Ребека Брандуейн
Сърце под маска (14)

13

Блекхийт Хол, Англия, 1792 година

Господарската къща в имението на Джъстин, разположено в Южен Корнуол, беше много стара и изглеждаше малка в сравнение с великолепието на Нортчърч Аби, затова пък излъчваше особено, сурово очарование. Когато Женевиев я зърна за първи път през прозореца на каретата, която отвеждаше новобрачните в новия им дом, тя усети, че настроението й веднага се подобрява.

Къщата беше построена на висок хълм, от който се разкриваше прекрасна гледка към обширното, насечено с пропасти плато, което стръмно се спускаше към скалистия морски бряг. Зданието сякаш царуваше над тази сурова местност и правеше силно впечатление с величествената си простота. Тесните наблюдателни кули със зъбци, които се издигаха от двете страни на масивните порти от орехово дърво, приличаха на езически обелиски, шибани от бурните степни ветрове. Мънички заострени прозорци, прилични повече на бойници, бяха разположени по всички етажи на кулите.

По триетажната фасада на къщата бяха равномерно разположени високи, сводести прозорци, чиито кристални стъкла блещукаха като диаманти. Сякаш десетки очи проблясваха зад тъмни тайнствени маски, помисли си неволно Женевиев и сърцето й се сви. Струваше й се, че къщата е прозряла играта й и й се присмива.

Сградата беше във формата на буквата „Н“ и двете предни крила заграждаха тесен, облицован с плочки площад, който водеше към входната врата. Стените бяха обрасли с бръшлян и това правеше къщата още по-мрачна. На горния етаж, в еркерите на косо разположените покриви, бяха поставени каменни статуи, които приличаха на пълководци, приемащи парад. Зад тях се издигаха високите, скосени комини на камините от времето на Тюдорите, които единствени нарушаваха строгата хармония на покрива.

В средната част, между двете кули, беше изграден и четвърти етаж, плоският покрив на който беше превърнат в тераса с високи каменни перила.

— О, Джъстин, та тук е прекрасно! — провикна се въодушевено Женевиев и се наведе през прозорчето, за да разгледа по-добре къщата. — Много по-красиво от Нортчърч Аби!

Виконтът беше смаян и в същото време трогнат от възхищението на жена си, защото тайно в себе си се беше страхувал, че тя ще се отврати от дома му и ще се оплаче от самотата му. Поне така правеха метресите му, които предпочитаха градската къща в Лондон и хвърляха жадни погледи към великолепието на Нортчърч Аби, чийто наследник беше той. Женевиев обаче наистина харесваше Блекхийт Хол и това зарадва Джъстин, който много обичаше дома си. Импулсивните й думи го накараха да предположи, че има до себе си съмишленица, и още повече засилиха страстния му стремеж да опознае скритите страни на характера й, грижливо опазени досега.

Все още не беше я направил своя истинска съпруга. На сутринта след сватбата се беше събудил премръзнал и с ужасен махмурлук на дебелия килим и с горчиви думи беше проклинал глупостта си. Женевиев беше негова и нямаше защо да проявява скрупули. Въпреки това не смееше да се доближи до нея. През деня тя се държа толкова хладно, че вечерта Джъстин поръча в гостилницата да им приготвят две отделни стаи. Плашеше го мисълта за шума, който щеше да вдигне жена му, ако се опиташе да преспи в едно легло с нея. Много добре си спомняше крясъците и заплахите й, когато бяха деца, и не се съмняваше, че характерът й щеше да се прояви в цялото си великолепие при всеки опит за сближение.

Джъстин уморено въздъхна. Какво значение имаше, че жена му не го иска и все още тъгува за изгубения любим? И без това той не можеше да си позволи да изложи на провал рискованата си дейност заради една жена, която щеше да се залепи като репей за него. Въпреки това беше странно, че се чувстваше привлечен от жената, за която се беше оженил против волята си. Тя продължаваше да пудри косите си въпреки учтивите му обяснения, че пудрата отдавна вече не е на мода, а шапката, която беше сложила днес, беше чудовищно произведение на изкуството, отрупано с цветя, и Джъстин едва го понасяше. Това беше по-страшно дори от шапката с дантелен воал, която беше носила в деня на сватбата.

