Ребека Брандуейн
Сърце под маска (11)

10

Мина дълго време, преди Женевиев да бъде в състояние да се откъсне от прегръдките на леля си. Доминик не я притесняваше, тъй като усещаше, че племенницата й е зажадняла за уют и обич. Когато Женевиев най-после възвърна самообладанието си, Доминик побърза да изтрие сълзите от лицето си и се усмихна.

— Е, Женет — заговори тя, — най-после си тук. О, малката ми, толкова се радвам да те видя! Ужасно се тревожех за всички ви. Страхувах се да не ви се е случило нещо лошо. И Уилям, и аз пишехме често на родителите ти, но отдавна не сме получавали отговор. Уилям дори изпрати във Франция някои от най-доверените си мъже да ви търсят. Но нито един не се върна. Сигурно са били заловени от оная сган, която арестува дори бедния крал Людовик XVI и кралица Мария-Антоанета. После кой знае по какви тайнствени пътища до нас достигна последното писмо на Едуар, в което ни съобщаваше за намерението ти да избягаш… — Доминик спря, осъзнавайки с болка, че въпреки всичките й тайни надежди любимата й сестра е останала във Франция.

— Писали сте ни? — промълви смаяно Женевиев. — Чичо Уилям е пращал хора във Франция? О, лельо Доминик! Толкова съм ви благодарна. Срамувам се от себе си. Мислех си, че чичо ни е изоставил на произвола на съдбата. Нали беше ужасно сърдит на татко. Не сме получили нито едно от писмата ви. Сигурно онзи негодник Клод Рамбуйе ги е залавял, както и онези, които ви пишехме ние, макар че с голяма предпазливост ги изнасяхме от къщи. Без съмнение, хората на чичо Уилям са в затвора. А може би вече са ги екзекутирали. Ох! — извика отново Женевиев. — Ако е така, положението във Франция е още по-лошо, отколкото се страхувах. Ония, които изтръгнаха властта от ръцете на крал Людовик, не се спират пред нищо, за да постигнат целите си. Сигурно татко е скривал от мама и мен много повече неща, отколкото предполагахме. Цяло чудо е, че все пак сте получили последното му писмо. Сигурно са го предавали от ръка на ръка.

— И аз така си мислех — съгласи се дрезгаво Доминик, опитвайки се да задържи сълзите си. — Кажи ми, Женевиев, как се чувстваха моята мила Лиз-Мари и добрият Едуар, когато ги остави? Вярваш ли, че ще успеят за избягат от Франция и да потърсят убежище в Англия?

— Аз… не знам, лельо Доминик — призна Женевиев. — Когато тръгнах, и двамата бяха добре, но отказаха категорично да дойдат с мен, въпреки че ги умолявах да го сторят. Настояваха да си останат в къщи, за да избягам колкото се може по-далеч от лапите на Клод, без той да заподозре, че съм напуснала градската къща. Когато отидохме в Шато Сюр Мер, Ив-Пиер, който ме придружаваше от самото начало, научи от Беноа д’Арси, че са открили изчезването ми, а мама и татко са изчезнали. Но никой не знае да ли са ги хванали. — Женевиев съкрушено отпусна рамене. — Нищо повече не знам. Мога само да се надявам, че също са се изплъзнали от ръцете на оня негодник и са се укрили на сигурно място.

— Ще се молим за тях — прошепна Доминик и се прекръсти. — А Вашел? Нищо ли не знаете за него?

Женевиев поклати глава.

— Когато узнахме за злите намерения на Клод, той гостуваше у приятели. Успях да му изпратя писмо, за да го предупредя да стои далеч от Париж. Уверена съм, че ако с него се беше случило нещо, щях да го почувствам със сърцето си.

— Същото важи и за мен, Женет. — Лицето на Доминик се разведри. — Ако Лиз-Мари беше мъртва, щях веднага да го усетя. О, Женет! Вече съм сигурна, че сестра ми е жива и е на сигурно място. Ако им се удаде възможност, двамата с Едуар ще се прехвърлят в Англия.

