Нора Робъртс
Времената се менят (9)

Девета глава

Съни отключи апартамента, без да обръща внимание на тихото проскърцване на съседната врата. Госпожа Моргенстърн пак изгаряше от любопитство да види кой влиза или излиза на етажа.

Съни беше избрала апартамент на третия етаж, въпреки капризите на асансьора и шумните съседи, защото той предлагаше нещо, което би могло да се определи като балкон. На малкото пространство се побираше само един стол, но ако го наместеше малко накриво и си вдигнеше краката на парапета, можеше да се наслаждава на приятен изглед към парка.

А за нея това бе достатъчно.

— Ето, че сме у дома — обяви, изненадана от носталгията, която я обзе при вида на познатата обстановка.

Джейкъб влезе след нея. През тясната врата на терасата вдясно проникваше ярка слънчева светлина. На стените бяха окачени снимки, графики, картини с масло, плакати. Дори в жилището си тя предпочиташе да не е сама.

Възглавнички в ярки цветове бяха струпани върху ниско, изтърбушено канапе с избеляла дамаска. Пред него имаше масичка, затрупана със списания, книги и писма, някои отворени, други — не. В ъгъла бе изправена висока ваза със сухи цветя.

В противоположния край на стаята имаше още една маса, която той веднага определи като произведение на изкуството от по-ранен век. Всичко беше покрито с тънък слой прах, включително балетните пантофки, няколкото сини панделки и счупения чайник. В дървена кутия имаше колекция от грамофонни плочи, а на висока поставка — порцеланов папагал, чиито ярки пера сияеха на слънцето.

— Много интересно.

— Това е моят дом. Поне през повечето време. — Подаде му книжния плик с бисквити и безалкохолни напитки, които бяха купили по пътя. — Би ли ги оставил в кухнята? Искам да проверя телефонния секретар.

— Добре. Как да стигна до кухнята?

— Оттук — посочи тя към малко коридорче и изчезна зад някаква врата.

В кухнята Джейкъб отново занемя. Този път не бе впечатлен от уредите. Почти бе свикнал с тях. Заинтригуваха го чайниците.

Те бяха навсякъде, на всяко свободно местенце, като се започне с трите полички на стената и се стигне до хладилника. Чайници във всички цветове на дъгата и с различни форми, от най-елегантни до най-тромави и тумбести.

Никога не би допуснал, че Съни може да колекционира някакви предмети. Беше прекалено подвижна и безпокойна, за да си губи времето с подобни занимания. Странно, ала се трогна при мисълта, че бе способна на толкова сантиментална проява.

Изпълнен с любопитство, започна да разглежда един от чайниците — шарено произведение от края на двайсети век. Трудно би могло да бъде определено като изкуство. Чайникът беше нисък и тумбест, изработен от порцелан с ниско качество. На капака му имаше нещо като релефна птичка, по цялата повърхност бяха изрисувани големи грозни маргарити. Според Джейкъб това не беше предмет, достоен за вниманието на сериозен колекционер.

Остави го и продължи да разглежда.

Откри, че сините ленти бяха награди. По плуване, фехтовка, езда. Изглежда Съни цял живот се бе лутала между многобройните си таланти. Някои картини на стената бяха подписани с нейното име. Повечето представляваха изгледи от градове или претъпкани с хора плажове. Досети се, че сигурно сама беше правила и повечето снимки.

Във всички произведения си личеше ярък талант, точен поглед и остър ум. Сигурно, когато вземеше решение точно с какво иска да се занимава, бързо щеше да пожъне голям успех. И отново си помисли, че колкото и да бе странно, но я предпочиташе такава — разпиляна, експериментираща, търсеща нови области на познанието. Изобщо не искаше да я променя.

Ала тя го бе променила. Колкото да не искаше да признае, но откакто бяха заедно, той бе променил някои от основните си възгледи. Оказа се, например, че може да се задоволи с един човек. Компромисите не бяха непременно отстъпление. Да обичаш не означаваше да загубиш част от себе си, а да спечелиш, при това много повече.

