Ребека Брандуейн
Сърце под маска (13)

12

Женевиев скрито поглеждаше към Джъстин, който вървеше до нея през хладната нощна градина, обляна от луната светлина. Ако искаше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че той олицетворява мечтата й за мъж. Но за съжаление трябваше да гледа на него не като на свой любим, а само като на човек, за когото ще се омъжи. Много й се искаше да протегне ръка и да го докосне. Мъжката миризма на тютюн, вино и одеколон замайваше главата й. Усети силно желание да падне в обятията му и да се наслади на целувките му, също както преди доста време беше лежала в обятията на Арман Шарбон.

Обичаше Арман и когато го екзекутираха, реши, че никога вече няма да обича друг мъж. Сега обаче трябваше да признае, че беше разтърсена до дън душа от присъствието на братовчед си. Усещанията й в никакъв случай не можеха да се сравнят с това, което изпитваше по времето на Арман. За разлика от Арман обаче Джъстин не беше направил нищо, за да я спечели. Странно, че това обстоятелство я нарани много повече, отколкото всичките му пренебрежителни забележки.

При тази мисъл гняв прониза сърцето й. Толкова ли беше зажадняла за любов и нежност, та беше готова да се хвърли в обятията на мъж, който не изпитваше към нея нищо друго, освен презрение! Не! Трябваше да събере остатъците от разума си и да се бори с тази смущаваща привлекателна сила, която упражняваше върху нея братовчед й. Трябваше да осъществи оформения вече план и да продължи да играе ролята си. Всяка погрешна стъпка можеше да я провали и да застраши живота на родителите й. Сега трябваше да мисли за тях — не за Джъстин.

— Е, братовчеде — промълви тя и наруши тишината, която от доста време тегнеше над двамата. — Каза, че желаеш да разговаряш с мен, доведе ме в градината, а не си произнесъл нито дума. Вече е късно и съм доста уморена. Кажи ми каквото имаш, защото бих желала скоро да се оттегля.

— Нима не знаеш, Женет? Искам да поговоря с теб за нашата женитба — отговори Джъстин и Женевиев се изненада от загрижеността в гласа му.

Той рязко спря и се опита да подреди в главата си онова, което имаше да й каже. После тихо продължи:

— Женет, ти беше насилствено разделена от родителите си и брат си. Преживя какви ли не трудности, докато се измъкнеш от Франция, а в Англия си едва отскоро. Боя се, че майка ми прекалява с усърдието си да ни види свързани в брак и не ти дава време да размислиш за положението си. Намирам, че тя просто те тика към олтара. Затова ти заявявам, че не е нужно да се омъжиш за мен, ако не искаш. Можем да развалим годежа.

— Зная, Джъстин, и те уверявам, че не ми беше лесно да взема решение — отговори тихо Женевиев. — Чичо Уилям поговори с мен и аз много внимателно обмислих всичко. Баща ти описа положението с много съчувствие, но без да го разкрасява. Нямам нито семейство, нито приятели, с изключение на малкото хора в Нортчърч Аби. Освен това съм лишена от средства за препитание. Кажи ми, братовчеде: кой мъж би се оженил за жена, чиято титла не носи със себе си дори парче земя? Сигурна съм, пък и чичо Уилям също го потвърди, че Събранието е конфискувало всичките ми имоти. Ако не се омъжа за теб, трябва да си потърся мъж, който има много по-ниско обществено положение от моето, или да си намеря място като компаньонка или гувернантка. Защото не желая цял живот да бъда в тежест на семейството ти и да завися от неговата благотворителност. Осъзнавам положението си, колкото и да ме боли. Разбираш ли ме сега? — Женевиев сви раменете си по типично френски начин. — За съжаление нямам никакъв друг избор, а освен това не искам да наранявам чувствата на леля Доминик. Тя е толкова мила с мен. Ако ти обаче смяташ, че бракът ни ще бъде непоносим за теб, или ако има друга, на която принадлежи сърцето ти, няма да те принуждавам да се ожениш за мен. Зная… зная, че между нас няма любов.

