Ребека Брандуейн
Дива кръв (6)

ГЛАВА ПЕТА

Рейчъл напразно се опитваше да пришпорва с все сили Сънфлауър, дано преварят наближаващата буря. От време на време хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че Поук и Сайдър успяват да я следват. Не препускаше към къщи, както напразно се бе надявал Поук, а към дома на Бийчъм. Сега й беше повече от ясно, че въпреки всички усилия, които бе положила след смъртта на Индия, нямаше да накара Джонатан да осъзнае отговорностите си. Той и не помисляше да се промени и да се погрижи за децата. А тъй като на нея и през ум не й минаваше да ги изостави на съдбата им, единственият изход беше да ги натовари на каруцата на Бийчъм и да ги вземе при себе си.

Да се грижи за собствената си ферма и да притичва да наглежда домакинството на Бийчъм, не, това не можеше да продължава. Преумората беше една от причините да стреля по Джонатан и по безсрамната му повлекана. Сега, когато всичко отмина, Рейчъл разбра, че е ужасно разстроена и юздите треперят в ръката й. Все още нямаше представа и кой беше този дявол, дето я спаси.

Но най-лош беше нарастващият страх, защото Верн Лънди щеше да пусне шерифа Маг по петите й, а тя нямаше никаква възможност да плати причинените щети и положително щеше да се озове в затвора. Какъв позор!

Божичко, защо й трябваше да хуква подир Джонатан чак в Дилейно? В края на краищата тези деца не са нейни, нали? Трябваше да се придържа към най-строгия закон на Запада и да се грижи само за собствените си интереси.

В същия миг си спомни за Индия, за клетата си приятелка и веднага си призна, че ако трябваше да почне отначало, щеше да направи пак същото. С единствената разлика, че нямаше да разговаря с онзи нахален тип.

Макар да беше красив, в негова полза говореше само това, че притежаваше най-хубавия чифт пистолети, които беше виждала. Сигурно бяха изработени по поръчка, Рейчъл веднага го разбра по дръжките от слонова кост, инкрустирани със сребро. Професионалистите често предпочитаха такива пистолети пред „Смит енд Уесън 44 Америкън“. Един „Уесън“ можеше наистина бързо да се зареди, но в тази марка пистолети имаше нещо „европейско“, което отблъскваше мъжете от Запада, свикнали със съвършения баланс на колтовете. Пък и човек с два пистолета няма нужда да се замисля за презареждането.

Рейчъл се доверяваше на вярната си стара пушка, с която нямаше нужда много-много да се цели и която, на близко разстояние, беше смъртоносна. Не веднъж беше отпъждала с нейна помощ неканени гости. Притежаваше и едностволка „Трепдор Спрингфийлд“, калибър 45–70, модел 1873-та. Но я използваше само за по-едър дивеч.

Когато Рейчъл стигна най-сетне къщата на Бийчъм, вече се здрачаваше и небето беше вдигнало шлюзите си. Дъждът се сипеше през покрива на обора като чай през сито, когато двамата с Поук вкараха в него конете и ги оставиха до впрегатните добичета на Джонатан и единствената му млечна крава. Дворът, през който претичаха с чернокожия, се беше превърнал в блато. Рейчъл заудря с развята пелерина с все сили по вратата.

— Ева, аз съм, Рейчъл — аз и Поук — отвори ни, миличка, пусни ни да влезем.

Стори им се, че чакат цяла вечност, докато някой леко открехна вратата. С високо вдигната газена лампа в ръка и широко отворени уплашени очи, Ева Бийчъм надникна предпазливо в тъмното. Единадесет годишният й брат Гидиън стоеше зад нея с насочена вехта карабина „Шарпс“.

Като видяха, че наистина са Рейчъл и Поук, двете деца въздъхнаха с облекчение и направиха път на гостите да влязат.

— Ах, лельо Рейчъл, колко се радваме, че дойде! — изплака Ева. Тя прегърна младата жена и се притисна за миг към нея. После я пусна и попита тихо, без особена надежда: — Татко сигурно не е в плевнята при добитъка, нали?

