Ребека Брандуейн
Дива кръв (20)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

След април дойде май, дъждът, който плющя над полята след оранта и сеитбата, спря и сега тлъстият чернозем на прерията беше влажен и пълен с живот. Безброй треви, високи и ниски, избуяха с всички възможни цветове — от тъмносиньо до златистозелено. Разцъфнаха и цветята и сякаш метнаха над равнината пъстро покривало. Рейчъл обичаше до болка пролетната прерия, многоцветна и напращяла от живот.

Дребните полски врабчета бяха презимували тук, а сега към тях се присъединяваха и прелетните птици, прекарали зимата на юг: тлъсти, червеногърди присмехулници, свадливи синьобели сойки и елегантни червенушки подскачаха по раззеленилите се тополи, които шумоляха по двата речни бряга на лекия пролетен ветрец. Полски чучулиги пееха сред високите треви, самотни ястреби се издигаха стремително в яркосиньото небе. Съсели и къртици се измъкваха от дупките си, стада сърни и антилопи препускаха из прерията.

В утрини като тази, капките роса блестяха сякаш пръснати по земята диаманти и отразяваха неописуемо многообразие от багри. Кремави гъби бяха поникнали толкова изобилно и нагъсто, че Рейчъл беше готова да повярва: тук са танцували героите от детските й приказки. От вратата на дома си виждаше на километри далеч. Безбрежната вълниста прерия се простираше сякаш до края на земята. Тя вдиша дълбоко свежия утринен въздух, а после се залови отново за работа, сияеща от щастието, че живее.

Беше й ден за пране. Тя вдигна на хълбок тежката кошница с мокри дрехи и тръгна към въжето да ги простре да се сушат на топлото слънце. Наблизо Андрю и Нейоми бъркаха с пръчка в една дупчица, където се беше скрил паяк, а Тоби нещо си бъбреше и писукаше върху одеялото, което Рейчъл му беше постлала на земята, оглеждаше с любопитни очета всичко наоколо.

— Виж, Анди! — извика възбудено Нейоми и посочи към земята. — Там има още една дупка. Сигурно е задната врата на паешката къща. Донеси вода, ще я излеем вътре и ще видим дали няма да излезе от другия край.

— Андрю! — извика строго Рейчъл, като видя, че момчето влачи пълна кофа към новооткритата дупка. — Ако там долу има паяк-кръстоносец и ако те ухапе, ще те боли цяла седмица.

— Ние много ще внимаваме, лельо Рейчъл — обеща й тържествено Андрю и се залови предпазливо, но увлечено да налива вода в мъничкия тунел.

Рейчъл поклати неодобрително глава, но се усмихна. В детството си беше прекарвала часове е това занимание: да пропъжда насекоми от скривалищата им, а не беше и толкова стара, че да забрави каква радост е било да ги видиш как изпълзяват откъм другия край. Въздъхна тъжно, залови се отново за прането и се запита защо децата са във възторг от подобни странни занимания. Насекомите никак не я привличаха, особено след миналогодишното нашествие на скакалците. Тази пролет полята бяха осеяни с яйцата им и сега от тях се излюпваха отвратителни скакалци, които безпощадно нападаха зелените млади кълнове. Наложи се да някои ниви повторно да се засяват. Рейчъл можеше само да се надява, че завърналите се ята птици ще изкълват ужасните насекоми, преди да са унищожили и новата реколта.

Вдигна кошницата и се върна към коритото да изстиска още пране. В същия миг зърна далеч на хоризонта конник. Изтърва кошницата, грабна Тоби, викна на Нейоми и Андрю да се прибират и изтича в къщата. Бързо затвори вратата и я залости. После грабна пушката и надзърна предпазливо през прозореца. Нямаше основания да смята, че приближаващият се конник ще й стори зло, но Рейчъл беше сама с три деца и не искаше да рискува. Още се случваше диви индианци да нападат усамотени ферми на преселници, или белокожи нехранимайковци, безотговорни скитници, безмилостни престъпници да ограбват, палят, изнасилват и дори да убиват.

Когато конникът се приближи, видя с облекчение, че е младо момче, седемнайсет-осемнайсетгодишно не повече, навярно само малко по-младо от нея, а тя навърши деветнайсет през март. Момчето яздеше едър кафяв кон и беше въоръжено само с една карабина. Въпреки това Рейчъл предпочете да не излиза от къщата. И младок може да се окаже опасен. Достатъчно беше да си помисли за Хенри Макарти. Истинското му име беше Уилям Бони, беше станал известен в цялата страна като Били Убиеца. Неговата майка държеше допреди няколко години перачница в Уйчито, на Норт Мейн стрийт, но после се пресели в Ню Мексико.

Мъжът спря коня пред къщата и се озърна с любопитство. Когато не се появи никой, извика:

— Ало, госпожице Уайлдър? Ало? Има ли някой тук?

Рейчъл му отговори от полуотворения прозорец и с вдигната за прицел пушка.

— Кой сте и какво искате? — попита тя.