Добре, че поне домът ми й харесва, помисли с въздишка Джъстин, макар че най-малко беше очаквал именно това. Настроението му се подобри и с необичаен за него ентусиазъм той започна да описва на съпругата си какво представлява имението му.

Докато Джъстин говореше, Женевиев с болка осъзна колко държи мъжът й на Блекхийт Хол и как полага всички усилия да го поддържа в добро състояние. Тъй като отлично си спомняше думите му, че не желае да му досаждат с любопитни приказки, тя с колебание зададе въпрос за деловите му ангажименти, но за свое учудване получи обстоен отговор.

— Притежавам няколко калаени и каолинови мини, в Корнуол, освен това съм съдружник в рибарски предприятия в Пензанс. В Девън отглеждам говеда и овце, а в Чедър Джордж, Самърсет, притежавам малко имение, в което се произвежда сирене. Желаеш ли да продължа? — попита развеселено той.

Женевиев поклати глава.

— Не се учудвам, че си винаги зает.

Най-после спряха пред къщата и Джъстин помогна на Женевиев да слезе. После нареди на прислугата да разтовари багажа и да откара каретата обратно в Нортчърч Аби. Накрая помоли жена си да почака за момент и отиде да види двуколката и сивите жребци, докарани от камериера му Ферди. Четирите първокласни коня бяха в добро състояние и Джъстин похвали слугата за грижливостта му.

— Благодаря ви, сър. — Съсухреният човечец засия с цялото си лице. — Всичко мина добре. Пък и не ми създаде особени трудности, защото вашата карета се движеше много бавно. Можех да оставя конете да препуснат напред като вихър. Веднага щяха да задминат тая вехтория, сър. Тя изобщо не може да се сравнява с впряга ви. Просто не разбирам защо старият господар не си купи нова карета. Има достатъчно пари.

— Прав сте, но лорд Нортчърч обича да пътува удобно и с много багаж — отбеляза сухо Джъстин. — Отведи жребците в обора, Ферди. Уентуърт — продължи той и се обърна към камериера си, — ти отведи Ив-Пиер в помещенията на прислугата. Емелин, следвай лейди Женевиев. Разопаковай багажа й, а после ще ти покажат стаята ти.

— Да, милорд — поклони се почтително младото момиче.

Джъстин тръгна към вратата на къщата, но още преди да почука, тя се отвори широко.

— Добър ден, Ротфелдер — поздрави портиера си Джъстин. — Погрижи се да отнесат багажа горе. Мисис Финчъм да подреди апартамента до моя. Доведох съпругата си у дома.

За учудване на всички присъстващи Джъстин вдигна на ръце Женевиев, която изобщо не знаеше как да се държи, и я пренесе през прага.

— Добре дошла в Блекхийт Хол, Женет — произнесе тихо той. — Надявам се да бъдеш щастлива тук.

— О, Джъстин, сигурна съм, че ще бъда — отговори също така тихо тя.

За момент очите им се срещнаха и вече не можаха да се откъснат едни от други. После обаче Ротфелдер учтиво се покашля зад гърба им и разруши омаята на момента.

Джъстин се почувства неловко, че е изложил на показ интимните си чувства, и грубо пусна Женевиев на земята.

— Уважихме достатъчно старите обичаи, но сега е време да се заемем с по-практични неща — проговори хладно той.

За съжаление не забеляза разочарованието, изписало се по лицето й, защото се обърна да я представи на Ротфелдер и мисис Финчъм.

— Господи! — извика учудено добродушната, закръглена икономка, като я видя. — Вече бях загубила надежда, че милордът ще се ожени, макар да знаех, че още от детските си години е сгоден за вас, милейди. Колко пъти съм му казвала, че не ви посещава достатъчно често и че някой от онези елегантни французи непременно ще ви открадне. Сега и Англия е пълна с тях, откакто онези простаци взеха властта във Франция. Боже мой! Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че сте същество от приказките, милейди, ако ми позволите да се изразя така. Нищо чудно, че сте омагьосали милорда.

