Ребека Брандуейн
Дива кръв (18)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Уйчито, Канзас, 1875

Щом стигна в града, Слейд намери мис Корбет, за да говори с нея. Зад пансиона, в който живееше учителката беше и съборетината, в която тя преподаваше. Слейд искаше да види и училището. Дървената сграда наистина се нуждае от ремонт, обясни му мис Корбет, но въпреки това не е в онова окаяно състояние, в което са другите къщи, служещи за училища. С мизерните средства, които отпускаше училищната управа, тя се бе постарала да приведе помещенията що-годе в ред, а това съвсем не беше лесно.

— Не се съмнявам, че сте направила всичко, което е по силите ви, госпожице Корбет — съгласи се Слейд. Тя му допадна, въпреки че правеше впечатление на малко грубовата и недодялана. Убеден беше, че под непривлекателната външност тупти добро и смело сърце. — Та, значи, тук би трябвало да идват децата, нали? — попита той.

— Да, господине, а за голямото междучасие на разположение им е целият двор. Госпожа Гинти, вдовицата, на която принадлежи пансионът, беше така любезна да ни разреши да сложим там люлка за децата, а имат и достатъчно място да играят на топка и да скачат на въже. Можем наистина да сме щастливи, защото повечето училища в града са без двор, където децата да се налудуват до насита.

Слейд разбра, че госпожица Корбет учителства в Уйчито от основаването на града. Заплатата й беше двайсет и пет долара на месец. Договорът й изтичал в края на април, но положително щял да бъде подновен, защото добрите учители били рядкост в Уйчито. Броят на децата на училищна възраст бил толкова голям, че класните стаи не достигали и затова паралелките били огромни, макар да било взето решение деца под шест години да не се допускат. От друга страна пък учениците не посещавали редовно занятията, особено по време на сеитба и жътва. Госпожица Корбет заяви, че проявява разбиране, защото знае, че по това време децата трябва да помагат на родителите си.

— И все пак, ще се съгласите, господин Меверик, че дори такова, повече или по-малко ограничено образование, е по-добро от никакво, нали така?

— Напълно сте права — съгласи се Слейд. — Откога бихте могли да приемете моите племеннички и племенници, госпожице Корбет?

— Колкото по-скоро почнат да идват, толкова по-добре, господин Меверик, — отвърна тя. — Нашата мизерна сграда е претъпкана, но за деца, които наистина искат да научат нещо, винаги ще се намери място.

— Тогава ще докарам моите племеннички и племенници утре заран точно в осем часа. Довиждане, госпожице — свали учтиво шапката си Слейд.

— Желая ви приятен ден, господин Меверик и ви благодаря. — Госпожица Корбет, която беше получила, очевидно, възпитание не по-лошо от това на Рейчъл, му стисна ръка. — Вече се радвам, че ще мога да уча децата на семейство Бийчъм, — добави тя.

След като уреди всичко това, Слейд отиде да обядва в хотел „Юг“. После препусна към фермата на Густав Оксенбърг, където, след известно мълчание, двамата решиха да забравят сбиването и не само да си помогнат взаимно да изорат и засеят, но да свършат тази работа и във фермата на Рейчъл. След като отдадоха дан на учтивостта и на деловите взаимоотношения, шведът, осведоми, гордо усмихнат, Слейд:

— Получих днес писмо от старата си родина. Добри приятели на семейството ми ще пристигнат скоро в Уйчито, най-късно след три-четири месеца. Познавам ги от времето, когато бях в Швеция малко хлапе. Те имат три чудесни, яки момчета — Ерик, Педер и Харалд и една дъщеря, Ливия. Когато потеглих за Америка, Ливия беше луничаво момиченце, но вече е пораснала. Не зная дали е омъжена и дали ме помни — запита се той на глас, а после се изчерви, защото осъзна колко предателски спрямо Рейчъл звучат въпросите му. Затова обясни: — Ние с Рейчъл решихме да бъдем занапред само приятели.

