Ребека Брандуейн
Дива кръв (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

На другия ден следобед Фремънт и Поук трябваше да пазят трите най-малки деца, защото Слейд и Рейчъл препуснаха към земите на семейство Кейфе.

По пътя почти не размениха дума, но всеки усещаше осезаемо близостта на другия и добре помнеше какво се бе случило предишния ден в плевнята. То беше променило отношенията им, знаеха го добре.

Сега Рейчъл имаше чувството, че му принадлежи и то хем я плашеше, хем я възбуждаше. Въпреки нежеланието да му се покори всецяло, признаваше, че между тях има някакво споразумение и, както той твърдеше, беше само въпрос на време тя да стане негова. Даваше си ясна сметка, че не са официално сгодени, но колкото и да си блъскаше главата, не можеше да определи по друг начин характера на отношенията им. Дори човек като Слейд не можеше да е толкова брутален, та да пропъжда ухажорите й, ако няма намерение да се ожени за нея. В очите на Рейчъл този майстор на пистолетите не можеше да е лош човек, щом се оказа способен, въпреки съмнителната си слава, веднага коренно да промени начина си на живот, за да стане опекун на своите осем племеннички и племенници, които никога не бе виждал. Можеше ли този мъж да е толкова жесток, та да й отнеме съзнателно всяка надежда на брак, да я лиши от девствеността й, а после да а изостави. Не, той положително щеше да се ожени за нея, въпреки че нищо не беше обещал.

Но как можеше да се омъжи за човек, който не я обича, въпреки че я желае? — питаше се, объркана, Рейчъл.

Беше се надявала, че ще означава нещо за Слейд, че ще я желае не само за да си прекарва времето, или от съжаление. Случилото се вчера сякаш потвърждаваше, че чувствата му към нея са много по-силни и по-дълбоки. Въпреки това той не произнесе думи на любов и Рейчъл беше сигурна — защото не я обича. Към отчаянието й се добавяше и спомена за мъката, изписана на лицето му, когато й разказа как е подарил сърцето си на едно момиче от Ню Орлиънс, момиче, което бе умряло.

Той продължава да я обича — мислеше си, потисната, Рейчъл. Обича я и в сърцето му няма място за друга. Затова желае само тялото ми. Ако момичето беше живо, той изобщо нямаше да ме забелязва, бас държа. Но тя е умряла, Индия също е мъртва, а той е жив, той е мъж е гореща кръв и с желанията на мъж е гореща кръв, освен това негов дълг е да отгледа осем останали без майка момчета и момичета. Аз не съм омъжена, той ме желае, освен това и децата вече ме познават и обичат, следователно аз съм решението за всичките му проблеми. Толкова е просто. Как не се сетих по-рано?

Може би Слейд си мисли, че тя отдавна го е разбрала — разсъждаваше Рейчъл. Навярно затова отлага предложението си за женитба? В края на краищата нали и тя не се омъжи за Гюс, въпреки че е ерген, добър и честен мъж, който истински я обича и може да й предложи цяла ферма.

Слейд не я обича, освен това, доколкото знае, той не притежава на този свят нищо освен коня си, седлото и пистолетите. По закон и фермата, и децата са на Джонатан, въпреки, че изобщо не се грижи за тях и сякаш се е зарекъл да изпие всичко, което е за пиене в града. Слейд едва ли ще допусне Джонатан да пропие фермата, ще предпочете навярно да застреля зет си. Но фактът си е факт — законът е на страната на Джонатан. Но как може Слейд да си въобразява, че ще се омъжи за него само защото има желание да спи с нея и защото тя е идеалното решение на проблемите му? О не, Рейчъл беше убедена, че той не е сигурен в съгласието й. Не е глупав и не може да не разбира, че ако не друго, гордостта ще я възпре да се омъжи за него по разум. Тъй че, ако е хитър, ще изчаква и ще направи всичко възможно, за да я накара да се влюби в него. Слава богу, че не му призна чувствата си. Положително щеше да ги използува срещу нея, както беше готов да се възползува и от безразсъдното й влечение. О не, това тя няма да допусне!

Но какво друго можеше да стори? Слейд вече изгони Гюс — трябваше да признае, че скитникът успя да го стори. Ако този нехранимайко не се беше намесил в отношенията им, Гюс и досега щеше да е неин, а когато в живота й неочаквано се появи Адам Кейфе, Слейд даде недвусмислено да се разбере, че ще махне от пътя си всеки мъж, който се приближи към нея. И да иска, Рейчъл не може да му попречи. Любовта й към нейния дядо и към децата й пречеха да предприеме нещо против Слейд. Той го знаеше и очевидно разчиташе на това. Сега трябваше само да изчака да й дойде до гуша от нахалното му държане и да предпочете да се омъжи за него вместо да остане стара мома. Засега правеше всичко, за да я накара да предвкуси сладостите на един брак, от които просто да не може да се откаже.