— Аз съм Адам Кейфе, госпожице — отвърна той учтиво. Търся Рейчъл Уайлдър. Моето семейство купи наскоро малко земя недалеч от тук — посочи той с показалеца на изток. Ще ставаме земеделци и трябва да изкопаем кладенец. В града ни казаха, че освен полуиндианеца Сийкс, когото не можахме да открием, госпожица Уйлдър е тук най-голямата майсторка в откриването на вода. Вие ли сте госпожица Уайлдър?

— Да и на двата ви въпроса. Момент моля, идвам.

Рейчъл излезе навън. Продължаваше да държи пушката, но тя вече не беше насочена към младежа. На Адам Кейфе това явно не му направи впечатление, той само огледа с интерес оръжието й. После почна безгрижно да си свирка, слезе от коня и го върза здраво. Остави старата си карабина на седлото. Свали вехтата си шапка, приближи се към Рейчъл и й подаде ръка, очевидно убеден, че тя непременно ще я поеме. Силното му младо тяло и самоувереното му държане толкова й напомниха Слейд, че тя се усмихна.

— Здравейте, госпожице? — поздрави той ухилен и отметна от лицето си тъмнокестеняв кичур. Изненадващо зелените му очи заблестяха, когато срещнаха нейните. — Много се радвам да се запозная с вас.

— Здравейте! — каза Рейчъл и пое ръката му. Ръкостискането му беше силно и дружелюбно, непосредствеността му обезоръжаваща. Трапчинки се бяха появили на усмихнатото му лице и тя реши, че го харесва и няма защо да се бои от него. — Момент само, да взема бебето. — Той кимна, а тя влезе за малко в къщата и се появи с Тоби на ръце и с Андрю и Нейоми, вкопчени в полите й. — Кажете сега добър ден на Адам Кейфе! — заповяда тя на двете деца.

— Здравейте, Адам Кейфе — казаха и двете в един глас.

— О, здравейте! — наведе се към тях младежът. — Ами кои сте вие?

— Аз съм Нейоми — обади се първо момиченцето. — А пък това е брат ми Андрю, а бебето е братчето ми Тобиас. Ний тъкмо щяхме да изпъдим голямата дърта паячка от дупката, ама ти взе че дойде — каза тя недоволно. — Анди тъкмо беше налял вода, за да я накара да излезе от другия край, ама трябваше да се приберем, понеже отде да знаем дали не си лош човек. Пък сега паячката сигурно вече е избягала. — Разочарованието на малката беше повече от очевидно.

— Ех, може пък да не е — засмя се Адам. — Паяците обичат влажни и тъмни места. Може да си е още там.

— Така ли? Ама честно? — зарадва се Нейоми. Тя се обърна и хвана брат си за ръката. — Хайде, Анди, я да идем да видим.

Децата изтичаха към паешкия тунел, а Рейчъл сложи отново Тоби върху одеялото и му даде дрънкалката да си играе.

— Мили дечица — каза любезно Адам и отупа прахта от панталона си.

— Така е — съгласи се Рейчъл — Ще имате ли нещо против да си продължа работата, докато ви слушам? — посочи тя прането. Трябва до обяд да ги извия и да ги просна.

— Нищо против, госпожице. Извинете, госпожо Уайлдър. Моля да ме извините, но вие сте толкова млада, искам да кажа… но понеже разбрахме, че сте много опитна в търсенето на вода, реших, че сте по-възрастна, пък и като ви гледам сега с трите деца, но отначало си помислих… Е, откровено казано, госпожо, представа нямам какво ще рече тате, като ви види, понеже сте още като момиченце, тъй де.

— Очаквахте да видите някоя сбръчкана вещица, така ли? — попита развеселена Рейчъл, извади от джоба на престилката си щипка и закачи на въжето ръкава на ризата. — Няма да твърдя, че съжалявам, задето съм ви разочаровала, господин Кейфе. Както виждате, не съм нито сбръчкана, нито стара, а пък децата не са мои. Те са на една стара приятелка, която почина. Грижа се за тях, докато вуйчо им е в полето. Но не съм и съвсем младо девойче, а жена с твърде голям опит, поне що се отнася до откриването на вода. От четиринайсетгодишна обикалям с пръчката и ако вашето семейство има нужда от кладенец, мога да ви посоча къде да копаете. Но не вземам евтино. Таксата ми е десет долара, ех, може да се спогодим и за по-малко. Като се изключи Сийкс, от когото съм научила всичко, аз наистина съм най-добрата тук Но, ако предпочитате все пак да изчакате индианеца, той идва обикновено към първи юни, за да продаде на „Братя Хейс“ кожите от зимния си лов. Тогава можете да се спогодите с него.

— Не, госпожице — поклати глава Адам. — Кладенецът ни трябва веднага. Тате рече, че няма смисъл да се захващаме за къщата, ако ще трябва да търчим после половин километър до кладенеца.

— Баща ви трябва да е умен човек — забеляза Рейчъл.

— Да, госпожице. Та кога ще можете да наминете госпожице Уайлдър? Искам да кажа… не че ще ви притеснявам, ама тате рече — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ами, да речем, утре след обяд? — засмя се тя.

