Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Desire in Disguise, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 64гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Ребека Брандуейн. Сърце под маска
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ИК „Абагар“
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от lin_dulce)
6
Изгарящо желание за отмъщение тласкаше Женевиев напред, въпреки че едва дишаше и всяко мускулче по тялото я болеше. Беше изминала стотици мили през последните две седмици и трябваше да измине още доста — плашеща представа за млада жена, за която най-голямото напрежение досега е било танцуването по цяла нощ.
Господи, колко й се искаше да си почине! Но в никакъв случай не можеше да си го позволи. Трябваше да продължи да се влачи, докато все още беше светло. Трябваше да се изплъзне от лапите на Клод Рамбуйе — този проклет негодник!
— Мръсник! Дяволите да го вземат дано! — мърмореше пред себе си Женевиев, забравила всички добри маниери.
Палещи сълзи на болка и отчаяние изгаряха очите й. По едно време се спъна и падна. Одраска коляното и дланите си по острите камъчета, с които беше осеян междуселският път.
Внимателните сини очи на спътника й се изпълниха със сълзи. Не можеше да понесе гледката на гордата си някога господарка, която вървеше до него толкова унизена. Инстинктивно протегна ръце да я подкрепи, но бързо ги отдръпна. Преди без колебание би помогнал на младото момиче, но сега не биваше. Женевиев беше вирнала брадичка и решително беше отметнала глава назад, с което беше сложила край на цялото си минало. Тези два жеста едва не разкъсаха сърцето на бедния Ив-Пиер.
— Трябва да се науча на самостоятелност, Ив-Пиер, скъпи мой — беше казала тя, още когато тръгнаха да бягат.
Въпреки това мъжът трудно се удържаше да не й помага, защото я обичаше като собствена дъщеря. И този път прехапа треперещите си устни и се извърна настрани, за да не гледа как младата му господарка с мъка се изправя на крака.
Все още не можеше да приеме, че мадмоазел Женевиев Анжел Сен Жорж, най-красивата дебютантка на Париж, е принудена да се влачи в праха като проста селянка!
По дяволите! Това беше повече, отколкото можеше да понесе.
Сенките постепенно се удължаваха, лека-полека се здрачаваше и залязващото слънце позлатяваше върховете на дърветата. Бягащата Женевиев беше само една от безбройните благородници, които се опитваха да се измъкнат от милата си Франция, за да останат живи.
За всичко беше виновен Клод Рамбуйе! Дали вече не беше убил и родителите на Женевиев, както преди няколко дни бедния Арман Шарбон? А само Бог знаеше къде се е скрил Вашел. Може би той също беше заловен и екзекутиран…
При тази представа момичето потрепери и се прекръсти. Обърна се в няма молба към небето, умолявайки Светата Дева да запази живота на родителите и брат й. После се обърна към Ив-Пиер и се опита да се усмихне.
Имаха късмет, че Клод Рамбуйе беше толкова самонадеян. Той обръщаше внимание единствено на себе си и въобще не забелязваше верните слуги на семейство Сен Жорж, които бяха останали при господарите си. Така Ив-Пиер беше успял да се измъкне незабелязано от градската къща и да се срещне с господарката си във фермата на Бърт и родителите й.
Женевиев усещаше огромно облекчение, че досега бягството им се удаваше. Колкото и мили да бяха изминали, най-дългото разстояние си оставаше онова от задната врата на бащината й къща до каручката на мосю Онфрой, която я очакваше на пътя. Вече не помнеше как е успяла да подражава достатъчно дълго време на бавните, провлачени стъпки на Бърт, защото през цялото време трябваше да се сдържа да не хукне като подгонена сърна. Качи се на капрата до мосю Онфрой, който също беше посветен в заговора, без да смее дори да си поеме дъх. Отпусна се едва когато каручката се отдалечи на няколко мили от зловещия заден двор.
По пътя към фермата не престана да благодари на мосю Онфрой за помощта му. Старецът ужасно се смути, защото му бяха платили предварително за услугата. Стигнаха без произшествия до стопанството. Вечерта пристигна и Ив-Пиер да я изведе.