— Не — поклати глава Рейчъл и отново си помисли, че с най голямо удоволствие би извила врата на Джонатан, когато видя как дъждът прониква през покрива на къщата и мокри муселина, окачен от Индия още преди години, за да падат в него калта и тревата, които се сипеха отгоре. Сега тънкият плат висеше на парцали, а от покрива безпрепятствено падаха змии и гризачи, довлечени от поройния дъжд. Рейчъл беше готова да се разплаче от мъка по Индия, но сподави с усилие сълзите и Каза само:

— Съжалявам, Ева, но баща ти е… по работа… в града и сигурно няма да се прибере тази вечер. Затова дойдохме с Поук. Ще отидем всички у дома. Тъй че побързайте и си стегнете багажа. Не бива да губим време.

Докато говореше, Рейчъл вече събираше едно-друго за децата и особено за бебето Тобиас — дрехи, пелени, гребени, четки за зъби и прочее. Тя нахвърля нещата в големия върбов кош, в който Индия си слагаше прането. Рейчъл Искаше да се махне час по-скоро от дома на Бийчъм, където я преследваха спомените за покойната й приятелка, и само като си помислеше за Джонатан, отново я обземаше гняв.

По многозначителните погледи, които си размениха децата, тя разбра, че не са повярвали на измислицата, че Джонатан е бил задържан по работа в града и се досещат, че баща им се е запил в Дилейно при проститутките. Въпреки това продължиха мълчаливо да събират жалките си дрипи и нито едно не пророни укор.

Тайничко децата се радваха, че баща им няма да се прибере. Надяваха се, че изобщо няма да се върне в къщи, защото се страхуваха от него. Щом се напиеше, ставаше зъл, навикваше ги и ги биеше, най-често без видима причина. Внушаваше им чувството, че по някакъв начин те са виновни за всичките му проблеми и си мислеха, че сигурно би бил по-щастлив и по-доволен без тях, пък и те, макар и с болка, признаваха, че биха били по-щастливи и доволни без него. Да, тяхната майка им беше казвала, че в живота се случвало да не искаш да виждаш даже човек, когото много обичаш. Сега те приготвиха багажа си и заедно с Рейчъл грижливо изгасиха всички лампи и огъня в огнището. Поук изтича в обора да впрегне конете на Бийчъм в каруцата. Своето муле, кобилата на Рейчъл и кравата върза здраво за стърчишката. После се огледа из обора и намери старо платнище, с което да предпази децата от дъжда.

Почака на вратата Рейчъл да му даде знак и щом тя се появи с фенера в ръка, веднага се качи на капрата и подкара към къщи. Рейчъл държеше бебето, Гидиън влачеше кошницата. Децата се качиха и се покриха с брезента. Щом всички се настаниха удобно, Поук изплющя с камшика над главите на конете, а те се втурнаха веднага през дъжда и вятъра. От време на време в наситената с електричество атмосфера между ушите им проблясваха призрачни светлинки и пръсваха в нощта странна, синкава светлина.

 

Скитникът стоеше сега в коридора на първия етаж на „Силвър Слипър“, на прага на мизерното стайче на Емалу и гледаше зейналата дупка, направена от пушката на Рейчъл, пръснатите по пода парчета стъкла и трески, а после се взря по-внимателно и с дълбоко отвращение в мърлявия тип, който лежеше, мъртво пиян, върху мръсното желязно легло и хъркаше. Самотният конник отиде до умивалника, сипа от порцелановата кана вода в леген и я изля върху главата на силно хъркащия мъж.

Като плюеше, объркан и бесен, на всички посоки. Джонатан Бийчъм скочи от леглото, както изскача петел от кокошарник.

— Какво, по дяволите! — изсъска той, но изведнъж млъкна, защото една груба ръка го хвана за яката на ризата и той се озова лице срещу лице с някакъв тип, който наистина можеше да всее страх.

