Ребека Брандуейн
Дива кръв (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Снегът се стопи навсякъде. Само по сенчести места беше останало малко. Пролетните кълнове вече се подаваха от тъмната, тлъста почва и се олюляваха на вятъра, препускащ диво през прерията. Според стара поговорка месец март пристигал в Канзас като лъв, а си отивал като агне. Повечето години тя напълно се оправдаваше. Канзаският вятър беше известен с това, че докарва жители на равнината, най-често самотни жени, до лудост и самоубийство. Духаше без умора и беше капризен като човек. Той шепнеше, стенеше, пееше и виеше. Понякога беше толкова силен, че поваляше хората Въпреки всичко Рейчъл страстно го обичаше. Той я замайваше, даваше й чувството, че е неукротима и жизнена като него.

Зелените й очи блестяха. Тя седеше със зачервени бузи на капрата до Слейд и се държеше здраво, за да не я отвее вятърът. Пред тях се развяваха дългите гриви и опашки на впрегатните коне на Джонатан. Рейчъл беше вкопчила едната си ръка в покривалото от биволска кожа, за да не запретне вятърът фустите й, а искрите от пурата на Слейд бързо политаха нагоре.

За да се чуят, трябваше да викат и за щастие на Рейчъл беше всъщност невъзможно да разговарят. След снощната словоохотливост, сега внимаваше да не се разкрие още повече пред Слейд Меверик. Мисълта, че през последните няколко седмици е била в неговите очи смешна и достойна за съжаление, беше унизителна и Рейчъл не искаше да губи повече дистанция. Твърдо беше решила да се скрие зад стена от хладна учтивост. Тази заран го придружи само защото не измисли благовиден предлог да откаже.

Слейд усещаше едва доловимата промяна в нейното държането и се питаше за причината. Днешната строга и нравствена мис Уайлдър никак не му харесваше. Искаше да се върне снощната Рейчъл, която препусна храбро срещу опасността и му разказа толкова красноречиво и страстно за мечтите си, онази Рейчъл, чието сърцевидно, покрито с лунички лице, сияеше така красиво на лунната светлина. Нейното малко стадо го беше разсмяло, но в никакъв случай не и надеждите й за бъдещето.

От доста време му беше съвсем ясно, че не може да скита до безкрайност, че майстор на пистолетите има малко шансове да доживее до преклонна възраст. А тъй като нямаше желание да нахрани червеите по-рано, отколкото е необходимо, напоследък честичко се замисляше за бъдещето си, но не беше стигнал до по-определено решение.

Писмото на Индия беше повлияло в много отношения върху начина му на живот, беше го принудило да пусне преждевременно корени. Въпреки че нямаше намерение да става „труженик на земята“, трябваше да си признае, че не намира новия си живот за неприятен. От доста време се замисляше дали да не купи някъде малък чифлик. Беше израснал в плантация, разбираше доста от земеделие, беше прочел много книги по животновъдство, но и романи за крадците-барони на Запада, водили будещи възхищение войни за пасбищата си. Освен това Канзас допадаше на Слейд. След толкова дни, прекарани в Тексас, той обичаше откритите просветва, харесваше му да гледа на мили надалеч. В такава страна мъжът не се чувства затворен, обграден с плет, а свободен да стигне докъдето го отнесат краката. За човек като Слейд това беше важно и Канзас с неговите безкрайни вълнообразни равнини наистина му подхождаше. След неочакваната й откровеност снощи, сега се питаше дали и Рейчъл Уайлдър не е за него най-подходящата жена. В нея имаше нещо толкова… смело, да, точно така, и въпреки че понякога ужасно го ядосваше, желанието му да я има ставаше все по-силно, както и желанието му да я закриля, да я пази.

Той погледна крадешком към нея, седнала спокойна и мълчалива, до него. Вятърът развяваше златистите й къдрици, хвърляше ги в лицето й, зелените очи блестяха, озарени от някакво безименно чувство, сладките й устни едва забележимо се усмихваха.

Хартланд Ранч — името съвсем не беше лошо.

Сега от прерията бе изплувал Уйчито и Рейчъл отново бе поразена от бързината, с която този град се разрастваше след основаването си. Сега се разстилаше по бреговете на Голям и на Малък Арканзас, все повече и повече на Изток, с изключение на Дилейно, който се беше устремил на Запад. Вътре в града, спрян от сградите, вятърът не беше чак толкова силен и Рейчъл се зарадва, че не трябва да се държи за колата.