Женевиев усети невероятно облекчение, че ще бъде придружавана от верния слуга, който изкусно боравеше с всички оръжия, макар че и тя беше достатъчно умела с рапирата, която висеше на колана й. В тези времена обаче пътищата на Франция бяха ужасно несигурни, навсякъде гъмжеше от крадци и разбойници, които прерязваха гърлото на пътника за едно су или се гавреха с беззащитните момичета. А бягащите аристократи веднага предаваха на властта.
Женевиев беше заменила селската рокля с мъжки дрехи, дадени й от брата на Бърт. В стария, одърпан костюм тя се движеше колкото се може по-енергично, говореше малко и се стараеше да имитира грубия говор и глупостта на обикновения селянин.
През тези дълги, страшни и тихи дни, в които двамата с Ив-Пиер вървяха по пътищата на Франция, младата жена имаше достатъчно време за размисъл. Двамата избираха тайни пътеки, стараейки се да си проправят път към крайбрежието и Шато Сюр Мер, защото там можеха да се надяват на помощ, за да се измъкнат от Франция. Единствената им надежда бяха английските роднини на Женевиев.
Не знаеше дали леля й и вуйчо й са получили писмото на Едуар Сен Жорж, с което ги уведомяваше за положението на дъщеря си и им съобщаваше, че тя ще се опита да се прехвърли в Англия. Но много добре знаеше, че ако успее да се добере до Нортчърч Аби, роднините ще настояват да изпълни отдавнашната уговорка между майка й и леля Доминик — да се омъжи за братовчед си Джъстин.
Тази перспектива ни най-малко не я привличаше, още повече, че мъчително тъгуваше за загубата на милия си приятел Арман и от раздялата със семейството си.
Женевиев не беше виждала Джъстин няколко години, но спомените й бяха доста неприятни. Братовчед й беше надменен, вечно скучаещ младеж, който през цялото време на престоите си във Франция не спираше да се подиграва злобно с Вашел.
Запита се без особен интерес дали пък братовчед й не се е променил, макар че не можеше да си го представи. Всъщност нямаше значение. Сърцето й беше мъртво и й беше все едно какво ще стане с нея. Беше се съгласила да напусне дома им в Париж само защото майка й и баща й настояваха, но би предпочела да остане, ако можеше по този начин да спаси живота им. Беше съгласна дори да стане метреса на омразния Рамбуйе. Надали имаше някаква разлика, като се омъжи за Джъстин.
Кой знае, може би пък братовчед й също не искаше да се ожени за нея? Това беше единствената й надежда, защото просто не можеше да понесе мисълта да се свърже в брак с човек като него. Сърцето й принадлежеше на Арман, а тревогата за съдбата на родителите й и Вашел я занимаваше повече от всичко друго. Все пак това доказваше, че у нея се е запазила искрица живот. Трябваше само да възпламени жаравата. Внезапно се засрами от малодушието си. Къде останаха енергията, куражът и упоритостта й? Качества, характерни за гордата фамилия Сен Жорж от столетия насам, подкрепяли ги винаги в трудни времена! Тя беше наследница на това семейство и не биваше да се предава толкова лесно.
Като дете винаги проявяваше упоритост и успяваше да наложи волята си — или поне майка й твърдеше така. Още от най-ранна възраст Женевиев не се интересуваше от чисто женските дейности, с които я занимаваха. Вместо това се залепваше като репей за Вашел и упорито настояваше да взема заедно с него уроци при мосю Рокфор, да учи фехтовка и плуване от Ив-Пиер и да участва наравно с момчетата в лудите им игри. Колко пъти я улавяха, че се катери по дърветата, когато трябваше да упражнява някой менует, или че стреля с пистолет по набелязана цел, когато трябваше да се учи да шие. Майка й често я наказваше, но баща й само се смееше на номерата й и все твърдеше, че момичето ще има достатъчно време да се превърне в изискана млада дама. Не смяташе за нужно да ограничава жизнеността й и накрая майката отстъпи пред настояванията му. Женевиев правеше само онова, което й харесваше.
