Ребека Брандуейн
Сърце под маска (10)

9

След поройния дъжд мъглата над морето се разкъса. Тъмните облаци отплуваха някъде надалеч. Небето все още беше забулено, но ясно личеше, че следобедът ще бъде светъл и топъл.

Чайките се измъкнаха от убежищата, в които се бяха крили по време на бурята, и величествено се издигнаха към небето. Тъжните им крясъци се понесоха над морето и създадоха замайващ контраст към тихото плискане на вълните, които се бяха успокоили след силната буря.

Женевиев помисли, че птиците й казват добре дошла в Англия, и сърцето й подскочи от радост. Беше успяла. Беше се измъкнала от Франция невредима. Беше свободна! При тази мисъл по страните й потекоха сълзи на щастие, но въпреки триумфа и голямата си радост не можеше да забрави тревогата за онези, които бяха останали там — мама и татко, които може би вече бяха пожертвали живота си, за да спасят нейния, и брат й Вашел, с когото бяха свързани завинаги и само смъртта можеше да ги раздели.

Повече от всякога усещаше в сърцето си желание да спаси близките си. Обърна се към мъжете, които бяха толкова впечатлени от дръзките й действия, че стояха тихо и очакваха заповедите й. Всички бяха дълбоко убедени, че имат насреща си вещица, защото само надарен със свръхестествени сили човек би могъл да преведе „Ла Бел Фий“ през тези опасни скали.

— Пуснете котвата — заповяда Женевиев. — После спуснете на вода една от лодките. Ако пресмятанията ми са верни, тук сме близо до Сен Ив. Беноа, Ив-Пиер, Пернел и Давид ще дойдат с мен. Останалите ще ни чакат на кораба. Докато ме няма, командата поема Емил. Желая да прегледате кораба за възможни повреди и да извършите всички необходими поправки, причинени от бурята. Не позволявам в никакъв случай да слизате на сушата. Освен това не ми се вярва — добави тихо тя, — че ще се осмелите да излезете без мен от този залив.

За нейна радост Тибо отметна глава назад и избухна в смях. Напрегнатата атмосфера веднага се разведри и мъжете захихикаха един след друг.

— Капитане — отбеляза сухо Оливие, — дори мисълта за това ме изпълва с ужас. Не си мислете, че ще предприемем сами този рискован опит. Вече ни показахте големите си умения както във фехтовката, така и в управлението на кораба. Не вярвам, че някой ще се осмели да постави под въпрос властта ви.

— Значи вярно било! — намеси се хленчещо Рупърт. — О, братовчеди мои, как можахте да ми сторите такова нещо! По дяволите! Мислех си, че съм сънувал лош сън, а се събудих и установих, че всичко е истина. Качихте ме на кораб, а много добре знаете, че страдам от морска болест — проплака той. — И на всичкото отгоре съм под властта на някаква си луда женска!

— Божичко! — изрева Беноа. — Не смей да говориш така за мадмоазел Сен Жорж, Рупърт! Не стига, че прояви добротата си и ти даде работа, която ти беше много необходима, ами и затвори очи пред глупашките ти опити да й пронижеш гърлото миналата вечер, когато по погрешка я сметна за своя съперник в Довил. Тя ти прости нахалството, а ти веднага ще й се извиниш, братовчеде.

— Значи вярно било? — повтори учудено Рупърт. — Но аз нищичко не си спомням… Олеле, бедната ми глава! Толкова ме боли, толкова ми е лошо… Морето е виновно за всичко. — Той още веднъж обвиняващо изгледа Беноа и се обърна смирено към Женевиев: — Най-покорно моля за извинение, капитан… Лафол. — После дръзко се ухили и примигна. — Не. Май не е много хубаво, нали, капитане? — Вдигна рамене и протегна ръце с дланите нагоре. — Както виждате, не съм на висота днес.

— Рупърт! — изкрещя ужасено Емил. — За втори път обиждаш мадмоазел Сен Жорж! Веднага се извини!