И най-важното, беше го накарала да се замисли как ще прекара останалата част от живота си без нея.

Обърна се и тръгна към спалнята.

Намери я застанала в тясно помещение, което той в първия момент помисли за дрешник. После видя леглото и разбра, че това бе спалнята. Стаята беше най-много три на три метра и отново нямаше и сантиметър свободно място. Видя още книги, плюшен мечок с оранжева риза, зимни кънки. На стената бяха кръстосани като саби ски за бягане.

На тоалетката бяха наредени множество шишенца и кутийки, разноцветни и излъчващи различни ухания. Забеляза и снимка на семейството й.

Не успя да я разгледа по-внимателно, защото Съни стоеше до леглото гола до кръста. Беше свалила пуловера му, който й даде, след като в хотела беше разкъсал блузата й. Сега тя слушаше апарата, който явно служеше едновременно за радио, будилник и телефонен секретар, и търсеше в гардероба някаква връхна дреха.

— Здрасти, кукло. — От апарата се разнесе игрив и изключително мъжествен глас. Джейкъб на секундата го намрази. — Пит се обажда. Нали вече не ми се сърдиш? Хайде, Съни, забрави за случилото се, о кей? Обади се да те заведа на танци. Липсва ми сладката ти муцунка.

Съни презрително изсумтя и посегна към топъл блузон.

— Кой е този Пит?

— Олеле! — изпищя тя и постави ръка на голите си гърди. — Изкара ми акъла.

— Кой е Пит? — заплашително повтори той.

— Един познат. — Навлече си блузона през главата. — Надявах се да донесеш нещо безалкохолно. — Седна на леглото, за да си свали ботушите.

— Съни. — Този път гласът беше спокоен и женствен. — Получихме картичка от Либи и Кал. Обади се кога смяташ да се прибереш в града.

— Това е майка ми — обясни тя, докато си смъкваше чорапите. Усмихна се и му подаде пуловера. — Можеш да си го вземеш. Повече не ми трябва.

С объркани чувства Джейкъб свали якето. Отдолу беше гол. Докато се преобличаше, секретарят включи следващото съобщение.

— Хей, Съни, Марко е. Къде изчезна, сладурано, мътните те взели? Цяла седмица не мога да те открия. Като се върнеш, дрънни един телефон. — След това се чу звук на сочна целувка и отново сигнал „свободно“.

— Какъв е този Марко? — попита Джейкъб с ледено спокойствие.

— Също познат. — Изгледа го смаяно, когато се приближи към нея и грубо я изправи на крака.

— И колко са общо?

— Съобщенията?

— Мъжете.

— Съни… Боб е. Чудех се дали си съгласна да…

Тя решително изключи апарата.

— Не съм ги броила — каза спокойно. — Искаш ли да сравним кой колко връзки е имал, преди да се запознаем. Джей Ти?

Не отговори, защото усети колко глупаво се държи. Пусна я и се отдалечи в другия край на стаята.

Ревност. Изпълваше го като сапунен мехур, който всеки момент ще се пръсне. Той мразеше такива неща. Не беше някой мухльо, ала поне вярваше, че е достатъчно интелигентен. Животът на Съни не започваше от момента, в който го бе срещнала. Жена като нея, красива, ярка и чаровна, без съмнение привличаше мъжете. И то много мъже. Ако имаше възможност, с удоволствие би ги убил един по един за това, че се осмеляваха да докосват неговата жена.

Негова, но не за дълго.

Изруга и рязко се извърна. Тя го наблюдаваше от вратата.

— Пак ли ще се караме?

Прониза го болка. За това, което имаше в момента, ала нямаше да има в бъдеще.

— Не.

— Добре.

— Не искам никой да се приближава до теб — неочаквано заяви той.

— Не се дръж като кретен.

С три крачки стигна до нея.

— Говоря сериозно.

Съни си издърпа ръцете от неговите и го изгледа унищожително.

— И аз. Дяволите да те вземат, мислиш ли, че след теб мога да погледна друг мъж?