Мисис Финчъм продължи да бъбри весело, докато водеше Женевиев и Емелин нагоре по извитата стълба. Новодошлите любопитно се оглеждаха наоколо си и не молеха да се начудят на новия си дом. Когато се изкачиха на първия етаж, икономката зави в широк коридор, който водеше към източното крило.

— В тази част на къщата са разположени покоите на господарите и така е от векове — обясни тя. — Западното крило е за гости. Ето че пристигнахме.

Избра един ключ от огромната връзка, която висеше на колана й, и го пъхна в ключалката. После натисна овалната месингова брава и широко разтвори вратата.

Женевиев затаи дъх. Стаята беше по-красива дори от онази, която беше обитавала в Нортчърч Аби.

От пръв поглед личеше, че обзавеждането е много ценно, защото, както и самата къща, то беше от времето на Тюдорите. Върху дървен подиум беше поставено огромно легло от тъмно орехово дърво с прекрасен балдахин, стигащ чак до тавана. Леглото беше украсено с позлатена резба, а покривката му беше изработена от червена и златна коприна. От двете му страни бяха поставени красиви масички с дебели кръгли крака. В края на леглото имаше два масивни дъбови стола.

До каменната камина беше големият шкаф за сребърни съдове с обков от масивно злато. Пред запалената камина бяха подредени два модерни шезлонга, тапицирани със златно кадифе, и няколко ниски масички. Срещу тях се издигаше разкошен скрин за дрехи от орехово дърво, до който беше поставена тоалетна масичка с огледало.

Вдясно се намираше строго писалище, със стол от масивен дъб. Вляво бяха изкусно подредени три старинни ракли с различна големина, зад които се намираше прекрасен ръчно изрисуван параван. Навсякъде по стаята бяха разпръснати тапицирани със сатен ниски дивани и табуретки в мавритански стил, украсени с червени и златни пискюли.

Стените бяха облицовани до половината с орехово дърво, което създаваше великолепен контраст със светлия бронз на горните части и тавана. Пред френските прозорци, които извеждаха на балкона, бяха окачени червени копринени завеси. На дървения под беше постлан дебел турски килим в червено и златно.

През малка врата се влизаше в стая за преобличане, в която беше и масивната месингова вана. Точно насреща беше вратата към спалнята на Джъстин.

Женевиев възхитено се оглеждаше. Обхвана я странното чувство, че стаята е създадена лично за нея. Представи си разпилените върху възглавницата медноцветни коси, подчертани от меката светлина на свещите, отблясъка на златото върху светлата й кожа, златните искрици в смарагдовозелените очи, и си пожела Джъстин да я види такава, каквато беше в действителност. Жалко, че поне засега това изглеждаше невъзможно… При тази мисъл радостта й бързо помръкна.

След малко се опита да убеди самата себе си, че е щастлива, дето съпругът й не предявява изисквания към нея. Така поне щеше да се опази от риска да се разкрие някога двойната роля, която беше принудена да играе. Наранени бяха само гордостта и суетността й. Въпреки това сърцето я заболя, че никак не се харесваше на съпруга си.

— Спалнята е наистина прекрасна — проговори най-после тя, опитвайки се да придаде въодушевление на гласа си. Мисис Финчъм не откъсваше очи от нея и не биваше да заподозре, че бракът им съвсем не е това, което би трябвало да бъде.

— Така е — съгласи се със сияещи очи икономката. — Някои хора твърдят, че къщата е много отдалечена и самотна. Но аз веднага разбрах, че вие не сте от тях, милейди — допълни бързо тя. — Моля ви, отстъпете настрана, за да ви покажа тайния изход.

— Какво? — смая се Женевиев.

— Ей сега ще го видите, милейди. По-рано времената са били несигурни и семейство Тревилин се е принудило да предприеме някои мерки за собствената си безопасност. Господарите не са били толкова глупави, че да се оставят да ги заколят в собствените им легла. Затова строителите на Блекхийт Хол са вградили в стените на двете спални по един таен ходник.

Икономката протегна ръка и натисна част от ламперията в стаята за преобличане. Скритата вратичка се завъртя на пантите си и освободи тесен, тъмен изход с виеща се надолу стълба.

