Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (15)

14

Тя се бе дуелирала и бе постигнала целта си… Сега обаче трябваше да се справи с усещането за празнота, което неизбежно следваше всяко необикновено напрежение. Можеше да се радва на предстоящия бал с маски, а междувременно бе започнала да купува дрехи, накити и бельо за сезона в Лондон. Скучният, еснафски Лондон — вече бе сигурна, че там не само щеше да се отегчава, но и да се чувства като в затвор!

Лейди Хонория, нейната високо ценена противничка, й бе подхвърлила няколко строги предупреждения относно държанието й в Лондон.

— Париж, скъпа моя, е едно нещо — тук, в тази атмосфера на толерантност и свобода, човек може да върши много неща безнаказано… поне за известно време, докато е на мода и всичките му авантюри могат да бъдат отдадени на лекомислието на младостта. Но сама ще се убедите, че нормите за приличие в Англия са далеч по-строги, а тамошното общество не е чак толкова снизходително! Надявам се, че притежавате достатъчно здрав разум да се нагодите към обстановката или поне да проявите дискретност! Много ще бъда разочарована, ако не го сторите!

Тя да се нагоди? Е, поне можеше да се опита. Едно ново и толкова различно предизвикателството навярно щеше да се окаже интересно… а и Франк щеше да е там. Вече й бе обещал да я запознае с всички интересни хора, като Оскар Уайлд например, чиито пиеси предизвикваха такъв фурор.

Особено се радваше, че Франко ще замине за Лондон още същата седмица, значи преди нея, така че нямаше да се мотае в краката й и да мърмори.

С мисълта за Лондон тя излезе на покупки с Хелена, лейди Хонория и вечно недоволната Лорна.

— Скъпа! Като те гледа човек, ще помисли, че си се загрижила за чеиза си! — обърна се към Лора Лорна Дюмон. — Така ли е?

— Не, разбира се! — отвърна Лора с чистосърдечен поглед. — Прави ми удоволствие, наслаждавам се на усещането, че мога да се поглезя малко. Във всеки случай — хапливо добави тя, — целият този гардероб не е предназначен за един единствен мъж!

— Наистина ли, Лора? Все повече заприличваш на майка си! — не можа да се въздържи да не забележи Лорна.

— Хм, да! Мисля, че майка ми е постъпвала така, за да подмами и задържи баща ми! — тихо се разсмя Лора, забелязвайки изражението на Лорна. — Почакай само да видиш бельото, което съм поръчала! С него бих могла да примамя всеки мъж, когото искам да имам!

— Е, млада госпожице, достатъчно! — заповеднически се намеси лейди Хонория. — Пробата не е ли след десет минути?

Облеклото и шапките, които Лора избираше, бяха не по-малко елегантни от поръчаното бельо. Когато с Хелена се появяха в новите си, изработени при „Уърт“ и „Ла Фериер“ дрехи, щяха да събудят завистта на всички жени.

— Сезонът в Лондон започва скоро и свекърва ми смята, че трябва да заминем навреме първо за селското ни имение, а след това и за Лондон, за да се погрижим всичко да бъде подготвено както подобава. И ти ще дойдеш скоро, нали? И ще живееш при нас в Седжуик?

Гласът на Хелена звучеше почти гневно и Лора успокоително стисна малката й, хладна ръка.

— Разбира се. Не съм ли ти обещала? Но ще мога да напусна Париж едва след бала на Кат’зар. Просто не мога да не присъствам! А в Англия ще пиша за всичко онова, което съм научила за веселия, лош Париж!

— Ах, Лора! Зная, че вземаш всичко откъм веселата му страна, но сигурна ли си, че не те грози опасност? Чувала съм, че при подобни случаи хората са доста разюздани — на карнавали… маскаради…

— Престани, Ена, скъпа. Говориш като брат ми! Той е толкова мрачен и черноглед, че ми идва да крещя! Точно за това се опитвам да се отърва за малко от него!

