Ребека Брандуейн
Дива кръв (4)

ГЛАВА ТРЕТА

Прерията, Канзас, 1875

Денят беше оловно сив и мрачен, тъмните облаци и снегът, който не спираше да вали, го правеха още по-потискащ. Белите снежинки контрастираха с черните дрехи на шепичката хора, събрали се в прерията, за да отдадат последна почит на Индия Бийчъм. Те се трупаха, треперещи, край гроба и си пожелаваха час по-скоро земята да я затрупа, а те да се приберат на топло.

Беше толкова студено, че дългите вълнени шалове на опечалените изпращачи бяха замръзнали пред устите им и те с мъка можеха да дишат. Ръцете на мъжете, които носеха Индия, бяха станали на чуканчета въпреки ръкавиците, когато спуснаха бедняшкия й ковчег в плиткия гроб, който бяха изкопали с мъка тази заран в замръзналата земя. За миг им се стори, че ще изтърват ковчега от безчувствените си пръсти, но ето че той най-сетне опря дъното и свещеникът подхвана заупокойната молитва. Трябваше да вика, за да го чуят въпреки виещия вятър.

Честите вихрушки шибаха безмилостно хората, свличаха кожата от лицата им, вдигаха роклите на жените и показваха безсрамно бельото и чорапите им. Но мъжете изобщо не го забелязваха, бяха твърде заети с усилията да се запазят от враждебната стихия.

— В ръцете на всемогъщия Бог предаваме душата на нашата починала сестра, а тялото й на земята. От пръст си направен и на пръст ще станеш — гърмеше с прегракнал глас свещеникът. Сега гробарите можеха най-сетне да посегнат към лопатите и да почнат да засипват ковчега с купчината пръст до гроба.

Звукът на яко подковани кожени ботуши, тъпчещи зловещата купчина пръст, на замръзналите буци, трополящи по капака на ковчега, зазвънтяха като погребални камбани в главата на Рейчъл Уайлдър и тя направи несъзнателно крачка назад. Значи така свършва животът, мислеше си тя тъжно. Не, наистина не беше справедливо, клетата Индия заслужаваше по-добра съдба.

Едрите буци трополяха безмилостно по набързо скования ковчег, който в това време на годината не беше украсен с нито едно цвете. Рейчъл не можеше да сдържа повече сълзите си, те капеха от очите й, замръзваха по бузите й, а буцата в гърлото й беше толкова голяма, че щеше сякаш да я задуши. Преглътна я с усилие, толкова силно разтреперана от мъка и гняв, че Фремънт Хегърти, нейният дядо, който стоеше до нея, я прегърна закрилнически с ръка и се опита с несръчни потупвания по гърба да я поуспокои.

Но неговата внучка не искаше да я успокояват и Фремънт въздъхна и поклати угрижено глава, когато видя как Рейчъл вдигна упорито брадичка и присви пълните със сълзи очи, за да ги впери с упрек в Джонатан Бийчъм, чиято черна фигура се олюляваше пред нея.

Индия Бийчъм беше най-добрата и всъщност единствената приятелка на Рейчъл. Фремънт знаеше, че внучката му смята Джонатан виновен за смъртта на Индия. Това отвратително копеле наистина беше станало причина жената да умре. Ако не беше мърсувал и пиянствал в Дилейно, квартала на червените фенери, докато съпругата му раждаше, ако не беше я оставил на грижите на децата, от които най-голямата, Ева, беше едва на четиринайсет, Индия можеше да е жива. Но сега беше мъртва, а този негодник се беше осмелил да се появи на погребението залитащ и смърдящ на уиски. Беше същинско чудо, че не падна в гроба на жена си, или че Рейчъл, гневна и отвратена, не го блъсна в него.

Фремънт погледна към внучката си — беше сигурен, че, ако се беше сетила, тя не би се поколебала да го стори. Ако погледите на Рейчъл можеха да убиват, гробарите щяха да заровят още сега Джонатан заедно с Индия. Фремънт познаваше добре този израз на лицето на внучката си, знаеше какво означава. Не се съмняваше, че още преди края на деня Джонатан щеше да се запознае с острия език на Рейчъл. Падаше му се. Фремънт нямаше никакво намерение да се притичва на помощ на Бийчъм. Ако един мъж не носи алкохол, по-добре изобщо да не пие. Беше толкова просто. Неспирните вопли на Джонатан срещу гражданската война, която изкарваше виновна за всичките си несполуки, трябваше да прикрият последиците от пиянството му. Фремънт беше воювал през 1846-та в мексиканската и се бе върнал без един крак, но той не беше пияница. Бийчъм беше слабак. Защо Индия, толкова добра, горда и работлива жена, се беше омъжила за такъв човек, това Фремънт нямаше никога да разбере.