В този миг Рейчъл беше готова да го намрази. Но не искаше и да се лъже — разбираше, че е хваната в капан, а сърцето й тръпне от желание да го вземе, каквито и условия да й поставя, колкото и да са нетърпими арогантността и самочувствието му. Всичко беше по-добро, отколкото да го загуби.

Рейчъл не подозираше, че Слейд изобщо не е искал да я поставя в толкова ужасно положение. Не би го повярвала, но беше точно така. Той просто си изпусна нервите, като я видя да се изчервява и да се смее като влюбена ученичка на комплиментите на Адам Кейфе. Впрочем реши също, че така е може би даже по-добре, сега тя е изправена пред сериозна дилема и ще трябва да се омъжи за него колкото и да му е ядосана, колкото и противоречиви да са чувствата й към него. Ще трябва да го вземе, та ако ще против волята си.

 

Слейд беше мъж, който държеше на думата си. Беше й заявил за намеренията си (та макар и доста нетактично и несръчно) и беше твърдо решен, ако Рейчъл не му се покори, да направи необходимото, тя да си остане стара мома, поне докато благоволи да й прости. Не можеше да си представи, че една жена може да му откаже да се омъжи за него, дори с риск да остане стара мома. Не, сигурен беше, че всичко ще свърши добре.

Колкото повече размисляше, толкова повече се убеждаваше, че Рейчъл би трябвало всъщност да се чувства щастлива, че е направила толкова добра сделка. За него тя беше много привлекателна, но повечето мъже биха казали, че не може да се нарече апетитно женче, освен това имаше хаплив език и като се ядосаше, ставаше избухлива. Преди той да се появи на хоризонта, Олд Окс беше най-едрият й улов. Скитникът уважаваше и дори харесваше шведа, но беше убеден, че е далеч по-добра партия от него. Като премисли внимателно всичко, реши, че Рейчъл трябва всъщност да му е благодарна.

Ако Рейчъл можеше да се досети за мислите на Слейд Меверик, щеше толкова да се възмути от самоувереността и безсрамието му, че щеше да му зашие един шамар. Но тя не подозираше нищо и седеше мълчаливо на капрата до него. Усещаше през полата си силното му мускулесто бедро, притиснато до нейното и много добре знаеше какво Иска той от нея, ако наистина имаше намерение да се оженят, ако намерението му беше да я склони да му стане съпруга. Ако се съди по държането му, този самоуверен вагабонтин го приемаше като нещо най-естествено! Изглеждаше толкова самодоволен, че Рейчъл предпочиташе да не се обръща към него, още повече че срещаше всеки път толкова нахален и сладострастен поглед, че не можеше да има съмнение — той гледаше на нея като на своя собственост. Не беше ли го заявил вчера? Само като си спомни и пламна. Но защо пък и да не си го мисли? — запита се тя. Та нали никой, мъж или жена, не иска да завърши живота си в самота и ако Слейд пропъжда със сила всеки съперник, това значи, че, ще не ще, ще трябва да се омъжи за него.

Тогава той ще прави с нея каквото си пожелае, а Рейчъл знаеше, че в главата му се въртят не само целувки. Слейд Меверик ще използува съпружеските си права, когато и както пожелае, а тя ще е безсилна в ръцете му. Такава перспектива я плашеше, но я и възбуждаше. Беше готова да му се отдава драговолно и с любов, но само ако и той я обича. Но той не я обича и с това кръгът от мисли отново се затваряше. Как тогава да се омъжи за него?

О, защо нямаше куп поклонници, между които да избира? Ако Слейд не беше нехранимайко с лоша слава, дълбоко убеден, че може да надвие всеки мъж, готов да ухажва Рейчъл? О, божичко, ако не го обичаше! Ако той я обичаше!

Можеше, разбира се, да откаже да се омъжи за него. Да му каже категорично „не“, ако я попита. Но дълбоко в сърцето си признаваше, че щом го обича и щом единственото, което я очаква, е самотата, отговорът й няма да е „не“.

Седеше до него, сякаш уловена в капан и не знаеше да се смее ли, или да плаче.

Семейство Кейфе още нямаше къща, затова бяха опнали две палатки, в които живееха, в едната Адам, двамата му по-малки братя и бащата, а в другата, трите му сестри и майката му. Семейството тъкмо привършваше обяда си… Когато колата приближи, всички станаха от одеялото, постлано на земята в сянката на палатките, за да посрещнат Рейчъл и Слейд. Слейд спря колата близо до палатките, натисна спирачката, скочи и веднага вдигна на ръце Рейчъл от капрата, за да не остави на бързащия към колата Адам възможността той да й помогне. После младежът представи Рейчъл на семейството си.

— Тате, мамо, това е госпожица Рейчъл Уайлдър, жената, която открива с пръчката си къде има вода. А това е Слейд Меверик, приятел на семейството на госпожица Уайлдър.