При споменаването на Франко Хелена се изчерви и сведе глава. Той бе предложил услугите си да я съпроводи заедно със свекърва й до Лондон, където както бе обяснил, имал лични ангажименти. Растящото му негодувание от държанието на сестра му не й бе убягнало, но младата жена бе запазила лоялността си към Лора, която я бе взела под крилото си. Хелена се молеше вроденото лекомислие на Лора да не я подведе да отхапе по-голяма хапка, отколкото би могла да преглътне, както обичаше да се изразява баба й.

— Но все пак ще бъдеш предпазлива, нали? Обещаваш ли? — почти с болка настояваше младата жена, питайки се колко ли хубаво щеше да бъде, ако можеше да бъде толкова силна и дръзка като приятелката си. О, да, тогава отдавна вече щеше да е избягала с Франко в Италия, Египет… или дори Индия и Цейлон — там биха могли да водят волен и щастлив живот! Но както винаги, на нея й липсваше смелост да предприеме нещо — в противен случай отдавна да бе избягала от тираничния си баща, честолюбива майка и от съпруга си!

„Аз наистина съм страхливка, а Лора не е такава! В това се състои огромната разлика помежду ни“ — мислеше Хелена. Но въпреки че не бе споделила безпокойството си с никого, тя не преставаше да се притеснява.

— Съвсем спокойно мога сама да се грижа за себе си — окуражително обясни на сбогуване Лора сред кутии и куфари, разпръснати из цялата къща и чакащи да бъдат откарани на кораба. — Скоро отново ще бъдем заедно, обещавам! А междувременно чичо Пиер със сигурност ще се опита да ме държи под око! — лицето на Лора се разтегна в лъчезарна усмивка, след което тя добави: — Днес трябва да вечерям с него и Лорна. Те настояват идната седмица да ги придружа до Монте Карло, но ще се опитам да се измъкна, разбира се, без да споменавам за бала! Можеш ли да си представиш, колко шокирани биха били, ако узнаеха? Мама ми е разказвала, че някога братовчед й Пиер е бил наистина забавен младеж… и нейното първо увлечение! Изобщо не мога да си го представя!

— Е, допускам, че с годините всеки се променя — тихо рече Хелена, питайки се дали и Франко щеше да се промени подобно на всички останали. Животът предлагаше толкова много неизвестни на неуверените!

Когато двете приятелки се разделиха, Хелена се почувства подтисната и несигурна. Лейди Хонория още веднъж бе подканила Лора да бъде разумна — за нейно собствено добро. А Франко… е, той бе изнесъл една от своите морални проповеди, към които в последно време така се бе привързал!

— Със сигурност съвсем скоро ще съм в Англия! Веднага след бала. И ви обещавам да се държа прилично. Никакви скандали. Ще бъда ужасно дискретна… обещавам! И всеки ден ще наминавам към Пиер и леля Лорна.

 

Пиер Дюмон трябваше не само да понесе оплакванията на съпругата си от поведението на Лора, но освен това се чувстваше задължен да се извини пред близкия си приятел и някогашен годеник на братовчедка му Джини граф Д’Арланжан за това, че Лора се бе дуелирала със сина му.

— О, няма за какво да се извиняваш, стари приятелю! Крайно време бе Едуард да се научи да разсъждава трезво и обуздава темперамента си и се радвам, че тъкмо една жена е изобличила глупостта му! Изпратих го за известно време в Южна Америка, за да охлади чувствата си и превъзмогне срама от това, че е бил направен за посмешище пред цял Париж!

Но докато, смеейки се и свивайки рамене, омаловажаваше случилото се, Мишел се улови, че е заинтригуван от Лора. Особено след всичките онези слухове и истории, които бяха достигнали до него. Сега малката дъщеричка на Джинет вече не бе невръстното момиченце, което познаваше, а богата наследница, при това красива, както се говореше.

По тази причина граф Д’Арланжан бе наредил нещата така, че да се наложи да отпътува по работа за Лондон, където можеше да се погрижи за една среща с Лора — най-новата американска наследница на пазара за невести. За нея обаче се разказваше, че никога не би се оставила да бъде склонена от родителите си да стори нещо, което не й е по вкуса. Тя сама щяла да направи своя избор, когато му дойдело времето, като при това някаква си благородническа титла не означавала нищо за нея. Освен това се говореше, че ценяла разбирането и интелекта повече от всичко останало!