— Мисля, че така ще е най-добре, Гюс — засмя се Слейд Меверик и потупа шведа по рамото. — Пък и кой знае, може твоята Ливи да не от онези жени, които настояват годеникът да има в обора си петстотин глави добитък.

— Е, аз не вярвам, че Рейчъл не иска да се омъжи за мен само защото в ливадите ми не пасат петстотин глави добитък! — възкликна Гюс.

— Сигурно не — ухили се Слейд. — Но съм почти убеден, че това е причината, поради която няма да иска да се омъжи и за мен, та ако ще да я моля на колене.

— А ти имаш ли намерение да я молиш? — попита недоверчиво шведът. Много искаше да е сигурен, че този майстор на пистолетите има сериозни намерения за Рейчъл.

— Всяко нещо с времето си, Гюс — отвърна му Слейд. — Всяко нещо с времето си. Трябва най-напред да оправя някои неща и тогава ще те поканя за шафер, обещавам ти.

— И внимавай, дръж си на думата, Слейд — засмя се Гюс, но не можеше да има съмнение, че е повече от сериозен. — Рейчъл е чудесна жена и заслужава свестен съпруг. Бъди й добър мъж, ако не искаш следващия път наистина да ти пробия черепа, разбра ли ме?

— А не, покорно благодаря. Честно слово, един път ми стига — заяви Слейд и поразтри цицината на главата си. — Кълна ти се, че ще се държа добре с нея, Гюс, пък в противен случай, нали знаеш къде можеш да ме намериш.

— Разбира се, но пак повтарям, не забравяй какво съм ти казал!

— След удара, който ми стовари, едва ли ще го забравя толкова скоро. Но ще те помоля за една услуга Гюс — ухили се Слейд и се извърна още веднъж в седлото. — Не ни подарявай за сватбата столове. — Докато шведът успее да каже нещо, скитникът вече беше пришпорил коня. Преди да изчезне на хоризонта, успя да извика през рамо: — Бъди щастлив с твоята Ливи!

Посещението при Гюс напомни на Слейд, че Рейчъл все още няма приличен стол. Затова препусна обратно към Уйчито, накупи голямо количество припаси за семейство Бийчъм, а част от останалите пари похарчи за нов стол. Нареди нещата да бъдат доставени във фермата късно след обяд. После се запъти към канцеларията на адвокатите Етууд и Литъл, която напусна след повече от час с два документа в джоба. Сега вече можеше да поеме към Дилейно, за да потърси там Джонатан.

Кварталът на червените фенери беше най-мръсният в целия град, който въпреки разрастването си и бързия напредък, целият беше порядъчно мръсен. Растеше, изглежда, толкова бързо, че управниците не насмогваха на проблемите. Както в цяло Уйчито, така и в Дилейно улиците бяха в катастрофално състояние, същински лабиринт от опасни ровове и ями, който се превръщани при всеки дъжд в кално блато. Огромни купища боклук се трупаха по тротоарите и при всеки порив на вятъра облаци прах се изсипваха върху къщите и магазинни

Поради липса на предписания, тротоарите бяха сковани от най-различни видове дърво и бяха целите в чворове, цепнатини и щръкнали гвоздеи, тук-там липсваха дъски. По издадените над тротоарите фасади висяха толкова много фирми, че не само измъчваха очите, но бяха и същинска опасност за невнимателните минувачи, които се удряха в тях. В този град и кучетата бяха същинска напаст, затова всеки собственик на куче трябваше да плаща от три до пет долара данък, а полицията преследваше наред с престъпниците и бездомните псета. По бреговете на притока имаше толкова много обори и кочини, че питейната вода беше ужасно замърсена (джелепите не случайно я наричаха „биволски чай“). Не беше рядко реката да влачи и труповете на умрели животни.

Както при данъка за училищата, пестеливите бизнесмени на Уйчито се бояха да не отблъснат с висок данък смет възможните инвеститори, затова се бореха с мръсотията точно толкова, колкото и с пороците и престъпността в своя град.