— Ами чудесно!

Докато Адам й обясняваше пътя до имението на неговите родители, в двора изневиделица долетя Слейд. Черният му кон беше плувнал в пот, лицето му беше сериозно и угрижено. Като видя Рейчъл, че стои и разговаря пред къщата с непознат младеж, той дръпна толкова силно юздите, че конят се изправи на задни крака. Слейд стана още по-мрачен и изруга под нос.

— Слейд, какво се е случило? — извика Рейчъл и изтича към него, запретнала поли. Пребледня като платно, защото реши, че на някой му е призляло на нивата.

— Че какво да се случи? — каза той язвително и скочи, дрънчейки със шпорите, от коня. — По дяволите, Рейчъл, знаеш ли кое време е? Виждаш ли слънцето къде е? Като не дойде да ни донесеш обяда, решихме, че или на тебе, или на децата се е случило нещо. Препускал съм като бесен и какво да видя? Ти весело си флиртуваш с някакъв непознат! — Кой е този? — хвърли той мрачен поглед към младия мъж.

— Това е Адам Кейфе и аз не съм флиртувала с него! — отвърна гневно Рейчъл, но всъщност се срамуваше, че е забравила да занесе на мъжете обяда.

— А какво, по дяволите, търси тук? — попита Слейд, сякаш беше длъжна да му дава обяснения. После се обърна към младежа, който беше пъхнал палци в колана и явно не се притесняваше от сърдитите погледа на новодошлия. — Тоя иска да ме предизвика — реши Слейд. — Това нахакано копеле не е комай от ония, дето чакат покана, бъди сигурна, Рейчъл! Господи! Ако си мисли, че може да заеме мястото на Гюс, ако си позволи да те пипне с ръка, с малкото пръстче да те докосне, да знаеш, ще го убия!

— Я не ставай смешен! Няма нищо подобно! — възкликна тя. — Как можа да си го помислиш? Та аз изобщо не го познавам. За пръв път го виждам. Дошъл е да ме моли да намеря кладенец за семейството му. За бога, Слейд, та той е още дете, само малко по-голям е от Ева.

— Той е поне на осемнайсет, достатъчно е голям. Тъй че на възраст е по-близко до теб, отколкото до Ева! — възрази гневно Слейд Меверик — Виж, трябва да му се признае, че има нерви въжета. Как иначе ще си стои преспокойно тук и ще ти прави мили очи, въпреки че току що сте се запознали?

Рейчъл вече кипеше от яд.

— Ако си спомням добре, ти не само ми правеше мили очи, но се осмели и да ме целуваш, въпреки че току що се бяхме запознали.

Слейд беше малко изненадан от подобен отговор, но веднага намери какво да каже:

— Онова беше съвсем друго! — изсъска той през зъби. Не можеше да каже защо да е било нещо друго, просто беше убеден, че е така. Веднага продължи да говори, за да не остави на Рейчъл време да се произнесе за привидната разлика. — Нали знаеш, че тогава ти ме предизвика, Рейчъл! Освен това бях братът на Индия, а не паднал от небето непознат, нагъл нехранимайко. Не знаеш нищичко за него и аз не желая той да се мотка тук, особено като се има предвид, че си през целия ден сама. Така, а сега, понеже много държиш на доброто възпитание, бъди така добра да ни представиш. А после прати младежа по дяволите и не го насърчавай да идва пак.

Рейчъл разбираше, че с аргументите на Слейд нещо не е наред, но понеже се боеше, че може да е прав, побърза да му представи Адам с твърде смесени чувства. Никак не й хареса начина, по който двамата мъже недоверчиво се изгледаха, докато се ръкуваха. Вниманието на Адам беше приковано от „Миротворците“ и очите му святкаха от завист. Рейчъл въздъхна облекчено, когато той заяви, че трябва да тръгва и яхна едрия си кон. Докосна леко периферията на шапката си и изгледа внимателно Рейчъл.

— Ще се видим утре след обяд, госпожице Уайлдър — каза той. После кимна леко на Слейд и препусна.

— Ама че нахално копеле! — изруга Слейд и проследи с присвити очи бързо отдалечаващия се Адам Кейфе.

— На неговата възраст си бил същият, нали? — забеляза язвително Рейчъл. — Бас държа, че с годините не си се променил много, Слейд. Така че не разбирам защо намрази младежа. Впрочем човек често намразва собствените си недостатъци, като ги види у друг, права ли съм? — убоде го тя с медено гласче.

За щастие на Слейд беше му спестено унижението да търси отговор, защото в същия миг Нейоми извика:

— Лельо Рейчъл, удавих без да искам паяка, Анди се сърди и иска да ми го пъхне в гърба!

Щом Адам Кейфе си тръгна, Рейчъл приготви набързо студен обяд. Едва сдържаният гняв на Слейд я тревожеше. Тя подреди всичко в кошницата, затвори капака и я подаде мълчаливо на стрелеца. Предположи, че той ще се върне с яденето на нивата, но за нейно учудване, Слейд настоя да се качи в колата заедно с децата, върза коня си отзад и потегли към прерията, за да обядва там с Гюс, Фремънт и Поук. Настоя след работа да заминат всички заедно за града, за да купят нови гребла и лопати. Той сякаш се боеше, че в негово отсъствие Адам Кейфе може да се върне и отново да се опита да я ухажва.