— Повече от приятел — поправи го скитникът, докачи стискаше ръка на стария господин Кейфе. — Аз съм годеник на госпожица Уайлдър — заяви той, без да му мигне окото и хвърли на Адам, който го беше зяпнал, хладен, подигравателен поглед.

Рейчъл беше сигурна, че и тя е зяпнала не по-малко глупаво. Как можа Слейд да си позволи да заявява това пред хора, без изобщо да я е питал? Как само я представи! Този мъж имаше железни нерви! Беше наистина непоносим! Сигурно щеше да даде воля на гнева си, ако Слейд не й хвърли предупреждаващ поглед и ако ръката му не пристягаше като със стоманен колан кръста й. Притискаше я така силно, че едва можеше да диша. Рейчъл разбираше, че възражение от нейна страна само би влошило нещата, пък и щеше да я постави в още по-глупаво положение. Затова премълча, принуди се да му се усмихне, сякаш наистина е любимият й годеник. После поздрави двамата братя на Адам и трите му сестри, които лукаво се подсмихваха на нещо. Отклони учтиво любезната покана за обяд, защото вече бяха обядвали в къщи. След като отдадоха необходимото на любезностите, Слейд насочи разговора към същественото.

— Рейчъл, миличка — каза той и нахално се захили, когато от зелените й очи заизскачаха мълнии, — защо не вземеш пръчката от колата, та да могат тези мили хора да почнат да копаят кладенеца си. Аз ще разпрегна конете и ще ги пусна да пасат, докато си свършиш работата.

— Да, разбира се, Слейд — каза тя с толкова сладък глас, че той разбра колко е ядосана — вече я познаваше достатъчно добре. Реши да вечеря в някой ресторант в Уйчито, защото щеше да е рисковано да седне на нейната трапеза.

Рейчъл извади пръчката — както беше обичайно — раздвоено клонче от лешниково дърво, малко по-дебело от палеца й. Някои търсачи на вода предпочитаха други дървесни видове, или дълга, извита под прав ъгъл медна тел, други копринен конец с окачена на края му висулка. Но тя държеше на клончето леска, защото според Сийкс, който я научи да търси вода, най-важното е търсачът да има доверие в инструмента си.

Разбираше, че бащата на Адам гледа твърде скептично на възможностите й, въпреки че не го показваше така явно, както очакваше след чутото от Адам. Може би сдържаността на възрастния човек се дължеше на присъствието на мъж като Слейд, може би затова нищо не възрази. Изглежда, не е съвсем лошо да имаш до себе си известен стрелец.

Рейчъл отдавна беше свикнала хората да я посрещат с недоверие, едно защото е жена и второ, защото е много млада. Молеха я все пак за помощ, защото нямаха друг избор. Затова не обърна внимание на песимизма, изписан на лицето на господин Кейфе, хвана пръчката си за двата края и се залови с приготовленията за ритуала.

Тя пое дълбоко въздух, затвори очи и се съсредоточи, за да събере сили, с които да призове могъществото на природата. Странната сила, която изпълваше в такива мигове на талази цялото й същество, можеше да се сравни само с чувството, което човек изпитва, удряйки с брадва неподвижен предмет. Рейчъл мислеше само за едно — за водата, в тази мисъл беше съсредоточено цялото й същество. Тя си представяше в прекрасни цветове и до последната подробност бистрия извор, избликващата под земята вода, жадуваща да се изтръгне от затвора си и да се устреми към небето. После бавно тръгна, затворила очи. Нямаше нужда да гледа, защото беше едно цяло с тази земя, която я водеше напред, а слънцето озаряваше тъмната нишка на подсъзнанието й, вятърът й шепнеше и ухото накъде да върви.

Слейд беше като хипнотизиран. Това беше една Рейчъл, която той не познаваше, макар да беше усещал дълбоко в себе си свръхестествената й сила, макар да знаеше как страстно и силно е свързана тя, духом и телом, с тази земя. Това го бе привличало инстинктивно. Човек, водил неговия живот, не би могъл да устои без помощта на вътрешни сили. Да, той знаеше накъде хвърля слънцето човешката сянка, имаше око и ухо за дирята върху земята разказваща кой я е оставил, за шумовете, долитащи с вятъра. Обонянието му долавяше и най-тънките миризми

В това отношение те си приличаха е Рейчъл, бяха и двамата много по-мъдри от връстниците си. В този миг я усети по близка от когато и да било. Бяха като двете страни на една монета, еднакви, но и различни и въпреки това — едно съвършено цяло. Сега му се струваше, че гледа с очите й, мирише е носа й, докосва с ръцете й елементите, които я водеха, докато увеличаваше все повече радиуса на земята, която обхождаше. Пролетното слънце превръщаше косата й в ореол, лицето й говореше, че е в транс. Сега тя беше свръхестествено същество, изпълнено със светлина, която не беше земна, а идеше от извечно място, където ангели предопределят съдбата на обикновените смъртни.