Сякаш доловила лошите мисли на дядо си, Рейчъл притисна по-силно към гърдите си новороденото дете на Индия, за да го предпази колкото може по-добре от безмилостния вятър. Въпреки че го беше увила в няколко одеяла и в пелерината си, Тобиас ревеше без да спира още от началото на погребението. Рейчъл люлееше кърмачето, потупваше го успокоително по гръбчето, а очите й святкаха от гняв при мисълта, че това беззащитно червейче и седемте му братчета и сестричета ще бъдат предоставени на благоволението на Джонатан Бийчъм.

Този мъж имаше осем живи деца, но никога не си беше мръднал пръста за тях. Ако преди три дена Ева не се беше досетила да викне Рейчъл, малкият Тобиас щеше да умре от глад, или, може би, да се задуши, защото Рейчъл беше пристигнала навреме в съборетината на семейство Бийчъм, за да попречи на Джонатан да натика в гърлото на крещящото от глад бебе лъжица студена, лепкава овесена каша.

Само като си спомни, Рейчъл пак пламна от гняв и сериозно се замисли дали шерифът в Уйчито, най-близкия град, ще се реши да я обеси, ако тя чисто и просто застреля Джонатан с пушката си. Колкото и да й беше неприятно, реши, че макар тя да е жена, а Джонатан недостоен баща, шерифът Майк Map щеше да стори онова, което законът повелява при убийство. Но Рейчъл се надяваше, че Джонатан ще си строши в пияно състояние главата в стълбището на някоя кръчма. Тогава децата щяха да останат под нейна опека. Разбира се, че само след миг Рейчъл се кореше за такива греховни мисли. Рейчъл се придържаше към строги, та макар и твърде своеобразни морални принципи. Защото с течение на времето беше установила, че ужасните неща, пожелани другиму, се случват най-често на онези, които са ги пожелали.

И понеже беше много суеверна, тутакси отправи към небето бързата си молитва и каза на господ, че съвсем не иска на Джонатан да му се случи нещо лошо. Пък и какво щеше да стане с децата, ако сега го сполетеше беда?

Нямаше съмнение, че поради близкото й приятелство с Индия, а положително и в съответствие с волята на покойната, щяха да й поверят опекунството над децата. Рейчъл знаеше, че Джонатан няма живи роднини, а Индия само един по-малък полубрат. Но, ако се съди по онова, Което Индия й бе разказвала, той беше черната овца на семейството.

Бащата на Индия не успял да подчини брат й на желязната си воля и го изпъдил от дома си, лишил нехранимайкото от наследство. Но синът продължил, безгрижно и без да се разкайва, разпътния си живот. Строгият им баща не му го простил и зачертал името на сина си от семейната библия, обявил го за мъртъв и забранил на Индия да поддържа каквато и да било връзка с него. Тя пренебрегнала повелята на баща си, но от дълги години не беше виждала своя брат, защото малко след като бил изгонен от бащиния си дом, той постъпил в армията на конфедерацията и напуснал Ню Орлиънс. Върнал се чак след края на войната. Вече в Канзас, Индия беше разбрала, че след шумен дуел брат й трябвало да избяга от Ню Орлиънс в Тексас. Оттогава беше получавала много рядко вест от него.

Рейчъл се успокояваше с мисълта, че случи ли се нещо с Джонатан, сигурно ще се окаже невъзможно полубратът на Индия да бъде открит, но дори и в такъв случай, той положително нямаше да поиска да прибере децата на сестра си и тогава единственият изход беше пак същият — да й ги дадат. Рейчъл допускаше, че обичта й към този брат беше позамъглила очите на Индия. Какво ли можеше да се очаква от един мъж, който беше прекарал, въпреки волята на баща си, цялата си младост из кръчми, бордеи и по корабите по Мисисипи, който през цялата война само беше пил, беше ходил по проститутки и беше играл на карти. Какво можеше да се очаква от мъж, който след срамната капитулация на Юга се бе завърнал в къщи и беше продължил разгулния си живот, докато се стигнало дотам, че убил човек заради някаква проститутка — мулатка от бордей в тъй наречения Френски квартал? Нехранимайкото положително беше свършил зле.

Да, наистина, ако на Джонатан му се случеше нещо, тя нямаше причини да се страхува, че полубратът на Индия ще се появи на хоризонта и ще предяви правата си върху децата. Човек като него едва ли ще прояви загриженост за осем племенници и племеннички, които никога не е виждал. Но дори, ако по някаква случайност, го направи, тя бързо ще го сложи на място, както се канеше да сложи при пръв удобен случай на място и Джонатан. Да, ще го направи в името на децата на Индия, та ако ще да й се наложи със собствените си ръце да върже това пияно копеле и да строши всичките му бутилки с уиски.