След залез слънце отваряха врати кръчмите, игралните домове и танцовите салони по двата бряга на Голям и Малък Арканзас и тогава в града пълновластни господари ставаха пиянството, хазартните игри, проституцията. Само в чертите на града, (без да се смята Дилейно), кръчмите бяха повече от петдесет. Всяка плащаше по двайсет и пет долара месечен данък. Бирата, която се сервираше в заведението на местния пивовар Вернер, имаше славата да е толкова силна, че някакъв полицай, след като изпил една халба, се прибрал в къщи с мастилница на главата, вместо с фуражката си.

Хазартът беше тук на не по-малка почит от пиенето. Дори Уайът Ърп си беше донаждал известно време полицейската заплата като крупие. Любимите игри бяха фаро, рулетка и покер. Проституцията беше забранена, но понеже местното началство получаваше най-редовно подкупи от всички по-известни проститутки в града, то наказваше, по ирония на съдбата, само курвите без постоянна клиентела. Всъщност с основание можеше да се твърди, че общо взето в по-голямата част от града проституцията беше не само позволена, но и насърчавана. Беше стигнало дори дотам, че когато няколко проститутки решиха да се надбягват посред бял ден голи от бардака си до Голям Арканзас, кметството на Уйчито забрани къпането в реката през деня и предложи за този род удоволствия да бъдат предпочитани нощните часове, та да не се шокират почтените обитатели на града. Докато търговията с говеда и биволи процъфтяваше и запразнили каубои и ловци пилееха пари с широка ръка и не рядко оставяха за няколко часа месечна заплата срещу малкото и твърде непривлекателни атракции, които предлагаше градът, Уйчито нямаше и да помисли да става по-чист.

Само през 1872 година през огромните оградени пасбища на града бяха прекарани осемдесет хиляди глави едър добитък, а депозитите в банките надхвърлиха 5,5 милиона долара, много повече отколкото в други градове на Канзас, някои три пъти по-многолюдни от Уйчито. През последните две години, заради общото лошо финансово положение на страната, както и поради нашествието на скакалците, доходите не бяха чак толкова високи, но донесоха въпреки това достатъчно добри печалби, за да може Уйчито да си остане царицата на търгуващите с говеда градове.

Що се отнася до бизоните, местната фирма „Хейс енд Бръдърс“ закупи само през първите три месеца на 1875 година кожи и козина за над петдесет хиляди долара и зае първо място сред търговците на кожи в Канзас. Дори кокалите се продаваха в Уйчито на цена от пет до десет долара тона и се откарваха с параходи най-често за Филаделфия, където ги превръщаха в торове. Много търсени бяха и бизоновите рога, които се продаваха по трийсет долара чифта. Те се експедираха с влакове за различни градове на изток, където от тях правеха ветрила и разни други неща. От остърганите от кокалите остатъци от кожа се произвеждаше лепило.

Беше повече от ясно, че продължи ли това избиване на бизоните с хиляди, те скоро ще изчезнат от прерията. Животновъдството и земеделието бяха бъдещето на Канзас и Рейчъл го беше разбрала. Но за да отглежда толкова добитък, колкото й се искаше, за да се занимава толкова нашироко със земеделие, на Рейчъл й трябваше земя, ужасно много земя. Онова, което притежаваше, беше крайно недостатъчно. Затова Слейд реши да купи земя, колкото й трябваше, за да реализира мечтите и надеждите си. Беше най-малкото, което можеше да направи, ако искаше да се ожени за нея. Знаеше, че засега поне може да й предложи все още твърде малко.

Чак по здрач Слейд успя да открие непрокопсания си зет, защото се оказа, че Джонатан е не в Дилейно, както бе предположил, а в Уйчито. Слейд много съжаляваше, че е така, защото макар местната полиция и да се появяваше, ако я викнеха, и в квартала на червените фенери, защото не разполагаше отвъд Голям и Малък Арканзас със законна власт, тя предпочиташе да си затваря там при нарушения и двете очи и тъкмо на това беше разчитал скитникът. За разлика от града, в Дилейно не беше забранено и носенето на оръжие, а Слейд бе решил, ако стане нужда, да подкрепи заканите си с двата „Миротвореца“. Сега можеше да се надява само, че заканите ще свършат цялата работа, защото в противен случай трябваше да напердаши Джонатан, с което рискуваше да се озове повторно в затвора.