— Ти ли си Джонатан Бийчъм? — попита мъжът със стиснати устни. Само димящата му пура го отделяше от небръснатото лице на пияницата.

— Ти кой си, бе, та ще ме питаш? — изпелтечи Джонатан и в същия миг осъзна ясно, че е не само невъоръжен, но и без панталон — лоши карти за мъж, който се е озовал пред очевидно много ядосан и много опитен майстор на пистолетите.

— Аз съм Слейд Меверик — изръмжа мъжът. — Това име нещо да ти говори?

— Н-не — изпелтечи уплашено Джонатан, защото както повечето побойници, беше всъщност страхливец, а мъжагата, висок един и осемдесет и пет, който го беше награбил, наистина го плашеше. — И-и трябва ли нещо да ми говори? — доизпелтечи Джонатан.

— Да, трябва — изсъска заканително Слейд и присви очи. И не само защото това име принадлежи на един от най-добрите стрелци на Запада, но и защото е на твоя шурей, копеле мръсно! — Той разтърси Джонатан толкова яко, че онзи се видя с краката във въздуха. — Не ме помниш, нали? Ами нищо чудно, защото бях само на четиринайсет, когато се оженихте с Индия. Но аз много добре те помня. — Слейд замълча и изгледа презрително присвитата жалка фигура на Бийчъм, пребледнялото му лице. После продължи саркастично: — Господи! Как е могла сестра ми да издържи толкова години с тип като тебе! Това никога няма да го проумея.

— Ти си братът на Индия? — изпелтечи Джонатан и сега го обзе вече истински ужас.

— Да, кучи сине! И съм тук, за да те накарам да си платиш за всичко, което си й причинил — изсъска Слейд, а

Бийчъм усети как тръпки му полазват по гърба.

— Облечи се! — заповяда Слейд Меверик и побутна зет си. — Ще направим с конете малка разходка до дома ти.

— Сега? В тази буря? — изпъшка Джонатан и посочи дъжда, който се леете през зейналата дупка в стената. Мъчеше се да измисли, отчаян, по кой начин да се откопчи от Слейд и да избяга от града, преди шуреят му да е разбрал за смъртта на Индия.

— Да, веднага! — отвърна навъсено Слейд. — Хайде, мърдай, или искаш да те насърча? — попита той и сложи недвусмислено ръце върху дръжките на пистолетите.

— Н-не искам — поклати глава Джонатан, но само след миг грабна уплашено панталона и го обу.

Емалу тъкмо влизаше в стаята и беше чула последните реплики. Държеше в ръката си метла и оглеждаше сърдито хаоса в стаята.

— Той никъде няма да ходи — заяви тя злобно и огледа презрително Слейд, облизвайки яркочервени устни. — Дължи ми седем долара и петдесет цента и няма да мръдне оттука, преди да ги е платил.

Слейд изгледа пренебрежително мърлявата проститутка, силно гримираното й лице, тлъстото тяло, стегнато в прекалено тесен корсет.

— Той може и да не знае — каза Слейд, сочейки Джонатан, — но аз се хващам на бас, че и в добри дни не получаваш повече от три долара. — Ако искаш ги вземи, ако щеш — недей — каза кратко, извади няколко банкноти от кесията си и й ги хвърли.

Емалу се понамръщи на арогантното държане на чужденеца, още повече, че той очевидно не проявяваше никакъв интерес към нея, но грабна парите и ги натъпка между олюляващите се гърди.

— Да, ама Лънди, собственикът на тая барака, няма да мине с толкова малко — заяви тя и хвърли отровен поглед на Слейд. Той каза, че или Бийчъм, или нафуканата госпожица Уайлдър ще платят всички щети, или ще си имат неприятности. Вече е пратил да извикат шерифа, а с него няма да се оправите толкова лесно, господине, той може да ви натика в пандиза. И да ви кажа ли нещо? Ако го направи, ще мина да ви видя и да се посмея за ваша сметка.