Всичко това би могло с пълна сила да се отнася за Джинет! А съдейки по фотографиите, които бе видял в един вестник, момичето приличаше на майка си и външно! Нямаше почти никаква надежда да се срещне с нея, но той бе сигурен, че това рано или късно щеше да се случи.

 

Отначало заминаването на всички донесе на Лора облекчение — сега нямаше нужда постоянно да се извинява. Най-сетне бе съвсем свободна и би могла да бъде самата себе си, необезпокоявана от никого да се отдаде на наслади. Но защо внезапно се бе почувствала така, сякаш е изгубила нещо? „Самия Париж“ — театрално си казваше Лора — сега, когато сезонът бе към своя край и всички заминаваха, привлечени от примамливи събития в други градове.

В момента Париж не бе истинският Париж, запазен за парижани. Но й оставаше балът, можеше да се наслаждава на треската от радостното очакване, а освен това разполагаше с достатъчно време за писане.

Оставаше объркващата загадката с господин X. Как изобщо смееше той да я купува? А отгоре на това, междувременно изглежда напълно бе загубил интерес! Или Лиан бе пожелала да го има за себе си?

Да върви по дяволите… по дяволите всички, дори нейните така наречени приятелки, които гледаха на нея като на невинно, неопитно дете! Лора искаше да върви по свои собствени пътища!

— Значи мислиш, малка моя, че вече си готова? Не се ли боиш поне мъничко от непознатото и необикновеното? Съвсем сигурна ли си?

Понякога Лора намираше Селест с нейната изключително неприятна способност да чете мислите й. Навярно всички те гледаха на нея с известно умилено пренебрежение като на истинска дилетантка! Е, тя наистина бе готова! Това и каза на Селест — с прекалено заядлив глас, както в последствие установи.

„Ах, проклятие — мислеше Лора. — Защо трябва да пропилявам оставащата цяла седмица до бала на Кат’зар? С какво да се занимавам?“

Както винаги Селест имаше готово предложение, което сподели с нея по телефона с онзи свой провлечен глас, който звучеше така, сякаш току-що бе станала от сън.

— Ах, Лора! Щях да забравя, ако Жюстин и Лиан не ми бяха напомнили… мислех си, че може би ще проявиш интерес и ще дойдеш с нас тази вечер у Арман дьо Фльори. Той току-що се е завърнал от едногодишното си пребиваване в Индия… или Тибет? Не съм сигурна, скъпа, но ти сама ще научиш… ако дойдеш, разбира се. Той е мъжът, когото наричат тайнствения маркиз! Очарователен човек… а салонът му е отворен за приятели само след полунощ. — След това Селест добави: — Каза, че си готова за… хм… преживявания от всякакъв вид? Е, ако го мислиш сериозно, тогава тази вечер навярно ще ти достави истинско удоволствие!

Това звучеше интригуващо и Лора, разбира се, реши да отиде. Така поне щеше да се избави от скуката! Вече от часове се взираше в белия лист пред себе си, без да е написала дори един ред.

Твърдо бе решена да пише, но не й хрумваше нищо. Може би имаше нужда малко да се поразсее. И тъй като гласът на Селест бе прозвучал доста възбудено, Лора бе сигурна, че вечерта обещава да бъде доста интересна, ако и не направо вдъхновяваща.

— Не се учудвай на нищо от онова, което ще видиш и чуеш, скъпа моя! — прошепна на Лора Лиан, след като, облечени в елегантните си рокли, се бяха качили в колата. — И ако бъдеш шокирана, по-добре не го показвай! Тази вечер ще присъстват всички разкрепостени, свободомислещи хора. Рашел^[1] също ще присъства, вероятно и мадам Вили. Познаваш странната дребна женичка, която пише доста добре и нарича сама себе си Колет^[2]. О, не, в никакъв случай няма да се отегчаваш, обещавам ти!

— Ако видиш някой познат, преструвай се, че никога не сте се срещали — добави Жюстин със смях. — Всичко е много по-забавно, когато човек се отнася с приятелите и дори любовниците си — като с непознати, не намираш ли? Но ти ще имаш възможност сама да се убедиш в това.

