Ребека Брандуейн
Сърце под маска (23)

22

Париж, 1792 година

Клод Рамбуйе беше побеснял от гняв. Държеше листа в ръка, но написаното се размазваше пред очите му. Преди няколко дни едно момче донесе в Отел дьо Вил обидната сатира и оттогава не можеше да спре да я чете. Задъхваше се от гняв, скърцаше със зъби, късаше косите си, но не можеше до откъсне очи от написаното.

Как смееха да му изпратят подобно нещо! Но още по-страшно беше това, че още същия ден обидното стихотворение беше отпечатано в един от многото радикални вестници.

 

„Трябваше да паднат под ножа на гилотината — дукът, снахата и внучката му. Но бяха хитри и смели и намериха спасение с помощта на една циганка. Пред църквата избухна страшен фойерверк, а после младият сержант претърси каручката и се хвана на лъжите на красивата вещица. Очите й не бяха скрити зад червената коприна.

Е, вярно, че я заловиха на площада, но Черният Мефисто повали пазачите.

И всички ти се смеят, Клод, и всички ти се смеят.

Защото си глупак и няма да ме заловиш!

Чак до последния ти ден ще идвам в сънищата ти и мечът ми ще сложи край на глупостите ти!“

 

Към сатирата беше приложена яркочервена копринена маска.

Внезапно Клод удари с юмрук по масата и другите двама мъже в стаята нервно подскочиха. От устните му се изтръгнаха гневни проклятия.

— Проклети глупаци! — изкрещя той. Очите му изпущаха искри. — Заради вашата некадърност все ме правят на глупак — първо онзи мръсен шпионин, Черният Мефисто, а после и тази… червена вещица, която и да е тя!

— Сигурни сме, че е жена, гражданино — обади се плахо първият мъж, гражданинът Доре, опитвайки се да успокои началника си. — Личи си по формулировката на писмото.

Клод отвратено изгледа подчинените си.

— По дяволите! Обкръжен съм от луди! Нищо чудно, че не мога да хвана двамата маскирани. Ето че са се съюзили срещу мене.

Не можеше да забрави мъртвия пазач, когото бяха открили преди няколко дни на Гревския площад. Най-вероятно той беше човекът, заловил Червената вещица, а Черният Мефисто го беше убил, за да я освободи. До трупа на мъжа бяха открили черна копринена маска.

Клод нетърпеливо забарабани с пръсти по писалището. Коя ли беше тази смела и дръзка жена, която се осмеляваше да му погажда подобни номера? Сигурно имаше лични причини да го мрази, иначе не би избрала точно него измежду всички членове на събранието.

После смръщи чело. Припомни си десетки жени, които беше унижавал и обиждал, но повечето от тях вече бяха паднали под ножа на гилотината. Онези, които по случайност бяха останали живи, не бяха нито достатъчно интелигентни, нито имаха кураж да извършат подобни престъпления.

Имаше само една, която беше обидил и която беше успяла да се изплъзне от ръцете му. При тази мисъл очите му се присвиха и устните му заредиха невъздържани ругатни. Младата жена беше треперила от страх пред него и въпреки това не беше отстъпила пред заплахите му. Беше надхитрила и него, и пазачите му и беше избягала незнайно къде. Досега не беше успял да я намери, въпреки че претърси целия град и обърна дома й с главата надолу.

Обърна се отново към подчинените си и мрачно заговори:

— Ти, гражданино Доре, веднага ще намериш някой художник да нарисува портрета на Червената вещица по описанията на оня идиот сержант Жилбер, който уж е претърсвал колата й. Той е в затвора и очаква присъдата си. Знаете къде да го намерите. Онази жена сигурно се предрешава, но искам портретът й да бъде окачен по цял Париж и всички жандарми да го имат.

— Ти, гражданино Ньовил — обърна се той към втория си адютант, — ще отидеш веднага в Консиержерията и ще доведеш при мен гражданина Едуар Сен Жорж и жена му. Арестувани са преди няколко седмици и ги държат отделно от останалите затворници. Охраняват ги най-доверените ми хора. Ще ви дам писмо, за да ги пуснат. — Клод набързо надраска няколко реда на лист хартия, подписа се със замах и подаде писмото на адютанта. — Тук нареждам на пазачите да поверят затворниците на вас. Предупреждавам, че ще ви струва главата, ако ги изпуснете. Това е всичко.

След като двамата мъже излязоха, Клод се отпусна в креслото и нервно загриза перодръжката. Дали наистина

Червената вещица и Женевиев Сен Жорж бяха едно и също лице? Не знаеше, но трябваше на всяка цена да разкрие истината. Щеше да изтърпи още известно време да го правят за посмешище на цял Париж, докато грижливо се подготви да нанесе големия си удар. Капанът ще щракне и Червената вещица непременно ще падне в него. Нищо чудно да залови дори и Черния Мефисто, който явно я следваше по петите.

Кой ли е този проклет шпионин? — запита се за хиляден път Клод. Неизвестният явно умееше да се маскира и досега винаги заличаваше следите си. Трябваше още веднъж да разпита всички артисти в града. Може би този път ще попадне на следа и ще успее поне да установи самоличността на Черния Мефисто…