Женевиев също усети, че й олеква на сърцето и решителността й да осъществи рискования план за спасение на майка си и баща си още повече се засили. Нищо, че чичо Уилям беше направил опит да ги измъкне със своите хора и не беше успял. Мъжете му бяха англичани, може би дори не говореха френски и нямаха представа от живота и политическото положение във Франция. Нейните хора обаче бяха французи, бяха свикнали с опасностите, бяха усетили на гърба си новата ситуация във Франция след свалянето на краля и разбираха колко е важно всичко да се извърши внимателно и в пълна тайна.

Женевиев беше потънала в мислите си и едва след време чу отново гласа на леля си.

— Прощавай, Женет — говореше Доминик. — Чувствата ме завладяха и съвсем забравих добрите си маниери. Знам колко си уморена, миличка. Ела, ще ти покажа твоята стая. Същата е, в която живееше и при предишните си посещения. Ще се погрижа да се чувстваш колкото се може по-удобно. После ще се срещнеш с Уилям, Джъстин и Кити.

— Джъстин при вас ли живее? — попита смаяно Женевиев и в сърцето й се промъкна лошо предчувствие.

— Да, но само временно. Постоянното му местожителство е в Блекхийт Хол. Доколкото знам, двамата с Уилям обсъждаха делови въпроси, но не съм много сигурна. — Доминик сви рамене и се засмя. Женевиев с учудване установи, че смехът на леля й прозвуча горчиво. — Джъстин не ми доверява почти нищо — продължи Доминик. — Излиза и се връща когато си иска, играе хазарт, флиртува и кой знае още какво. Това е още една от многото причини, поради които се радвам на пристигането ти, Женет. — Двете тръгнаха по широката, извита стълба към първия етаж и лелята продължи разказа си: — Надявам се като негова годеница да му окажеш добро влияние, мила. В последно време е толкова променен… толкова странен и винаги потънал в мислите си. Но съм сигурна, че когато се омъжиш за него, всичко това ще се промени. Двамата с Уилям днес са на лов, защото лондонският сезон почти свърши. Повечето аристократи се оттеглиха в летните си имения. — Доминик продължаваше да бъбри, без да забелязва колко тиха е станала племенницата й. — Не ми се вярва да са отишли твърде далеч, защото миналата зима Уилям падна от коня и десният му крак още не е напълно излекуван. Често ходи с бастун. Сигурна съм, че двамата много ще се радват да те видят. При нас живее и Кити, на която Уилям е настойник. Не си имала възможност да се запознаеш с нея, защото до смъртта си баща й, скуайър Манеринг, държеше бедното дете затворено в къщи. Страх ме е — усмихна се измъчено Доминик, — че доста е подивяла след пристигането си в Нортчърч Аби. Опитва се да навакса всичко онова, което й е било отнето, и никой не може да я укроти. Пък и аз съм на мнение, че младите имат право да се забавляват както си искат. Сигурна съм, че момичето ще ти хареса. Знаеш, че винаги съм си мечтала за дъщеря, но след раждането на Джъстин вече не можех да имам деца. Кити запълни част от тази празнина. Но най-много се радвам да те посрещна в дома си не само като своя племенница, а и като своя дъщеря, мила Женет. Най-голямото ми желание е да те видя омъжена за Джъстин — заяви Доминик и с обич притисна племенницата си до гърдите си.

Женевиев, обгърната в облак от упойващ аромат, не можеше да стори нищо друго, освен да преглътне тежко и да отговори на прегръдката. Сърцето й изстина, като разбра, че леля й не е забравила старата уговорка и се радва на предстоящата женитба. Не можеше да изрази съмненията, които напираха на устните й. За нищо на света не можеше да причини болка на милата си леля, която смело преглъщаше собствения си страх и болка за съдбата на сестра си и великодушно приемаше племенницата си в Нортчърч Аби. Щеше да бъде неприлично от нейна страна да вгорчи радостта й от посрещането със съобщението, че няма никакво желание да се омъжи за сина й.