 

Джонатан беше заседнал в кръчмата на Емил Вернер, „Лятна градина“, място толкова шумно и долнопробно, че дори собственикът си признаваше, че ще е добре в заведението му денонощно да има пазител на реда. Оркестърът беше толкова шумен, че „Уйчито Игъл“ публикува статия срещу тази безбожната дандания, непристойното поведение на посетителите и посетителките и безкрайните сбивания.

Джонатан седеше сам в един ъгъл, втренчил поглед в Полупразната бутилка уиски пред него. От време на време я надигаше за нова глътка, защото го мързеше да използува сложената до шишето чаша. Като видя, че някакъв човек се приближава към него, той се олюля на стола и се опита да се съсредоточи. Щом позна Слейд, лицето му помрачня.

— Главата си давам, че това е моят знаменит — хлъц — моят прочут шурей! — изрева той. — Брей, това пък какво значи? Насинено око, пукната устна. Изглеждаш, като да те е мачкал товарен влак, или нещо подобно. Какво се е случило? Да не би Рейчъл — хлъц — да те е докопала с точилката?

— Не — отговори ядосано Слейд. — Имах малко спречкване с Гюс Оксенбърг заради един стол. Впрочем това не те засяга. Имаш ли нещо против да седна, Бийчъм?

— Ние сме в свободна страна, нали така? Прави каквото знаеш. Само не ми казвай, че е вече сутрин! Дойдох преди малко — хлъц — по залез. Та не съм тук кой знае откога, нали? Е? Пак ли ще ми проповядваш трезвеност, Меверик?

— Не. За твое сведение, ако не си забелязал, отказал съм се да те превъзпитавам, Джонатан. От няколко дена насам за пръв път съм тръгнал да те търся.

— Брей! И какво искаш от мене, щом вече няма да ме караш да ти работя като негър на постройката?

— Искам да ми подпишеш един документ, Бийчъм, с който да стана законен опекун на моите племеннички и племенници и да получа всички произтичащи от това права.

— Ка-а-акво? — Джонатан се опита да се изправи на стола — напразен опит да си придаде по-достоен вид. Той присви недоверчиво очи. — А защо трябва да го направя? — попита язвително. — Все пак аз съм им баща, а не ти. Освен това, доколкото ми е известно — хлъц — още не съм умрял.

— Не си, но както си я подкарал, денят не е далеч, — процеди гневно Слейд. — Освен това си неспособен да се грижиш за тях. Изобщо не ти пука за горките деца и ти много добре го знаеш. Та преди да си хвърлил петалата, по добре ще е да сме уредили най-законно всичко в моя полза. Не желая да си имам неприятности с някакъв съд, който би се опитал да ми вземе децата, когато теб няма да те има.

— И защо така? Бъз те е, че законът може да не хареса майстор на пистолетите в ролята на опекун?

— Прав си — кимна Слейд, бръкна в джоба си и извади един от документите, с които го бяха снабдили Етууд и Литъл. Кимна на една от барманките и я помоли да донесе мастило и писалка. Когато те се появиха на масата, побутна листа към зет си: — Е, хайде, Бийчъм, подпиши! — каза той.

— Как изобщо ти е минало през ума, че ще го направя? — изсмя се Джонатан, отпи уиски от бутилката и избърса устни с ръкав.

— Ще го направиш, защото в противен случай ще те убия, Бийчъм — каза спокойно Слейд, а очите му заблестяха като синкава стомана.

Джонатан изсумтя презрително, а после избухна в смях.

