Ребека Брандуейн
Дива кръв (16)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Няколко дена по-късно Гюс дойде по залез слънце на гости и докара на Рейчъл нов стол вместо онзи, който бяха счупили без да искат двамата със Слейд. Когато шведът пристигна с впрегнатата в муле каруца, Слейд Меверик тъкмо се миеше на чешмата. Гюс беше вързал грижливо новия стол и го беше покрил с одеяло.

— Здравей, Меверик! — поздрави той не особено радостно Слейд.

— А, Окс! — Слейд кимна и продължи да се бърше с парче от брашнян чувал, което прехвърли после небрежно през рамо. Гледаше с любопитство одеялото върху колата на шведа.

Гюс въздъхна и си пожела Слейд да не се мотае още дълго из къщата на Рейчъл. След появата на този главорез, тя се бе променила. Не приличаше на себе си, беше някак объркана и отсъстваща, непрекъснато се изчервяваше и почти не му обръщаше внимание. Докачаше се повече от когато и да било, и от най-малкото. На Гюс през ум не му минаваше да я обижда, но тя очевидно така беше възприела счупването на стола. Е да, ама да не беше Слейд, това никога нямаше да се случи.

Така де, вината беше изцяло на Слейд! — мислеше си, ядосан, шведът. Ако не беше задърпал стола така гадно ухилен, Гюс също нямаше да се вкопчи толкова силно и нищо нямаше да се случи. Този хлапак си вре гагата навсякъде и непрекъснато се опитва да го изкара глупак в очите на Рейчъл. За съжаление обикновено успяваше.

Защо ли не побърза с проклетата нова къща на Бийчъм? — питаше се подозрително Гюс. Доста отдавна я почна. Аз откога да съм я вдигнал. Ама тоя тип май нарочно се разтакава, та да поостане тук при Рейчъл, пък мене да ме разкара. Много му се ще да й сложи марката си. Да, ама аз не съм някое тъпо говедо и няма да се оставя. Както гледам, ако продължи да ме ядосва, ще му прочета една лекция по добро държане, пък тогава да видим.

С такива мисли Гюс натисна спирачката и скочи от капрата. Без да обръща внимание на Слейд, заобиколи колата и свали капака. После смъкна одеялото от стола и се залови да развързва въжетата, с които го беше закрепил.

— Какво си донесъл, Окс? — попита Слейд и се приближи към колата, за да задоволи любопитството си.

— Новия стол, който направих за Рейчъл — отвърна кратко Гюс без да вдига очи.

— Не е ли доста семпъл? — попита Слейд, оглеждайки дървения стол. Както повечето скандинавски мебели, той беше много функционален, но без каквато и да било украса. — Откровено казано, грозен е — заяви Слейд.

Подаръкът на шведа за Рейчъл ужасно го ядоса. Вещ, в която Гюс явно беше вложил много време и старание, не можеше да не допадне на Рейчъл, освен това и да й напомни, че за превръщането на стария й стол в табуретка, вината е преди всичко на Слейд. Сега му идеше да натроши новия стол на хиляди парчета, още преди да го е видяла Рейчъл.

— От буково дърво е — обясни Гюс. Той не искаше да се остави да го провокират. — Вярно, че столът ми е семпъл, но пък е много стабилен.

— Както всички шведи, нали? — захили се злобно Слейд.

— Не съм толкова глупав, колкото си мислиш — заяви шведът и усети как, въпреки твърдото си решение да не допуска Слейд да го изкара от кожата му, почва да се ядосва.

— Брей, наистина ли? — възкликна иронично Слейд — ами тогава за кой дявол още се влачиш тук, не разбра ли, че никой не е приритал за тебе?

— Това ще го решава Рейчъл, а не ти, ясно ли е? И вярвам, че тя ще избере мен, а не теб. Пистолетаджия не й подхожда, защото с него няма да стане уважавана от всички стопанка, каквато ще я направя аз. Рейчъл добре го разбира, ако не със сърцето, то поне с разума си. Тъй че в края на краищата нежеланият тук ще си ти.

— Виж го ти дървоглавия кучи син! — изруга Слейд. — А защо си пък толкова сигурен, че не искам да се оженя за нея?

— Да не би да искаш?

— Може би. И съм сигурен, че с това ти слагам май пръти в колелата, нали Окс? — завърши той подигравателно.