— Ето ни в стаята ти — извика весело Доминик и критично се огледа, после доволно кимна. — Както виждам, всичко е в ред. Чудесно. Женет, представям ти Емелин, която ще ти служи за камериерка. — Графинята посочи едно младо момиче, което направи реверанс. — Тя е сръчна фризьорка и умело помага при обличането, освен това говори малко френски. Затова си помислих, че ще се радваш, ако ти служи. Може би ще ти помогне поне малко да забравиш носталгията и тревогите си.

— Много мило от твоя страна, лельо Доминик, че си помислила дори за това — промърмори трогнато Женевиев.

Отново почувства, че не може да причини болка на леля си, като се откаже от брака с Джъстин. Въздъхна и реши, че ще се опита да извлече най-доброто от положението, в което беше попаднала. Много по-добре беше да предостави на Джъстин да повдигне възражения относно предстоящата женитба. Дано той е въодушевен от идеята също толкова малко, колкото и тя.

Залови се за този надежда и пристъпи в пастеленосинята стая. Вътре имаше елегантно легло от светло, позлатено дърво. Балдахинът стигаше чак до високия таван, а сатенените завеси, които се спускаха от него, бяха изрисувани в синьо и златно и привързани с тежки златни шнурове. Завивката беше от коприна в естествен цвят, избродирана със светлосини и златни конци. От двете страни на леглото имаше подходящи по цвят шкафчета със златни дръжки на чекмеджетата и красиво резбовани крака. На всяко шкафче беше поставена богато украсена лампа със стъклен абажур, за да не може вятърът да угася светлината. На долния край на леглото имаше пейка, покрита със син сатен.

От едната страна беше поставен скрин за тоалетни принадлежности с повдигащ се капак, над който имаше огледало. В две филигранни златни табли бяха подредени кристални флакони, златна четка за коса, гребен и ръчно огледало с позлатена рамка. Пред тоалетната масичка стоеше великолепен стол в етил Луи XV, тапициран със синьо кадифе. По цялата стая бяха разположени ниски масички, украсени с ръчно рисувани порцеланови вази и фигурки.

От варосания таван висеше кристален полилей с множество свещи. Между белите подпорни колони стените бяха боядисани в синьо. Пред двата високи прозореца с венециански стъкла, които извеждаха на балкона, висяха тежки сатенени завеси. Сега бяха отворени и свежият бриз необезпокоявано проникваше вътре. На пода беше постлан синьо-златен килим.

Стаята беше прекрасна, напълно подходяща за младо момиче. Женевиев се огледа наоколо и й се стори, че се е върнала в къщи. Стаята беше точно такава, каквато я помнеше от миналия път, а това означаваше, че леля й не е позволила на никого да я използва. Представата, че тази стая е предназначена единствено за нея, я натъжи и още повече засили решителността й да не говори за бъдещия брак с братовчед си.

— Емелин веднага ще ти донесе вода да се изкъпеш — каза Доминик и кимна на момичето. — После ще си починеш, Женет. Последните седмици сигурно са били много напрегнати за теб, малката ми. Ще вечеряме в осем часа. Дори когато сме на село, се придържам към обичайното време за хранене. Затова наспи се и не ставай преди шест. Емелин ще те събуди. О, Женет, да знаеш колко се радвам, че дойде! — извика отново тя и прегърна племенницата си. — Ако с теб бяха и Едуар, Лиз-Мари и Вашел, щях да бъда най-щастливата жена на света.

Тъй като се боеше, че няма да успее да удържи сълзите си, Доминик бързо изтича от стаята и затвори след себе си вратата.

Женевиев благодарно се отпусна в топлата вода, приготвена от Емелин. Младата прислужница се грижеше трогателно за нея и отметна дори завивката, за да може да си легне. Въпреки изтощението си Женевиев се съмняваше, че ще може да заспи, защото мъчителните мисли не я оставяха на мира. Въпреки това заспа веднага щом затвори очи, а когато Емелин леко я побутна по рамото, за да я събуди, реши, че е спала само няколко минути.

— Шест часът е, мадмоазел — съобщи прислужницата.

