече нямам желание за танци. А и не бих танцувала с вас. Ясно ли се изразих?

Още от момента, в който той я заговори, Лора не успяваше да се избави от усещането, че го познава. Deja-vu^[1]? О, не, не беше това! Тя имаше прекалено развинтена фантазия, това бе всичко.

— Ясно, прокълната душице, но вие прекалено често се преструвате! — подигра се нежеланият кавалер, докато я въртеше толкова бързо, че тя трябваше да положи всички усилия, за да не изгуби равновесие и не след дълго вече бе останала съвсем без дъх. — Но сигурно вече сте чула, че дяволът винаги получава онова, което му принадлежи?

Въпреки сега вече сериозното си раздразнение, Лора успя да отвърне нахакано:

— Ах, наистина ли! И какво очаквате да получите от мен, Луцифер? Душата ми?

— Хм… да, естествено нея също. Наред с всичко останало… с много други неща. Може би един ден ще поискам от вас всичко. Но още не му е дошло времето! Ще трябва да почакате и да потърпите малко, нали?

— Мили боже! Изглежда прекалено сте се вживял в тазвечерната си роля. И в преувеличеното си самомнение! Наистина, аз…

— По-спокойно! Ще ви пусна да си вървите, преди да сте казали нещо, за което после ще съжалявате. Поне за момента ще ви оставя на мира, малка моя. Вече сте ми продала душата си, все едно знаете ли това или не!

Без да престанат да танцуват, той я отведе до отворената двукрила врата и Лора с облекчение избяга, без да хвърли поглед назад или да каже нещо. Който и да бе той, най-добре беше да не му се изпречва на пътя! Грубият глас, твърде познатият начин, по който бе разговарял с нея… тя не беше готова да се изправи пред онова, което й нашепваха разсъдъкът и паметта. Ако Селест не я бе задържала, поставяйки ръка върху нейната, когато излетя от балната зала, Лора навярно щеше да се прибере в къщи и да потърси спасение в забравата на съня. Но никой, дори и Селест, не биваше да си помисли, че тя бяга!

— О, Лора! Видях те как танцува с дявола! Изглеждаше така, сякаш се нуждаеш от помощ, и аз вече бях решила да вляза в ролята на твоя спасителка! Излъгала ли ме е интуицията ми?

— Този човек е непоносим, който и да е той! Никога не бих му позволила да танцува с мен. Кой е той, Селест? Трябва да внимавам да не го срещам през останалата част от вечерта!

— Не мога да ти кажа кой е… не мога да го позная! Но трябва да е богат и влиятелен, иначе нямаше да е тук. Но, чуй ме… престани да се безпокоиш за това! Радвам се, че те открих, защото си помислих, че тази нощ една малка игричка навярно ще ти достави удоволствие. Залозите стават все по-големи, а зная, че обикновено късметът е на твоя страна! Какво мислиш за това? Всички най-интересни хора вече са там. Разбира се, само онези, които имат достатъчно пари, за да ги хвърлят на вятъра. Човек може да спечели или пропилее цяло състояние… или всичко останало, което се съгласи да заложи. Няма строги правила, разбираш ли? — Селест се разсмя със своя бълбукащ смях и затегли Лора след себе си. — Скъпа моя, уверена съм, че ще ти хареса! Лиан вече бе спечелена от един турски паша… поне на такъв ми прилича. Обикновено тя има късмет, така че струва ми се, този път е предпочела да загуби!

„Защо не?“ — мислеше Лора, оставяйки се да бъде водена от Селест. По пътя пиха още шампанско. Много шампанско… и смръкнаха още малко кокаин, за да си вдъхнат самоувереност.