Джъстин впи поглед в нея, смаян от безпощадната откровеност на думите й и преди всичко от начина, по които преценяваше положението си. Не беше очаквал, че братовчедка му разсъждава толкова разумно, нито пък че тя ще го освободи от задълженията му. Острите забележки нямаха нищо общо с кокетното й бъбрене през цялата вечер.

Тя заслужава милост, помисли внезапно Джъстин, тази изоставена въздушна фигурка с напудрени коси и грижливо гримирано лице. През цялата вечер я смяташе за натруфена глупачка, но сега му заприлича на безпомощно, загубено дете. Почти против волята си почувства, че досегашното му отвращение се разсейва. Интуитивно усети, че зад напудрената фасада се крие много повече от онова, което беше видял досега. Тази възможност го възхити.

Винаги беше смятал Женевиев за дете. Помнеше, че леля му и майка му я наричаха „малката“. Но сега, застанал до нея, с учудване забеляза, че братовчедка му е висока и стройна, а движенията й са гъвкави и нямат нищо общо с досегашните изкуствени жестове и танцови стъпки.

Тук нещо не беше наред и Джъстин го разбираше, макар че не можеше да каже какво точно. Запита се дали онова, което беше почувствал, не е било самоизмама, предизвикана от очарованието на нощта.

— Старата уговорка съвсем не е неприемлива за мен, Женет — заговори Джъстин, внимателно подбирайки думите си, за да не я нарани. — Сигурен съм, че можеш да направиш съпруга си много щастлив. В живота ми няма друга жена, повярвай ми, просто нямам особено желание да се обвържа в брак. Ала нямам намерение да стоя и да гледам как ще се омъжиш за по-нискостоящ от теб или ще се принудиш да печелиш сама хляба си. Убеден съм, че ще предпочетеш една от двете възможности, защото гордостта не ти позволява да бъдеш в тежест на родителите ми. Затова ти предлагам да изпълним споразумението между семействата ни и да се оженим. Осмелявам се да твърдя, че отношението ми към теб е не по-лошо от отношението ми към всяка друга жена. — Тези думи се изплъзнаха от устата му против волята му и прозвучаха доста нараняващо, макар че не беше имал такова намерение. Когато разбра какво е сторил, побърза да се извини. — Прощавай, лошо се изразих. Не исках…

— Разбрах мисълта ти — отговори сухо Женевиев. — Може би трябва да падна на колене пред теб и да ти благодаря? — осведоми се остро тя. — Много мило от твоя страна, че падаш толкова ниско да се ожениш за жена като мен, Джъстин!

— Моля те да ми простиш — промълви сковано той. — Уверявам те, че не исках да те засегна. Щом така и така трябва да се оженя, предпочитам теб пред всяка друга жена. С теб сме роднини и няма нужда да се преструваме един пред друг. Освен това знам, че няма да искаш от мен да стоя непрекъснато до полите ти, когато се оженим — прибави с усмивка той и продължи: — Свикнал съм да бъда свободен, Женет. Деловите въпроси, които решавам, изискват много време и понякога ще се наложи да отсъствам по цели седмици. Ако се женехме по любов, отсъствието ми щеше да те измъчва. Вероятно щеше да ми задаваш въпроси, да ме следиш, и това щеше да разруши връзката ни. Но така, както стоят нещата, аз ти осигурявам защита чрез името и състоянието си и знам, че не очакваш от мен нищо повече. — Джъстин сви рамене, осъзнавайки колко е малко онова, което предлага. — Ако смяташ, че можем да живеем така, аз съм съгласен.

— Както вече ти казах, аз нямам друг избор, Джъстин — отговори сухо Женевиев. — Докато съществуваше моят свят, имах други представи за бъдещето. Обичах друг мъж — призна тя.