Слейд вече знаеше — някои хора тук си шепнеха, че Рейчъл е вещица. Хора, уплашени от онова, което не можеха да разберат, бяха проклинали и него като дявол. Но ето че Рейчъл бе станала за него необходима като въздуха, като храната и водата, сякаш бог ги беше предопределил един за друг от създаването на света. В този миг в сърцето на Слейд се открехна една врата, духът на Терез се появи на прага, сякаш отдавна бе мечтал да напусне своя затвор и да премине в света на сенките, където му беше мястото.

В същия миг клончето в ръката на Рейчъл изведнъж затрептя, все по-силно, по-бързо и тя за малко не го изтърва. Щастлив, възторжен смях озари лицето й и Слейд разбра, че чувството, което я изпълва в този миг е почти сексуално, разбираше интуитивно, че тя ще изглежда така и когато ще я люби, ще я довежда до екстаз. Ще бъде като езическа богиня, златна и триумфираща. Усети възбудата в слабините си, а нейният вик на възторг прозвуча в ушите му като вик на отдаване и екстаз. Когато тя слезе от върха на въображаемата планина и отвори бавно очи, огледите им се срещнаха.

Очите на Слейд потънаха в нейните и Рейчъл прочете в тях глада, страстта му и още нещо, което не можеше да определи въпреки че при всеки друг би го нарекла любов. Сведе очи, бузите й пламнаха, сърцето й силно заби, защото в гърдите й се беше пробудила надежда. Но тя се овладя и се обърна към господин Кейфе:

— Ето тук има вода, господин Кейфе — каза тя триумфиращо и посочи надолу. — Вземете лопати и копайте, ще се убедите, че съм права.

Кейфе остана за миг неподвижен, изпълнен с уважение, може би дори и със страх. После той и синовете му изтичаха за лопати и се заловиха трескаво да копаят. Слейд се зарази от нетърпението им, свали кобура и ризата, залови се да им помага. След малко и той стоеше вече до колене във влажната тъмночервена тиня, която се подаваше изпод чернозема на прерията. Рейчъл го наблюдаваше тайничко и въпреки цялата си добродетел, си мислеше какво ли ще изпита, ако мускулестото му, кораво и голо тяло покрие нейното и си вземе онова, което иска и което тя, дълбоко в себе си, е готова да му даде.

Следобедът мина, а мъжете продължаваха да копаят. Бяха сковали набързо скеле и изхвърляха с кофа и въже пръстта от дупката. Госпожа Кейфе занесе на мъжете студено пилешко и салата от картофи, за да възстановят силите си, наливаше им лимонада, за да утолят жаждата си. Рейчъл седеше на одеялото и наблюдаваше с не по-малко напрежение от трите дъщери на Кейфе, които току надничаха любопитно в дупката и гледаха как добре отъпканите гладки стени я превръщат постепенно в кладенец. Мъжете се радваха, че не са се натъкнали на скала, както се случваше понякога тук в равнината. Нямаше да се налага да копаят много надълбоко. Малко след залез слънце сумрачната вечерна светлина, предвещаваща наближаването на лятото, бе пронизана от триумфиращия вик на Адам и тя разбра, че старият господин Кейфе вече може да е спокоен.

— Тате — крещеше Адам от изкопа — аз съм до глезените във вода! Чу ли ме, тате? Госпожица Уайлдър излезе права! Тук долу има много вода, пък сладка — като коледна сутрин!

С къс предупреждаващ вик младежът изхвърли лопатата си от дупката и се изкатери по въжето. Лицето му сияеше от щастие. Той хвана Рейчъл за двете ръце, привлече я към себе си и затанцува с нея в кръг. Тя се изчерви притеснено, но въпреки това се разсмя и фустите й се развяха като на ученичка, оголвайки красивите й, блестящи от белота глезени, докато Адам, я въртеше все по-силно.

Слейд не беше във възторг от гледката, когато се измъкна на свой ред от изкопа, но не можа да не се зарадва на безгрижната веселост на Рейчъл. Избърса с измачканата си риза калта от лицето и си помисли, че в живота й има толкова малко радост, че може да й подари този миг. Стоеше и я гледаше мълчаливо, докато Адам осъзна непристойността на поведението си и бързо пусна Рейчъл. Извини се смутено на нея и на Слейд.

— Прощавайте, но толкова се зарадвах, че водата бликна точно там, където посочи госпожица Уайлдър. Откровено казано и аз като татко, малко се съмнявах. Не исках да ви обидя, честно слово.