— Ще ти покажа аз едни пръти в колелата! — изръмжа Гюс, извън себе си от гняв и от страх, че този арогантен тип наистина може да му отнеме Рейчъл. Той запретна ръкави и се заприближава заканително към Слейд. — Сега ще ти покажа какви са шведите — закани се той. — И още днес ще ми се разкараш от пътя. Хайде, хвърли пищовите и се бори като мъж — изрева той. — Ще видиш колко бързо ще ти мине меракът да се подиграваш с Густав Оксенбърг, черна змийо. И ще се откажеш да ми заставаш насреща. Ей сега ще забърша двора с тебе! Ей сега ще те направя на шведско кюфте. Аз…

— Мисля, че те разбрах, Окс — прекъсна го саркастично Слейд и очите му засвяткаха при мисълта, че сега ще даде на шведа добър урок и ще го прати веднъж завинаги по дяволите. Той дръпна пешкира от рамото си и го захвърли настрана, после откопча бавно колана с пистолетите и го пусна на земята. Вдигна юмруци и закръжи с пренебрежително сумтене около шведа, който сякаш още се колебаеше. — Е, хайде де, или чакаш покана? Що се моткаш? Давай! Боже милостиви, колко години чака, докато се решиш да целунеш Рейчъл, глупако? Виж аз… не бях чак толкова учтив.

На Гюс това вече му дойде много. Той нададе гневен вик и се втурна, навел глава като побеснял бик, срещу Слейд. Улучи противника си право в корема. От силата на сблъсъка и двамата паднаха на земята. Но Слейд беше по-пъргав от шведа и бързо се изправи, докато Гюс още се надигаше. Сега Слейд улучи с прав десен брадичката на Гюс, който пак се намери в прахта. Шведът седна, раз кърши тяло, потърка внимателно брадичката си, но в това време Слейд го улучи с ляв прав и отново го повали. Този път, докато се изправяше, Гюс не изпусна Слейд от очи, а когато противникът му се приближи, шведът отхвърли в краката му и го събори.

Докато Слейд се надигаше, залитайки, Гюс го удари право в лицето и му остави огромна синина под окото. Последва удар в корема, от който Слейд политна е такава сила срещу стената на къщата, че тя цялата се разтърси. Поук чу шума, стана ругаейки от стола и излезе да види какво става.

— Господ да ни е на помощ! Фремънт! — извика той идвай бързо, Слейд и Окс се бият като побеснели! Излез на двора, че както са се вкопчили, не знам какво има да става!

— Вярно ли, Поук? Искам да видя! Искам да видя! — развика се, ужасно възбудена, малката Нейоми, скочи от масата и изприпка навън.

След миг Фремънт, Поук и осемте деца, включително и Тобиас, в ръцете на Ева, бяха вече на двора и подкрепяха с викове двамата борци. Само Рейчъл, която беше слязла в мазето да вземе картофи за вечерята, още не знаеше нищо.

Междувременно Слейд беше докопал Гюс за яката на ризата и сега му стоварваше поредица яростни къси удари в лицето, от които устата и носът на шведа почнаха да кървят. За да се спаси някак, Гюс хвана дясната ръка на Слейд, посегна и към лявата и му откъсна целия ръкав, раздирайки ризата отгоре до долу. В следващия миг шведът блъсна противника си встрани и го повали с такава сила на земята, че Слейд заора с нос в прахта, като си ожули и лицето, и двете ръце.

Но само миг преди шведът да се нахвърли върху него Слейд вече беше скочил на крака и с мълниеносно движение удари яростно Гюс под кръста. Превит о две и стенещ, шведът се строполи на земята, а Слейд се озова с един скок над него. Потни, окървавени и псуващи, двамата мъже се търкаляха през двора и безмилостно си разменяха удари.

— Дръж го, вуйчо Слейд! — крещяха в един глас Гидиън, Кейлеб и Филип. — Давай, вуйчо! Дай му да се разбере!

Двамата противници се пуснаха и се изправиха на крака, но Слейд не изтърва възможността да удари на Гюс още един ляв прав. С широко разперени ръце, шведът се блъсна в задната част на колата си. Слейд го награби мълниеносно за яката и заудря главата му в дъската.

Гюс изруга, протегна, стиснал зъби, дебелата си ръка с широко разтворени пръсти и награби с нея лицето на Слейд, не я отлепи, докато Слейд не го пусна. Сега Гюс го блъсна яко и Слейд политна заднешком. На шведа му притъмня пред очите, той смъкна, без много да му мисли, от колата тежкия стол и го стовари с все сила върху главата на Слейд. Столът се пръсна на парчета, а Слейд за малко не предаде богу дух.

Слейд Меверик лежеше сега на земята като заклан бик.

— Този стол… не беше май… толкова здрав,… колкото ти си мислеше… нали, Окс? — изпъшка той с крива усмивка, а после затвори очи и загуби съзнание.