— Трябва да съм по-пиян, отколко — хлъц — отколкото си мислех — каза той и удари по масата. — Понеже съм съвсем сигурен, че не виждам колана ти с пистолетите, Меверик. — Или си решил да ми прережеш гърлото с някое от тия мексикански търкала, дето ги носиш вместо шпори? Или ще ме пребиеш от бой с шапката си? — Подобна възможност накара Джонатан високо да се разсмее.

— Нито едното, нито другото. И нека липсата на оръжие по мен да не те лъже, Бийчъм, а знаеш ли защо? Защото за случаи като този нося в кончова на ботуша един ужасно симпатичен двустволен пистолет „Деринджър“ — излъга невъзмутимо Слейд. В момента го държа под масата, насочен право към корема ти — продължи той. — От това разстояние е просто невъзможно да не те улуча.

Джонатан се опули от уплаха, а надменният му смях веднага секна. Погледна боязливо към бара, сякаш чакаше някой да му се притече на помощ. После осъзна, че сред невъобразимия шум едва ли някой щеше да забележи, ако той падне мъртъв от стола. Облиза нервно устни и се усмихна пряко сила.

— Блъфираш, Меверик. Зная, че блъфираш и се опитваш да ме изиграеш, копеле проклето!

— Залагаш ли си живота? — провокира го Слейд и след кратка пауза му заповяда: — Вземи перодръжката. Бийчъм, преди да съм ти пробил дупка в стомаха!

След минутно колебание Джонатан хвана, псувайки писалката и надраска името си върху листа, без дори да си направи труд да прочете какво пише на него. Не искаше да се прости със живота си, колкото и жалък да беше, а най-малко заради куп според него ужасно неблагодарни, досадни хлапета. Беше им баща, но се радваше, че се отървава от тях. И без туй едва понасяше тези ревльовци. Бързо пропъди мисълта, че може да има някаква вина към децата си.

— Вземай! — Джонатан побутна писалката и листа към шурея си. — Тези неблагодарни копелета са вече твои! Вземай ги и пукни! А сега се разкарвай! Остави ме на мира! Хайде, остави ме най-сетне на мира!

— По-полека, Бийчъм. По-полека. Ще трябва да си уредим и сметките около строежа на къщата ти. — Слейд пъхна ръка в джоба си. — Ето ти квитанциите за всичко, което съм платил. А сега си искам парите, веднага и до пени.

Очите на Джонатан едва не изхвърчаха от орбитите, той пребледня, като зърна купчината сметки, които Слейд му пъхаше под носа. Не беше забравил също, че под масата има насочен срещу него пистолет.

— Ама, ама ти да не се надяваш случайно, че ще ти платя лайнените сметки! — изпелтечи той гневно. — От войната насам и на сън не съм виждал толкова пари. Пък и не съм те молил да правиш каквито и да било подобрения във фермата ми.

— Уф, колко жалко! — изръмжа Слейд. — Но аз направих подобренията, а ти ще ми ги платиш. И те предупреждавам, Бийчъм: Днес пръстите просто ме сърбят да напъна спусъка, да го знаеш! Тук е толкова шумно, че си залагам главата, никой няма да чуе изстрела на моя „Диринджър“. Той не гърми като „Миротворците“. Тоя прави само едно тихичко… бум.

В този миг на пияния Джонатан му се стори, че вече е чул изстрела и подскочи, ужасен. Загуби равновесие и се стовари на пода заедно със стола си. Още лежеше и пъшкаше, докато Слейд си запали пура и запуши с нескрито удоволствие. Миг по-късно, разбрал, че не е прострелян от куршум, Бийчъм се изправи с мъка на крака, вдигна стола и пак седна. Изпитаният ужас го накара да се почувства унизен и бесен, но и малко го отрезви. Гласът му беше вече много по-ясен, когато каза:

— Не беше никак смешно, Меверик.

— Не съм и искал да бъде. Е, хайде, дай си ми парите, Бийчъм.