— Няма нищо — каза кратко Слейд, но добре видя, че Рейчъл е задъхана, бузите й зачервени, забеляза, че тя избягва погледа му. Позамълча и заяви: — Е, късно е, тръгваме си, та да можете да поспите. Не се съмнявам, че утре от ранни зори ще сте на крака да копаете кладенеца. Рейчъл, мила, хайде оправете си с господин Кейфе сметките, докато впрягам конете.

— Да, Слейд — каза тя.

Рейчъл взе от господин Кейфе пет долара в пари, а за останалите получи хранителни стоки, от които новодошлите още имаха предостатъчно за разлика от оскъдните запаси на хората от прерията. Особено се зарадва на буркана гроздово желе, което си избра. Струваше й се, че вече усеща вкуса му, толкова хубав и сладък върху филия топъл, прясно изпечен хляб. Рейчъл се сбогува със семейство Кейфе и се озърна за Слейд. Носеше кошницата с продуктите толкова внимателно, сякаш беше Светият Граал. Слейд седеше в колата и си приказваше с Адам. Като ги видя, сърцето й се сви, защото двамата мъже разговаряха толкова тихо, че не можеше нищо да чуе, а само да се надява, че скитникът не се заканва на младежа. Лицето на Адам беше много сериозно.

— Господин Меверик — каза той на Слейд. — Надявам се, не ми се сърдите, че танцувах с госпожица Рейчъл — казвам го не само, защото сте прочут като майстор на пистолетите и наемен убиец.

— О, така ли? — вдигна вежди Слейд.

— Да, господине, а пък аз много се интересувам от пистолети. Опитвам се да науча всичко за хора, които ги владеят. Затова зная, че сте между най-добрите и никак не бих искал с нещо да ви обидя. Зная също, че сте вуйчо на Ева и… и искам да ви помоля да ми разрешите да я посещавам, ако нямате нищо против, разбира се.

— Значи малката Ева много ти е харесала, така ли? — попита Слейд. Младежът му се струваше все по-забавен. Трябваше да признае, че е смел. Малко мъже, стари или млади, биха се решили да танцуват без разрешение с нечия годеница, че на всичкото отгоре и да помолят за разрешение да се срещат с племенницата на този човек. — Хъм, смешно, а пък аз бях готов да се закълна, че ви е харесала Рейчъл.

— Госпожица Уайлдър? О, тя е много мила, приятна и много ми харесва. Но е по-голяма от мен, пък и както разбрах, наистина едва днес, сгодена е за вас. То още вчера ми стана ясно откъде духа вятърът. Надявам се да не съм ви ядосал, господин Меверик. Не искам да нахалствам, но госпожица Ева наистина ми е легнала на сърце и много ми се ще по-честичко да я виждам.

— Тя е само на четиринайсет — изрече сухо Слейд.

— На толкова е била и мама, когато тате е почнал да я ухажва — отвърна Адам. — Съвсем не е малка… господине.

— Е да — съгласи се скитникът и в гласа му изведнъж прозвуча предупреждаваща нотка, а усмивката му изчезна. — Сега чуй какво ще ти кажа, Адам Кейфе: познавам те не по-зле от самия себе си, зная какво мислиш и какво искаш от живота, само че съм по-възрастен и имам много, много по-голям опит. Аз се връщам от там, накъдето си се запътил, тъй че опазил те господ от глупави мисли и не забравяй, че каквото и да се случи, винаги ще те превъзхождам, запомни го добре. Ако го проумееш, ще можеш да посещаваш Ева когато пожелаеш. Но се дръж добре е нея, ако не искаш да застанете пред олтара преди да си преброил до две. Та ако ще с ръката й в твоята и с пистолета ми опрян в тила ти! Изразих ли се достатъчно ясно?

— Да, господине, повече от ясно.

— Добре. В такъв случай трябва да ти кажа и още нещо: стой по-надалечко от Рейчъл, Адам Кейфе. Не понасям някой да си играе с нея, нито ти, нито който и да било друг. Та, ако искаш да идваш при Ева, да е само при Ева! Разбра ли?

— Много добре, господин Меверик.

— В такъв случай ще се разбираме. Лека нощ, Адам Кейфе.

— Лека нощ, господине.

Слейд шибна конете с юздата и те веднага потеглиха. Направи кръг с колата и спря пред Рейчъл. Господин Кейфе й помогна да се качи. Вече убеден, че Рейчъл е седнала удобно, Слейд Меверик свали учтиво шапка на госпожа Кейфе и трите й дъщери и потегли срещу падащия здрач.

На хоризонта вече беше изгряла предвестницата на другите звезди, Вечерницата, и сияеше светло на сребърносивия, бавно почерняващ хоризонт. Право пред тях, като окачен от невидима ръка, все още ниско над хоризонта се олюляваше сърпът на младия месец и сякаш всеки миг щеше да зажъне нивите. Повяваше лек ветрец, прерията сякаш се олюляваше и тихичко мърмореше като спокойно море, колата се носеше като кораб по вълните, а конете, препускащи през високите треви, приличаха на дървени фигури, скулптирани на някоя кърма. Въпреки ветреца въздухът беше тих, спокоен, защото създанията на нощта още спяха, а дневните вече се бяха спотаили в гнездата и леговищата си и не издаваха нито звук, дори ако над тях прелиташе бухал.