— Слейд! — прозвуча изведнъж в настъпилата тревожна тишина гласът на Рейчъл, която тъкмо в този миг се зададе иззад къщата. — О, божичко, Слейд! Слейд!

Тя пусна кошницата с картофите, изтича и коленичи до него. После се наведе, пребледняла, към гърдите му, да чуе дали още диша.

— О, господи — простена тя още веднъж, стана и загледа, безпомощна, окървавената му глава, насиненото око, пукнатата устна и безбройните рани по цялото му тяло.

Огледа укоризнено присъстващите.

— Кой го направи? — попита тя рязко. — Кой го направи?

Погледът й падна върху Гюс, който не изглеждаше много по-добре от Слейд.

— Ти ли, Гюс? — извика тя, сякаш не можеше да повярва. — Но защо, Гюс, защо?

От срам, шведът не се решаваше да признае пред Рейчъл, че се сбиха заради нея и той измърмори нещо за кавга заради някакъв стол, който направил за нея.

— Какъв стол? — попита рязко Рейчъл и се озърна. — Какъв стол? Зърна дървените парчета, разпилени около изпадналия в безсъзнание Слейд, разбра, че са го удряли с тях и награби един от строшените крака на стола. Тръгна бавно към Гюс и го размаха заканително пред лицето му. — За този стол ли говориш, Гюс? С него ли за малко не уби Слейд?

— М-ми да — изпелтечи той потиснато и я изгледа недоверчиво, защото Рейчъл беше като луда от гняв и болка, беше готова да го цапардоса с дървото.

Рейчъл наистина изкрещя изведнъж яростно нещо, нахвърли се като луда върху него и го заудря с крака на стола, готова сякаш и да го убие. Всички я гледаха безмълвни, шокирани и вцепенени, а Гюс се опитваше да се прикрие с вдигнатите си ръце. Най-сетне дядото се отърси от вцепенението, хвана Рейчъл и яко я разтърси.

— Рейчъл! Рейчъл! — викна й строго Фремънт. — Престани! Престани! Слейд не е мъртъв, не виждаш ли?

— Не е, още не е, но сигурно ще умре — изхълца тя, когато най-сетне се опомни. Ридания разкъсваха гърдите й, когато захвърли дървото и известно време го гледаше втренчено, сякаш не можеше да повярва, че е удряла Гюс с него. А после, засрамена от истеричния си припадък, отново се върна при Слейд. Помогнете ми да го внеса в къщи — каза тя. — Не, не ти, Гюс! Ти, дядо и Поук.

Тримата вдигнаха изпадналия в безсъзнание мъж и го внесоха в къщата. Там се натъкнаха на непредвидени трудности. Нямаше къде да го сложат, освен върху леглото на Рейчъл. На пода нямаше място, защото там спяха децата, а на Фремънт нямаше да му е приятно да отстъпи леглото си на Слейд и да спи на пода. С Рейчъл не можеха да се сменят, защото с дървения си крак дядото не можеше да се качва по стълбата.

— Аз ще се опитам да кача Слейд, госпожице Рейчъл — предложи Поук.

— Не — поклати глава Рейчъл. Тя се боеше, че напрежението ще е прекалено голямо за стария ратай. — Боя се, че дори за тебе ще е много тежък, можеш да се подхлъзнеш, да се нараниш, и тогава какво ще правя без теб? Не, ще трябва да отидеш да помолиш Гюс — каза тя неохотно. — Само той е достатъчно силен, за да качи Слейд.

Няколко минути по-късно чернокожият се върна заедно със шведа, който вдигна, без дума да каже, Слейд на рамото си и го качи по стълбата, а после го сложи внимателно върху леглото, както му нареди Рейчъл.

— Благодаря ти, Гюс — измърмори тя, засрамена от държането си преди малко. Разбираше, че шведът не е наранил нарочно Слейд Меверик и че сега искрено съжалява. — Много ти благодаря за помощта, особено след всичко, което ти изприказвах преди малко. Държах се ужасно и те моля да ме извиниш.

— Аз трябва да ти се извиня. Не исках отново да ти създавам неприятности, наистина не исках и да причинявам болка на Слейд. Но той така ме вбеси, че загубих самообладание. На всичкото отгоре строших и новия ти стол. — Гюс помълча малко, а после попита: — Мислиш ли, че ще се оправи?

— Надявам се — отговори тихо Рейчъл. После седна на ръба на леглото и сложи на нощната масичка шишето с карболова киселина и легена с топла вода.

Потопи в легена кърпа, изстиска я и се залови да чисти внимателно раните на Слейд, отмяташе встрани черните му къдрици, за да разбере сериозни ли са раните по главата му.