— Ама нали ти казах, че… че нямам какво да ти дам. — Джонатан размисляше трескаво, но не намираше решение на дилемата. Изведнъж му хрумна нещо. — Защо не хвърлим едни карти? Друм, или покер? Една игра. Който спечели, получава всичко.

— Нали твърдеше, че нямаш пари? — попита Слейд и пое дим от черната си пура. — Какъв ще ти е залогът?

— Моята ферма — заяви Джонатан, посегна към уискито, но после отмести шишето. Изглежда, беше намислил нещо. — Вярно, че е ипотекирана — каза той, но все още струва поне колкото проклетите ти сметки. Ако спечеля, е ми ги дадеш и ще забравиш за тях, ако загубя, ще ти припиша фермата срещу тези квитанции.

— Звучи доста добре — съгласи се Слейд. Просто не можеше да повярва в късмета си. Зет му предложи онова, което беше намислил и той — да играят покер.

Поръчаха ново тесте карти. Момичето, което го донесе счупи печата и скъса лентата. Слейд му каза как да меси картите, как да цепи, а после да даде на всеки по пет карти. Слейд и Джонатан ги поеха и се спогледаха. Залогът беше предварително уговорен и не поставиха доуточнителни условия.

— Карти, джентълмени? — попита лаконично момичето изгледа нахално майстора на пистолети.

— Три — измърмори Бийчъм.

— Една — каза Слейд и се засмя в себе си, поемайки картата, която момичето му подаде — беше дама пика Добро предзнаменование. — Е, Бийчъм? Играй, или се предавай! Какъв ти е анонсът?

— Три еднакви — ухили се триумфиращ Джонатан и хвърли картите си на масата, сигурен, че е спечелил. — Аса! Виж ги и плачи, Меверик!

— Не тази вечер — каза тихо Слейд и изразът на лицето му накара Джонатан да усети как кожата му настръхва. — Първо правило на фермера: брой пилците, след като се излюпят. — И той хвърли спокойно картите си на масата, обявявайки: — Фул. Доколкото знам, той бие твоите три аса.

Сега Слейд Меверик извади от джоба си втория документ, съставен от Етууд и Литъл, и го хвърли на Джонатан.

— Струва ми се, че ми дължиш една ферма, Бийчъм — заяви той победоносно. — Подпиши над щрихирания ред и аз още утре заран ще съобщя за смяната на собственика.

— Копеле проклето! — изсъска, Джонатан, бесен от яд, когато видя документа. — Нагъл, подъл мръсник! Ти още с пристигането си искал да ми вземеш фермата, нали? А тази вечер си ме проследил като пес, за да ми я свиеш. Как иначе щеше да държиш готовите документи в джоба си, крадецо проклети? Не ти ли стигаше, дето ми сви децата? Но на тебе ти трябва и фермата, така ли? Само че аз няма да подпиша! Чу ли ме добре? Аз просто няма да подпиша проклетата хартия, гадняр с гадняр!

— Значи няма да си удържиш на думата, а, Бийчъм?! — попита Слейд с престорено дружелюбен глас. — Не е много разумно. Сигурно си забравил за моя малък „Диринджър“ под масата. Ако правосъдието разбере, че ти, страхливо псе, си се опитал да не си платиш дълга на карти, много се съмнявам дали ще ми сложат и парична глоба, задето съм те претрепал. Той си пое въздух и продължи: — Аз чакам, Бийчъм и пръстът ми на спусъка става все по-нервен. Размисли добре, а междувременно не забравяй: ако вземеш погрешно решение, то ще ти е последното. Така, а сега казвай, Бийчъм, да, или не?

Джонатан размисляше трескаво как да надникне под масата и да види дали зет му наистина държи пистолет, или, както предполагаше, само блъфира. Трябваше да погледна, като паднах, съобразяваше Джонатан, загубил ума и дума от страх. Чувстваше се както през войната, както преди сражение, сякаш ей сега ще му се наложи или да се предаде, или да напълни гащите. Стомахът му се свиваше, а пикочният му мехур щеше да се пръсне. По челото му беше избил пот, а горната му устна и ръцете му бяха студени и изтръпнали.