— Накъде води коридорът? — осведоми се развълнувано Женевиев, която веднага проумя, че този таен проход е много полезен за намеренията й.

— Тунелът е много дълъг. Минава под къщата и отвежда чак в пещерите на крайбрежните скали — обясни мисис Финчъм. — Но не се тревожете, милейди. Вратата се отваря само отвътре и не ви заплашва опасност отвън. — Жената натисна ламперията и вратата веднага се затвори. — Никой не знае за този тунел. Кой знае кога е бил използван за последен път. Показах ви го само за в случай, че в Блекхийт Хол избухне пожар. Да ни пази Бог от такова нещастие! Тогава няма да останете затворена в стаята си, а ще използвате тунела, за да избягате. А сега ще ви оставя сама да подредите вещите си и да се запознаете с обстановката. — Посочи с глава дебелия златен шнур, който висеше от тавана, и продължи: — Ако ви трябва Ротфелдер, дръпнете веднъж, ако искате да повикате мен — два пъти! Ще наредя да ви донесат топла вода и нещо за хапване. Вечерята се сервира в осем по настояване на лорд Джъстин, който държи на добрите маниери също като майка си. — След кратка пауза мисис Финчъм замислено продължи: — Надявам се да бъдете щастлива тук, милейди. Простете откровеността ми, но беше крайно време лордът да се ожени за вас. Уверена съм, че женитбата ще се отрази добре и на него. Знайте, че под нахалната му и самонадеяна външност се крие добро и нежно сърце.

— Благодаря ви, мисис Финчъм — отговори топло Женевиев и се постара да прикрие факта, че няма никакво влияние върху съпруга си.

Щом икономката се оттегли, в стаята се появи Джъстин, който учтиво се осведоми дали са й донесли всичко, което й е необходимо. После съобщи, че се оттегля в кабинета си, а тя е свободна да прави каквото си иска. След като й донесоха топла вода и лека закуска, Женевиев заключи внимателно всички врати към спалнята, нареди на Емелин да започне с разопаковането на багажа, запали една лампа и влезе в стаичката за преобличане, нетърпелива да се запознае отблизо с тайния изход.

Очевидно тунелът не беше използван от години. Младата жена тръгна предпазливо напред, като предварително постави напреки на вратата тежка мраморна статуя, за да не се затвори. Тежък, задушлив мирис проникна в ноздрите й, а при всяка стъпка около нея се вдигаха огромни облаци прах, които скоро я обгърнаха цялата. Разкиха се и едва не изпусна лампата. Тесните стълби водеха стръмно надолу. От каменните стени висяха огромни паяжини, прилични на дебела дантела. Женевиев с усилия си проправяше път към зейналата пропаст.

Скоро чу топуркане на безброй малки крака и с отвращение установи, че тунелът гъмжи от плъхове. Въпреки всичко решително продължи напред.

Стори й се, че е вървяла цяла вечност, когато най-после усети свежия полъх на морския бриз и разбра, че изходът е близо. Почвата под краката й стана влажна, стълбите се покриха с дебел зелен мъх и станаха хлъзгави. Женевиев трябваше да внимава да не падне. По едно време се спря и се вслуша. Някъде отдалеч долиташе плисък на вода и шумът на вълните й се стори като песен на сирени, която неотразимо я привличаше. Най-после се озова в крайбрежната пещера.

Макар и с неохота, Женевиев реши да се върне обратно, защото не знаеше колко време ще й е необходимо да изследва пещерата и да търси изхода. Най-важното беше, че тунелът отлично щеше да послужи на целите й. Трябваше колкото се може по-скоро да уведоми Ив-Пиер за съществуването му.

Тази вечер съдбата беше благосклонна към Женевиев, защото по време на вечеря Джъстин получи някакво съобщение, прочете го и със смръщено чело заяви на жена си, че е възникнал делови проблем и е принуден да напусне Блекхийт Хол най-малко за четиринадесет дни.

— Съжалявам, Женет. Не ми се иска да те оставя сама толкова скоро след сватбата и още преди да си свикнала с новия си дом — извини се Джъстин. — Макар че още в самото начало те предупредих, че може да се стигне дотам.