— И аз се надявам — каза Гюс. — Той се би честно, като мъж. Сигурен съм, че е добър човек, иначе… иначе ти нямаше да го харесваш. Струва ми се, че… че ти си се влюбила в Слейд, прав ли съм, Рейчъл? И съм много тъжен… сърцето ми се свива, защото ти не ме… обичаш, но аз… аз те обичам и не искам да те направя нещастна. Ако, ако Слейд Меверик те направи щастлива и аз ще се опитам да бъда щастлив, заради тебе, Рейчъл. Та, да знаеш, че като дойда другия път, ще дойда вече само като приятел. Разбира се, ако… ако не си престанала да ме обичаш даже само като приятел…

— Разбира се, че те обичам! — възкликна тихо Рейчъл със сълзи в очите, защото беше трогната от думите на шведа, изречени явно с толкова усилия. Тя стана, сложи ръка върху неговата. — Надявам се, че ти ще си винаги мой приятел, Гюс — каза тя сериозно.

Той я гледаше известно време е разкривено от болка лице. После каза с тъжна усмивка:

— Ти си единственият човек, който винаги ме нарича Гюс.

След това се обърна и си тръгна. Рейчъл гледаше тъжно подире му. После се обърна отново към Слейд и продължи да промива раните по главата му. Едната беше доста дълбока и тя си помисли, че навярно от нея беше загубил съзнание.

Рейчъл знаеше, че никога няма да забрави как Слейд лежеше неподвижен на земята. Цяла ужасна вечност беше сигурна, че е мъртъв, сигурна, че и нейното сърце ще спре да бие. Беше обзета от една единствена мисъл: — Божичко, мили боже, не позволявай той да умре. Ще направя каквото поискаш, само го върни към живот. Облекчението й беше безгранично, когато разбра, че Слейд Меверик още диша. Непозната безмерна радост я обзе, последвана от ужасната, истерична омраза към Гюс, към злодееца. При спомена за всичко това трябваше да се замисли и върху думите на шведа: — Струва ми се, че ти си се влюбила в Слейд…

Истина ли е? — запита се Рейчъл и усети как сърцето и се разтуптя. Наистина ли беше влюбена в Слейд Меверик?

Не можеше да си представи нищо по-лошо, защото той положително нямаше да отвърне на любовта й, нещо повече, щеше да реши, че това е не само забавно, но и достойно за съчувствие. Рейчъл знаеше, че няма да го понесе. Не, не, тя не го обича, самата мисъл е просто смешна. Гюс просто е стигнал до погрешно заключение.

Въпреки това тънките ръце на Рейчъл трепереха, когато отвори шишето с карболова киселина, изля върху чиста кърпа няколко капки и се залови да дезинфекцира раните на Слейд. После взе от нощното си шкафче ножица, игла и здрав конец, отряза няколко къдрици и заши дълбоката рана на главата му. Радваше се, че е в безсъзнание и не усеща болката.

После стана и при това движение отрязаните къдрици паднаха на пода. Тя импулсивно се наведе, вдигна ги и ги пъхна в джоба на престилката. После взе замърсените кърпи и легена и слезе по стълбата. Ева и Сюзън, които бяха сготвили в нейно отсъствие вечерята, тъкмо слагаха масата.

— Рейчъл, как е Слейд? — попита Фремънт, седнал до печката.

— Като се изключи една дълбока рана на главата, която трябваше да зашия, другото не е опасно — отговори тя. — Но се боя, че има силно сътресение на мозъка и още е в безсъзнание. В момента не мога да направя за него нищо друго, освен да го държа на топло, докато дойде в съзнание и да се надявам, че няма да го втресе.

Тя отвори вратата, за да плисне кървавата вода от легена, а после го изми старателно на кухненската чешма. Качи се на малка стълба, избра няколко снопчета от билките, които висяха от гредите, счука ги в хавана и ги накисна в легена с вряла вода. Взе чисти кърпи и ги качи заедно с легена в спалнята си.

Рейчъл събу ботушите и чорапите на Слейд, покри го и сложи ръка на челото му: то беше хладно и тя се поуспокои. Въпреки това потопи кърпа в топлата отвара, изстиска я и я сложи на челото му.

Дълго след като всички в къщата си бяха легнали, Рейчъл продължи да будува до леглото на изпадналия в безсъзнание мъж. Беше слязла само за малко долу да хапне от вечерята, която Ева й беше приготвила и да налее прясна отвара. Най-сетне след дълги часове Слейд отвори очи и хвърли на меката светлина на лампата недоумяващ поглед върху лицето й, което тъкмо се навеждаше към него, докато тя сменяше кърпата на челото му.