Само Рейчъл беше неспокойна, развълнувана от преживения ден, наранена от така небрежно подхвърленото твърдение на Слейд, че е негова годеница, изненадана и объркана от възхищението в погледа му, когато пръчката заподскача в ръката й. Но тя изчакваше да се отдалечат достатъчно, та семейство Кейфе да не може да ги чуе и тогава да нападне скитника и да му каже какво я разтревожи.

— Слейд Меверик — прекъсна тя мирната тишина, — кой дявол те дръпна за езика да заявиш на семейство Кейфе, че си ми бил годеник, нали, да те вземат мътните, много добре знаеш, че е лъжа.

— Там е работата, че съм, сладка моя Рейчъл — каза той сдържано. Тонът му я накара да потрепери. Изпита страх и още някакво, непознато чувство. Той забеляза, че Рейчъл трепери и най-нахално се ухили насреща й. Зъбите му просветнаха в тъмнината, която вече ги обгръщаше с плаща си. — Не разбирам защо си толкова ядосана? Някакъв закъснял припадък на старомомински скрупули, така ли? Нали обсъдихме вчера в плевнята всичко и там ти нямаше възражения, нали? Не стана дума нито за целомъдрието ти, нито за каквото и да било друго. Тъй че бях решил темата е приключена.

— Но ти, ти дума не продума за женитба! — възкликна гневно Рейчъл.

— Може и да не съм. Но Рейчъл, скъпа, а ти какво си помисли? — Погледът на Слейд се разхождаше с недвусмислена безцеремонност по тялото й. Тя сведе очи и се изчерви, а той подигравателно се разсмя. — Непочтени намерения, това ли ми приписа, кажи де? — попита тихо, но злобно. — Не го очаквах от дама като теб — поклати глава Слейд. — Чуй, сладка моя, ако исках само да преспя с теб, а аз наистина го желая, можех да го сторя и край. И ти си повече от сигурна, че можех да го направя, не се съмнявам. Но нали тогава щеше да ми е все едно колко обожатели имаш, стига само аз да съм ти първият. И нямаше да си правя труда да пъдя ухажорите ти с пистолет в ръка.

— Но защо, защо не ми го каза още вчера? Защо изобщо не ме попита дали искам да се омъжа за теб?

— Защото щеше да кажеш „не“, както ще го направиш и сега, а аз не искам да чуя това „не“, не желая да приема такъв отговор. Предпочетох да ти дам време да поразмислиш… Да претеглиш всички последици от подобно решение, преди до го вземеш.

— Аз вече размислих — каза сподавено Рейчъл. Ръцете й се изпотиха, сърцето й биеше лудо. — Размислих и вече реших.

— Е и?

— Отговорът е все още „не“, Слейд. — Уф! — въздъхна Рейчъл. Изрекох го най-сетне… макар и с голяма мъка. Но за неин ужас този главорез сякаш не обърна кой знае какво внимание на колебанията й. Тя не можеше да види как ръцете му стиснаха по-силно юздите, а един мускул на бузата му почна да трепери.

— Макар и със съжаление, но трябва да призная, че това не ме учудва кой знае колко — каза той подчертано делово. — Е да… ти вече заяви, че ще се омъжиш само за човек, способен да ти докара петстотин глави добитък на южната ливада. Но да приемем, че аз вече ги имам, скъпа Рейчъл? Какъв ще бъде отговорът ти тогава? — попита той с присвити очи.

— Хъм — изсумтя тя пренебрежително, макар сърцето й да туптеше толкова силно, че той сигурно го чуваше. Боя се, че има много да чакам, но аз и тогава не бих се омъжила за тебе, Слейд Меверик — излъга Рейчъл.

— Разбира се, че ще се омъжиш за мен — възрази той хладно, дълбоко обиден от упоритата й съпротива. — Да, да, Рейчъл, казах ти го и снощи в плевнята, въпрос на време е ти да ми принадлежиш. — Той й хвърли самодоволен, язвителен поглед и го задържа дълго на устните й.

