Ребека Брандуейн
Сърце под маска (24)

23

Мъжът, когото цяла Франция познаваше под името Черния Мефисто, седеше треперещ в каютата си. Беше мокър до кости и премръзнал от среднощното плуване в Ламанша. Слава Богу, че корабът му не беше далеч от „Кримсън Уич“! Иначе непременно щеше да замръзне в ледената вода. Беше способен и издръжлив плувец, но след няколко минути краката и ръцете му натежаха като олово. За щастие хората от екипажа чуха виковете му и побързаха да го изтеглят на борда.

Останал сам в каютата си, той смъкна черната маска от лицето си и се погледна в огледалото. Господи, каква гледка! Трябваше да запомни, че никога не бива да плува заедно с Руж, защото морето беше унищожило напълно грижливо направения тази сутрин грим. Сивата боя, с която бяха боядисани слепоочията му, се беше размазала под маската. Черната линия около очите беше изчезнала. Единият край на изкуствения мустак също се беше разлепил.

Мъжът съблече мокрите си дрехи и побърза да се пъхне в огромното дървено корито, което изпущаше пара. Облегна се назад и доволно въздъхна. Когато огънят, запален в камината от адютанта му, затопли каютата, треперенето напълно изчезна и Ноар облекчено затвори очи.

Беше преживял напрегната нощ, но не би я заменил за нищо на света. Руж беше негова. Най-после! Беше му се отдала доброволно, и то с такава страст, каквато не беше смятал за възможна. Без задръжки му беше отдала и тялото и сърцето си.

Ноар си припомни ужасния шок, когато беше установил, че любимата му е девствена. Това откритие толкова го смая, че не обърна достатъчно внимание на обяснението й. Едва сега си припомни думите й и не можа да повярва. Прониза го невероятно предположение и колкото повече разсъждаваше над него, толкова повече се убеждаваше, че по ирония на съдбата е попаднал на правилния избор. Беше смешно наистина, но беше напълно възможно. Неговият живот и този на Руж бяха като парчета от една мозайка. Но сега, когато беше сигурен, че е открил решението, намираше, че отделните части чудесно пасват една към друга. Мозайката сама се подреждаше в главата му: той беше сключил брак без любов, Руж също. Ноар не се интересуваше от съпругата си, мъжът на Руж — също. Жената на Ноар беше французойка, каквато беше и Руж. Всеки път, когато Ноар напускаше града, за да изпълни някое от опасните поръчения, жена му се оттегляше в стаята си, оплакваше се от какви ли не болести и не позволяваше никой да я посещава. Предполагаше се, че Руж разиграва същия театър пред съпруга си, за да може да напуска незабелязано дома му. И накрая — а това беше най-потискащото доказателство — Ноар също не беше докосвал жена си. Очите му се присвиха. Прекалено много прилики се събраха. Не можеше да бъде случайност.

Внезапно Ноар се плесна с длан по челото и се изсмя на собствената си глупост. Добре го беше измамила! Ама че шпионин! Беше нарекъл съпруга на Руж „сляп идиот“ и той наистина беше такъв. Вече беше напълно сигурен, че това е именно той — лорд Джъстин Тревилин, ърл на Блекхийт, но също така Дяволският капитан, командирът на „Блек Мефисто“, самият той и никой друг!

Ако все пак не се беше излъгал, току-що беше преспал за първи път със своята собствена, извънредно красива, умна, замайваща и ужасно дръзка съпруга — лейди Женевиев Анжел Сен Жорж Тревилин, контеса Блекхийт!

 

Женевиев тичаше през тунела към спалнята си в Блекхийт Хол.

Колко дни беше отсъствала от къщи? Покрай всички преживени вълнения беше забравила да ги брои. Питаше се дали междувременно не са открили отсъствието й, защото този път беше минало повече време от обикновено. Прехапа нервно устни, надявайки се Джъстин да не се е върнал неочаквано. Той със сигурност щеше да настои да го допуснат в стаята й и щеше да я намери празна. Господи! Как ли щеше да реагира, ако узнае, че жена му кръстосва Англия и Франция и на всичкото отгоре се проявява като контрабандистка? При тази мисъл по гърба й пробягаха студени тръпки.

Дано „Кримсън Уич“ е влязъл благополучно в тайния залив! Корабът беше тежко засегнат от среднощната битка и с големи усилия беше успял да достигне английския бряг. Но сега нямаше смисъл да се тревожи и за това. Моряците непременно щяха да се справят с неотложния ремонт. Ив-Пиер щеше да се погрижи за това и после щеше да пристигне в Блекхийт Хол, за да й съобщи докъде са стигнали. Най-неприятното беше, че нямаше да види отново Ноар, преди корабът да бъде в състояние да плава както преди.