Въпреки намерението си да скастри сурово Рупърт за дързостта му да я нарече Лафол — Лудата, — Женевиев развеселено се усмихна. Не се засегна от намека, че не е с всичкия си. Знаеше, че не е била на себе си, когато е взела решение да прекара „Ла Бел фий“ през тесния процеп между скалите, и то по време на силна буря. Освен това не беше убедена, че ще успее да я изведе отново в открито море. Пък и за да осъществи плана си, й беше необходимо ново лице. Името, дадено от Рупърт, съвсем не й беше неприятно.

— Няма нищо, Емил — каза тя и повелително махна с ръка. — Капитан Лафол ми подхожда като всяко друго име, освен това имам сериозни основания да ви помоля никога вече да не споменавате на борда истинското ми име. А сега нека се заемем с работата си. Близките дни ще бъдат доста напрегнати.

Хвърлиха през борда тежката желязна котва и пуснаха на вода една от двете корабни лодки. През перилата от дясната страна беше хвърлена въжена стълба, по която Женевиев и придружителите й се спуснаха в лодката. Загребаха внимателно към скалите, заобиколиха ги и се насочиха към брега. Изтеглиха лодката на пясъка и я покриха с водорасли и треви.

Скоро откриха тясна козя пътека, която се виеше нагоре към скалите. Явно не бяха първите, открили тайния залив и намерили убежище в него. После тръгнаха предпазливо по пътеката, която водеше към малкото рибарско село Сен Ив.

Докато вървяха, Женевиев посвети спътниците си в измисления от нея план за спасение на семейството й. Обясни им защо не вярва, че ще получи помощ от вуйчо си и братовчед си и им разясни, че е принудена да вземе нещата в свои ръце.

— Трябва бързо да изведа от Франция мама, татко и Вашел — ако са още живи — заяви решително тя, изпреварвайки съмненията им. — Знам, че се излагам на опасност. Кажете на другарите си, че който не желае да ме съпровожда, е свободен да напусне кораба. Искам с мен да останат само хора, смели и предани до смърт. Нали аз победих Тибо на дуел и ви доведох на сигурно място през бурята! Какво друго доказателство да ви дам, че правя всичко, което съм си наумила? — попита остро тя. Кипеше от гняв, но и малко се страхуваше, че моряците ще откажат да й помогнат.

— Никакво, мадмоазел Женет — отговори успокоително Ив-Пиер. — Просто сме загрижени за вас, това е всичко. Няма да си простя, ако паднете в лапите на мосю Рамбуйе, след като рискувахте живота си, за да избягате от него. Кой знае какво е станало с мосю графа и графинята — допълни мрачно той. — Разбира се, че ще ви помагаме с всички сили.

Ние също — произнесоха в един глас Беноа, Давид и Пернел.

— Отлично — отговори успокоено Женевиев. — Ив-Пиер ще остане с мен, а вие вземете тези накити. — Тя извади от кесията на колана си откраднатите от разбойниците скъпоценности, които Ив-Пиер беше прибрал, и им ги подаде. — Продайте ги колкото се може по-скъпо. Макар че не ми се вярва да получите много пари, защото всеки емигрант, напуснал Франция, продава скъпоценностите си, за да преживее. Надявам се да ни стигнат поне за покупката на необходимите запаси. После се върнете на „Ла Бел фий“ и стриктно спазвайте указанията ми. Щом свършите ремонта и направите необходимите промени, желая колкото се може по-незабелязано да се осведомите в Сен Ив и Пензанс за последните събития. Нужни са ни информация и връзки, за да продаваме незабелязано стоката си. Не съм избягала от онази стан, която завладя Франция, за да бъда заловена от английските драгуни! Двамата с Ив-Пиер отиваме в Нортчърч Аби. Ще ви изпратим съобщение веднага щом установим как стоят нещата там.

— Както желаете, капитане — отговори от името на всички Беноа. — Ще направим всичко, за което ни помолихте, а после ще чакаме съобщение от вас.

 

От бягството й беше минало по-малко от месец, но Женевиев имаше чувството, че е изминала цяла вечност. С учудване установи, че скромните, но прилични неща, които беше купила в Сен Ив — шапка, рокля и обувки, й бяха неудобни и ужасно й липсваше свободата на движение, на която беше свикнала в мъжкото облекло.