— Ти си едно самонадеяно, отвратително, арогантно прасе! — изсъска Рейчъл. Тя цялата трепереше от яд и срам, унизена от думите му, от съзнанието, че тя толкова го обича, а той няма никакви чувства към нея. — И защо си толкова сигурен, ако мога да попитам? Вярно, можеш да пропъдиш ухажорите ми, да направиш всичко, за да остана неомъжена, можеш да ме заплашваш, или дори да ме биеш, ако ти скимне, защото наистина си по-едър и по-силен от мен. Всичко това ми е известно. Но си остава фактът, че не можеш да ме принудиш да се омъжа за теб. И аз няма да стана твоя съпруга, чу ли? Защото ти ме искаш само… само защото… добре знаеш защо и защото ти трябва жена да ти пере, да ти чисти и да гледа децата. Въобразяваш си, изглежда, че съм много подходяща за всичко това, нали? Ех, може и да съм. Но, както виждам, означавам за тебе толкова малко, че дори смяташ за излишно да ме попиташ, на мен това достатъчно ли ми е. Не, Слейд, на мен това не ми стига и при тези условия аз за нищо на света няма да се омъжа за тебе, разбра ли ме най-сетне? Никога! И пак повтарям, не можеш да ме принудиш, Слейд Меверик!

— Разбира се, че мога, скъпа ми Рейчъл — отговори той с тиха закана в гласа. Беше бесен от чутите обиди, от нейния отказ, сякаш за нея той е едно нищо, по-малко от нищо.

Луд от страх, че може да я загуби, преди истински да я е притежавал, той дръпна рязко юздите и спря конете. Обърна се към нея и блесналите му от яд очи, тъмното му лице изглеждаха брутални на светлината на месеца Рейчъл прехапа уплашено устни. Той не я докосна, но тя се сви под заплашителния му поглед, убедена, че е отишла твърде далече в опита си да го накара да й се признае в любов.

— Лесно мога да те принудя да се омъжиш за мене Рейчъл — процеди той през зъби. — Само да пожелая и мога да го направя още сега. Мога да те хвърля отзад и колата, да ти запретна полите и грубо да те насиля. Как би могла да ме спреш? Да, да, Рейчъл, безсилна си да се браниш, защото, както сама каза, аз съм по-едър и по-силен от теб, защото сме сами тук, в прерията и на много мили далеч няма жив човек. Никой няма да чуе виковете ти. Впрочем ти няма и да викаш дълго, нали миличка? Защото ти ме желаеш, Рейчъл и аз ще те накарам да си го признаеш. А после ще бъдеш принудена да се омъжиш за мене, нали? За да не останеш обезчестена, на всичкото отгоре, може би и с дете. Виж, тогава ще примреш от щастие, ако те взема, нали? Пак ли съм сгрешил нещо, или казвам истината, отговори де! — разтърся я той грубо.

— Да — каза тя уплашено. — Да.

— В такъв случай, бъди така добра да не ми мътиш главата с приказки за това какво можеш да направиш и какво не, защото представа нямаш на какво е способен мъж като мен. — По дяволите, Рейчъл, — продължи той гневно — нали не си въобразяваш, че лошата ми слава е основана на лъжи? Господ ми е свидетел, че не е. Преди да дойда тук, аз бях наемен убиец, убивах за пари. И бях от най-добрите. Убивах хора, Рейчъл. Така си изкарвах хляба. Да, тези мъже бяха изчадия, заслужаващи да умрат, но това не променя особено нещата. Убивах ги и получавах добри пари. — Той помълча малко, потънал в спомените си. Гневът му поутихна и продължи по-спокойно: — Сега съм само фермер и не се оплаквам, Рейчъл. Фермата е вече моя, спечелих я от Бийчъм на карти, убедих го освен това да ми подпише документ за опекунство над децата. Ти не го знаеше, нали? Но е вярно. Е да, наистина, искам да те взема, за да готвиш и чистиш, да гледаш децата, да вършиш всичко, което върши една добра съпруга. Така е. Да, желая те, както един мъж желае една жена, нощем, гола в леглото, топла и покорна под мен. Ами застреляй ме, Рейчъл, убий ме заради всичко това. Защо, по дяволите, още не си го направила? Убий ме, задето съм мъж, който те желае и не си прави труда да го крие. — Ноздрите му потрепваха, той млъкна, за да си поеме дъх и продължи: — Каквото и да си въобразяваш, Рейчъл, никога не съм искал да вземам без да дам. — И вече по — меко добави: — Разбери, Рейчъл, срещу всичко, което очаквам от добра съпруга, аз също съм готов да бъда добър съпруг, заклевам ти се! И в дъжд, и в пек, аз ще се грижа за тебе, защото съм умен и силен, защото не се боя от работа, а с пистолетите съм бърз като мълния. Това е повече, отколкото твоят мил приятел Гюс, или този голобрад Адам Кейфе, или който и да било друг мъж могат да ти предложат. Какво още искаш, Рейчъл, кажи ми. О, господи! — измърмори той, защото тя продължаваше да мълчи. — Отговори, да те вземат мътните, отговори ми! — разтърси я той още веднъж. — Какво, за бога, искаш от мен?

— Ако сам не се сещаш, арогантни глупако, няма смисъл и да ти го казвам! — изкрещя Рейчъл и изведнъж се разплака.