Тая смрадлива, въшлива ферма не си заслужаваше да умира заради нея и въпреки съмнението, че зет му само блъфира, не беше изключено тоя вагабонтин да казва истината. Слейд Меверик беше достатъчно смел да рискува да го спипат в Уйчито с пистолет в кончова, освен това мъж с неговата кървава професия положително имаше в джоба си и други номера. В края на краищата реши, както и преди малко, да не се излага на риск. Подписа, псувайки, документа, с който фермата ставаше собственост на Слейд Меверик.

— Мъдро решение, Бийчъм — каза Слейд и мускулестото му тяло видимо се отпусна. Той притегли двата документа към себе си и помоли барманката и нейната приятелка, които не можеха нито да четат, нито да пишат, да сложат по едно кръстче като свидетелки. После попълни грижливо имената на двете момичета под кръстчетата и им даде по два долара за услугата. — Много съм ти задължен, Бийчъм — каза той, сгъна внимателно документите и ги пъхна в джоба.

— Ами квитанциите?

Слейд погледна към купчината сметки на масата.

— А, можеш да ги вземеш, Бийчъм — каза той. — Такава ни беше уговорката, а, за разлика от теб, аз държа на думата си. Вземи ги и прави с тях каквото си пожелаеш. Изхвърли ги, изгори ги, или си избърши задника с тях. Откровено казано, все ми е едно. — Той отмести стола си назад и стана.

— Отговори ми само на един въпрос, преди да си тръгнеш, Меверик. — Гласът на Джонатан беше глух и примирен. — Искам да зная, наистина ли носиш в ботуша си „Диринджър“?

Слейд всмука от пурата си и пусна бавно кълбо дим. После поклати, ухилен, глава.

— Разбира се, че не, Бийчъм. В ботуша пъхам само крака си, нищо друго.

— Проклет мошеник! — изруга Джонатан.

— Смешен си, Бийчъм. Наистина си смешен. И знаеш ли защо? — Усмивката изчезна от лицето на Слейд, а погледът на тъмносините му очи стана ледено студен. — Защото се хващам на бас, че Индия си е мислила за тебе точно това, малко преди да умре.

Като дрънчеше с шпорите, скитникът престъпи прага на „Лятна градина“ и се озова в тъмната нощ. Вратата на кръчмата се затвори подире му и понамали врявата, която долиташе оттам и кънтеше по цялата улица. Слейд усети, че трепери от гняв, затова спря и пое дълбоко хладния нощен въздух, за да се поуспокои.

Няколко последователни изстрела го накараха да скочи встрани. В изпълнен с огромно нервно напрежение миг Слейд реши, че пияният Джонатан е докопал някакво оръжие и е стрелял подире му. Затова долепи тутакси гръб за стената на кръчмата и посегна мълниеносно към „Миротворците“ си. Но трябваше със съжаление да констатира, че не носи колана с пистолетите. Изруга, защото се усети гол и безпомощен, но само след миг вече се подиграваше сам на себе си, защото разбра, че изстрелите идват от едно муле, вързано наблизо.

Любопитен, Слейд тръгна към мулето. Заедно с него към животното се приближи и местният пазител на реда. Доколкото Слейд можа да разбере, един от многобройните тексасци, пребиваващи в града, решил да не предава срещу металическа марка оръжието си на властите и окачил колана с пистолетите на седлото на мулето. Всеки път, когато нервното животно се дръпваше назад, или се вдигаше на задни крака, оръжието стреляше. След разгорещен, а за Слейд ужасно забавен спор между помощник-шерифа и словоохотливия собственик на мулето, помощник шерифът се видя принуден да отстъпи и да даде право на тексасеца, който заяви, че в Уйчито няма закон, забраняващ на едно муле да стреля в пределите на града.

Засмян и радостен, че горещото му желание да отмъсти за смъртта на Индия е най-сетне осъществено, Слейд яхна коня и напусна града. Рейчъл го чакаше във фермата си.