— Рейчъл? — прошепна той, объркан, след няколко секунди.

— Да — каза тя и въздъхна облекчено, че я е познал. — Как се чувстваш, Слейд?

— Ами, като… да съм умрял… и да съм на небето. Помислих си за миг, че ти си… че си ангел. — Можа дори да се усмихне, но веднага изпъшка и докосна предпазливо дълбоката рана, която Рейчъл беше зашила и която се беше подула като гъшо яйце. — О господи! Ама това… се… казва удар! — Бива си го наистина тоя Гюс. Сигурно… не трябваше… така да го ядосвам.

— Наистина — скара му се тя меко. — А сега се опитай да не говориш повече, Слейд. Необходимо ти е спокойствие. Искаш ли да ти донеса нещо?

— Само глътка вода.

Рейчъл му наля чаша от гарафата на нощната масичка и му помогна да изпие няколко глътки. След което той пак се отпусна върху възглавницата и веднага заспа. Но този път беше здрав сън и тя докосна още веднъж челото му, което си оставаше хладно. Сътресението на мозъка очевидно не е било чак толкова силно, колкото се боеше. Един-два дена почивка щяха да го изправят отново на крака.

Рейчъл беше капнала, но понеже се боеше, че Слейд може да се събуди жаден и да не разбере къде е, предпочете да остане до него. Както беше обичай в прерията, когато леглата не достигаха, тя сложи в средата на широка та си постеля една възглавница, за да я разделя от Слейд Меверик, после си легна, облечена, откъм нейната страна, убедена, че в това няма нищо непристойно.

Въпреки това изпитваше странното чувство, че споделя леглото си със Слейд, сякаш са женени и доста време не можа да се отърве от мисълта какво ли щеше да е, ако беше истина. Изчерви се, защото знаеше, че нямаше само да спи в общото им легло, но да върши и други неща. Беше сигурна, че Слейд е мъж, който би си искал правата, щом му скимне. Мъж, комуто нищо не пречи да целува без съгласието й млада жена, за която не е сгоден, сигурно нямаше да се съобразява дали го е дала собствената му съпруга. При тази мисъл сърцето й взе лудо да бие. Неволно се питаше как ли ще се държи, ако Слейд поиска не само да я целува? Дълбоко в нея пак се пробудиха, неповикани, разтърсващите чувства, които вече бе изпитала веднъж и които караха цялото й тяло да се гърчи от желание.

Изведнъж си представи как Слейд се събужда през нощта, разбира, че са в едно легло, отмества възглавницата, притиска я, въпреки нейните протести, към леглото и страстно я люби. Срамуваше се от лошите шеги, които й играеше собствената й фантазия. Нещо с нея не е наред, щом може да си представя подобни сцени и дори да желае те да са действителност. А че го желаеше, в това Рейчъл вече нямаше съмнения.

Цялото й тяло пламтеше от срам и от някакво още по-тъмно, примитивно чувство, което не искаше да си признае. Дишаше учестено, но тихо, от страх спящият Слейд да не се събуди, да не прочете някак мислите й и да задоволи тук и сега срамното й желание.

Но Слейд Меверик, който положително с най-голямо удоволствие би заситил желанието й, продължаваше дълбоко да спи и изобщо не подозираше за присъствието на Рейчъл в леглото. Едва на разсъмване, когато отвори бавно очи и почна постепенно да проумява къде е, забеляза, че тя лежи до него. Без да обръща внимание на болките в главата, ухилен при вида на възглавницата помежду им, той се вдигна на лакът и мълчаливо я загледа. Тя спеше много дълбоко и в сивкавата светлина на разсъмването изглеждаше толкова млада и невинна. Лицето й беше обрамчено от кичурите, които се бяха измъкнали от кока. Устните й бяха полуотворени, гърдите й се повдигаха и отпускаха леко при всяко бавно и спокойно вдишване и издишване.

Значи това щеше да означава да се събужда всяка сутрин редом с нея. Мисълта дойде неканена. Хъм, можеше да имаш и много по-малко късмет, Слейд — реши той.

Хвърли поглед към дръпнатото перде на таванчето, а после надолу, към вътрешността на къщата. Фремънт не се виждаше никакъв, но Слейд го чу да хърка в малката стаичка под таванчето. И децата още спяха на пода и положително нямаше скоро да се събудят. Слейд протегна внимателно ръка над възглавницата, много бавно, за да не изскърца пружината на леглото и да не събуди Рейчъл. После се наведе над отпуснатото й в съня тяло и целуна сладката й, нищо не подозираща уста.