Лицето й беше белязано от тревога, тъй като вече нямаше нужда да поддържа израза на решителност пред хората от екипажа. Погледна през прозореца на дилижанса, който отвеждаше двамата с Ив-Пиер в Нортчърч Аби, и почувства отново омаята на дивата, нецивилизована местност, която толкова я възхищаваше по-рано. Днес обаче в сърцето й преобладаваха съвсем други чувства.

Знаеше, че леля Доминик ще бъде много щастлива да я види. Но се страхуваше, че чичо Уилям и братовчед й Джъстин ще бъдат по-скоро шокирани от появата й. Ох, поне Вашел да беше с нея! С дръзките си забележки и остроумните си отговори брат й щеше както винаги да разсмее чичо си и да отговори със същата монета на Джъстин, който непрекъснато се подиграваше с всичко и всички.

Женевиев винаги усещаше плахост в присъствието на лорд Уилям и не смееше да го въвлече в разговор. Плашеше се от неговата строгост и го виждаше винаги в ролята на строг възпитател.

А Джъстин непрекъснато я дразнеше. Още като дете Женевиев често излизаше от кожата си в негово присъствие и ясно му даваше да разбере, че и тя има остър език. С тъжна усмивка си припомни, че неведнъж го беше заплашвала с рапирата си. Веднъж дори отряза копчетата на новата му раирана жилетка, с която много се гордееше. Не го нарани изобщо, но Джъстин толкова се разгневи, че Женевиев се уплаши да не я удари. Беше сигурна, че едва се сдържа да не се нахвърли върху нея. Как ли щеше да погледне сега на пристигането й в дома му? Припомни си колко жесток и ироничен можеше да бъде и сърцето й потрепери при мисълта, че може би ще стане негова жена.

В миналото Джъстин достатъчно ясно й беше дал да разбере, че не желае да се жени за нея, и може би не беше променил решението си. Тази представа я утеши поне малко и тя се примоли изобщо да не се среща с братовчеда си в Нортчърч Аби.

Обикновено пътуването до имението на чичо й, разположено оттатък Тамар в Девън, траеше два дни, но този път им отне много повече време. Една от осите на каретата се счупи и ремонтът отне много часове. Спираха твърде често, за да сменят конете, имаха и други забавяния, но след около четири дни най-после достигнаха до целта. Слязоха на спирката, която беше най-близо до Нортчърч Аби, и мълчаливо изминаха пеш оставащите пет мили. За първи път Женевиев се зарадва, че не носят багаж, макар че в гостилниците, където отсядаха, я гледаха отвисоко именно поради липсата на багаж. Но когато узнаха, че е французойка, всички почнаха в един глас да оплакват тежката й участ, да клатят загрижено глави и да се опитват да я утешават.

Най-после видяха пред себе си имението на чичо й и скоро застанаха пред високите порти от ковано желязо на господарската къща.

Първоначално Нортчърч Аби е бил манастир, възникнал през шестнадесети век. Построен от най-благороден пясъчник, който с течение на годините беше придобил нежно бежов цвят, замъкът блестеше на слънчевата светлина и отразяваше всеки най-малък нюанс от светлини и сенки.

Сградата беше построена във вид на четириъгълник и беше четириетажна. Главната постройка имаше голяма тераса на покрива, обградена от четири страни с каменна балюстрада. Квадратната тераса беше покрита с висок шестоъгълен купол, покрит с ламарина, поддържан от шест стройни, красиви колони. През отворите между колоните се виждаше голямата камбана, която някога е свиквала монасите на молитва.

Обградената с колони алея, която водеше към къщата, свършваше пред масивна дъбова врата с месингови чукчета. От двете страни на входа имаше тесни, високи кулички.

Тесни прозорци с напречни летви и широки греди между крилата и стъклата от благородно венецианско стъкло бяха разпределени равномерно по всички страни и етажи. Кристалните стъкла бяха изтрити със сода и блестяха матово като истински диаманти на слънчевите лъчи.