Едва през последните две-три години беше почнала с удоволствие да носи дълги поли, да си прави сложни прически, да изучава изкуството на флирт с ветрило, да пристъпва с малки крачки и изкусително да поклаща бедра. Както преди години майка й, така и Женевиев беше завладяла Париж с устрем и беше завоювала мястото на първа кралица на красотата. Вярно е, че доста хора намираха поведението й за дръзко и не дотам подобаващо на една дама, но повечето просто свиваха рамене и твърдяха, че дъщерята на богатия и уважаван граф дьо Шато Сюр Мер спокойно може да си позволи да бъде смела, тъй като нямала нужда от изгодна женитба, за да завоюва обществено положение или богатство. Някои злобни езици шушнеха, че кръвта вода не става и момичето много прилича на майка си, която в края на краищата била само най-обикновена артистка. Но това петънце в родословното дърво на Женевиев не беше пречка за десетките изискани парижки кавалери, които се тълпяха около нея. Можеше да избира между най-желаните кандидати за женитба в цяла Франция, стига да го беше поискала.
Скоро обаче нещата се обърнаха и сега изучаваните с толкова търпение женски хитрини падаха една по една, захвърляни като ненужни дрипи, докато с мъка влачеше крака по прашния селски път и оставяше зад себе си целия си досегашен живот.
Каква полза от тия глупости? — питаше се тя. И решително си отговаряше: Никаква! По-добре да беше продължила упражненията си в чисто мъжките умения. Сега поне щеше да покаже на дело какво е научила. За какво й бяха красиво лице и прелъстителна фигура, след като именно те бяха привлекли вниманието на оня омразен Клод Рамбуйе! За да го надхитри, сега ще се възползва от разума и от уменията си. Трябва да намери начин да измъкне родителите си от мръсните му лапи. Трябва да ги освободи и едновременно с това да си отмъсти за всички обиди. Но дотогава не биваше да си позволява трудностите, пред които непрекъснато се изправяше, да я размекнат.
Гласът на Ив-Пиер я изтръгна от размишленията.
— Бъдете по-внимателна, мадмоазел — пошепна той. — Ония дървета хич не ми харесват. Кой знае какво се крие зад тях. Вече се стъмни, а преди малко видях да се издига дим от лагерен огън. Сега обаче изчезна, като че са бързали да го изгасят.
— Но, Ив-Пиер — усъмни се Женевиев, — надали приличаме на богаташи. В този вид не привличаме вниманието на разбойниците. Сигурно хората край огъня са вечеряли и са продължили пътя си.
Мъжът поклати глава и загрижено сви вежди.
— Не сте права, мадмоазел. Никой не е излизал от гората, а честните хора щяха да вървят по пътя, както правим ние. Тази проклета революция превърна половината Франция в разбойническа шайка и много хора умират само заради късче хляб.
— Прав си — съгласи се мрачно Женевиев и сложи ръка върху сребърната дръжка на рапирата си. — Готова съм, приятелю. Не се тревожи за мен.
Ив-Пиер внимателно погледна стройната фигурка. Сърцето му тръпнеше от страх за живота й.
— Няма да се биете. Ако се стигне до схватка, аз ще ви защитавам.
— Не бъди глупав, Ив-Пиер. Мога и сама да се защитя. Ще ти помагам с всички сили — усмихна се Женевиев. — Останалото би било глупост. Освен това съм твоя ученичка, нали така?
— Разбира се, но сте млада и имате още много да учите. Затова внимавайте, мадмоазел. Не се намесвайте в битката, ако не е абсолютно необходимо.
— Добре, както желаеш.
Тя кимна и мъчително преглътна, стараейки се да обуздае лудото биене на сърцето си. После нервно облиза устни с език, огледа се и забеляза някакво движение в храстите. Последвалото нападение не я изненада.
Въпреки обещанието, дадено на Ив-Пиер, тя светкавично измъкна острата рапира от ножницата и отрази атаките на огромния грубиян, който се нахвърли върху нея с изваден меч и кръвожаден рев. Разбойникът слисано спря, защото не беше очаквал съпротива от страна на слабичкото момче. Без да му даде време да се опомни, Женевиев разсече рамото му.
Мъжът беше много силен и въпреки че изрева от болка, когато лявата му ръка увисна безпомощно, почти отделена от рамото, се нахвърли върху противника с такава ярост, че младото момиче за малко не изпусна оръжието си. Олюля се и едва успя да запази равновесие. После стисна здраво дръжката на рапирата си. В тишината на настъпващия здрач се разнесе дрънчене на метал. Оръжията се кръстосваха със звън. Женевиев упорито отблъскваше атаките на противника си. Дори не усети, че я е ранил. От бедрото й бликна кръв, но тя въобще не почувства болка, защото цялото й внимание беше съсредоточено в парирането на следващия убийствен удар.