— Ако не… — Изведнъж проумя думите й и замълча. Вдигна ръце и отстъпи назад. Тя направи крачка напред.

— Ако какво? Внимавай, момче. Зле ти се пише, ако си въобразяваш, че можеш да ми заповядваш какво да правя. Не съм длъжна да…

— Вярно е, не си длъжна. — Прекъсна тирадата й и я хвана за китките. Не е твоя, напомни си отново. Постепенно трябваше да свикне с тази мисъл. — Зная, че се държа тъпо. Сигурно защото никога досега не съм бил влюбен.

Войнственият блясък в очите й угасна.

— И аз. Поне не по този начин.

— Да, точно така. Не и по този начин. — Поднесе пръстите й към устните си. — Само те моля да преразгледаш отношенията си с останалите мъже, съгласна ли си?

Досмеша я от сериозното му изражение.

— Разбира се. Слушай, в кухнята ще намериш нещо за хапване. Телевизорът е в спалнята, стереото — също. Ще се върна след час-два.

— Къде отиваш?

Съни си обу чифт маратонки, които отдавна бяха приготвени за изхвърляне.

— При нашите. А ако си в настроение, после можем да хапнем навън и да отидем да потанцуваме.

— Съни… — Хвана я за ръката, докато си обличаше палтото. — Искам да дойда с теб.

Погледна го изпитателно и сериозно.

— Не си длъжен да го правиш, Джейкъб. Наистина.

— Зная. Но искам да дойда.

Тя го целуна по бузата.

— Сложи си якето.

 

 

Уилям Стоун тръгна бос към входната врата на елегантния си дом в стил късна английска готика. Пуловерът висеше на дългото му мършаво тяло. Коленете на джинсите му бяха протрити до дупка, ала той все отказваше да ги изхвърли. В едната си ръка държеше мобилен телефон, в другата здраво стискаше банан.

— Слушай, Престън, държа новата рекламна кампания да е по-скромна. Без танцуващи чаени торбички, хеви метъл и говорещи плюшени мечета. — Изсумтя недоволно, точно когато отваряше вратата. — Да, същото се отнася за зайчета, танцуващи валс. За Бога, искам… — В този момент забеляза дъщеря си и широко се усмихна. — Сам се оправяй, Престън — нареди и изключи телефона. — Здравей, моме. — Разпери ръце и Съни скочи в прегръдката му.

Тя го млясна шумно по бузата и грабна банана.

— Говориш като истински финансов магнат.

Уилям направи гримаса в посока на апарата. Притесняваше се, когато го наричаха така.

— Аз само… — Замълча, защото забеляза на прага Джейкъб. Замисли се за името му. Съни често водеше у тях момчета — приятели и колеги. Уилям не можеше да си представи, че неговото момиченце може да има и любовници. Този му изглеждаше смътно познат, но не си спомняше как се казва.

— Запознай се с Джей Ти… — обяви Съни, отхапвайки от банана. Беше прегърнала баща си през кръста.

Приличат си като две капки вода, помисли Джейкъб, доволен, че си спомни този старинен израз. Същият цвят на косата и очите, същата костна структура, същият откровен и преценяващ поглед. Реши да поеме инициативата в свои ръце. Пристъпи напред и подаде ръка.

— Приятно ми е, господин Стоун.

И тъй като с едната си ръка държеше дъщеря си за талията с вид на собственик, който няма намерение да я пусне скоро, Уилям пъхна телефона в задния джоб на джинсите си и чак тогава разтърси ръката на Джейкъб.

— Хорнблоуър — завърши Съни представянето, като искрено се забавляваше. — Джейкъб Хорнблоуър, братът на Кал.

— Без майтап? — Ръкостискането стана още по-ентусиазирано, усмивката — по-любезна. — Е, много се радвам да се запознаем. Вече започнахме да се тревожим, че Кал е измислил семейството си. Хайде, влизайте. Каро е тук някъде.

Пусна ръката на Джейкъб, ала не и Съни, докато ги превеждаше от фоайето в дневната. Джейкъб бе впечатлен от смелото съчетание на ярки и пастелни тонове. А също и от елегантната обстановка. Изчистена, неподдаваща се на капризите на модата елегантност.