Слейд подкара през града, надолу по Дъглас авеню до пресечката с Мейн стрийт и спря точно срещу едноетажната каменна сграда, известна като „Игъл Блок“, защото в нея се помещаваха редакцията на вестник „Уйчито Игъл“, различни правителствени учреждения, зала за събрания, Уйчито Севингс банк и няколко магазина. Той си проправи път между другите коли, спрели пред „Морис Коне Ню Йорк стор“, най-голямата търговска къща в града, чийто годишен оборот, благодарение на бързото му разрастване, беше стигнал до шестдесет хиляди долара. Слейд дръпна спирачката, скочи от колата и помогна на Рейчъл да слезе от капрата. После я хвана за ръка и я поведе към стълбата, задръстена с бъчви и сандъци с най различни големина и форма. Пристъпиха под надвисналата стряха на първия етаж, а после той отвори вратата и я пусна да мине пред него. Остави я в магазина с думите, че ще се върне след около час.

Рейчъл вече едва го чуваше, привлечена сякаш от магнит от облечените върху манекени готови рокли, от топовете плат, пъстрите панделки, шапките, шаловете и ръкавиците по рафтовете, от кожените ботуши и обувките, наредени по пода. Слейд се засмя на откровеното й възхищение и се запъти към „Кимерле стоун енд монюмънтс уоркс“, фирма, която продаваше мрамор и вар за надгробни камъни. Трябваше му вар за новата тухлена къща и за плевнята на семейство Бийчъм, а камъкът за гроба на Индия беше поръчал преди няколко седмици. После тръгна по Форт стрийт към „Планинг енд Мил къмпани“, където купи една кола летви. От магазин за железария си набави различни сечива, пирони и няколко рула бодлива тел. Рей Крипън нямаше да докопа вече нито едно от животните на Рейчъл, Слейд щеше да се погрижи за това.

В това време Рейчъл успя да разгледа всичко в „Ню Йорк стор“ и реши най-сетне да се спре на една нежна, небесносиня коприна, която стоеше чудесно на русата й коса. Реши да я купи и да си ушие хубава нова рокля, та да има какво да облече за националния празник на 4 юли. Свободното й време беше толкова малко, че сигурно щеше да я шие седмици.

Тя отвори чантичката, пресметна бързо колко пари ще й трябват за плата, за конци и подходяща панделка за косата, отиде до тезгяха и помоли да й отмерят и отрежат плата. Продавачът пресметна всичко на касата си, после й зави покупката в кафява хартия. Рейчъл се запъти с пакета в ръка към входа на магазина, да изчака там връщането на Слейд.

Най-сетне се появи и той. Рейчъл мислеше, че веднага ще си тръгнат за в къщи, но за нейна изненада, Слейд я покани на обяд в „Емпайър хаус хотел“. След това се разходиха по крайбрежния булевард, да погледат патиците, които се сушаха на слънце, щастливи, че пролетта с дошла. Над тях ята гъски вече летяха на север към летните си квартири. Пронизителните им викове кънтяха в следобедния въздух и се смесваха с шума на разлюлените от вятъра зелени клони на крайбрежните тополи с вече наболи пъпки. Беше чудесен малък излет, който прекараха доволни и мълчаливи.

Въпреки че си беше обещала отсега нататък да държи Слейд на разстояние, Рейчъл се натъжи, когато денят превали и той колебливо й каза, че е време да се прибират.

Както винаги, когато времето го позволяваше, Фремънт закара в неделя Рейчъл и децата на църква в града. Рейчъл всеки път изпитваше угризения на съвестта, защото тя принадлежеше към Епископалната църква, а Индия беше баптистка. Може би трябваше да води децата в голямата, импозантна каменна църква на ъгъла на Първо авеню и Маркет стрийт, а не в своята малка и скромна дървена църквица на Лаурънс стрийт. Но Индия щеше да се радва, че децата изобщо могат да ходят на църква, защото Джонатан от години не беше стъпвал на литургия, а също и Слейд. Поук беше вярващ, но откакто забраниха на чернокожите да влизат в храмовете, той си оставаше обикновено в къщи.

„Сейнт Джон“ беше най-старата църква в Уйчито и съществуваше от 1869 година. Но първата, дървена сграда, служила и за училище, бе съборена само след две години, защото обраслият с трева тежък покрив беше огънал стените и постройката можеше всеки миг да се срути.