— Ами направи го — каза Слейд, явно не твърде уплашен и отново се обърна към Бийчъм. — Предполагам, че госпожица Уайлдър е онази нахална особа, която стреля по тебе?

— Да — отговори Джонатан с разкривена гримаса. Беше си обул панталона и вече се усещаше по-смел. — Тая никаквица трябва непременно във всичко да се набърка. Ама аз ще й кажа какво мисля за нея, само да я срещна. По дяволите, не ми е ясно за каква се мисли, та си позволява да стреля по мене! Амче тя за малко да ме убие!

— Вярно — забеляза Слейд и така се ухили, че на Джонатан му полазиха тръпки по гърба. — И аз съм любопитен да разбера коя е, Бийчъм и защо смята, че трябва да се подчиняваш на заповедите й?

Джонатан облиза нервно устни, но преди да се сети за достатъчно задоволителен отговор, Емалу вече беше почнала да ругае:

— Ами че тя е високомерната ни госпойца Морална. Откакто умря Индия, тя се грижи за децата му, затова е толкова наперена. Но това не й дава никакво право да му заповядва, нали така? Нито да се държи с мене, като да съм последна никаквица. На всичкото отгоре ще ме упреква за пари, дето съм ги спечелила с тежък труд, пък и със желанието да облекча малко от малко мъката на тоя нещастник. Луда стара мома! Само да ми се изпречи на пътя, ще я гостя с някой куршум. Да не си въобразява, че в тоя град само тя знае да държи пушка!

Емалу продължи да ругае, но Слейд вече не я слушаше, зашеметен от шока и болката, която се впи, остра като нож, в сърцето му. Индия мъртва? Не, не беше възможно! Образът на млада жена с развети черни коси и весели сини очи беше стоял винаги пред него. Тя беше единствената жена, която го е обичала. Дори неговата красива, но студена майка беше все заета и нямаше време за него. Помнеше, че тя обичаше да се смее, че биваше нежна с него. Този смях и нейният парфюм бяха всъщност единственото, за което си спомняше, а също бързите й целувки и леката стъпка, с която излизаше от стаята му, вече погълната от други грижи. Майка му сякаш не беше нещо реално, а по-скоро ангел, комуто се молеше отдалеч. В разкошната къща на баща му на брега на Мисисипи, толкова огромна, че самотното малко момче си намираше безброй скривалища, в които никой не можеше да го открие, в които, всъщност, никой и не надникваше да го потърси, Индия беше единственото същество, което истински го обичаше. Колко години бяха минали, през които бе живял, сякаш чужд, за своята сестра и дори без да подозира колко зле е тя. Ако знаеше, щеше да й помогне. Сега беше яздил безброй мили по трудния път, за да настигне времето… Не, не беше възможно да е мъртва.

Слейд се втренчи в пребледнялото лице на Джонатан и неговият поглед не оставяше никакви съмнения относно чувствата му. Изразът на лицето на зет му подсказваше ясно: жената бе казала истината. Притъмня му пред очите, стори му се че полудява. С вик на гняв и болка той се нахвърли срещу Бийчъм и го повали на пода.

Емалу изкрещя от страх, изтърва метлата и изхвърча от стаята. Джонатан се опитваше с нескопосни удари някак да се брани. Но беше като дребно животинче в лапите на лъв, беше безпомощен, загубил ума и дума от ужас. Лицето му пламтеше, очите му бяха изхвръкнали от орбитите, защото ръцете на. Слейд стискаха врата му като в менгеме и така силно удряха главата му в дъските на пода, че се чуваше чак долу в бара. Бийчъм се задушаваше и едва успяваше да поеме въздух, напразно се опитваше, отчаян, да разтвори пръстите на Слейд. Но най-сетне, когато Джонатан вече беше сигурен, че е настъпил смъртният му час, нехранимайкото го пусна. Бийчъм си пое въздух като удавник. Но преди да се оправи що-годе. Слейд го вдигна грубо на крака и така го удари, че му остави синина под окото.