Кристални вази, красиви старинни предмети и — Джейкъб чак сега осъзна какво вижда пред себе си — впечатляващите тъкани на Керълайн Стоун. Изненада се, когато забеляза нейните шедьоври, окачени на стените, но искрено се стресна, когато видя, че една от творбите й спокойно бе просната на пода и очевидно се използваше като най-обикновена черга.

— Разполагайте се удобно — покани ги Уилям и, без да се смущава, стъпи върху безценното произведение на изкуството. — Какво ще кажете за едно питие?

— Не, благодаря. — Отмести невярващ поглед към кичестото лимонено дърво до прозореца. Баща му отглеждаше същия сорт.

— Непременно трябва да пийнеш един чай. — Съни го потупа предупредително по ръката. — Ако откажеш, ще нанесеш на татко смъртна обида.

— Разбира се. — Вдигна поглед и забеляза, че Уилям го наблюдава замислено с присвити очи.

Телефонът в задния джоб на Уилям пак започна да звъни. Той не му обърна внимание. Съни забеляза познатия блясък в очите на баща си и тъй като предпочиташе да отложи засега обичайния разпит, подаде му обелката от банана и обяви:

— Татко, и аз бих изпила един чай. Какво ще кажете за „Източен екстаз“?

— Чудесно. Сега ще отида да приготвя.

Уилям бързо излезе, а телефонът в джоба му продължаваше да звъни.

Съни се изсмя и отново хвана Джейкъб за ръката.

— Може би трябваше да те предупредя — Замълча и с интерес наклони глава настрани. С отворена уста Джейкъб зяпаше — нямаше по-подходящо определение за израза му, — едно от паната на майка й. — Джей Ти? Чуваш ли какво ти говоря?

— Да. Какво?

— Искам да те предупредя, че баща ми обича навсякъде да си пъха носа. Като се върне, ще започне да ти задава купища въпроси. Някои от тях ще са доста лични. Просто си е такъв.

— Добре. — Не устоя и стана. Приближи се до стената и докосна кървавочервените цветове на тъканта.

— Красиво е, нали?

— Да, много.

Съни се изправи и застана до него.

— Напоследък майка ми стана доста популярна.

Доста популярна беше меко казано за Керълайн Стоун. Нейните творби се пазеха зад стъклените витрини на музеите. Изучаваха се и се копираха от студенти по история на изкуството в цялата разумна Вселена. А сега той стоеше в нейния хол и докосваше с пръст едно от изящните й произведения.

— В началото е продавала тъкани одеяла, за да има с какво да си купят храна.

— Това е само мит.

— Моля?

— Нищо. — Отпусна ръка и я пъхна в джоба си. За пръв път, откакто бе напуснал кораба, се почувства истински объркан. Беше учил за тези хора по учебните дискове. Те бяха исторически личности. А той се намираше тук, в дома им. Беше влюбен в тяхната дъщеря. Как бе възможно да обича жена, живяла и починала много преди да бъде роден?

Изпита истински ужас, а много мразеше това чувство. Обърна се и я хвана за ръцете. Бяха толкова живи, силни и топли.

— Съни?

— Какво се е случило? — Разтревожи се, когато видя колко бе пребледнял, а тъмнозелените му очи се открояваха на лицето му. — Какво има?

Джейкъб само завъртя глава. Нищо не можеше да каже. Нито знаеше с кои думи да й обясни. Вместо това сведе устни към нейните и се остави на тяхната топлота и ухание да прогонят страховете му.

— Обичам те.

— Зная. — Трогната от копнежа в гласа му, вдигна ръка и го погали по бузата. За пръв път изпитваше потребност да успокоява, да утешава някого. — И двамата имаме нужда от време, докато свикнем с чувствата си.

— Добър ден.