Женевиев се прозина и учудено погледна малкия бронзов часовник, поставен на камината, който равномерно тиктакаше. Как можа да спи толкова дълго! А й се струваше, че току-що си е легнала…

— Приготвила съм ви чай и бисквити, мадмоазел, ако сте гладна — каза Емелин. — Лейди Нортчърч ще се появи ей сега с няколко рокли за вас, защото вие не носехте нищо със себе си. О, мадмоазел! — извика уплашено момичето. — Вярно ли е, че едва сте успели да избягате от Франция? И че сте прекосили Ламанша с рибарската лодка на някакъв контрабандист? — Прислужницата повтаряше лъжата, разказана от Женевиев при пристигането й.

Младата жена кимна, отметна неохотно завивката и се надигна.

— Наистина не беше особено приятно преживяване.

— О, мадмоазел, много добре си го представям! Всички в къщи са възхитени от вашата смелост — продължи съчувствено Емелин, докато й помагаше да облече халата с цвят на праскова, който беше метнат на леглото.

— Това е от мис Мениринг, мадмоазел — обясни тя, като забеляза учудения поглед на Женевиев. — Попитах Роуз, камериерката й, дали мога да го взема, защото си нямате свой. Но съм сигурна, че скоро ще попълните гардероба си, защото лейди Нортчърч вече изпрати да повикат шивачката.

— Мисля, че не е редно просто така да вземам вещите на мис Мениринг, Емелин — опита се да протестира Женевиев. — Може да се разсърди.

— Няма да има нищо против, мадмоазел, уверявам ви. Младата лейди има златно сърце. Ще ме извините, че малко клюкарствам, мадмоазел, но работата е следната: бащата на мис Мениринг беше страшен скъперник, макар че беше богат, и по-скоро би седял и би гледал как носът й се превръща в сирене и мишките го изгризват, отколкото да й даде и едно пени за дрехи. Преди да дойде при нас, мис Мениринг е носила само стари, грозни престилки. Затова и няма особено добър вкус по отношение па цветовете, който биха й отивали. Настоява да се облича в светложълто и наситенозелено, макар че лицето й е бледо и изцяло се губи в тези цветове. Лейди Нортчърч е твърде деликатна, за да й го каже направо. Роуз смята, че е истински късмет, дето не сте си донесли свои рокли, защото ръстът ви е еднакъв с този на мис Мениринг и нещата, които не й отиват, ще подхождат чудесно на червените ви коси и зелени очи. А тя е много светла и със сини очи. Не се тревожете, мамзел — добави усмихнато Емелин. — Правите на всички ни услуга, като помагате да преустроим малко гардероба на мис Мениринг.

Тъй като Доминик, която в този момент влезе в стаята и чу последните думи на камериерката, веднага ги потвърди, Женевиев не се възпротиви повече и ги остави да й покажат онова, което бяха предвидили за нея. Ала като видя големия вързоп, ужасно се изплаши, че трите жени са изпразнили докрай гардероба на бедното момиче.

— Лельо Доминик! — извика тя. — Не мога да приема толкова много рокли!

— Шшт! Разбира се, че можеш, миличка. Емелин е права: Кити просто не разбира кое й отива. Я погледни това… чисто бяло като мидена черупка! Роуз и аз се опитахме да я убедим, че трябва да избере слонова кост, защото в тази фуста става съвсем безцветна. А я се погледни! — И графинята вдигна дрехата до лицето на Женевиев. — Твоята кожа просто блести! А косите ти са като буйни пламъци. Но стига сме приказвали. Набързо ще облечем и Кити, и теб.

Доминик се обърна към Роуз, която също беше влязла в стаята.

— Закачи тези неща в шкафа на мадмоазел Женевиев, Роуз, а Емелин да изглади златната рокля и бялата фуста. За тази вечер е достатъчно. Аз ще отида да донеса ковчежето със скъпоценностите. Перлената ми огърлица ще подхожда чудесно на роклята. Тихо! — Графинята вдигна ръка, за да спре протестите на Женевиев. — Не ми противоречи, Женет, моля те. Ти си ми племенница, а и накитите са част от зестрата, която ще получиш при женитбата с Джъстин.