Джъстин се стресна, защото почувства болезнено убождане в сърцето.

— Ако не бяха го гилотинирали — продължи тихо Женевиев, — тогава естествено можех да се надявам, че… Но да не говорим повече за това — заключи с безизразен глас тя. — Всичко е безвъзвратно отминало, а аз трябва да мисля за бъдещето си. Приемам предложението ти във вида, в който го представи, Джъстин. Не искам нищо повече, въпреки че бих желала да се изразиш малко по-ясно. Трябва ли да приема, че, когато се оженим, ти… че това ще бъде само брак по разум, без реални последствия?

— Аха, разбирам тревогата ти — промърмори развеселено Джъстин. — Искаш да знаеш имам ли намерение да те направя своя. Съжалявам, Женет, но не мога да ти дам точен отговор. Нека почакаме, докато се опознаем по-добре. Пък и природата ще каже своето, не мислиш ли? Нямам желание да ти се натрапвам, освен това в Англия има достатъчно жени, готови да влязат в леглото ми. От друга страна обаче е редно да имаме наследник, не мислиш ли и ти?

— А какво ще кажеш за моите потребности, Джъстин? — попита сухо Женевиев, наранена от думите му. — Трябва ли да живея без любов само защото трагично стечение на обстоятелствата ме е лишило от име и средства за препитание? Или в този специален случай онова, което е позволено на теб, ще бъде позволено и за мен?

— От само себе си се разбира, че ти също ще имаш обожатели, Женевиев. Повечето високопоставени дами само с това се занимават. Но очаквам да бъдеш дискретна и да пазиш доброто име на семейството ни.

— Това също се разбира от само себе си, Джъстин — отговори високомерно тя.

— Отлично. Ще поговоря с маман за венчавката. Вероятно при дадените обстоятелства няма да имаш нищо против, ако се оженим скоро и без излишен шум.

— Безсмислено е да отлагаме. Сгодени сме от детство, а аз претърпях твърде много загуби и споменът за тях е твърде пресен, за да празнувам големи празници. Не е прилично, а и не би ми доставило радост. Достатъчно е да ни венчеят в параклиса на Нортчърч Аби.

— Както желаеш. И не се тревожи за нищо, Женет — прибави меко Джъстин. — Не съм толкова нечувствителен, колкото си мислиш. Повярвай ми! Вече съм почти уверен, че двамата ще се разбираме много добре.

— Много странно — промълви тя. — Чичо Уилям каза тази вечер почти същото. Лека нощ, Джъстин!

С величествен жест, който остави у него чувството, че се е държал като последен глупак, тя склони глава, после бавно тръгна към къщата, оставяйки го сам с мислите му. Странно, но след изчезването й градината сякаш опустя и стана още по-студена.

 

Две седмици по-късно двамата се венчаха в параклиса на Нортчърч Аби в присъствието на ограничен кръг гости. Джъстин получи специално разрешително от епископа, според което нямаше нужда да разгласяват годежа и да спазват определените срокове. Шивачката, която Доминик беше ангажирала да ушие сватбената рокля и да приготви чеиза на Женевиев, направо изпадна в отчаяние. Помощничките й работиха ден и нощ, за да попълнят гардероба на младоженката. Някои рокли преди това бяха собственост на Кити и трябваше да се променят съвсем малко, за да изглеждат като нови. Женевиев се зарадва на това, защото й беше много неудобно да приеме големия гардероб, за който беше настоявала леля й.

С леля Доминик и Кити младата жена замина за Лондон, защото трябваше да се направят още много покупки. Платове, шапки, ръкавици, чорапи, обувки, чанти… Няколко пъти успя да се изплъзне от придружителките си и купи доста неща, които много биха ги учудили. Взе дузина прости ленени ризи и тесни черни копринени панталони, предназначени за млад мъж, освен това разноцветни копринени кърпи и шалове, подходящи за моряци, широки кожени ботуши и разни други дреболии. Освен това закупи от различни търговци пет черни домина и дузина яркочервени маски от коприна.