В крайна сметка, особено след всичките тези прошепнати намеци, Лора вече не знаеше какво да очаква!

Тайнственият маркиз живееше извън Париж в един замък, заобиколен от гори и грижливо подържан парк.

— Това е много стар замък! — обясни Лиан. — Трябва да попиташ Арман за предишната собственица, която по времето на терора спала с почти всеки, който имал някаква власт. Не правела никаква разлика, щом ставало дума за това да постигне своето!

Какво бе първото й впечатление? По-късно Лора с мъка си спомни това. Мрак… навсякъде неприятният мирис на благовонни пръчици… един кльощав мъж с деликатни крайници, който, както Лора научи по-късно, седеше на пода в поза лотос, облечен само с препаска за слабините и тюрбан.

Всичко бе странно и неочаквано! От едното помещение се влизаше в друго — всичките слабо осветени… покрити с килими стени… каменни стъпала, отвеждащи към все нови помещения и кули. Още преди да бъдат представени на домакина, Лора си даде сметка, че никога не би се оправила сама из тези лабиринти.

— Добре дошли в храма на изпълването, приятели! Моля, чувствайте се като у дома си. Тъкмо разказвах за преживяванията си и някои истини, които мисля, че открих. Но вие не се чувствайте задължени да слушате! Забавлявайте се както ви харесва… яжте и пийте… задоволявайте всичките си желания!

„Какво означава това?“ Задавайки си този въпрос, Лора забеляза, че се стреми да бъде плътно до приятелите си.

— Съвсем различен е, откакто се върна от Индия — обясни Лиан. — Чух, че там в продължение на месеци живял в една пещера, медитирайки. Той е очарователен… и разбира се — завършен хедонист! Близък приятел на Ричард Бъртън^[3], който също е изследовател на мисълта. Арман вярва, че посредством задоволяване на физическите сетива може да се достигне до истинска духовна сила! Теорията му е интересна, не е ли така?

— Това само теория ли е? — осведоми се Лора с престорена смелост, опитвайки се да събере мислите и впечатленията си и да си даде сметка защо всъщност бе тук и как трябваше да реагира на случващото се. И най вече — доколко да се включи в преживяванията, които щеше да й предложи вечерта. Седнала върху възглавничките, разпръснати по пода, те бяха запушили с наргилета нещо сладникаво и задушливо, за което им бяха казали, че е хашиш. Нямаше нито столове, нито маси с нормални размери. Екзотичните, странно ухаещи ястия, сервирани навсякъде наоколо, трябваше да бъдат консумирани с пръстите на дясната ръка, без да докосват вътрешната част на дланта. Помещението бе оскъдно осветено и сумрачно като в пещерата на някой факир или вътрешността на хиндуиски храм.

Когато Селест — или може би Лиан — леко докосна лицето й с пръсти, Лора си спомни, че бе задала някакъв въпрос.

— Само теория? Достатъчно дръзка ли си, за да се опиташ да разбереш? Да отидеш отвъд въпросите и да намериш отговорите?

Тя все още не знаеше, а и както изглежда в момента никой не очакваше отговор от нейна страна. Тогава в съзнанието й започна да се промъква музика — сладка, замайваща музика, каквато никога преди не бе чувала. Дори самите инструменти бяха непознати и чужди — цитра, тихо тътнеща табла, чийто ритъм пулсираше като този на сърцето й. Инструментите сякаш подчертаваха значението на сетивността и самозабравата… угасването на всичко останало, освен собствените й усещания и скритите в най-потайното кътче на съзнанието й въпроси.

Лора се чувстваше почти безтелесна, въпреки че под кожата й протичаше поток от преживявания. Нямаше нищо, заради което човек да се срамува, нищо, от което да се бои. Духът й вече не бе във вражда с тялото, сетивата и чувствата й. Най-сетне бе готова да изследва тъмните ъгълчета на чувствеността си, изначалните, инстинктивни страни на своята женственост. Своето действително, естествено Аз.