Рейчъл наистина не можеше да го проумее. Слейд се държеше така, сякаш я ревнуваше от младежа. Да, изведнъж се убеди, че наистина ревнува. Иначе щеше ли да е толкова капризен и ядосан? При тази мисъл бузите й пламнаха, сърцето й заби учестено, защото това можеше да означава само, че държи на нея, въпреки че тя още не смее да повярва. Погледна го крадешком как седи до нея на капрата, и разбра, че още не му е минало. Беше свъсил чело, крайчетата на устните му бяха отпуснати надолу, сякаш току що беше отхапал лимон. Рейчъл с мъка сдържа смеха си. Луда надежда се пробуди в гърдите й и тя притвори, засмяна, очи, сякаш в този миг лъч светлина беше прорязал мрака в сърцето й.

— Какво е толкова смешно? — попита сърдито Слейд, като забеляза внезапната промяна в настроението й.

— Абсолютно нищо, Слейд, не, нищо — отговори Рейчъл.

— Ами тогава защо се усмихваш? — настоя той и се навъси още повече при мисълта, че посещението на хубавеца Адам Кейфе е възможната причина за доброто й настроение.

— О, без особена причина — сви тя рамене. — Просто защото денят е толкова хубав и аз се радвам на живота, това е.

Няма да е излишно да поразпаля ревността му — мислеше си тя. Може би така ще го накара най-сетне да мине към действия, макар да не беше сигурна, че те ще са непременно най-благопристойните.

Неопределеният отговор го накара внимателно да я изгледа, но миглите й бяха спуснати и не можеше да прочете мислите й. Изруга тихичко и шибна силно двата коня с юздите. Никак не му хареса, че сега сладките устни на Рейчъл се усмихваха още по-широко, сякаш й беше известна тайна, за която той и не подозираше.

Едно е сигурно, реши той мрачно: утре след обяд в никакъв случай няма да я пусне да върви сама при тия Кейфе, та ако ще да се наложи да я върже, за да й попречи. Ако Слейд Меверик пожелае една жена, той не отстъпва току-така мястото си на съперник и младият Адам Кейфе щеше скоро да го разбере, ако му хрумне да се увърта край Рейчъл!

Виж го ти това безсрамно хлапе! Ама аз ще му прочета едно конско, дето няма скоро да го забрави! — реши Слейд и за малко не глътна отхапания връх на черната си пура.

Като го видя почернял от яд, Рейчъл прехапа до кръв долната си устна, за да не се разсмее. Не беше по природа нито кокетка, нито пък хитруша, но сега се питаше дали хватките, с които жените омотават мъжете, не са въпреки всичко и полезни. Откакто му пресоли закуската, не беше виждала Слейд толкова гневен. Щом съвсем безобиден разговор с Адам Кейфе можеше да предизвика толкова бурна реакция, какво ли щеше да стане, ако наистина почне да флиртува с младия мъж? Ако надеждата й, че Слейд държи на нея, се оправдае, това би било като да изсича искри до бъчва с барут, защото тя най-добре знаеше колко опасен става този мъж, ако някой реши да му препречи пътя. И все пак любопитството й беше толкова силно, че реши да провери теорията си при пръв удобен случай.

По пътя Рейчъл представи Адам на онези от децата, които той още не познаваше. Тя се оказа съвсем неподготвена за онова, което се случи, щом младежът видя Ева. Той заприлича на прободен бик, миг преди да падне мъртъв. Така зяпна момичето, че Рейчъл се запита дали няма да му изтекат очите. Ако беше приближил още малко коня си до колата, сигурно щяха да го сгазят. Изглежда и той го съобрази, защото изведнъж се усети и поотдръпна коня си от колата. Поизостана малко и сега се озова между Рейчъл и Ева, седнала в колата точно зад леля си. Адам просто се чудеше как да хареса на Ева, флиртуваше с нея и беше безкрайно щастлив, че тя очевидно харесва и хубостта и нахалството му.

— Но тя е още дете! — мислеше си, ужасена, Рейчъл.

Не можа да се сдържи и се обърна леко встрани, уж от учтивост към Адам, който препускаше зад нея, но всъщност за да наблюдава по-добре Ева. Изведнъж я видя сякаш с други очи и разбра защо Адам е толкова очарован. През някой не много отдавнашен хубав ден Ева бе загърбила детството и се бе превърнала в напъпило младо момиче, дочакващо със затаен дъх да прекрачи прага на живота си на жена.