Женевиев въздъхна. А може би така беше по-добре. Трябваше й време да подреди мислите си и сериозно да обсъди със себе си положението, в което беше изпаднала. Животът на родителите й все още зависеше само от нея и тя нямаше право да излага безопасността на близките си само заради някаква си любовна афера.

Внезапен шум я изтръгна от мислите и. Какво имаше там? Спря се и напрегнато се вслуша. Някой вървеше през пещерата! Огледа се за някакво скривалище и откри недалеч от мястото, където стоеше, голям скален блок, стърчащ пред един от страничните ходове. Мушна се зад скалата, изгаси свещта и зачака с лудо тупкащо сърце.

Скоро след това покрай нея премина висок, тъмен мъж с фенер в ръка. Женевиев затаи дъх. За миг й се стори, че това е Ноар, който я е последвал. После с ужас осъзна, че това беше съпругът й. Света Богородице! Кога ли се е върнал в къщи? Защо минаваше по този таен път? Господи! Да не би и той да беше контрабандист като нея?

Това обясняваше необичайното му поведение — честите му пътувания, „деловите“ въпроси, които отнемаха голяма част от времето му и изискваха цялото му внимание. Сигурно беше така. Мъж като него беше в състояние да си изкарва пари с контрабанда на чуждестранни стоки.

В мътната светлина на фенера фигурата му беше чужда и заплашителна. Никога дотогава Женевиев не беше забелязвала твърдостта и опасността, които се излъчваха от него… Приличаше на същински вълк. Женевиев се притисна треперейки до влажната скална стена и се помоли с цялото си сърце да не забележи присъствието й.

Когато беше сигурна, че е отминал, отново запали свещта и предпазливо тръгна напред. Трябваше бързо да стигне в спалнята си! Сърцето й лудо се блъскаше в гърлото, когато най-сетне достигна витата стълба, която водеше към гардеробната.

— Емелин — повика тихо тя и потропа на тайната вратичка. — Аз съм, мадам контесата. Отвори бързо!

— О, мадам! — обади се веднага уплашеното момиче, отвори бързо вратичката и притисна ръка до гърдите си. — Толкова дълго ви нямаше! Така се тревожех за вас! Последната седмица мисис Финчъм всеки ден се качваше горе и настояваше да я пусна вътре. А най-лошото е, че само преди минути лордът се прибра най-неочаквано у дома и вече е в стаята си.

— От това най-много се страхувах. Бързо ми дай боне и халат и приготви леглото — нареди тихо Женевиев.

Младата жена съблече набързо мъжките дрехи, уви косата си на кок и нахлупи дантеленото боне. После нахлузи нощницата, изтича към тоалетната масичка и обилно напудри лицето и шията си, докато съвсем заприлича на болна. После се пъхна в леглото и се зави до брадичката. Тъкмо навреме, защото само след секунди Джъстин разтвори вратата, която свързваше двете спални, и се втурна като вихър в стаята на жена си.

Женевиев беше прекрасна артистка. В момента, в който Джъстин затваряше вратата, тя посегна към копринената кърпичка на нощното си шкафче и деликатно се изкашля в нея. После притисна финото парче плат до лицето си, за да скрие негримираните очи, и с немощен глас поздрави съпруга си.

— О, добър ден, Джъстин! Кога се върна? — Страданията й изглеждаха съвсем истински.

— Скоро след закуска — отговори небрежно той и хвърли изпитателен поглед към недокоснатата табла на края на леглото й. — Чух, че пак си се разболяла по време на отсъствието ми, Женет. Боя се, че климатът в Корнуол не ти понася. Защо не си закусила?

— Не… не бях гладна. През нощта не можах да спя и сега съм твърде изтощена, за да хапна нещо — излъга едва-едва тя, защото стомахът й се свиваше от глад. — Ще се опитам на обед да хапна малко супа или плодове… — Гласът й пресекна и тя отново се изкашля в копринената кърпичка, надяваше се съпругът й да разбере намека и да се оттегли.

По лицето му се изписа странен израз, а втренченият поглед на сивите очи никак не й харесваше. Защо я разглеждаше така? Исусе! Дали не й личеше, че е загубила девствеността си? Тя притисна покривката до гърдите си, сякаш се боеше, че мъжът й всеки момент ще разкъса нощницата й и ще я обвини в изневяра.

Но Джъстин не направи нищо подобно. Очите му се спряха по-дълго върху тъмните кръгове около очите, върху изкуствената бледност на лицето, и устните му се разтегнаха в иронична усмивка. Това само засили неловкостта й.

Джъстин вежливо я увери, че много съжалява за лошото й здравословно състояние, и напусна спалнята.

Щом вратата се затвори след него, Женевиев скочи от леглото и като вълчица се нахвърли върху очакващата я закуска. Сигурно нямаше да почувства такова облекчение, ако знаеше, че съпругът й много добре е забелязал медноцветната къдрица, която се беше изплъзнала под дантеленото боне.