Новата църква също не беше голяма, но много по-красива от старата, с готически портал и пъстри стъклописи на прозорците. Бяха я изградили сред ливада с дървета.

Рейчъл изслуша с радост литургията. Едва по-късно съжали, че е дошла, защото свещеникът и няколко учителки я заприказваха, за да й напомнят строго, че децата на Бийчъм, като се изключат още съвсем малките Андрю, Нейоми и Тобиас, трябва да ходят на училище. Рейчъл също беше загрижена за възпитанието на децата, но никак не й се искаше да ги праща на училище. Училищата в Уйчито бяха в ужасно състояние, мръсни и лошо отоплени. Не бяха снабдени дори с най-необходимите пособия — не достигаха учебници, черни дъски географски карти. Някои се помещаваха в кръчми и бордеи. Поради тежките условия и ниските заплати учителите се сменяха по-често от годишните времена. Какъв срам! — мислеше си Рейчъл. Но пестеливите уйчитски търговци продължаваха да гласуват против нов закон за училищата от страх, че високите данъци могат да уплашат инвеститорите и така да бъде застрашено разрастването на града.

Що се отнася до църквите, в усилията си да подобрят състоянието на училищата, те имаха точно толкова успех, колкото и в борбата срещу пороците и корупцията в Дилейно. Но сега, вече близо три месеца след смъртта на Индия и при настъпващата пролет, Рейчъл наистина не знаеше как ще продължи да оправдава отсъствието на децата от училище.

— Ще говоря с вуйчо им — обеща тя на свещеника и на мис Корбет. Тази учителка изпълняваше, въпреки ужасните условия за работа, много добросъвестно задълженията си и затова беше особено упорита.

Тази вечер Рейчъл сдържа думата си и подкани Слейд да решат някак въпроса. Обясни му защо не е пращала досега децата на училище.

— Индия ги занимаваше в къщи, бих могла да го правя и аз, поне вечер. Баща ми беше учител в Пенсилвания.

— Да, зная — отвърна Слейд. — Но ти и без туй си претоварена, особено сега, по време на сеитба. Фремънт и Поук вече ми разказаха колко тежко работиш всяка пролет в полето. Ще ти помагам, разбира се, колкото ми е възможно, но въпреки това вечер ще си капнала от умора. — Той я погледна загрижено, защото и в този миг Рейчъл изглеждаше преуморена. Малкият Тобиас беше прекарал неспокойна нощ и тя почти не беше спала. Имаше сини кръгове под очите, гърбът й беше приведен. — Не можеш да се товариш с толкова неща, Рейчъл — каза той най-сериозно.

Тя се усмихна насила.

— Не говори така — За разлика от тебе не съм опъвала цял ден телени огради. Наистина много ти благодаря, но не биваше да си правиш толкова труд.

— Добре, добре и не си въобразявай, че няма да си пиша рано или късно надницата — каза той закачливо, вперил недвусмислено поглед в устните й. Тя се изчерви и сведе очи. — До края на седмицата оградата ще е готова. Ще видим тогава, дали онзи вагабонтин Рей Крипън ще се осмели още веднъж да ти краде добитък. — Слейд помълча малко, а после продължи:

— Що се отнася до училището, ще се погрижа при следващото си отиване в града. Може да намеря училище с поне що-годе прилични условия. Откровено казано, вече се питах какво ще правя с децата, когато се пренесат в новата къща. Трябва да изора нивите на Бийчъм, да ги засея, та, да си призная, доста съм притеснен как ще се оправя с осем хлапета, между които една двегодишна многознайка и едно бебе. Понякога се питам ти как се справяш, Рейчъл?

Тя се засмя, навярно за пръв път от сърце и на Слейд този смях много му хареса.

— Ами имам си начини — отговори.

— Изглежда, че е така. — Той стана и протегна като дива котка дългото си мускулесто тяло. — Капнал съм. Днес ще си легна май по-рано. Лека нощ, Рейчъл.

— Лека нощ, Слейд — отвърна тя тихо и сърцето й се сви при мисълта, че новата къща на Бийчъм скоро ще е готова и Слейд Меверик ще й вземе в края на краищата децата. Беше неизбежно.

Когато този ден настъпи, животът й ще стане много самотен и празен — знаеше го. Рейчъл се качи бързо по стълбата, за да не видят дядото и Поук сълзите й.