Някъде дълбоко в съзнанието й се нижеха думи на благодарност към снизходителността на баща й, който й беше позволил да участва в уроците по фехтовка. Ала беше свикнала с учтивите дуели, изпълнявани според строги морални правила, и не беше подготвена за тази битка на живот и смърт. Ужасено отбеляза, че подлият й противник няма никакво чувство за чест и въобще не се придържа към неписаните правила за джентълменски двубой.
Хвърли безпомощен поглед към Ив-Пиер, който отчаяно се защитаваше срещу трима мъже, нахвърлили се върху него с ножове и тояги, и разбра, че трябва да се справи със собствени сили.
Парира сръчно следващия бесен удар и смътно осъзна, че не може да се бори с бруталната сила на този великан. Ако продължи просто да се отбранява, скоро щеше да бъде победена. Единственият й шанс беше да приложи някоя хитрост и да я изпълни със светкавична бързина.
Отдръпна се назад, за да си поеме дъх. Ръката я болеше от усилията да отразява тежкия меч и тя едва не изохка. Знаеше, че е страхливка, но се остави да я притиснат още по-назад, докато излязоха от пътя и наближиха края на гората. Там се обърна, хукна напред и се скри зад широкото стъбло на едно дърво. Облегна се на него и се опита да събере всичките си сили. После изскочи иззад прикритието си и устремно нападна разбойника, който я беше последвал.
С добре прицелен удар изби меча от ръката му и посегна да го прониже смъртоносно. За неин ужас великанът сграбчи с ръка острието на рапирата й и без да обръща внимание на страшната болка, когато оръжието прониза дланта му, я задърпа с все сила към себе си. Борбата се ожесточаваше с всяка изминала секунда. Най-после Женевиев успя да изтръгне оръжието си и нанесе смъртоносния удар. Разсече лицето на мъжа и за малко не улучи окото. От раната бликна кръв, която го заслепи и той се олюля напред, готов да сграбчи противничката си с голи ръце и да я смачка.
Женевиев бързо отстъпи крачка назад. Разбойникът спря и коварно я изгледа с малките си свински очички, размисляйки как да се справи с парчето стомана, което младото „момче“ стискаше пред гърдите си. После изръмжа, от гърлото му се изтръгна лудешки смях, сякаш беше загубил разума си, приведе се и вдигна от земята дебел клон. Започна да го размахва бясно около себе си и направи няколко крачки към свилото се момиче. Беше заслепен от ярост и изобщо не забеляза извитите корени на едно старо дърво, които стърчаха като капан точно на пътя му. Спъна се в неочакваното препятствие и се просна по дължина на земята. В първоначалното си слисване остана да лежи по лице във влажния мъх, с който беше покрита горската почва.
Без да се колебае, Женевиев захвърли рапирата, скочи като котка върху неподвижния си противник, измъкна късата кама от колана си и с всичка сила я заби в гърба му. От раната бликна кръв, заля ръцете и изпръска дори лицето й. Тъй като не знаеше дали го е доубила, Женевиев извади камата и я заби още два пъти в тялото му. Така беше сигурна, че всичко е свършено. Изправи се с треперещи крака, но коленете й омекнаха, тя се сви на топлата трева и повърна.
След малко изтри устата си с ръкав и със закъснение забеляза, че размазва върху лицето си кръвта на убития. Отново й прилоша. Сведе глава и се опита да победи виенето на свят и повдигането. Едва след минути успя да се изправи на крака.
Все още замаяна, тя се повлече към пътя, защото някакъв глас й напомняше, че Ив-Пиер все още се бори за живота си с тримата, които го бяха нападнали.
Стигна до края на гората и видя, че слугата вече е изпратил на оня свят единия от бандитите и продължава смело да отбива подлите атаки на останалите двама. Като видя оставената на земята обкована в желязо тояга, Женевиев почти несъзнателно я вдигна и с все сила я стовари върху главата на най-близо застаналия разбойник. Страшното оръжие разтроиш черепа и костите се смесиха с пръскащата мозъчна маса. Мъжът умря на място.
Почти едновременно с това Ив-Пиер прободе сърцето на противника си. Хвана се за рамото и политна към Женевиев. Като я видя, лицето му се разкриви в ужасена гримаса.