Сега Рейчъл разбра, че Ева е копие на майка си. Имаше дълга, копринена, синкаво-черна коса, сини като сапфири очи и овално бяло лице с изящно моделиран нос и уста като розова пъпка. Тялото й беше стройно и грациозно като на лебед, също като тялото на Индия, закръглените й гърди се повдигаха високо и се подаваха с примамваща невинност от корсажа на отеснялата рокля. Адам беше като замаян и не можеше да й се нагледа. Гъстите черни мигли на Ева бяха скромно спуснати, но тя току поглеждаше тайничко към него. А когато й се усмихваше, бузите й пламваха и сякаш не й достигаше въздух, толкова силно беше изживяването да усетиш за пръв път вниманието на мъж.

Индия, о, Индия — мислеше си Рейчъл със сълзи в очите. Ако можеше да я видиш сега! Колко хубава е станала. Щеше да се гордееш с нея…

Адам вярно беше разпознал жената в нея. На Ева вече й беше време да носи високи прически и рокли до петите. Рейчъл се почувства засрамена, че го е разбрала чак сега. Сякаш беше изоставила момичето в труден миг. То имаше нужда от няколко нови рокли, а, както личеше, и от топли майчински думи и някои съвети за мъжете. В това отношение Рейчъл щеше да е сериозно затруднена. Как да дава съвети на Ева, след като тя самата е толкова объркана. Та нали преди да стане свидетелка на силното увлечение на момчето по Ева, тя самата имаше намерение да пофлиртува с него, не защото я интересуваше, а с надеждата да накара Слейд Меверик да ревнува, да го принуди да й се признае в любов. Това едва ли беше план на жена, способна да помогне на друга жена със съвети за сърдечните дела.

Рейчъл въздъхна покрусено. Как, за бога, можа да повярва, че планът й ще успее. Беше приела силното си желание за действителност. Вече беше сигурна, че не означава нищо за Слейд, че се е лъгала, приемайки гнева му за ревност. Сега присъствието на Адам вече не го дразнеше, не се мръщеше и разговаряше най-дружелюбно с младежа за предимствата и недостатъците на различни марки пистолети, познати и на двамата.

Рейчъл не можеше да знае, че Слейд кипи от ярост, убеден, че Адам зяпа с обожание Рейчъл, а нейните погледи издават възхищение от младия мъж. Струваше му огромни усилия да овладее желанието си да я награби и здравата да я раздруса, а на Адам да даде добър урок за наглостта му. Но Слейд беше решил да не се излага отново пред Рейчъл, показвайки колко го дразни това момче. Ще се разправя с Адам на четири очи и съвсем недвусмислено ще го предупреди. Ако надутият паун и тогава не престане с ухажвания та си, ще вземе и по-сериозни мерки.

Що се отнася до Рейчъл, тя демонстративно пренебрегваше предупреждението му да не насърчава младежа и затова Слейд твърдо реши да я откаже веднъж завинаги от подобни волности.

Ужасно му се искаше още сега хубавичко да й се накара, но изчака все пак Адам неохотно да се сбогува с тях, щом стигнаха до дома й. Слейд дръпна спирачката на колата, скочи от капрата и мина отзад да помогне на децата да слязат. Изобщо не обърна внимание на Рейчъл, която очакваше да й подаде ръка, за да слезе. Вместо това той скочи отново на капрата и подкара към конюшнята.

— Какво значи това, Слейд? — попита тя, малко разтревожена, защото не разбираше какво е намислил. Никога не го беше правил.

— Не се тревожи, Рейчъл — успокои я Слейд. — Искам само да си поговорим малко на четири очи, нищо повече, а в къщи няма да имаме възможност.

— О! — каза тя само, но любопитството й беше събудено.

Мисълта й работеше трескаво. Не беше сторила нищо, което да не му хареса, пък и не изглеждаше сърдит. В града не се бе случило нищо особено, а отношението му към Адам, докато се прибираха, беше по-скоро приятелско. Единственото, за което се досети, беше, че и Слейд е забелязал колко усилено ухажваше момчето тяхната Ева и сигурно с изненада не по-малка от нейната е установил, че момичето вече не е дете. Навярно щеше да й предложи час по-скоро да отиде с Ева в града и да й купи платове за нови рокли. При тази мисъл Рейчъл се изчерви, защото с присъщата си липса на такт, Слейд положително щеше да я обвини, че не е забелязала бързата промяна в момичето, а Рейчъл изпитваше и без това угризения на съвестта заради дрехите на Ева, вече неподходящи за възрастта на момичето.

Слейд пак се намръщи, като видя зачервените бузи на Рейчъл и се запита какво ли може да означава това. Сигурно тъкмо си спомня някоя двусмислена забележка на Адам Кейфе, на този нагъл голобрад глупак — реши той сърдито, докато разпрягаше конете и ги отвеждаше в боксовете им. Затвори вратичките на двата бокса, а после силните му ръце награбиха Рейчъл през кръста и я побутнаха към колата. Не я пусна, а притисна гърба й към колата и опря, вляво и вдясно от нея, ръце в дъските, за да не може да му избяга. На протестите й изобщо не обърна внимание.

— Рейчъл — подхвана той, — лицето му не вещаеше нищо добро, а заканата в гласа я накара да потръпне от страх. — Доколкото си спомням, тази заран ти казах да не поощряваш Адам Кейфе и че не желая той да се мотае тук… и да те ухажва.