Беше минало много време от последното посещение на Женевиев в Англия и тя почти беше забравила колко величествена изглежда къщата на чичо й. Докато вървяха по дългия, виещ се път, непрекъснато се оглеждаше и страхът в сърцето й нарастваше.

Най-после се озоваха в обкръжената с колони входна алея. Женевиев пое дълбоко въздух и с все сила удари месинговото чукче. Само след секунди вратата се отвори и на прага застана лакеят Кинси.

— Лейди Женевиев! — извика смаяно той. Толкова се стресна от вида й, че забрави обичайната си скованост и изискани маниери. — Наистина ли сте вие?

— Точно така, Кинси. Радвам се да ви видя отново. — Женевиев без усилия премина на английски, сякаш най-естественото нещо на света беше да се появи без предизвестие на прага на лелината си къща.

— Моля, влезте, милейди — покани я бързо лакеят, опитвайки се напразно да скрие вълнението си. — Вие също, Фурно. — Той кимна учтиво на Ив-Пиер, макар че в гласа му прозвуча студенина. После забързано продължи: — Лейди Доминик ви очаква с нетърпение. Получихме писмото на мосю графа и се осмелявам да кажа, че милейди ще бъде много щастлива да ви види жива и здрава. Много ви моля да ме последвате, мадмоазел. Веднага ще изпратя някой да доведе леля ви. — Кинси широко разтвори вратата и с жест ги покани да влязат. — Може би желаете чаша чай, мадмоазел, или нещо леко за хапване? — предложи загрижено той.

— Да, много ви благодаря, Кинси.

— Веднага ще поръчам нещо в кухнята. — Лакеят намести няколко възглавници на дивана и попита младата жена удобно ли се чувства, после високомерно се обърна към Ив-Пиер: — Моля ви да ме последвате, Фурно. Ще намеря някой, който да ви покаже къде да се настаните, в помещенията на слугите, разбира се.

Ив-Пиер едва потисна широката си усмивка, защото много добре знаеше, че Кинси не одобрява доверителните му отношения със семейство Сен Жорж, лишени от всяка чинопочтителност.

Докато водеше госта по дългите коридори, Кинси трепереше при мисълта, че този високомерен глупак сигурно ще се отнася и с мис Мениринг, питомката на лорд Уилям, по същия начин, като с мадмоазел Женевиев. Слава Богу, че младата дама днес беше отишла на пикник с няколко приятели. Лакеят намираше, че колкото по-късно мис Мениринг се срещне с човек като Ив-Пиер, толкова по-добре ще бъде за нея. Не се съмняваше, че слугата ще следва мадмоазел Женет по петите и тъй като тя беше на една и съща възраст с мис Кетрин и имаше същите неприлични склонности като нея, двете неизбежно щяха да станат добри приятелки. А това означаваше, че мис Мениринг ще прекарва много часове в компанията на Ив-Пиер. Можеше само да се надява, че младото момиче няма да пожелае да носи панталони или да се бие с шпага — неща, които мадмоазел Женевиев правеше с удоволствие. На всичкото отгоре младата французойка умееше отлично да си служи с оръжието и Кинси беше наблюдавал двубоите й с невъзпитания й брат със смесица от неловкост и възхищение.

Ако можеше да прочете тревожните мисли на Кинси, Женевиев би избухнала в луд смях. Вместо това тя нервно бъркаше с лъжичка донесения чай и гризеше бисквитите, сервирани от една млада слугиня.

Беше потънала в мислите си и се стресна ужасно, когато вратата на салона се разтвори с трясък и вътре се втурна като вихър лейди Доминик Бовил Тревилин. При вида на милата си леля, която приличаше досущ на останалата в родината майка, всички чувства, трупани в сърцето на Женевиев през последните седмици, избиха на повърхността и разрушиха старателно изгражданите прегради.

— Лельо Доминик! — изплака Женевиев и скочи на крака. — О, лельо Доминик!

Изтича и се хвърли в обятията на развълнуваната не по-малко от нея лейди. После неудържимо захълца.