— Ранена ли сте, мадмоазел? — изкрещя той, пусна рапирата и се затече да й помогне.
Женевиев невярващо изгледа бедрото си и за първи път забеляза кръвта, която се стичаше по тесния клин. Кой знае кога по време на боя онзи негодник й беше нанесъл този подъл удар в бедрото, а тя изобщо не го беше усетила. Бореше се да спаси живота си и всичко друго беше изгубило значението си. Едва сега почувства пронизваща болка.
— Това е… само драскотина — процеди през стиснати зъби тя. — Ти си тежко ранен. Ела тук, облегни се на мен.
— Не, в никакъв случай! Преживявал съм и по-страшни неща, уверявам ви — промърмори Ив-Пиер, но момичето не обърна внимание на приказките му.
Облегнати един на друг, двамата се довлякоха до един голям, плосък камък и с облекчение се отпуснаха на него. Затвориха очи и дълго време седяха мълчаливо, опитвайки се да забравят преживения ужас.
Най-после Ив-Пиер наруши мълчанието.
— В далечината се чува ромон на поток, мадмоазел. Ако имате още малко сили, най-добре е да съберем нещата си и да се опитаме да го намерим. Не мисля, че е далеч. Скоро съвсем ще се стъмни и пътищата ще станат още по-несигурни. Трябва да нощуваме някъде и да се занимаем с раните си.
— Добре. Да вървим. — Гласът на Женевиев издаваше крайно изтощение. — Ужасно ми се иска да измия от лицето си вонята на смъртта.
— Вземете си нещата, а аз ще претърся труповете. Може да носят нещо ценно, пък и кесията със злато, която ми даде мосю графът, вече е доста лека за вкуса ми.
В първия момент Женевиев беше шокирана, но после проумя колко разумно беше предложението му. Трябваше да използват всички полезни неща, които ония негодници носеха със себе си.
Освен това, каза си решително тя, те щяха да постъпят по същия начин с нас, ако лежахме сега тук.
Тази мисъл я накара да потрепери и за кой ли път да прокълне деня, в който Клод Рамбуйе беше влязъл в живота й. Ако не бяха той и подобните му, тя щеше да си бъде на сигурно място у дома, нямаше да предприеме това опасно пътуване и да убие двама души. Беше създадена за веселие и смях, не за жестокост и убийство. Освен това беше уплашена до смърт. Хвърли бърз поглед към труповете, които Ив-Пиер внимателно претърсваше, и потрепери от ужас при мисълта какво щеше да й се случи, ако беше сама, без верния слуга до себе си. Мъжете непременно щяха да открият, че е жена и… По гърба й пробягнаха студени тръпки.
За да отхвърли тези натрапчиви мисли, тя стана и се зае да събира нещата, разхвърляни наоколо по време на битката. После почисти оръжията си. Ив-Пиер замъкна труповете в гората и ги скри зад храстите.
Скоро двамата тръгнаха да търсят потока. Слава Богу, той наистина беше наблизо и пътниците бързо намериха спокойно кътче в гората, където можеха да си починат необезпокоявани.
Женевиев извади чисти ивици плат от раницата си и сръчно превърза раната на Ив-Пиер, а после и собствената си. При това с облекчение установи, че двете наранявания не са толкова сериозни, колкото й се беше сторило на пръв поглед. После събра сухи съчки за малък огън, докато Ив-Пиер с присъщата му почтителност опъна на едно въже старото износено одеяло, защото държеше господарката му да има свое кътче, където да се оттегли. Така правеше всяка нощ, през която спяха на открито. Направи й легло от мека трева и мъх. После извади от чантата си хляб и сирене и двамата мълчаливо вечеряха.
След време Ив-Пиер тихо се покашля. Беше отгатнал мислите на младата си господарка.
— Мадмоазел Женет — заговори той, наричайки я с галеното име, както винаги, когато говореше за строго лични неща, — вие сте млада дама и не сте свикнали с трудностите, с които се сблъскваме на всяка крачка. Сега трябваше да се разхождате с елегантна рокля и да танцувате по балове. Но революцията разруши вашия свят — моя също, защото се чувствах добре със семейството ви. Съжалявам за онова, което се случи днес. Трудно е да отнемеш човешки живот, макар да е на някой негодник, и знам колко сте потисната. Но трябва да разберете, че те ни нападнаха и трябваше да се защитаваме. Вие се бихте като истински смел мъж. Гордея се с вас, мадмоазел Женет.