— Ка-а-акво? — изпелтечи тя, шокирана. Не, това наистина не беше очаквала.

— Чу ме добре — каза Слейд и я изгледа презрително. — Боже господи, та той флиртува с тебе почти през целия път! А пък ти… ти си седеше преспокойно и го гледаше влюбено като глупава ученичка, ти най-безсрамно го насърчаваше, като проститутка в Дилейно, бих могъл още да добавя. Струваше ми че, че може всеки миг просто да те награби.

Рейчъл беше толкова шокирана и ядосана от подобни обвинения, че за миг загуби дар слово. Той сякаш я беше ударил през лицето. Пребледня като платно и цяла се разтрепери. Най-сетне си възвърна гласа и избухна, без да се замисля:

— Как смееш да разговаряш така с мен! — Беше толкова сърдита, че изобщо не си направи труда да му обясни, че Адам беше ухажвал не нея, а Ева, на Ева се беше усмихвал и възхищавал, а не на нея. — Ти, ти си, не мога да на меря достатъчно лоша дума за теб! И кой си ти, изобщо, ако смея да запитам, и какъв си ми, мога ли да знам? Та да ми нареждаш какво мога да правя и какво не? Ти, ти си никой, разбра ли ме никой! — Гласът й трепереше от яд. — А сега ще ти кажа само едно, Слейд Меверик: ще флиртувам с Адам Кейфе когато си пожелая! — изкрещя тя, въпреки че изобщо нямаше подобни намерения. — Сега чу ли ме? И да знаеш, че той е… той е най-симпатичният младеж, когото съм срещала от много време насам, а пък ти, ти ревнуваш, защото не си нищо повече от една гадна гърмяща змия, дето знае само да размахва револвери. И защо си пъхаш гагата където не ти е работа, а? Какво ти дава това право, Слейд Меверик? Какво ти дава това право? — изкрещя тя и дълбоко си пое въздух за следващото нападение.

— Ей това! — изсъска той във внезапната тишина и сложи съвсем недвусмислено ръка върху пистолета си, за да й напомни, че вече е убивал и може отново да го направи. Очите му святкаха като късчета синьо стъкло върху тъмното лице, пронизваха я, поглъщаха с поглед тялото й, после се втренчваха отново в лицето й. — И това… — Той я привлече към себе си и брутално овладя нейната уста.

Зъбите му ухапаха до кръв устната й, но тя не обърна внимание. Целувката му отприщи в нея ураган от чувства, сякаш земята се разтвори под краката й, за да я погълне. Възбудата бушуваше в тялото й като вятъра в прерията, страховита, но и толкова приятна, разумът й беше безсилен да й подскаже каквото и да било. Сега за нея съществуваше само Слейд. След кратък миг, в който дъхът й секна, тя вече нямаше разсъдък, а само чувства и Рейчъл се разтрепери, радостна и ужасена, от грубата му целувка. Устните му, корави и повелителни, притискаха нейните, езикът му разтвори рязко нейните треперещи устни, опустоши меката вътрешност на устата й, накара я да му се покори.

Рейчъл се опита да се брани, но той беше толкова силен, прегръдката му беше като стоманен обков, устните му запалваха в нея същински пожар. Ръцете й се плъзнаха неволно към шията му, прегърнаха я. Гъвкавото й тяло се прилепи към неговото. Тя беше без воля, без гръбнак, беше като живак, когато Слейд, възбуден от покорността й, я огъна назад и силните му ръце се превърнаха в нейна единствена опора, защото коленете й се подкосяваха. Кръвта пулсираше в главата й, шумеше в ушите й, а после й се зави свят. Мънички светлинни точки се пръскаха като звезди в мозъка й, когато езикът му проникваше отново и отново като пареща мълния дълбоко в тъмната, влажна дълбочина на устата й, пламенна сладост се разливаше по вените й, стигаше чак до връхчетата на пръстите. Сега устните й се отвориха драговолно, тя отвърна на целувката му, езикът й обви лакомо неговия, а пръстите й се заровиха в черната му коса и го привлякоха още по-близо.

Той изстена, откъсна устни от нейните и я притисна към себе си. Зарови лице в рамото й, целуна нежната шия. Неговите пламтящи, изгарящи устни се плъзнаха по врата й до долчинката между гърдите. Те се впиваха трескаво в кожата й, зъбите му захапаха пъпките през плата, накараха ги да се вкоравят от болка и страст. Слейд искаше от нея повече, много повече. Искаше да задоволи с нея лумналата си страст, да уталожи болката разкъсваща слабините му. Но нито му беше времето, нито беше подходящо мястото. Всеки миг можеха да ги сварят и той го съзнаваше. Въпреки това не можа да се възпре и овладя още веднъж устните й. Желанието му стана безпределно и той награби хищно закръгленото й кораво задниче и го притисна със сила към себе си.

