Розмари Роджърс
Дълго потискана страст (1)

ПРОЛОГ
В ПУСТИНЯТА ПОНИКВА ЦВЕТЕ

Завъртя се, ритъмът я за вля дяваше… тя му се отдаде. Тялото й се сливаше с музиката, с думите на полуизпятото-полуизхлипано фламенко и първичността на толкова мексиканското ярабе^[1].

Отдавна, твърде отдавна Джини не бе танцувала така — стъпвайки с боси нозе по топлата земя. Светлината на огъня и факлите възпламеняваше пищната й бакъренозластиста коса, стигаща до талията — татая, която все още бе точно толкова тънка, колкото преди раждането на близнаците Франко и Лора, които по някаква щастлива случайност, както си бе помислила за момент Джини, неотдавна бяха заминали за хасиендата Де ла носталхия.

Случайност ли бе, че на път за хасиендата Де ла носталхия след едно посещение при Реналдо и Миси двамата със Стив бяха срещнали стари приятели? Както и това, че бяха останали и заедно с някогашния команчеро Санчес, синовете му и няколко работили за Дон Франсиско Алварадо вакерос бяха взели участие в това буйно празненство? Случайност или съдба, за Джини и Стив сега беше без значение!

— Помниш ли още как танцувахме на сватбата ти с Естебан, а? — извика Санчес, намигвайки й, издебнал един момент, когато Стив не ги гледаше.

— Dios! Това бе толкова отдавна… не си се променил! Още помня колко ревнива бе скъпата Консепсион.

„Да танцуваш значи да се изгубиш“ — мислеше Джини… да се потопиш обратно в миналото, във времето, когато единствено танцът й даваше сили да понесе отредената й съдба — един мъж, в когото не би трябвало да се влюбва и на когото не можеше да устои. Нейният съпруг.

— Зеленоочке, за кого танцуваш сега? — тихо прошепнати думи, накарали я за миг да занемее бездиханна, преди, без да се колебае или да се замисли, да отвърне:

— За теб, Стив, любими мой, винаги и само за теб! По-късно той я отнесе на ръце в импровизираното им ложе за тази нощ — навън, под звездите и залязващата четвъртита месечина. Там я люби — с думи й докосвания, нежен и настойчив, докато не се разтрепери цялата, почувствала да я изпълва мокрото от пот вибриране на тялото му. Внезапно й хрумна колко неизречимо отчаяна бе във времето, когато мислеше, че никога повече няма да изпита това.

„Всъщност би трябвало да му се разсърдя“ — сънено мислеше Джини, все още притисната към тялото му. Нямаше право да я взема така насилствено — нея собствената му съпруга, — нито да я люби, сякаш му бе любовница… или пленница, каквато бе някога. Но… вече многократно бяха започвали всичко отначало… и толкова често бяха стигали до края, който винаги се оказваше просто ново начало! Единствената истина, в която никога нямаше да се усъмни, бе тази, че се обичаха — може би най-много точно тогава, когато воюваха помежду си.

Бе я отвлякъл, за да й върне след това свободата, свободата да танцува… да избира! Тъй като я обичаше и искаше да й даде възможността да избира свободно.

Какво значеше за тях миналото? И за двамата това бяха години на помъдряване Значение имаше единствено настоящето. Онова, което научаваха сега, щеше да израсте и даде плодове в бъдеще. А и Джини намираше, че е възбуждащо да бъде изнасилвана от мъжа, когото обичаше! Осъществяването на една фантазия! Във всеки случай сега й бе ясно. Независимо дали мразен или обичан, Стив винаги е бил обект на нейните фантазии… както и тя на неговите, може би?

— Стив… ти си моята единствена любов, единствената ми истинска любов… завинаги. Търсила съм начини да те нараня…

— Както и аз, тъй като не бях свикнал някоя зеленоока изкусителка да владее мислите ми! Мисля, че допуснах да завладееш душата ми… най-малкото, не ми излизаш от ума — все едно дали това ми харесва или не. Станахме жертва един на друг, querida^[2].

— Ще убия всяка жена, която се доближи до теб!

— А аз ще убия всеки мъж, който се опита да те докосне — независимо дали си му дала повод или не!

Отново започнаха да се движат в синхрон, сплели отзивчиви тела.

Вече нямаше нужда от „Обичам те!“. Сега и двамата го знаеха.