Младото момиче беше трогнато от загрижеността на доверения слуга. Гърлото й беше стегнато от нахлулите чувства, но сега се върна и радостта, че не всичко е загубено. Скъпият й приятел и учител все още беше до нея.
— Благодаря — прошепна тихо тя, но гласът й прозвуча ясно в нощната тишина. — Благодаря, приятелю.
Значи не беше чак толкова лошо…
Когато на сутринта Женевиев се събуди, тръпчивият аромат на прясно печена риба я удари право в носа. Гладът я накара да скочи от импровизираното легло и набързо да се измие и облече, за да се присъедини към Ив-Пиер.
— Добро утро, мадмоазел — поздрави весело той.
— Добро утро, Ив-Пиер. Сигурно си станал много рано, за да наловиш толкова риба. Нямам търпение да я опитам. Направо умирам от глад.
Сякаш се бяха уговорили, никой от двамата не споменаваше за събитията от предния ден. Разговаряха само за всекидневни неща. След обилна закуска събраха вещите си, загасиха огъня и заличиха следите си. Скоро след това отново бяха на път.
На обед спряха в крайпътна гостилница, защото в джобовете на разбойниците бяха намерили няколко франка и цяла купчина дребни монети, които Ив-Пиер грижливо беше прибрал в кесията. Освен тях имаше и няколко накита, които Женевиев скри в торбичката, зашита под дрехите й.
Беше вече късно следобед, когато младата жена, чиито сетива се бяха изострили от преживените през последните седмици несгоди, внезапно спря и пое дълбоко въздух. Ноздрите й потръпнаха и тя се наслади докрай на свежия, чист, остър морски лъх. Обърна се с усмивка към спътника си и го хвана за ръка.
— Усещаш ли, Ив-Пиер? Помириса ли го и ти? Това е морето! Стигнахме най-сетне! Успяхме, приятелю. Толкова се радвам! Шато Сюр Мер не е далеч. Да побързаме, Ив-Пиер, нямам търпение — извика тя и хукна да тича въпреки ранения си крак.
Соленият полъх им беше вдъхнал нов кураж и двамата с леко сърце ускориха крачка. Скоро забелязаха в далечината стройните сиви кули на замъка, който от векове принадлежеше на семейство Сен Жорж.
— Почакайте, мадмоазел — произнесе предупредително Ив-Пиер и сложи ръка на рамото на Женевиев, за да я спре. — Не знаем дали междувременно Клод Рамбуйе не е открил изчезването ви. Ако е така, без съмнение е изпратил част от хората си да охраняват замъка. Трябва да бъдем изключително предпазливи. Страшно ще бъде, ако ви хванат сега, след този дълъг и мъчителен път, когато почти сме достигнали целта.
Женевиев кимна и загрижено прехапа устни при мисълта, че в този миг Клод и хората му са се разположили в замъка и я очакват.
— Може би е най-добре да останем в гората, докато се стъмни — предложи Ив-Пиер. — Тогава ще се промъкна до входа за прислугата и ще се опитам да узная нещо. Ако не се върна след час, ще знаете, че дворецът не е сигурен. Веднага ще тръгнете към Порт д’Ор, както се бяхме уговорили.
Женевиев мрачно кимна. Не беше въодушевена от перспективата да остане сама в тъмната гора, още по-малко пък от представата, че ще извърви сама дългия и опасен път, който я отделяше от малкото имение на брат й. То се намираше далеч на юг и я отклоняваше доста от набелязания маршрут. Но трябваше да се съгласи с молбата на спътника си, макар и с тежко сърце. Хората на Клод щяха да попитат Ив-Пиер какво търси тук, но нямаше да го притесняват или дори да го арестуват, ако го видеха да влиза в замъка. Но ако тя го придружеше, животът й щеше да бъде изложен на опасност. Прав беше. Трябваше да го чака тук.
Бързо се стъмни. Сенките се удължиха и скоро мракът се спусна над гората като черна погребална мантия. Някъде в далечината изкрещя сова. Кучетата в замъка от време на време излайваха срещу луната.
— Готов съм за тръгване, мадмоазел — заяви Ив-Пиер.
— Сигурна ли сте, че ще се справите сама?
