Ребека Брандуейн
Дива кръв (7)

ГЛАВА ШЕСТА

Рейчъл не проумяваше защо шерифът Маг още не се е появил във фермата й, за да я арестува. Също като дядо си Фремънт Хегърти и тя беше сигурна, че ще дойде. Нищо че предишната вечер, като чу разказа на Поук за подвизите на внучката му в града, Фремънт се беше смял до сълзи и беше тропал от възторг толкова силно с крака, че за малко не строши протезата, която му заменяше десния крак. Дори по-големичките деца на Бийчъм бяха забравиха тревогите и се смяха, изпълнени с учудване и възхищение пред смелостта на Рейчъл която се бе опитала, с риск за живота си, да върне баща им в къщи.

— По дяволите! — беше възкликнал Гидиън. — Бас държа, че татко е бил луд за връзване!

— Гидиън — беше се изсмял Поук, който вече си бършете сълзите — твоят татко така беше загрял от яд, че върху него можеха да се изпържат яйца! Толкова лют не го бях виждал.

Но при мисълта за възможното арестуване на Рейчъл веселостта им бързо се изпари. За голяма тяхна изненада във фермата не се появиха нито шерифът, нито помощниците му, за да отведат Рейчъл в тъмницата. Не беше изключено бурята да е възпряла снощи представителите на властта, но нямаше обяснение за това, че не дойдоха и тази сутрин. Сега небето беше сиво, но безоблачно и времето достатъчно добро за сезона. Дори слънцето се опитваше да пробие и замръзващият сняг блестеше като захарен.

Рейчъл поклащаше недоверчиво глава, всеки път щом поглеждаше към безлюдния хоризонт и продължаваше пътя си към обора. Да не би този нехранимайко Верн Лънди да беше предпочел да не праща шерифа по петите й, защото и неговата не беше съвсем чиста и щеше да е по-добре да не се среща с Маг. Тя въздъхна и си пожела да няма повече неприятности.

Вървеше, размахала кошницата за яйца и поемаше дълбоко утринния въздух. Като всякога след буря, той лъхаше на свежест и чистота. Така ухаеше и тъмната мокра пръст под ботушите й. Вятърът беше доста силен и студен, но въпреки това на Рейчъл й се струваше, че долавя полъха на пролетта. Дано е вярно, мислеше си тя, защото й беше дошло до гуша от сняг и лапавица, беше и додеяло въпреки огъня в печката и в камината, да трепери от студ под завивките си. Мечтаеше за синьо небе, за първата зеленина в прерията, за цветята, които ще я покрият. Вятърът, който вее безспир над равнината, нежен като люлчина песен през лятото, могъщ като симфония през зимата, ще е тогава топъл и ласкав.

Когато отвори едно от тежките крила на портата на обора, Рейчъл установи с учудване, че Гидиън вече храни и пои животните, а десетгодишният Кейлеб дои кравата. Беше успял даже да сипе топло мляко на малките котета, които вече лочеха пенестото лакомство.

— Нощес, ти като си легна, лельо Рейчъл, ние така решихме — каза Гидиън, когато срещна въпросителния й поглед. — Докато живеем при тебе, да си припечелваме прехраната. — Знаем колко ти беше трудно да се грижиш за нас и… за майка. Не искаме да сме тунеядци.

Като чу това, на Рейчъл й бликнаха сълзи от очите и тя с мъка ги сдържа, защото сякаш Индия й говореше с устата на момчето. Беше трогната от неочакваните думи и си спомняше с дълбока тъга покойната си приятелка. Джонатан навярно би предложил и той помощта си, но пряко воля и с надеждата, че тя ще откаже. А от детското лице на Гидиън лъхаше гордост и сърцераздирателна решителност, но момчето беше и готово да се разплаче, ако Рейчъл отблъсне помощта му, тъй че единствената възможност беше да я приеме.

— Разбира се, прав си — каза тя. — Че кой обича тунеядците, Гидиън? Бях сигурна, че ще постъпиш точно така. Тук има предостатъчно работа, та се надявам, че всеки от вас ще си поеме задачите, с които се е справял в къщи. Откровено казано, благодарна съм ви за помощта.

Беше съвсем вярно, защото откакто родителите й загинаха преди няколко години в едно торнадо, Рейчъл имаше във фермата повече работа, отколкото можеше да свърши. Вярно, Поук се оправяше с най-тежкото, пък и дядото помагаше, доколкото му беше възможно с единия крак. Въпреки това никога не я напускаше чувството, че в деня има прекалено малко часове.