След пристигането си в Нортчърч Аби Женевиев на два пъти беше изпращала верния Ив-Пиер да провери как върви ремонтът на кораба и как се чувства екипажът. При завръщането си служителят съобщаваше, че скривалището на шалупата не е открито, че моряците работят усърдно и освен това са завързали полезни връзки в околните села.

— Кажи на Беноа и останалите да положат повече усилия с хората от Пензанс — беше казала Женевиев. — Доколкото знам, Блекхийт Хол е в непосредствена близост. Там ще бъде опорната точка на всичките ни начинания.

— Както заповядате, капитане — беше отговорил ухилено Ив-Пиер и вече по-сериозно се беше осведомил: — Съвсем сигурна ли сте, че трябва да се омъжите за лорд Джъстин, мадмоазел Женет? Ако не искате, не се насилвайте. Кажете само една дума, и аз и моряците ще ви последваме до края на света, ако се наложи.

— Зная, Ив-Пиер. Но… това не е живот за мен. А, което е много по-лошо, какъв живот би било това за децата ми, ако някога имам свои деца? Не. — Женевиев решително поклати глава. — Ще се омъжа за Джъстин, както желаят семействата ни.

Ала когато пристъпи в преддверието на малкия параклис, тя вече не беше толкова сигурна, че е взела правилното решение.

Имаше чувството, че сънува. Ръката, пъхната под мишницата на чичо й, трепереше, и докато вървяха през параклиса към Джъстин, който ги очакваше в другия край, тя се движеше като в транс. Беше си представяла богата и романтична сватба, а сега? Къде бяха мама, татко и Вашел? Къде беше Арман? Нищо не беше така, както би трябвало да бъде.

Дори роклята, носена от майка й при нейната собствена венчавка и запазена с много любов за дъщерята, я нямаше. Вместо нея Женевиев носеше нова рокля от тъмнозелен сатен с бледожълта фуста, богато набрана и украсена с рюшове. На главата й беше кацнала широкопола шапка със златен воал. Косата й отново беше напудрена и лицето й обилно гримирано. Почти нищо не се виждаше от истинското й лице. При тази мисъл младата жена едва не заплака. Как така се омъжваше, прилична на горска фея от приказките! Защо не остана самата себе си? Защо не й беше съдено да преживее как сивите очи на Джъстин ще светнат от радост и желание, когато види невестата си?

О, това беше направо непоносимо! Поиска й се да се обърне и да хукне обратно към изхода, да избяга от този параклис и никога вече да не се върне. Но, сякаш беше прозрял намерението й, лорд Уилям притисна силно ръката й и я отведе при очакващия ги Джъстин.

 

Женевиев застана между Джъстин и Кити, която изпълняваше ролята на шаферка, и женихът здраво стисна ръката й. Невестата едва осъзнаваше, че духовникът произнася старите латински формули, които я свързваха завинаги с високия чужденец, застанал до нея. Тя механично повтори обета и почувства студенината на брачната халка, която младоженецът сложи на пръста й. После виконтът вдигна булото и докосна устните й със своите.

Почти против волята си Женевиев почувства прилив на радост и устните й се разтвориха срещу неговите. Джъстин се поколеба, но отговори на целувката и с учудване установи, че тялото на младата му съпруга омеква в ръцете му. Устните й бяха по-нежни от всичко, което си беше представял, гъвкави и покорни, и се разтапяха под бурната му целувка. Младият мъж дълбоко вдъхна нежния дъх на лилия, който се излъчваше от тялото й, и внезапно почувства желание да я грабне и отнесе със себе си в спалнята. С големи усилия се изтръгна от целувката и едва не се спъна в булото на невестата.