— Върви, Ив-Пиер. Колкото по-бързо стигнеш в замъка, толкова по-бързо ще се върнеш отново при мен.
— Така е — отбеляза кратко той. — Ще побързам, мадмоазел, обещавам ви.
— Внимавай за себе си — извика загрижено Женевиев.
— Не искам да ти се случи нищо лошо, приятелю.
Ив-Пиер се ухили и до болка й напомни за Вашел.
— Не се бойте, мадмоазел. Аз съм като дядо ви, Льо Ренар. — И той гордо изпъчи гърди. — Баща ми не е възпитал глупак. Клод Рамбуйе трябва да измисли някоя по-особена хитрост, ако иска да ме залови.
С тази последна забележка Ив-Пиер потъна в нощта и Женевиев остана сама. Стана й студено в хладната вечер и се притисна до стъблото на едно голямо дърво. После страхливо се вгледа в мрака, който я обкръжаваше отвсякъде. Всяка сянка й се струваше като фигурата на Клод или някой от привържениците му, или поне като див звяр. Вятърът издаваше кратки призрачни въздишки и отнасяше надалеч шума на прибоя, който виеше някъде долу в скалистия бряг. Беше тъмно като в рог и Женевиев цялата трепереше.
За да разпръсне страха си, младото момиче се опита да си припомни старата детска песничка.
— Братко Якоб, братко Якоб, стига спа!… — Но скоро стреснато млъкна, защото внезапно се сети, че близо до морето човешките гласове, дори шепотът, се чуват ясно на мили разстояние. Някой можеше да я чуе и да дойде да я залови. Тази перспектива така я уплаши, че направо подскочи, когато Ив-Пиер я потупа по рамото. Беше се промъкнал съвсем близо до нея, без изобщо да го забележи!
— Олеле! — изплака тя и веднага след това облекчено въздъхна.
— Шшт! — Ив-Пиер сложи пръст на устните й. — Преди три дни са открили изчезването ви от градската къща. Мосю Рамбуйе е в замъка и ви очаква. Живее с хората си във вашите покои.
— Влязъл е в замъка? — изсъска смаяно Женевиев. — Негодник! Как е посмял! — Младата жена млъкна, загубила ума и дума от подобно нахалство. После осъзна цялото значение на присъствието им и замръзна на мястото си. — Родителите ми — произнесе задавено тя. — Какво е станало с тях, Ив-Пиер?
Мъжът поклати глава.
— Никой не знае. Изчезнали са. Но те са умни хора и е възможно също да са избягали. Казаха ми, че след пристигането си мосю Рамбуйе е в ужасно настроение. Ако мосю графът и графинята са успели да се изплъзнат, то…
— Той ще бъде бесен от гняв — допълни Женевиев и за пръв път в очите й проблесна надежда. — Моля те, Господи, отведи татко и мама на сигурно място! — помоли се с цялото си сърце тя и загрижено попита: — Клод и хората му не те ли видяха?
— Не — отговори с усмивка Ив-Пиер. — Имах късмет, че точно пред вратата се сблъсках с Беноа д’Арси и той ми разказа всичко, което се е случило. Хайде, мадмоазел, трябва да побързаме. „Ла Бел фий“ е още в пристанището на Брест и Беноа твърди, че я охраняват само двама-трима мъже, тукашни, наети от Клод Рамбуйе. Ако имаме още малко късмет, корабчето скоро ще бъде наше. — Гласът му звучеше развълнувано. — Още тази нощ можем да потеглим за Англия, мадмоазел!
Сърцето на Женевиев заби по-силно от тази вест, макар че към радостта й се примесваше ужасен гняв.
— „Ла Бел Фий“ е моя! — заяви ядосано тя. Беше забравила умората и тревогите си. — Моя! Татко ми я подари за рождения ден. Как можа оня негодник да си въобрази, че има право да ми я отнеме!
Това беше много по-лошо дори от мисълта, че Клод се е разположил в дома й, защото Шато Сюр Мер беше наследство на Вашел. Но „Ла Бел Фий“ си беше само нейна!
