Ребека Брандуейн
Сърце под маска (2)

1

Париж, 1746 г.

Младата жена вярваше, че се е измъкнала незабелязано, но продължаваше да стои в тъмната уличка и да се оглежда страхливо. Искаше да бъде сигурна, че никой не я преследва. Междувременно непременно бяха забелязали отсъствието й и хората на баща й бяха тръгнали да я търсят. Щеше да бъде ужасно, ако я настигнат. В никакъв случай не биваше да падне в ръцете им.

В потрепващата мътна светлина на фенерите, която идваше от далечната главна улица, Шериз Бовил установи, че с изключение на една мършава бездомна котка, която се мотаеше наоколо, малката уличка е напълно пуста. Въздъхна облекчено и се облегна на тухлената стена, за да си поеме дъх. Беше тичала дълго, твърде дълго за човек, останал съвсем без сили и изтощен от болестта като нея. Голямата кошница, която носеше със себе си, беше твърде тежка, но нямаше никакво намерение да я остави, защото тъкмо тя беше причината за бягството й.

Ако не беше ценното й съдържание, щеше да си остане в дома на родителите си и да умре спокойно. Така щеше да спести позора и мъките на бедната си майка.

Но Шериз нямаше да намери спокойствие, преди да бъде сигурна, че е успяла да спаси двата малки вързопа, които мирно спяха в кошницата, от произвола на жестокия си баща, мосю маркиза дьо ла Нойе, Готие Бовил. Той не признаваше дечицата за свои внучки и не възнамеряваше да се грижи за тях. Беше твърдо решен да ги изпрати в манастир, за да растат там като сирачета, лишени от семейство и майчина любов.

Шериз нямаше да позволи това!

Баща й си въобразяваше, че родилката не чува нищо в треската си, заключена в спалнята, която се беше превърнала в неин затвор. Затова дори не си направи труд да понижи глас, когато посвети в плановете си своите приближени и им заповяда да съберат сведения за някой подходящ женски манастир. Макар че очите й бяха затворени и цялото й тяло се тресеше от високата температура, Шериз беше будна и скоро разгада коварния план на маркиза. Веднага след смъртта на дъщеря си той възнамеряваше да се отърве от живото доказателство за позора й.

При тази ужасяваща представа в измъченото й съзнание проблесна неочаквана мисъл и тя се залови за нея като удавник за сламка. Близначките не биваше да остават в дома на баща й. Трябваше да ги отнесе на Никола, на любовника си. Въпреки всичките си грешки Никола нямаше да изостави дъщерите си на произвола на съдбата. Той щеше да се погрижи и за Шериз, ако му бяха позволили.

Колко щастливи щяха да бъдат сега, ако не се беше намесил баща й! Но не! Никола Дюпре, беден потомък на аристократично семейство, не беше достатъчно добър, за да се омъжи за единствената му дъщеря, макар че кръвта му беше също така синя и родословното дърво също така безупречно като неговото. Като си спомни упорството на баща си, Шериз мъчително прехапа устни, за да не се разплаче.

— Този мъж иска зестрата ти и нищо повече. На всичкото отгоре е артист и безделник. Може ли нормален човек да си изкарва хляба на сцената! Не мога да позволя този брак! Да не си си изгубила ума! — ревеше на дъщеря си Готие, когато узна за намерението й да се омъжи. — Не само че няма да стане твой съпруг, но и никога вече няма да го видиш. Разбра ли? Забранявам ти да се срещаш с него. Ако знаех, че си се забъркала с тази измет, щях отдавна да съм те заключил в стаята ти! — После се развика на жена си: — Ти си виновна за всичко, Офели! — Погледът му беше жесток и безмилостен. За пореден път се оказа недостойна за общественото си положение. Боже мой, ако знаеш как проклинам деня, в който ме принудиха да те направя своя жена!

Офели Бовил потрепера и се оттегли в стаята си с насълзени очи. Шериз обаче не се предаде толкова лесно. Същата нощ, когато всички в къщата спяха, тя се измъкна от стаята си и избяга при своя Никола.

Беше малолетна и не можеше да се омъжи без съгласието на баща си. За нея това не беше пречка. Млада и влюбена до уши, тя с готовност се отдаде на любимия си, убедена, че е негова жена. Макар по закон да нямаше право да носи името му, тя се нарече мадам Дюпре и живя щастливо няколко месеца, обикаляйки страната с артистичната трупа на Никола.