Рейчъл изпъшка и извика, усетила мускулестите му крака, яко притиснати към нейните, силните му бедра и напористата мъжественост, която се търкаше сладострастно в нея през дрехите, усети как той ритмично я полюшва в такт с напиращото си желание. Членът му докосваше пулсираща точка между краката й, причиняваше й пареща болка, измъчваше я, а когато езикът му отново потъна в долчинката между нейните гърди и заблиза през плата на ризата коравите пъпки, от устните й се изтръгна силен животински вик.

— Слейд… Слейд…

Щом чу името си, той сякаш си възвърна самообладанието. За миг я вдигна високо, а после така рязко я пусна, че тя за малко не падна. Гледаше го, изненадана, объркана и наранена, с трепереща ръка на устните, за да не я чуе как отчаяно хлипа. Той отвърна, задъхан, на погледа й, тя видя как силно трепери един мускул на бузата му, докато се мъчи да се овладее.

— Хайде, Рейчъл, кажи, че Адам Кейфе може да ти даде това! — прошепна той. — Твърдиш ли, че друг мъж освен мен може да ти го даде? Ако е вярно, кълна се, повече няма да те докосна!

Рейчъл се опита да избегне погледа му, но очите му я бяха уловили и приковали като пеперуда за дъска. Всъщност не искаше да отговори, но думите сами се откъсваха от устните й, тласкани от непозната сила.

— Не мога да го кажа, Слейд — прошепна тя, със съзнанието, че вече достатъчно се е издала. — Не мога, защото няма да е истина. Ти си единственият мъж, събуждал подобни чувства в мен.

— В такъв случай разбираш, че това ми дава особени права — заяви той и се заприближава бавно към нея, като дива котка към плячката си, притегли я още веднъж, неспособна на съпротива, в прегръдките си. Хвана я за брадичката и вдигна лицето й към своето, очите му я пронизваха, разкриваха всички тайни на сърцето и душата й. — Аз те желая, Рейчъл, ти ми принадлежиш, все едно дали ти харесва или не, аз ще те взема, когато пожелая. Добре го знаеш, нали?

— Не — прошепна тя. Думите му я накараха да се разтрепери от радост, но и от страх. Сърцето й силно туптеше. — Не!

Ръката му се плъзна безмилостно по врата й, стисна го, после палците му описаха кръгчета около трепкащия пулс.

— Е, вече го знаеш — каза той тихо и устните му отново, докоснаха нейните, веднъж, два пъти, за да потвърдят думите. — Желая те повече, отколкото съм желал когато и да било, която и да било жена, и аз ще те имам, Рейчъл, бъди сигурна… И още нещо: Ще убия всеки мъж, който се опита да те отнеме! Тъй че направи добро на тоя глупав младок Адам Кейфе и повече не го насърчавай! За негово и за твое добро. Разбра ли ме? Противното няма да е умно.

— Да, Слейд, вече разбрах, — отговори тя, защото не се съмняваше: Слейд Меверик говореше сериозно. — Само че, само че той не се усмихваше на мене, Слейд. Той ухажваше Ева. Просто не сваляше очи от нея.

— Ева ли?… Но тя е още дете!

— Не, Слейд, вече не е. Да си се заглеждал напоследък в нея? Искам да кажа, сериозно. Тя навърши четиринайсет през февруари, а тук, в прерията, това не е детска възраст. Освен това Ева е познала в краткия си живот толкова мъка и труд, че е трябвало по-бързо да узрее. Когато майка ти умре млада, по-бързо остаряваш. Мисля, че тъкмо аз мога да го твърдя.

— Да, зная. Понякога забравям, че и ти си още почти момиченце, полудете, полужена, но и двете половинки принадлежат на мене, Рейчъл, само на мен!

— Как можеш да си толкова сигурен, Слейд! Толкова сигурен, че ти принадлежа? — протестира тя, разгневена и уплашена, въпреки любовта си към него. Защото той не беше споменал нито дума за любов, повтаряше само, че я желае по-силно от която и да било друга жена и това сигурно беше вярно. Но не каза нищо за сватба, само за желанието си да я има. — Може би си прав — продължи тя с разтреперан глас. — Защото ти позволих да… да ме целуваш и… и. — Тя млъкна потиснато и прехапа устна. А после добави тихо: — Аз не съм проститутка, Слейд. Не можеш да ме имаш нито лесно, нито евтино. Не, никога!

— Подобно нещо не съм помислял, нито ще помисля.

Тя помълча малко, за да поразмисли и се запита какво ли иска да каже Слейд, но не зададе въпроса си, от страх, че отговорът няма да е онзи, който така страстно желаеше да чуе. Затова предпочете да смени темата.

— Що се отнася до… до Адам и Ева, Слейд… — подхвана тя колебливо, но млъкна, щом видя, че Слейд Меверик вдигна тъмните си вежди.