Беше прекрасен кораб, малка шалупа с дължина петнадесет метра, с гафелен такелаж и четири шестфунтови оръдия. Бугшпритът й приличаше на рапира и беше почти толкова дълъг, колкото и тесният корпус. По него имаше място за много платна и корабът беше по-бърз дори от тесните, повратливи шхуни, с които се движеха пиратите, или бързите бригантини, пригодени за морски бой. При благоприятен вятър скоростта на „Ла Бел Фий“ превишаваше единадесет възела. Под водното равнище корпусът беше облицован с мед и се защитаваше успешно срещу червеи, водорасли, миди и медузи. Обикновено беше снабден с екипаж от двадесет и пет души, но Женевиев знаеше, че ще се справят и с наполовина по-малко хора.
— Беноа ще дойде ли с нас? — попита тя.
— Да — отговори Ив-Пиер. — Също и братята му Емил и Марк. Ставаме четирима. Липсват ни само осем души, мадмоазел.
— Седем — поправи го спокойно Женевиев. — Аз сама ще командвам „Ла Бел фий“, Ив-Пиер.
— Моля ви, мадмоазел! — възпротиви се веднага той. — Не мога да го допусна. Не познавате мъжете от Брест. Сурови, груби матроси, в никакъв случай не са подходящо общество за дама като вас. И без това сърцето ми се къса, че трябва да изтърпите присъствието им, макар и за кратко време. Но трябва да прекосим Ламанша, пък и във Франция всичко е надолу с главата… Обаче не мога да си представя мадмоазел Сен Жорж да командва такива грубияни! Как ви хрумна тази луда идея? Графът ви повери на мен. Какво ли би казал, ако можеше да ви чуе?
— Щеше да ти каже, че умея да управлявам шалупата също толкова добре, колкото и старите моряци. Нали ти самият ме научи на това изкуство, Ив-Пиер — прибави с нежно-иронична усмивка тя. — Хайде, приятелю, много добре знаеш, че старото време безвъзвратно отмина. Я ме погледни! Нима преди две седмици си вярвал, че съм в състояние да предприема подобно пътуване, без карета и преоблечена в мъжки дрехи? Или че ще убия със собствените си ръце двама души и ще ограбя плячката им? Ще се справя и с кораба, бъди сигурен! Ще бъда командир на „Ла Бел фий“. Корабът е мой!
Естествено Женевиев никога не би помислила да стане капитан на кораб, ако не беше загубила всичко, което беше скъпо на сърцето й. В този миг й се струваше, че „Ла Бел фий“ е единственото, което й е останало, и беше твърдо решена да запази на всяка цена последното си притежание.
Ив-Пиер заклати глава и скептично я изгледа.
— Но мъжете няма да се подчиняват на заповедите ви, мадмоазел Женет! Жена да им бъде капитан… О, не! Нали ще им се смеят всички!
— Ти ще ме подкрепиш ли, приятелю? — попита спокойно Женевиев.
— Аз? Разбира се, мадмоазел. Лично аз ни най-малко не се съмнявам във вас. Ако е нужно, ще ви следвам до края на света. Винаги съм служил на семейство Сен Жорж, а същото са правили баща ми и дядо ми. Но мъжете от Брест… — И той отново заклати глава. — Те са нещо съвсем друго.
— Хайде да сключим сделка, Ив-Пиер — предложи все така спокойно Женевиев. — Ако спечеля екипажа за себе си, ставам капитан на „Ла Бел фий“. Ако не, ще се подчинявам безпрекословно на заповедите ти, докато сме на борда.
— Отлично, мадмоазел — отговори почтително Ив-Пиер. Това беше най-доброто, на което можеше да се надява.
Женевиев открай време си беше своенравна, макар че Ив-Пиер често я кореше за приумиците й. Държеше да прави всичко, което правеше и Вашел. Много жалко, размишляваше слугата, че мосю графът, който вече беше загубил надежда да има деца, беше толкова благодарен, когато Бог най-сетне го дари с наследници, та прояви прекалена снизходителност към тях.
— Да тръгваме най-сетне — настоя Ив-Пиер. — Надявам се само, че няма да се разочаровате твърде много, когато моряците откажат да ви признаят за свой капитан, мадмоазел.
Женевиев се усмихна като хлапе, измислило поредната дяволия. Това тя правеше винаги и слугата загрижено се запита какъв ли план си е съставила. Въпреки загрижеността си не посмя да я укори. Зелените очи отново святкаха насреща му по стария енергичен начин и той не искаше да угаси искрите на надеждата.