— Усмихни се, Женевиев! — изсъска в ухото й той, за да заглади неловкостта си, като прие за израз на отвращение смайването, изписано по лицето й. По дяволите! Само я беше целунал! Толкова ли се отвращаваше от него? — За Бога! Да не би да си видяла призрак?

Грубите думи бавно проникнаха в съзнанието на Женевиев. Тя се стресна и едва сега забеляза мрачния му укоряващ поглед. Нима беше толкова ядосан от реакцията на целувката му? Или защото се беше държала така пред хората?

Уплашена до смърт, ужасена от държанието си, младата жена направи онова, което се искаше от нея. Нали току-що се беше заклела да бъде покорна съпруга! Усмихна се и почувства как усмивката замръзва по лицето й, докато младоженецът я извеждаше от параклиса. Кити и лорд Паркър Уесткът, барон Хейдли, най-добрият приятел и шафер на Джъстин, ги следваха по петите.

Паркър сякаш не забелязваше напрегнатото мълчание между новобрачните. Когато излязоха навън, той избухна и смях и ги засипа с гръмки поздравления. Пожела им всичкото щастие на света, затупа Джъстин по рамото и заяви, че не се е надявал да доживее деня, в който приятелят му ще се ожени. После шумно целуна Женевиев по бузата и й пожела всичко най-хубаво, без да забелязва мрачното изражение на младоженеца.

— Имаш достатъчно време да се насладиш на младата си жена, Джъстин — отбеляза с дръзка усмивка Паркър. — Мое задължение е да целуна невестата, затова се овладей и престани да играеш ролята на ревнив съпруг. За съжаление вече съм женен и нямам никакво намерение да ти отнемам женичката, колкото и красива да е тя. — Той отново се обърна към Женевиев: — Не обръщайте внимание на грубостите му, лейди Женевиев. Само проклетата гордост на семейство Тревилин го кара да бъде мрачен и твърдоглав. По дяволите! Погледнете го само, не е ли точно копие на уважаемия си баща!

Женевиев кимна и се опита да се усмихне. Не чуваше нищо от онова, което й се говори.

Джъстин беше толкова ядосан от нахалните забележки на приятеля си и от собствената си необяснима реакция на безобидната му целувка, че, без да осъзнава какво прави, грубо сграбчи жена си за ръката и я отведе в къщата. Женевиев едва успяваше да върви в крак с него и, останала без дъх, го помоли да я почака. Джъстин рязко спря и сякаш едва сега забеляза, че е стиснал ръката на жена си в желязна хватка.

— Какво ти става? — попита остро Женевиев, когато я пусна. После разтърка мястото, където пръстите му бяха оставили червени следи. — Да не си полудял?

— Не. Много съжалявам, Женет. Нервират ме тия хора — излъга принудено Джъстин. — Господи! Как успя маман да събере толкова гости? Смятах, че ще се оженим в тесен кръг.

— Но тук няма излишни хора, Джъстин. Всички са свързани със семейството. Има твои приятели и служители, никой друг.

— Тогава слава на Бога, че не настоя за голяма сватба — простена облекчено той. — Явно притежаваш повече разум, отколкото можех да предположа при вида на тази… шапка.

— Моля те, Джъстин. — Женевиев раздразнено смръщи вежди. — Не е нужно да ме обиждаш. Не си справедлив и към бедната мисис Симпкинс, шапкарката. Уверявам те, че жената положи всички усилия да ме направи колкото се може по-красива. — Тъй като се беше овладяла достатъчно, за да се върне отново в ролята си, тя злобно добави: — Намирам дори, че е твърде скромна, като имам предвид колко време употреби, за да я направи.

— Добре, но защо беше необходим този широк шарф, изплетен с такава сложна плетка, и това дантелено було? Едва не се убодох на тия огромни игли, когато те целувах!

— О, Джъстин — промълви невинно Женевиев, — приятелят ти Паркър не изпитваше подобни трудности.

Съпругът й мрачно я изгледа.