Отдръпнаха се един от друг и се обърнаха по посока на гласа. Беше Керълайн, застанала на вратата. Тъмната й права коса свободно се спускаше по раменете. На ушите й висяха обеци с мъниста. Кротка усмивка осветяваше красивото й лице с големи, учудени очи. Беше облечена с мъжка риза, елегантен памучен панталон и мокасини, обшити с мъниста. На ръце държеше бебе, което се смееше радостно.

— Мамо! — Съни се втурна и прегърна едновременно жената и детето. Беше по-висока от Керълайн, затова се наведе да я целуне също така звучно, както баща си. Засмя се, грабна бебето на ръце и започна да го върти из стаята. — Здрасти, Сам! Как си? О, колко си пораснал!

— Защото има апетита на сестра си — изтъкна Керълайн.

Съни се засмя и сложи кикотещото се бебе на коляно.

— Джей Ти, това са майка ми Керълайн и брат ми, принц Самюъл.

— Джей Ти? — С опитно око на художник Керълайн вече бе уловила семейната прилика и бе направила връзката. — Сигурно сте братът на Кал?

— Да. — Чувството на нереалност отново се върна, докато пресичаше стаята. Вместо да му подаде ръка, тя го целуна топло.

— Най-после да се запознаем с някой от близките на Кал. Той толкова се гордее с вас.

— Нима? — В тона му се промъкна сдържано неодобрение.

Керълайн го усети, ала се направи, че нищо не е чула.

— Да. С родителите си ли сте тук?

— Не. Те не успяха да дойдат.

— Жалко. — В очите й проблесна кратко, но искрено разочарование. — Е, надявам се един ден всички да се съберем заедно. А къде е Уил? — обърна се тя към Съни.

— Прави чай.

— Естествено. Моля ви, седнете. Вие бяхте астрофизик, нали?

— Да, точно така. — Джейкъб седна на дивана, Керълайн Стоун — срещу него, а Съни с бебето се настани направо на пода.

— В момента Джей Ти се занимава с пътуване във времето.

— Пътуване във времето? — Керълайн се усмихна и кръстоса елегантните си крака. — Уил ще се побърка от радост, като разбере. Макар в момента да се интересува повече от паралелните светове.

— А какво стана с теорията за прераждането?

— О, продължава да я изучава усърдно. Убеден е, че в миналия си живот е участвал в първия Континентален конгрес.

— Революционно настроен, както винаги. — Съни погъделичка брат си по коремчето и се усмихна на Джейкъб. — Баща ми обича да се занимава с дискусионни проблеми, за да може после да спори върху тях. О, вижте! Сам пълзи!

— Да, това е едно от последните му постижения. — Със смесено чувство на гордост и изненада, Керълайн се загледа как нейният пухкав син с кръгла главичка енергично се премества по килима. — Уил му е направил поне стотина видеозаписа.

— Хванах ви. Пак за мене клюкарствате — обади се той от вратата, тикайки пред себе си масичка за чай на колелца. — С ужас си спомням как, преди да се усетим, Съни премина от пълзене към ходене, а почти веднага след това — към тичане.

— А ти я снима със старата ни кинокамера. — Керълайн стана, прескочи сина си и целуна Уил, след което се зае да му помага с чая.

— И така… — В кухнята Уил бе успял да си състави списък на най-неотложните въпроси. — Откога си в Портланд, Джей Ти?

— Пристигнахме днес следобед — обясни Джейкъб и пое чашата си.

— Сигурно си търсил Кал и случайно си попаднал на Съни?

— Точно така. — Не можеше да свикне с мисълта, че пие „Билково блаженство“ с човека, който го е изобретил. — Той ми даде… — За малко да каже „координатите“. — Указания как да стигна до хижата.

— Хижата? — Чашата с чая не успя да измине целия път до устните на Уил. — Искат да кажеш, че си бил в хижата? Със Съни?

— Миналата седмица ни сполетя ужасна снежна буря.

Съни спокойно постави ръка на коляното на баща си.

— За два дни останахме без ток.

— Заедно?

Тя едва се удържа да не прихне.

— Трудно е да останеш без ток поотделно с някой в толкова малко пространство като хижата.