— Като свършиш тук, Гидиън, попитай Поук какво още трябва да направиш. Кейлеб, като издоиш кравата, занеси каната с млякото в къщи и я остави на масата в кухнята.

— Да, лельо — отговориха в хор момчетата и се разсмяха.

В свинарника Рейчъл свари Филип, който се грижеше, преизпълнен с чувство за отговорност, за свинете. В кокошарника деветгодишната Сюзън пръскаше зърно и събираше яйцата, заобиколена от усърдно кълвящите кокошки. Като видя, че всичката й работа е вече свършена, Рейчъл отиде да хвърли на ловджийските си кучета кокалите от снощната вечеря и се върна в къщата. Там Ева вече беше сложила масата за закуска.

— Семейство Бийчъм изглежда е решило да не ми оставя днес никаква работа, нали Ева? — попита Рейчъл.

— Ти ще сготвиш, лельо Рейчъл — отвърна й със смях момичето.

— Не знаех, че дядо Хегърти и Поук са гладни. — Те са винаги готови да унищожат някое прясно заклано пернато — пошегува се Рейчъл и си върза престилката.

После извади няколко плика и кутии от кухненския шкаф. Забърка с дървена лъжица тесто в пръстена паница, Омеси го, поръси го с брашно и го наряза на парчета за хлебчета. Щом ги пъхна във фурната, наряза късчета сланина, за да я позапържи, с надеждата, че след ланското нападение на скакалците сланината няма да е гранясала. Докато сланината цвъртеше върху желязната печка, тя смля кафе и го свари. После забърка тесто от царевичното брашно и го остави да втасва. Докато Ева преповиваше и хранеше бебето Тобиас, Сюзън разля донесеното от Кейлеб мляко в чашите и сложи сиропа на масата.

Най-сетне всички седнаха да закусят. За учудване на набожните деца на Индия, след като каза утринната молитва, за да благодари на всевишния за всичко, с което ги е дарил, Фремънт добави, че и тяхната усърдна работа е допринесла не малко на масата да има всичко. След това си напълниха чиниите и започнаха да се хранят с нескрит апетит. Думи почти не се разменяха. Но въпреки настъпилата тишина, Рейчъл се чувстваше безкрайно ободрена от присъствието на децата. Бяха като истинско семейство. Винаги беше съжалявала, че няма братя и сестри, или свои деца, а сега малките Бийчъм запълвала тази празнина. И те отдавна не бяха се чувствали толкова щастливи.

След закуска Рейчъл се убеди, че Ева, Сюзън и дори двегодишната Нейоми умеят и да раздигат масата, и да мият чинии. Затова облече палтото и тъй като беше загубила вчера в „Силвър Слипър“ зимната си шапка, сложи лятна. Сподели с дядо си, че иска да иде до града и да се опита да разбере дали Верн Лънди е ходил при шерифа. Фремънт знаеше, че реши ли нещо, Рейчъл не се оставя да я разубедят и затова само измърмори няколко думи за проклети идиоти, които по всяка вероятност не си знаят урока.

Въпреки че в очите й светеше любов към любимия дядо, Рейчъл му отвърна нахално, че поне що се отнася до ината, тя е наистина негова кръв. Целуна го мило по бодливата буза и си спечели още нещо измърморено После взе вярната си пушка, зареди я и излезе навън под зимното слънце, смесило в облаците най-сетне и малко светлина. Тя оседла Сънфлауър и потегли към Уйчито.

В града Рейчъл мина по широката кална главна улица, наречена Дъглас авеню, а после по моста над Голям Арканзас, водещ към Дилейно. За разлика от центъра, този квартал беше по това време на деня съвсем безлюден. Тукашните жители си отспиваха след пиянската нощ. Въпреки това слезе от коня едва след като се огледа на всички страни. Завърза коня за колеца пред „Силвър Слипър“ и понеже в Канзас кражбата на коне се наказваше със смърт, дори тук, в Дилейно можеше да не се бои, че някой вагабонтин ще й отмъкне кобилата. Сега се боеше само за собствената си сигурност. Почтена жена не престъпваше прага на кръчма. Но тъй като беше малко вероятно някой да я следи, а тя трябваше на всяка цена да разбере дали са разпратили писмо за нейното издирване, Рейчъл се реши все пак и влезе.