— Да, помня — отговори с подчертано равнодушие тя, скривайки умело горчивото си разочарование. Не желаеше да го притеснява. — Не се тревожи заради мен, Джъстин. Междувременно ще се опитам да опозная по-добре новия си дом. Сигурна съм, че ще се справя и сама.

Успокоителните думи на съпругата му само разсърдиха Джъстин. Възприе ги като драстично доказателство, че Женет изобщо не се интересува от него.

Ако зависеше от нея, с удоволствие би ме пратила по дяволите, помисли си горчиво мъжът. Без съмнение се радва, че трябва да замина. Така няма да й се наложи да споделя леглото със законния си съпруг. Да, да, точно така беше! Дори се усмихваше на себе си. Сигурно се радваше, че се е отървала… Вещица!

Женевиев наистина се усмихваше, но то беше само защото внезапно беше проумяла каква идеална възможност разкрива пред нея двуседмичното отсъствие на Джъстин. Това улесняваше осъществяването на плана й, но Джъстин не можеше да знае това и беше сигурен, че жена му се зарадва на факта, че няма да я обременява с присъствието си. Запита се как ли би се почувствала, ако узнаеше с какво се занимава в действителност, колко опасни са начинанията му и че всеки ден го заплашва смърт. Помисли малко и стигна до горчивото заключение, че дори това не би я засегнало особено. Явно се беше излъгал: разумът и интелигентността, които беше забелязал, не съществуваха в действителност. Жена му беше повърхностна кокетка и нищо повече, без искрица разум и без… без сърце! Мислеше само как да привлече колкото се може повече обожатели.

Захвърли с отвращение салфетката и скочи от стола си.

— Няма защо да се сбогуваме — проговори ледено Джъстин. — Сигурен съм, че имаш важна работа, която отнема цялото ти време. Сбогом!

После извика Уентуърт и бързо излезе от трапезарията. Женевиев остана на масата, чувствайки се като счупена играчка, захвърлена небрежно в ъгъла.

Много добре, господинчо, ядоса се внезапно тя, щом се отнасяш по този начин с мен, аз няма да се опитвам да ти преча. Върви по дяволите, Джъстин Тревилин, върви по дяволите, надменни човече! Зад красивата ти фасада няма нищо друго, освен ограничен разум и празно сърце! Не знам само защо за известно време се почувствах привлечена от теб!

Женевиев се опита да си вдъхне смелост и когато напусна трапезарията, зелените очи святкаха заплашително. Дори Ротфелдер отстъпи от пътя й, смаян от вида на новата си господарка.

 

Минаха три часа, докато Женевиев и верният й слуга разузнаят всички крайбрежни пещери. Изчакаха да се уверят, че Джъстин е напуснал къщата и персоналът си е легнал. Женевиев навлече отново мъжките дрехи, отведе Ив-Пиер в стаята за преобличане и отвори скритата в ламперията врата към тайния тунел. Беше смазала предварително пантите, за да не скърцат. Ив-Пиер намери в склада фенери и разни инструменти, които взе със себе си. Двамата носеха и навито на руло дебело въже, което бяха решили да развиват след себе си в лабиринта, за да не изгубят пътя.

Двамата предпазливо тръгнаха надолу по стръмните стълби и дълго време не се чуваше нищо освен тихите проклятия на Ив-Пиер по адрес на нахалните плъхове и на коварните стъпала, които ставаха все по-хлъзгави.

Щом стигнаха мястото, където тунелът преминаваше в пещерата, слугата заби колче в меката, влажна земя и завърза за него краищата на въжетата.

— Вървете в тази посока, мадмоазел Женет — посочи с глава той — а аз тръгвам в противоположната. Помнете едно: щом стигнете място, от което няма изход, прережете въжето и се върнете назад до колчето. Изследвайте всеки нов ход само с помощта на въжето. Ето ви и колчета, с които да маркирате изследваните ходове и завоите. Опитайте се да се насочите към шума на морето и да първите все на юг. Някъде там са отворите на пещерите.

— Разбрах, Ив-Пиер — успокои го Женевиев. — Щом свършим, ще се срещнем тук.