Тогава баща й откри местонахождението им и слугите дойдоха да я приберат в къщи. Шериз се съпротивляваше отчаяно, но не можеше да стори нищо срещу трима брутални мъже. Хвърлиха я като чувал в каретата на маркиза и потеглиха, без да й дадат възможност дори да се сбогува с Никола. От този ден нататък я държаха като пленница в дома Дьо ла Нойе и всичките й опити да се свърже с любимия си бяха обречени на провал.

Какво ли си е помислил, като се е върнал след представлението и е заварил стаята в страноприемницата празна? Дали е повярвал, че се е наситила на живота с него? Света Дево, не! Не, със сигурност не беше така. Никола я обожаваше, не беше в състояние да помисли нещо лошо за нея. Непременно е разбрал, че са му я отнели насила.

Когато установи, че е бременна, Шериз плака дълго. В началото вярваше, че новината ще смекчи гнева на баща й и той ще се съгласи на женитба. Но Готие беше непоклатим. Не позволи на Шериз да излезе от стаята си и продължи да твърди пред хората, че е сериозно болна. Никой не биваше да узнае за състоянието й. Дори прислугата смяташе скандалните слухове, които се предаваха от ухо на ухо в града, за куп глупости.

Шериз очакваше раждането на бебето външно спокойна, решена да показва пред баща си, че се е предала и признава поражението си. Всъщност не преставаше да мисли как да избяга от затвора си и да заживее отново с Никола. Направи всичко възможно да се сприятели с пазачите си и скоро узна някои неща за любимия си.

Върнал се в Париж и веднага дошъл в къщата на баща й да пита за нея. Готие ледено му посочил вратата. Никола предприел няколко опита да се свърже с нея, но като разбрал, че няма да успее, а и малкото му пари се свършили, заминал обратно при артистите.

После се родиха близначките. Нежната и тънка Шериз едва преживя трудното раждане и дълго след това не можа да се съвземе. Родилната треска едва не я вкара в гроба. Ала когато случайно узна намеренията на баща си да се отърве от двете момиченца, нищо не можеше да я задържи в леглото й. Готие не вярваше, че болната му дъщеря ще се осмели да избяга от къщи, и вече не я пазеше толкова строго. Младата жена успя да надхитри пазача пред вратата и се измъкна на пръсти от дома на маркиза.

От изрезките от вестници, които й бяха донесли прислужниците, Шериз знаеше къде се намира трупата на Никола. За щастие артистите бяха в Париж и тя трябваше на всяка цена да стигне до него. Само да издържи още малко!

Събра всичките си сили и препъвайки се, тръгна по тъмната уличка към входа на малкия, забутан театър, в който играеше Никола.

Веднага я пуснаха да влезе. Сценичните работници и артистите, които тичаха насам-натам зад кулисите, не й обръщаха внимание. Шериз се учуди, че никой не я позна, но болестта явно я беше променила много.

Тъй като имаше само три гримьорни, тя лесно намери определената за Никола. Внимателно остави тежката кошница на пода и отметна завивката, за да погледне за последен път близначките. Зарадвано установи, че още спяха. Приличаха на ангелчета с невинните си личица, огрени от меката светлина на свещите. Сърцето й се сви при мисълта, че трябваше да ги напусне. Но беше сигурна, че скоро ще умре, и не искаше да ги остави в дома на баща си.

Посегна към джоба на роклята си и извади написаното още вчера писмо. Ръцете й трепереха, когато го пишеше, но вярваше, че Никола ще успее да го разчете. Наведе се и пъхна писмото в кошницата. После се обърна към вратата. Много й се искаше да види любимия си за последен път, но не смееше да остане по-дълго. Хората на баща й сигурно я преследваха и тя не искаше да му сторят нещо.

Докосна наметалото, захвърлено небрежно на един стол, притисна кадифето до бузата си и вдъхна дълбоко тръпчивия аромат на одеколон за бръснене, който се излъчваше от него. В очите й нахлуха сълзи на болка и отчаяние. Беше загубила всичко, което имаше.

— Сбогом, любими мой — прошепна задавено Шериз. — Сбогом!

После се повлече към изхода и олюлявайки се, излезе на тъмната уличка.