— Вземам думите си назад — заяви рязко той. — Без съмнение ти липсва дори искрица здрав разум. За разлика от мен Паркър нямаше нужда да вдига булото, за да те целуне.

— Разбира се, че не, защото това беше твое задължение, Джъстин. Кажи ми само едно: защо трябваше баронът да спусне булото ми, само за да го вдигне отново? — попита безгрижно Женевиев, която с мъка сдържаше смеха в гърлото си.

— Ах, ти… — изсъска през стиснатите си зъби Джъстин. — Ти си най-невъзможната… Но нищо! Трябваше да зная, че с теб не може да се разговаря. Как можеш да излезеш с разумни аргументи насреща на една… горска фея!

С тази злобна забележка той се обърна рязко и я остави сама. Женевиев знаеше, че би трябвало да реагира гневно и болезнено на обидата, но не можа да спре смеха, който разтърсваше раменете й. Беше спечелила тази първа битка, а още по-приятен беше фактът, че раздразнението му беше предизвикано не толкова от глупавите й приказки, колкото от обстоятелството, че лорд Хейдли я беше целунал!

 

Приемът беше свършил и в къщата цареше странна тишина, след като музиката и веселият смях бяха накарали стените да треперят. Семейството се беше оттеглило и беше оставило новобрачните сами. Гостите бяха легнали да спят, а прислугата почистваше голямата зала.

След като помогна на Женевиев да съблече булчинската рокля, приготви банята и избра най-красивата дантелена нощница, Емелин също се оттегли. Сега лицето и косите на младата жена бяха свободни от пудра и грим, а гъвкавата й фигура беше загърната в мъхнат вълнен халат. С трудно скривано нетърпение тя очакваше Джъстин да влезе в стаята, която беше свързана с неговата и в която вещите й бяха пренесени в ранния следобед.

Не може да не дойде, мислеше си Женевиев. Нали пред олтара я беше целунал с истинска страст? Нищо, че след това я укори за недопустима волност пред очите на толкова хора. Не се ли ядоса ужасно на най-добрия си приятел, който я целуна след венчавката? Така значи! Това ли означава за него „разумен брак“? Джъстин беше красив мъж и я привличаше. Тя също му харесваше, макар че се представяше пред него като фигура от приказките. Нима Титания също не беше омаяла Оберон? Да, Джъстин щеше да дойде. Мъжката гордост също щеше да го накара да го стори, защото въпреки високопарните приказки за разни обожатели, след целувката пред олтара и ревността, проявена спрямо лорд Паркър, Женевиев знаеше, че гордият й, самонадеян съпруг държеше да бъде първият мъж в живота й. Най-после щеше да узнае какво означава да си истинска жена.

До днес не беше размишлявала сериозно над този аспект от тяхната женитба. Изхождаше от факта, че това няма да й се случи толкова скоро. Сега обаче се запита какво ли ще си помисли Джъстин, като я види, защото не можеше да легне в леглото с напудрена коса и гримирано лице. Доколкото знаеше, никоя жена не правеше така. Захапа нервно долната си устна и се замисли как най-добре да обясни промяната във външността си, ако, разбира се, той я попита. Стигна до заключението, че е най-добре да скрие блестящите червени къдрици под дантелено боне. Погледна се в огледалото и установи, че резултатът е отличен. Поне част от страховете й се уталожиха.

Въпреки това продължи да се разхожда из стаята като тигър в клетка. Боеше се не само от реакцията на мъжа си на променената й външност, но и от неизвестното, което я очакваше. Въпреки страха обаче признаваше пред себе си, че очаква с нетърпение акта, който щеше да я направи жена, и че дори се радва.