В следващите няколко минути братът на Индия, полудял от мъка и гняв, го наби така безпощадно, че Джонатан вече не приличаше на човек, а на нещо, стъпкано от цяло стадо говеда. И двете му очи бяха почти затворени, от строшения му нос бликаше кръв, кръв капеше и от пукнатата му устна, гърдите му, цялото му тяло бяха в кървави отоци. Бяха му счупени поне три ребра. Беше целият в пот и в кръв, мокър и от дъжда, нахлуващ през зейналия прозорец. Олюляваше се, но остатъците от мъжка гордост и безмилостните ръце на противника още го държаха изправен. В някакво тъмно ъгълче на замъгленото му съзнание вече се мяркаше мисълта, че му е дошъл краят.

Изведнъж, привлечени от виковете на Емалу и от опасението, че на кръчмата могат да бъдат нанесени още щети, на прага застанаха собственикът Верн Лънди и шерифът Маг. С опит, придобит от дългогодишни разправии с побойници, двамата мъже награбиха с изпробвана хватка Слейд и го дръпнаха от превития одве Бийчъм миг преди едрият скитник да стовари върху противника си особено опасен удар в брадичката. С широко отворени от страх и изненада очи, Джонатан отстъпи назад, загуби равновесие, изхвърча през широката дупка в стената, направи салто върху полусрутения покрив и се плъзна надолу, за да се озове с лице в уличната кал.

— Господи, божичко! — изкрещя Емалу, изтича до дупката в стената и погледна предпазливо надолу. — Божке, утрепаха го!

— Пада му се на тоя никаквец! — ухили се Слейд и заизтрива изтръпналата си от побоя дясна ръка, но изведнъж си даде ясна сметка, че го заплашва въжето на палача.

За миг помисли за бягство. Но дори да успееше да се изтръгне от яките ръце на двамата мъже, които вече го обезоръжаваха, възпираше го мисълта за децата на Индия, а също и перспективата да види физиономията си по плакатите за издирване на престъпници във всички американски щати. Налагаше се да уреди някак цялата тази отвратителна история, преди да е станало много късно. Нали не му беше първото арестуване, а сигурно нямаше да е и последното.

Шерифът Маг сложи на Слейд белезници и го изведе от кръчмата, а Верн Лънди още вървеше по петите им. На улицата установиха, че претрепаният от бой Джонатан беше жив и въпреки раните от побоя и падането, всъщност си беше здрав и читав.

— Същинско чудо е, че този идиот не си е счупил врата. Сигурно е бил толкова пиян, че изобщо не е проумял какво става с него — изрече злобно шерифът. — Късмет и за тебе, чужденецо, че иначе трябваше да дам в твоя чест празненство с обесване. А сега няма да имаш нищо против, надявам се, да платиш петдесет долара глоба за телесни повреди и да прекараш няколко дена на топло.

— Разбира се, че нямам — отговори сухо Слейд.

— Добре — отсече шерифът и кимна на помощника си, дошъл да подкрепи шефа. — Ърп — заповяда му Map — я прибери и тоя там — посочи му той, проснатия в калта Бийчъм. — И него ще го глобим и ще го приберем в затвора — за пиянство и непристойно държане.

И така Слейд Меверик прекара първата си нощ в Уйчито в тясна килия, съседна на тази, в която затвориха неговия достоен за презрение зет Джонатан Бийчъм. Слейд беше отказал да приказва с вече напълно трезвия и готов на всякакви унижения мъж, но изяде вечерта от една чиния с него порцията си студен, разкашкан безвкусен фасул. После се изтегна върху коравия нар със сплескан дюшек и затвори очи с надеждата да заспи. Но лежа часове буден, заслушан във воя на вятъра и плющенето на дъжда по покрития с ламарина покрив на затвора. В дълбока скръб за Индия понасяше мълчаливо мъката си, сам със своите мисли.

Беше най-дългата нощ в живота му.