Тя се надигна… фибите, които придържаха косата й в модна прическа, по странен начин паднаха сякаш от само себе си и тежката й вълниста коса с бакърени кичури плисна по гърба почти до кръста. Докато стоеше така, със замъглени от музиката мисли и чувства, Лора усети как олеква, как нежни ръце свалят дрехите й — копринената, обшита с брокат рокля, фустите от тафта и дантела и, слава богу, пристегнатия корсет, който винаги бе мразила. Чувстваше се забулена и защитена от любовта и нежността, които усещаше. Готова на всичко, без никакъв страх, само още по-нетърпелива да изпита и узнае колкото е възможно повече.

Тогава неочаквано се отпусна върху нисък, меко застлан подиум или нещо, наподобяващо любовното ложе на някой махараджа. Затвори очи, прогонила всички мисли, за да остане само тяло и сетива. Топлата й кожа се допираше до меко тъмносиньо кадифе с бронзови и блестящи яркочервени нишки и Лора се остави на потока, който я отнасяше.

Над нея слабо блещукаха няколко жълто-червени лампи, окачени в ъглите на изглеждащото нереално помещение, което се разширяваше и свиваше в синхрон със собствената й утроба.

Хрумна й онова, което бе научила за тантризма, йогата на сетивата — въздържание, при което желанието расте и расте, сдържано колкото е възможно по-дълго, за да се излее в един момент като помитаща всичко по пътя си река.

Втриха в кожата й ухаещи на мускус и жасмин масла, докато тя не заблестя като скъпоценно бижу. Мека кожа, меки, подобни на нейното, тела се притискаха към тялото на Лора, изследваха го сред тих, страстен шепот.

— Гърдите ти са съвършени… с удоволствие бих ги издялал от камък… прелестна Лора!

— М-м-м… скъпо, скъпо момиче! М-м-м, да… гали ме и ти… целувай ме… харесвам ли ти?

В този момент за нея нямаше никакво значение кой изрича тези думи току до пламналите й страни. Всичко, което се случваше, й изглеждаше толкова естествено, почти неизбежно! Не можеше да има нищо лошо в това да отстъпи пред чувствата и усещанията си, които в крайна сметка щяха да доведат до утоляване на копнежа. Заедно с пречещите дрехи Лора се бе освободила и от последната следа от свян.

Тя прегръщаше, галеше, целуваше, изучаваше с устните си, с език, с чувствителните си пръсти, както и сама бе изучавана. Никога преди не бе чувствала такава интимност, такава хармония! За пръв път откриваше собствената си вродена чувственост!

Онзи, за когото се омъжеше, ако изобщо някога го направеше, трябваше да е в състояние да прояви разбиране, в случай че му разкажеше за тази нощ.

Франк щеше да го разбере. Но от друга страна тя предпочиташе той да остане неин приятел, вместо да се превърне в ревнив любовник или съпруг.

Франк Харис, който седеше в тъмното с кръстосани крака и наблюдаваше церемонията по посвещаването на Лора, чувстваше, че трябва да я има! Сега, когато бе готова… бе пред прага на най-голямото откритие в досегашния си живот. Ако сега не я вземеше, нямаше да го стори никога и вероятно щеше да съжалява до края на живота си! Лора… малка послушница… дръзка… сърцата… пълна с въпроси! Сега тя най-сетне бе готова!

Когато без да обръща внимание на похотливото пулсиране в слабините си, понечи да стане, Франк бе дръпнат обратно.

— Не! — рече Трент и в тази съвсем кратка дума звучеше едва сдържан гняв. — Съжалявам, Франк, но възнамерявам да отида пръв. Нали в крайна сметка трябва да се оженя за малката вещица… когато успея поне малко да я обуздая. И не бих допуснал по-късно да се чувства принудена да ми сложи рога, разбираш ли?

„Естествено, че разбирам“ — с неохота мислеше Франк, наблюдавайки така нареченият си приятел да се приближава към Лора.

Трябваше да се досети. Но Франк не бе нито толкова смел, нито толкова глупав, че да се бори с Трент за Лора. Между тях имаше нещо. Нещо, което и двамата криеха. Някаква интимност. Какво в същност?