Женевиев знаеше много неща за физическата любов, защото тя беше нещо естествено за французите и никой не се срамуваше да говори открито за тези неща. Въпреки това не беше сигурна, че щеше да се държи по най-добрия начин, да каже и да направи онова, което се изискваше от нея. Но нека се стигне дотам, пък…

Е, помисли си уморено тя, ще се оставя на инстинкта си. Освен това Джъстин много добре знаеше, че невестата му е девствена и трябваше да реагира по съответния начин. Вероятно имаше много повече опит от нея, помисли си с известно раздразнение Женевиев, и щеше да й помогне да научи някои неща за любовта.

Но защо не идваше? Ядоса се и едновременно с това реши, че е глупачка да се нервира за незначителни неща. Да не би пък да се беше излъгала? Може би нежната целувка пред олтара не означаваше нищо за него? Може би ревността към лорд Паркър и гневът му не бяха никакво доказателство, че държи на нея?

Без да може да си отговори, Женевиев се пъхна в леглото си с болезненото чувство, че е останала измамена. Хладният нощен вятър, който полюляваше завесите на прозорците, я накара да потрепери. Уви се с дебелата завивка и пламналите в началото на нощта очаквания се превърнаха на пепел, колкото повече часовете отминаваха.

В съседната стая Джъстин се вслушваше във всеки шум, долитащ от спалнята на жена му. Не успя да се пребори със себе си и да натисне овалната месингова дръжка на дебелата дъбова врата, която го отделяше от нея. За кой ли път си припомни изгарящата целувка пред олтара и ужасеното й лице веднага след това. Да върви по дяволите! Нямаше намерение да се натрапва на неопитна девственица. Още повече, че можеше да изпищи и да събере цялата прислуга в дома на баща му.

Ако сватбата беше станала в Блекхийт Хол, където той беше единствен господар, щеше със сигурност да освободи прислугата за цялата нощ…

Джъстин простена и гневно издърпа краищата на копринената вратовръзка, завързана със сложния възел на Тревилин. Когато най-после освободи шията си, седна уморено на един стол и си наля голяма чаша коняк. После сърдито изгледа етикета на бутилката. По дяволите, точно днес ли трябваше да попадне на тази френска напитка! Как можаха да му я оставят в стаята!

Беше толкова разгневен, че запрати чашата срещу таблата, тя падна и се разби на хиляди парченца. Течността се разля по дебелия турски килим. Джъстин се изправи и, олюлявайки се, пристъпи към сребърната табла, поставена на малка масичка. От днес нататък ще пие само джин, взе тържествено решение той, истински английски джин! Той беше хладен и бистър, през него всичко се виждаше. Той не криеше в себе си огнени изненади като мекия кехлибареножълт френски коняк — и като проклетата му жена французойка!

По дяволите! Тази жена беше вещица! Как иначе би успяла да го омае с напудрените си коси, смешните накити и просташката си шапка? Със странното си лице на фея, което едновременно изглеждаше и младо, и старо — и ужасно привлекателно! Всъщност кога хареса за пръв път това лице? Как, за Бога, тази кукленска фигурка успя да го улови в лапичките си?

Джъстин не искаше да се жени, не му трябваше съпруга. Задачата му беше твърде деликатна, твърде опасна, за да се обременява на всичкото отгоре и с жена, която да отклонява вниманието му. Защо баща му не поиска да го разбере? Защо така упорито настоя да го ожени за Женевиев? Той ли беше виновен, че братовчедка му е беден емигрант без средства и без родина? Той ли беше виновен, че бедничката наистина нямаше друг избор, освен да се омъжи за него?

Освен това в живота й е имало друг мъж, беше казала тя. Беше го обичала… По дяволите! Джъстин беше дал името си на тази жена, беше й обещал закрилата си. Въпреки обратните му твърдения тя също имаше известни задължения към него, не беше ли така?

С несигурни движения той се приближи до вратата. Но не успя да направи и две-три крачки, когато се спъна и се просна с цялата си дължина на килима. Там прекара нощта, измъчван от жестоки кошмари, докато в съседната стая Женевиев горчиво плачеше във възглавницата си.