Колкото и да беше напрегната, не можа да не зяпне любопитно. За пръв път виждаше как изглежда кръчма. Беше доста разочарована, че освен силно повредения тезгях, няколко счупени маси и столове (състояние, за което, според нея, не беше виновна само тя) и едно вехто пиано, нямаше нищо друго. След всичко, което беше чувала, тя очакваше да види кристални полилеи, червени кадифени завеси и поне картини с голи жени. Беше очевидно, че „Силвър Слипър“ не може да се сравнява със „Спирит банк“, или с „Голдън Румс“, първокласните заведения в Уйчито.

Въпреки ранния час, Верн Лънди вече беше на крака. Рейчъл не се трогна особено от това, че той явно не беше очарован да я види. Но за нейно учудване, той я поздрави доста любезно, макар и малко кисело, след което я замоли да бъде така любезна и да му обясни повода за посещението си, а после да побърза да се омете, докато поне част от кръчмата му още си е на мястото.

— Както разбирам, идвате да се осведомите за направените снощи от вас поразии, ако мога така да се изразя. Добро намерение, понеже вчера изчезнахте яко дим, без да се извините и без да ми дадете пукната пара. Ех, сега мога ви съобщя, момиче, че всичко е уредено. И няма що да се страхувате за кожата си, понеже няма да подам оплакване, въпреки че си го заслужавахте. Още повече, че и шерифът не гори от желание да ви види. Само едно ще ви река: внимавайте тоя кретен Бийчъм да не стъпва повече тук, ясно, нали? Заради него кръчмата ми отиде по дяволите, момиче, че и най-добрата ми проститутка на всичкото отгоре. То пак добре, че, слава богу, всички жени сте кьопави в стрелбата, инак кой знае какво щеше да стане.

— Господин Лънди, вие забравяте кой стои пред вас. Тъй че дръжте си езика зад зъбите — изръмжа Рейчъл и си спечели саркастично изсмиване. Но след като беше съсипала тази кръчма, реши, че си го е заслужила и побърза да смени темата.

— Ако съм ви разбрала добре, господин Лънди, казахте, че някой вече е платил дълга ми?

— Ако питате дали някой е платил за щетите, които ми нанесохте, отговорът е „да“.

— Но кой? — попита, объркана, Рейчъл.

— Нямам представа, момиче, пък и все ми е едно. Когато го видях за последен път, беше овързан като пуяк на път за затвора, както и приятелят ви Бийчъм. Тъй че питайте шерифа. Или помощник-шерифа Ърп, щото и той беше с него, когато отведоха двамата нехранимайковци. А сега ми се разкарай от очите, момиче! Не мога да стоя тук цял ден на приказки, трябва да работя.

С тези думи Лънди й обърна гръб и изрева:

— Клем, къде са бъчонките с бира? Нали ти рекох да ги внесеш? Я си поразмърдай задника, мързеливо псе, или си търси друга работа! После изглежда му хрумна нещо, той се наведе под тезгяха и хвърли нещо на Рейчъл. — Прибери си шапката, момиче и се омитай!

Рейчъл излезе от „Силвър Слипър“ радостна, че въпреки очакванията си, няма да отиде в затвора и объркана от новината, че някакъв непознат е платил на Лънди за нанесените от нея щети. Тя яхна коня и пое към канцеларията на шерифа да разбере кой е нейният благодетел, на кого трябва да благодари.

Още не беше стигнала, когато зърна случайно помощник-шерифа Ърп, който се разхождаше по улицата. С надеждата да си спести ходенето до отвратителния двуетажен кирпичен затвор, тя спря Сънфлауър и извика Ърп. Нямаше човек в града, който да не го познава. Заради непрекъснатите му скандали, а още и поради това, че две дами от неговото семейство, Беси и Сали Ърп бяха глобявани за проституция и то след като той беше постъпил на работа в полицията.

Рейчъл му обясни коя е и какво иска да знае, а той с готовност й съобщи името, което я интересуваше — Слейд Меверик. Но, за неин ужас, мъжът я осведоми също, че затворникът е опасен главорез и положително ще се опита да избяга, поради което не му бяха разрешени никакви посещения. Според Ърп тя само ще си загуби времето да препуска чак до затвора.

Рейчъл беше толкова смаяна, че непознатият благодетел се оказа същият мъж, който спря вчера Сънфлауър, че побърза да благодари на Уайът Ърп и да си продължи по пътя. Просто не можеше да проумее откъде накъде този главорез е платил за хаоса, който тя беше предизвикала в „Силвър Слипър“, и то след всички безсрамни приказки, които й беше изприказвал на улицата.

Едва на другия ден Рейчъл разбра, ужасена, че Слейд Меверик е не само подозрителен главорез, но и полубрат на Индия Бийчъм, черната овца на семейството и че е дошъл да си иска правата върху децата на своята сестра.