Тя решително тръгна напред с фенер в ръка, опитвайки се да потисне треперенето си. Хладният и влажен въздух проникваше чак до костите й, а глухите звуци, които издаваха плъховете и някакви други живи същества, я плашеха до смърт.

Вървеше и бавно развиваше след себе си въжето. След няколко минути се озова в задънен ходник и разбра, че нямаше да намери пътя назад, ако го нямаше въжето. Пещерата се състоеше от безброй извити Коридори, много от които внезапно свършваха. Женевиев се движеше само по въжето и забиваше колчета в началото на всеки нов път. След това влизаше в следващия.

Кой знае колко пъти повтори тази процедура, но гледките, които се разкриваха пред очите й, бяха толкова впечатляващи, че не чувстваше умора. В мътната светлина на фенера проблясваха внушителни сталактити, увиснали като ледени висулки от таваните. По острите им ръбове се стичаха водни капки. Многоцветните сталагмити, забити здраво в земята, приличаха на мраморни обелиски, възникнали от стичащата се векове наред варовита течност.

По едно време Женевиев влезе в огромна подземна зала, обитавана от стотици прилепи. Уплашени от ярката светлина, животинките нададоха пронизителни писъци и се втурнаха срещу натрапницата със зли и заплашителни миши лица. Женевиев изпищя и хукна да бяга, докато не й стана ясно, че само е провокирала животните да я подгонят. Пусна фенера на земята, прикри го с тялото си и изчака ятото да отлети.

В този миг й хрумна чудесна идея. Изправи се и хукна след прилепите, като бързо развиваше въжето след себе си. С радост установи, че инстинктът не я е излъгал: прилепите знаеха къде се намира изходът от пещерата. Черният облак изскочи навън и се понесе високо в нощното небе. Женевиев излезе след тях и доволно се огледа. Морето достигаше почти до входа на пещерата и образуваше малък залив, достатъчен за влизането на корабната лодка.

Извади от джоба си парче тебешир и тръгна обратно към тунела. Отбеляза с тебешир всяко колче, което срещаше по пътя си, и скоро стигна до мястото на срещата, където Ив-Пиер вече я очакваше. Женевиев набързо му обясни как е открила изхода, после двамата тръгнаха отново към морето, като прикриваха по ъглите въжето и колчетата, за да не се забелязват. Освен това издърпаха въжетата от всички странични ходове, от които нямаше изход. Огледаха обстановката и доволни от свършената работа, тръгнаха обратно към извитите каменни стълби.

— Утре ще тръгнеш рано сутринта, за да повикаш екипажа — нареди шепнешком Женевиев. — Кажи им да маневрират около Лендс Енд и да хвърлят котва някъде наблизо. Но не до брега, за да не ги забележат. После изпрати лодката да ме вземе. Ще ви чакам в ранния следобед на входа на пещерата. Щом се кача на кораба, потегляме към Франция, приятелю!

— Но, капитане — опита се да възрази слугата, — кой ще изведе кораба през скалния проток? И как ще обясните отсъствието си от Блекхийт Хол?

— Обмислила съм и двата въпроса, Ив-Пиер — увери го Женевиев. — Стигнах до заключението, че ти ще изведеш „Ла Бел фий“ през скалите, колкото и да не ти харесва тази мисъл. Смятам, че ще се справиш отлично.

Спътникът й само я изгледа и замислено кимна.

— Ако морето е тихо и небето е ясно, сигурно ще го направя. Но това все още не решава проблема за напускането на Блекхийт Хол. Не можете да заминете сама за толкова дълго време, мадмоазел.

— Зная, но сега ще ти обясня какъв изход намерих. Ще разкрия истината на Емелин и ще я помоля за помощ.

— О, капитане, нима смятате това за разумно? — попита невярващо Ив-Пиер. — Ами ако се разприказва?

— Не ми се вярва — отговори замислено Женевиев. — Ще я заплаша с незабавно уволнение и няма да й дам препоръки. Но тя ще предпочете да остане, защото е влюбена в Уентуърт, камериера на Джъстин.

— Този проклетник! — извика сърдито Ив-Пиер. — Още по-нахален е и от оня нещастник Кинси.