С тези думи Доминик изхвърча от стаята и остави племенницата си още по-объркана отпреди. Сякаш вихрушка беше отнесла спокойствието след освежителния сън. Главата отново я заболя. Тук беше твърде шумно и оживено след тишината на последните няколко седмици, когато времето се влачеше мъчително бавно, а и голяма част от пътя с Ив-Пиер също беше изминат в мълчание. Беше отвикнала от гълчавата и оживлението в едно нормално домакинство.

За да успокои напрегнатите си нерви, Женевиев излезе на балкона и се облегна на каменния парапет. Замислено се загледа в градината на вътрешния двор и мислите я отнесоха някъде много далеч. Едва след време чу мъжките гласове, които идваха някъде отдолу. Сети се, че точно под нейната спалня е кабинетът на чичо й.

Нямаше намерение да подслушва, но нещо я накара да остане на мястото си, защото позна гласовете на лорд Нортчърч и Джъстин. Двамата мъже оживено дискутираха и тема на дискусията беше именно нейното пристигане!

— Е? — изфуча сърдито Джъстин. — Видя ли вече Женевиев? Припомни ли й, че сме сгодени, както преди време настойчиво го припомни и на мен? Все още ли е онова дръзко, повърхностно и глупаво момиченце, което помня? Или най-после е пораснала и е станала поне малко по-разумна?

Ето че надеждите й не бяха напразни! Джъстин не желаеше да се ожени за нея, също както и тя не искаше да се омъжи за него. Защо тогава не се зарадва? Защо от очите й потекоха горещи сълзи? Пренебрежителните забележки на братовчед й дълбоко я нараниха. Дръпна се от перилата, защото й се стори, че двамата мъже излязоха на терасата. В никакъв случай не искаше да я забележат.

— О, Господи! — прошепна тихо младата жена. — Как се осмелява да говори такива неща за мен? Фукльо такъв, истинско… истинско магаре! Не се е променил ни най-малко. Ще го убия, заклевам се! Точно това ще направя!

— Не, Женет. Надявам се да предоставиш това удоволствие на мен — заяви зад нея Доминик. Очите й гневно святкаха, а по бузите бяха избили червени петна. В ръцете си стискаше конвулсивно ковчежето с накитите. Явно също беше чула обидните думи на сина си. — Мила моя Женет, толкова съжалявам! Как се осмели да каже тези неща? Знам, че не ги мисли сериозно, но в последно време е толкова… толкова променен. О, Женет, въпреки че ми е син и много го обичам, понякога така ме разярява, че ми иде да го убия. Ако знаеш колко ми се иска някой да му натрие носа както трябва!

Може би сега беше удобният случай да каже на леля си, че не иска да се омъжи за Джъстин. Но Доминик беше толкова развълнувана и я гледаше така умолително, че Женевиев загуби и ума и дума.

Внезапно младата жена си припомни двора на замъка във Франция и разгневеното седемгодишно момиченце, което беше изпълнено с решимост да победи братовчед си на дуел, в артистичното изкуство или в която и да е друга област. Сцената оживя пред очите й и тя ясно си припомни как се втурна насреща му с рапира в ръка и колко много й се искаше да прониже сърцето му. Може би трябваше да го нападне още тогава, за да промени поне малко мнението му за себе си. Но днес повторно се закле, че ще му отмъсти за всичко.

Доминик смаяно я изгледа, когато Женевиев внезапно изтри сълзите си и по лицето й се изписа дръзка хлапашка усмивка. Същата онази усмивка, която изплаши до смърт екипажа на „Ла Бел Фий“ и накара моряците да й дадат името Червената вещица.

— За Бога, лельо Доминик — проговори решително Женевиев. — Не се тревожи за мен. Ще се погрижа Джъстин да си получи заслуженото наказание. Повярвай ми: аз ще се справя с него и ще го накарам да забрави надменността и нахалството си. Само почакай и ще видиш!