Слейд най-сетне разбра каква е работата. Беше трогнат, но беше твърде късно. Той я притегли към себе си, зашепна й тихичко, залюля я леко на широките си гърди, загали я успокоително по косата, целуна я нежно по челото. Чувстваше се ужасно виновен, срамуваше се. Не беше я виждал да плаче и сълзите й му късаха сърцето. Тя хълцаше като малко дете.

— Шшт — опитваше се той да я успокои. — шшт… божичко, Рейчъл, миличка, не плачи. Не плачи! Моля те, любима, престани. Толкова съжалявам. Не исках да ти причиня болка. Шшт. Толкова съм виновен… — Изведнъж млъкна, а после каза, потиснато: — Трябва да си призная, ти беше права, Рейчъл, божичко, наистина беше права! Аз съм един арогантен глупак! Толкова години съм имал работа само с проститутки, че съм забравил какво очаква жена като теб. А трябваше да предположа, че очакваш много повече от онова, което ти предложих, трябваше да го зная.

— Искаше да ти държа ръчичката, да надничам дълбоко в очите ти, да правим дълги разходки и да те затрупвам с комплименти, признай си. Искаше да ти подарявам бонбони и цветя, да те целувам нежно на лунна светлина. Рейчъл мълчеше, но когато изхлипа отново, той разбра, че е на прав път. — О, Рейчъл, миличка, аз зная хиляди красиви фрази, хиляди изпитани трикове, с които да те накарам да се влюбиш в мен. Не го ли подозираше? Е да, но… — Слейд отново млъкна, за да потърси думи, с които да й обясни. — Работата е там, че мъж като мен, не вярва в тези думи, дори когато ги казва, не вярва в триковете, даже да ги прилага. Те са като долнокачествено уиски: купуваш го, защото е евтино, пивко и го преглъщаш, без да му усещаш вкуса, защото този вкус е лош. Но нали минава като огън през гърлото ти, нали ти стопля стомаха, мислиш си, че те напива не по-зле от скъпия френски коняк, който си зърнал с помътнели очи на лавицата зад бара. Той те привлича, защото не можеш да си го позволиш и затова си внушаваш, че е все едно какво пиеш.

— А после, един божи ден, когато най-малко си го очаквал, влизаш в кръчмата да си поръчаш обичайния боклук, но още не си продумал и виждаш, този път съвсем ясно, понеже още си трезвен, онзи скъп, добър, отлежал френски коняк върху полицата на бара, той те мами и ти се подиграва, а ти така силно го пожелаваш, че ти се струва сякаш вече го пиеш. Този ден, в този рядък миг от живота ти, се оказва, че имаш и пари в джоба. И така, барманът ти налива чашка и ти го опитваш, и ти става ясно, въпреки всички самовнушения, че това, по дяволите, съвсем не е долнопробното питие, с което си свикнал! Този коняк е мек, сладък, плъзга се като кадифе през гърлото и ти искаш още дълго да отпиваш от него, да му се наслаждаваш колкото може по-дълго, а не веднага да го преглътнеш. Топлината, която слиза бавно в стомаха ти, е чудесна и сладостна, опиянението е съвсем различно, много по-приятно от обичайните наливания…

— Разбираш ли какво искам да ти кажа, скъпа? — попита Слейд Меверик. Рейчъл лежеше сега, мълчалива и поуспокоена, на гърдите му. — Ти си като този хубав, отлежал френски коняк. Не си създадена, за да бъдеш набързо преглътната, човек трябва да отпива от теб по малко и да ти се наслаждава. Но думи, ухажвания, задоволяващи жена като тебе, са много трудни за мен. При моя занаят човек оживява само, ако не допусне чувствата да го ръководят. И аз свикнах да ги потискам. Но така след време изобщо забравяш, че ги има и как се изразяват. Понякога са заровени толкова дълбоко, че сякаш изобщо си ги забравил. Разбираш ли какво искам да ти кажа, Рейчъл?

— Мисля, че да, Слейд — прошепна тя и очите й пак плувнаха в сълзи. — Опитваш се да ми кажеш, че съм по-различна от жените, които си познавал, че ме желаеш достатъчно силно, за да се ожениш за мен, но не знаеш… дали ме обичаш, дали изобщо някога ще ме обикнеш, не искаш и да ми го обещаваш, защото не заслужавам да бъда лъгана. Вярно ли съм те разбрала, Слейд?

— Да, да, точно така е. Това стига ли ти, Рейчъл? — попита той с тих, развълнуван глас. После повдигна лицето й, погледна я дълбоко в очите и избърса нежно сълзите й. — Дори да не ти стига, ще трябва все пак да живееш с мен, защото няма да допусна да си отидеш. Толкова силно те желая, че няма да ти позволя.

После той доближи устните си до нейните и страстната му целувка беше по-красноречива от всички думи, които беше неспособен да изрече.