— Може и да си прав. Но Емелин наистина го обича. Сигурна съм, че ще си държи устата. Ще обясни на останалите, че страдам от нерви, имам непоносима мигрена и не позволявам да ме безпокоят по време на тежките пристъпи. Ще им каже, че обикновено се заключвам в стаята си и настоявам за абсолютно спокойствие. Само Емелин има право да се грижи за мен и да ме обслужва. Единственият лек за нервите ми е пълна тишина и почивка. Как смяташ, добре ли съм го измислила?

— Намирам, че сте ужасно зле възпитана, мадмоазел — отговори ухилено слугата. — Но сте и много умна. Никога не сте боледували, но съм сигурен, че само за един ден ще убедите цялата къща в мъчителните си страдания и ужасното си душевно състояние. Слугите ще има да се чудят, но никой няма да се осмели да ви задава въпроси. Планът ви е отличен, но само в случай, че влюбеното момиче изиграе докрай ролята си.

— Не се тревожи за нея. Сигурна съм, че ще ни помага — отговори уверено Женевиев. — Твоя задача е корабът да пристигне навреме на уреченото място.

 

Емелин, която ужасно скучаеше в тази стара къща, с въодушевление се съгласи да участва в заговора. Обеща да разпространи навсякъде новината за въображаемата болест на Женевиев, да се премести в нейната стая и да не позволи никому да влиза при нея.

— В никакъв случай не напускай спалнята ми — втълпяваше й Женевиев. — И не допускай мисис Финчъм, която има ключове за цялата къща, да влезе сама.

— Успокойте се, милейди, ще направя всичко, както трябва — обеща Емелин и големите й кафяви очи засвяткаха от въодушевление. — Аз ще се погрижа за всичко тук, докато вие успеете да измъкнете от затвора родителите си и господин брат си. О, мадам, толкова съм развълнувана! Колко хубаво ще бъде, ако след няколко дни ги доведете тук!

— Благодаря ти, Емелин, но това не е толкова просто — отговори развеселено Женевиев. — Нищо чудно да ми се наложи многократно да прекося Ламанша, преди да ги намеря. Затова трябва да подготвим всичко, както трябва. Никой не бива да ни заподозре — дори Уентуърт.

Момичето се изчерви и плахо сведе очи.

— Разбирам, милейди. Не се бойте, че Уентуърт ще чуе от мен дори думичка. Вярно е, той ме харесва, но трябва да положа известни усилия, за да получа онова, което аз искам от него. Много е горд — също като господаря си.

— Отлично — промърмори с облекчение Женевиев. —

— Ще наредиш да ти носят храната в стаята. Кажи на мисис Финчъм, че не ти позволявам да ме оставяш нито за миг сама, когато съм зле. Ако възникнат трудности, ще трябва сама да измислиш нещо.

— Да, милейди. Не се тревожете за мен. Няма да ви изоставя.

— Много добре. Ще се върна по-рано от лорд Джъстин, но ако случайно се появи тук преди мен, опитай се да го държиш далече от стаята ми.

— Разбира се, милейди. Ще направя всичко, което зависи от мен — увери я тържествено момичето.

— Добре. Време е да тръгвам. Всичко хубаво, Емелин.

— Желая ви много щастие, милейди.

Женевиев беше доволна, че е сторила всичко необходимо, за да запази в тайна плановете си. Взе вързопчето с дрехи и един фенер и с туптящо сърне заслиза по стръмните стълби.

Стори й се, че е минала цяла вечност, докато чакаше пред входа на пещерата и непрекъснато се взираше в морето. Най-после, когато вече беше сигурна, че Ив-Пиер е разбил кораба в скалите и го е потопил, малката лодка на „Ла Бел Фий“ се появи на хоризонта. Мъжете гребяха с все сили към нея и Женевиев скоро разпозна Ив-Пиер и Тибо.

Вдигна вързопа над главата си, за да не се намокри, и се втурна в бушуващото море, за да пресрещне лодката. Хвърли нещата си на Тибо, покатери се като котка през борда и веднага се обърна към откритото море, където я очакваха корабът и екипажът й.