„Боже, тя е родена уличница — мислеше Трент — и кокотка, която човек може да различи от пръв поглед.“ Трябваше да се ожени за нея и да я обязди като дива кобила, докато тя не рухнеше и не признаеше, че си е намерила майстора.

Какво, по дяволите, изобщо търсеше тук? Крайно време бе да разбере, че не може да флиртува с опасността, без в един момент да се сблъска с нея! Той щеше да направи с Лора точно това, което трябваше да стори преди четири години в Мексико, когато почти гола и мокра до кости я бе заварил в един поток!

— Значи това е, което ти харесва? Да бъдеш танцьорка в някой хиндуиски храм… да пресъздаваш любовта в танц, да даваш любов? Вече си опознала едната страна на любовта… надявам се, че си готова за друг вид игра!

Внезапно… съвсем неочаквано тя бе изтръгната от унеса, в която нежно и внимателно я водеха към нещо непознато, но толкова привлекателно! Груби, отвратителни думи развалиха магията… силни ръце я разтърсиха. Кой бе това? Този мъж, който бе разгонил и изплашил приятелките й, за да я вземе, сякаш тя бе някаква завладяна територия? Не трябваше да постъпва против волята си, нито да допуска нещо, което й бе неприятно. Трябваше просто да изкрещи протеста и гнева си от грубата му намеса в магическия й унес.

Тя отвори уста, за да даде воля на гнева си, когато мъжът целуна устните й. За миг всичко се стопи и изчезна. Мисли, гняв, протести…

Не остана нищо, освен една гола, приведена над нея мъжка фигура, която с изкусна, възбуждаща нежност сломи съпротивата й. Не можеше да види лицето му… но всъщност и не искаше. Сатир, който умело разпалваше страстта й, възбуждаше я и я носеше към един връх на насладата, за който не бе й сънувала! И, разбира се, всичко това трябва да бе сън!

— Харесва ли ти така? А така… така? Искаш ли да бъдеш наблюдавана, докато те прелъстяват, да чуваш колко красиво е тялото ти… колко красиви са гърдите ти, с розовите, твърди малки зърна, коремът, бедрата…

— О, не… моля, престанете! Моля ви…

— Престани с преструвките! Харесва ти, нали? Нямаш ли куража да си го признаеш?

— О, боже… мразя ви! Мразя онова, което правите с мен… което чувствам! — гласът й приличаше по-скоро на сподавен вик. Тялото на младата жена започна да се извива и напряга, сякаш се бе скъсала и тънката нишка която го свързваше с питащото й; отбраняващо се съзнание. Защо не я оставеше на мира? Защо не престанеше да я измъчва?

— Кажи го, Лора. Кажи, че ме искаш. Кажи, че копнееш за това не по-малко от мен… по дяволите!

Изглеждаше така, сякаш искаше да проучи всеки сантиметър от тялото й и да го запечата в паметта си, и подобно на някой варварин завоевател да го направи свое и да я остави безпомощна в жестокия капан на собствените й чувства.

Думите лепнеха по езика й, не искаха да се отронят от устните. Скърцайки със зъби от омраза и гняв, тя се отказа от съпротива, остави се в желязната му прегръдка, отстъпи пред неумолимостта на трескавата му страст.

— Хайде, моя скъпа, страстна малка вещице, кажи ми, че го искаш!

И, за бога, тя го каза. Чувствата и копнежът разрушиха защитната й стена, целият насъбран гняв потъна и се разтвори някъде дълбоко в нея.

— Да… о, проклятие! Да… да!

При първия силен тласък Лора извика. Бе се случило толкова бързо и грубо, че почти не й остана време за съмнение или страх.

Но след този подобен на пробождане от кинжал удар тя се почувства освободена. Струваше й се, че някъде много от далече до нея достигала приглушени аплодисменти и гласове. Всичко й бе безразлично. Съзнаваше само какво бе чакала, подтискала и от какво бе бягала толкова дълго. Чуваше собствените си викове — отново и отново, усещайки пронизващите тласъци, които я разтърсваха… и не искаше никога да спрат.