— Та какво за тях? — попита той сухо. — Нали те са родили Каин и Авел? — Изгледа я очаквателно, а после се разсмя на угриженото й лице. — Не е смешно, нали? Бас държа, Авел си е мислил същото, докато по-големият му брат Каин се е приближавал към него със секирата в ръка. Защото трябва да знаеш, Рейчъл, независимо от това, дали си съгласна с мен, сладка моя, защото ти наистина си моята сладка Рейчъл, трябва да разбереш, че великият Творец на човечеството не е бил всемогъщият Господ, ами Семюел Колт, въпреки че по времето на Каин и Авел той, за съжаление, още не е съществувал. Защо се плашиш, Рейчъл? Какво има? Нямаше предвид Адам и Ева от Библията, затова ли?

— Бързо схващаш, Слейд.

— Аз съм умно момче. Да продължа ли?

— Да, моля те.

— Това покана ли е? — Слейд я притисна по-силно към себе си, погледът му спря на устните й, а тя се изчерви и сведе клепачи.

— Не, в никакъв случай не е — отвърна тя студено.

— Какъв срам за тебе, безбожна жено! — подигра й се той захилен. — Ако си беше прочела Библията, щеше да знаеш, че всичко живо е създадено на чифтове.

— Това е казано за Ноевия ковчег, а ние говорехме за рая.

— Ах да, раят, приказно място. Там е горещо, там цари насладата. Мога да те отведа в него и ще го сторя — заяви той уверено. — И то много скоро.

— Ще се погрижиш, струва ми се, да бъда пропъдена от рая! Ти наистина си същински сатана! И не бива… не бива да ми говориш така… да си позволяваш такива волности. Аз… аз просто не разбирам как го допуснах! Би трябвало да те изгоня от дома си и повече да не те виждам.

— Защо тогава не го направиш?

— Не зная, наистина не зная. Защото аз — о! Пусни ме, Слейд, моля те. Късно е. Слънцето е на залез, дядо и Поук скоро ще си дойдат, трябва да приготвя вечерята. Децата сигурно са гладни и се питат къде ли се губим ние двамата…

— Ами да се питат! А сега ми отговори на въпроса, чу ли? Защо не ме натириш да вървя по дяволите, а, Рейчъл? попита той тихо, а в очите му затрептяха странни, сякаш гладни пламъчета. — Да си призная, често се чудя защо не го сториш?

Тя извърна глава, неспособна да издържи пронизващия му поглед.

— А как да го обясня на дядо и на Поук? — попита тя. — Да им кажа истината? Ако я разберат, един от двамата ще те извика на дуел, а ти ще го убиеш. Нали преди малко се закани да убиеш всеки мъж, който се осмели да ме ухажва! Освен това би ми отнел децата. А това, това не мога да го понеса.

— Разбрах — каза Слейд и сведе поглед. — Значи понасяш ухажванията ми само от страх, така ли?

— Да.

— Ти лъжеш, Рейчъл, или казваш само част от истината, зад която има много, много повече. Знаем го и двамата. — Пръстът му следваше бавно очертанията на устните й, докосваше ги, после той изведнъж прекъсна еротичната игра. — Хъм, реших да оставя засега нещата каквито са — заяви той, очевидно доволен от отговора й. После изведнъж рязко смени темата: — Та какво искаше да ми кажеш за Адам и Ева?

— Само едно: не ги разделяй, преди да са имали възможност да се опознаят. Моля те, Слейд. Да, вярно е, че са още много млади… но да си влюбен може да бъде и… много мъчително и трудно, особено… особено, ако е за първи път.

— Зная — каза меко Слейд и се запита откъде ли може тя да знае това. Дали е обичала в училището някое момче? Нямаше представа, но изведнъж изпита желанието да научи всичко за нея. Трябваше да почака, разбира се, защото засега достатъчно я беше измъчил. — И аз не бях много по-голям от Адам, когато подарих сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс. — Тези думи му се изплъзнаха някак, още преди да успее да помисли какво казва

— И… какво стана?

— Тя… тя умря.

— О, извинявай — изрече тъжно Рейчъл. — Аз… аз не исках да любопитствам. Аз… наистина съжалявам.

— Много страдах — изрече бавно Слейд, но трябваше, за свое голямо учудване, да признае, че мъката, която изпитваше обикновено при спомена за Терез, беше намаляла и сякаш избледняла, като белег от вече почти зараснала рана. Много по-силна болка му причиняваше сега разстроеното лице на Рейчъл, която горчиво се упрекваше, задето е разтворила стара рана. — Виж какво, Рейчъл, оттогава изтече много вода, това е отминало и приключено — каза той, макар да знаеше, че всичко ще приключи само след като убие Дигър. С усилие на волята Слейд се върна към действителността. — Що се отнася до Адам и Ева, Рейчъл, щом толкова ме молиш, сладка моя, докато не се опитват да вкусят от забранения плод, няма да играя ролята на змията в тяхната райска градина, обещавам ти.

— Благодаря.

— А сега ще е по-добре да се приберем, нали?

— Да, разбира се — съгласи се Рейчъл.

Слейд я изгледа въпросително, ръката му я погали нежно по лицето, сякаш беше сляп и за пръв път го опознаваше с пръстите си. После отметна с въздишка кичур коса от челото й и неохотно я освободи от прегръдката си.

— Жалко — каза той с тъжна усмивка. — С такова удоволствие бих ти предложил една ябълка.