Керълайн се забавляваше, като наблюдаваше как синът й пълзи по краката на Джейкъб.

— Жалко, че изпусна Кал и Либи. Надявам се да изчакаш, докато се върнат.

Бебето започне да дъвче подгъва на панталона му. Джейкъб остави чашата си и вдигна Сам на ръце.

— Непременно ще ги изчакам.

— Къде? — побърза да уточни Уилям.

Съни заби пръсти в коляното му.

— Знаеш ли, че Джей Ти експериментира пътуване във времето?

— Пътуване във времето? — Любопитството поведе безмилостна борба с бащинските чувства. Бащинският дълг победи. — И колко време прекарахте двамата сами в планината?

Джейкъб остави Сам да подъвче показалеца му.

— Около две седмици.

— Наистина ли? — Присви очи и постави собственически ръка на рамото на Съни. — Предполагам, само снегът ти е попречил да намериш по-подходящо място, където да отседнеш.

Съни вдигна очи от досада. Керълайн въздъхна. Джейкъб погали светлата пухкава косичка на Сам.

— В хижата ми беше много добре.

— Не се и съмнявам. — Уилям се наведе напред и изохка от болка, когато пръстите на Съни отново се впиха в тънкия плат на протритите му джинси.

— Джей Ти, а знаеш ли, че майка ми е пристанала на баща ми — с удоволствие произнесе тази дума, — когато е била само на шестнайсет?

— На седемнайсет — поправи я Уилям.

— Ненавършени — обади се и Керълайн, докато отпиваше от чая си.

Той й отправи възмутен поглед.

— Е, без два месеца. Тогава беше съвсем различно.

— Естествено — съгласи се Съни.

— Такива бяха времената — промърмори Уилям. — Това бяха шейсетте години.

Съни го целуна по ощипаното коляно.

— Което обяснява всичко.

— Не си била там и не знаеш. Освен това нямаше да избягаме, ако бащата на Каро не ни се бъркаше за всичко и не беше такъв досадник.

— Напълно си прав… — Съни невинно затрепка с мигли. — Няма нищо по-досадно от баща, който навсякъде си пъха носа, включително там, където не му е работата.

Той я хвана с два пръста за носа и го стисна.

— Внимавай какво приказваш.

Тя само се усмихна.

— Я по-добре си признай, дядо продължава ли да не ти говори?

— Почти.

— Говорят си само докато подскачат заедно около Сам — отново се обади Керълайн. — Покрай бебето баща ми почти ни прости, че не му дадохме възможност да разглези Либи и Съни, когато бяха малки. Джей Ти, искаш ли да взема Сам?

— Не, добре сме си двамата. — Сам се кикотеше весело и си играеше с пръстите му, като ги захапваше един по един. — Много прилича на теб — промърмори Джейкъб на Съни.

Тя се усмихна. Беше й приятно да го гледа как си играе с бебето.

— Дано.

Уилям забарабани с пръсти по облегалката на креслото. Изглежда братята Хорнблоуър притежаваха чар, който въздействаше на неговите дъщери. Започваше да свиква с мисълта, че Кал може би беше достоен за Либи. Ала за този още нямаше мнение.

— Значи си учен, така ли? — Уилям се отнасяше с голямо уважение към учените, но не можеше да приеме спокойно факта, че един от тях му отмъкваше дъщерята. И то след като бе живял с нея сума ти време в собствената му къща. При това без ток.

— Да.

Проклетникът не е от най-приказливите, помисли Уилям, ала не се отказа да задълбочи разпита.

— И се занимаваш с астрофизика?

— Точно така.

— Къде си учил?

— След малко ще поискаш да ти покаже студентската си книжка и удостоверение за средния си успех — недоволно промърмори Съни.

— Млъкни — плесна я Уилям по главата. — Знаеш ли, винаги съм се интересувал от космоса. — Усмивката му неволно стана по-дружелюбна. — Затова те разпитвам толкова.

Джейкъб реши, че ако това бяха правилата на играта, той щеше да ги приеме.

— Завърших право в Принстън.

— Право? — изненада се Съни. — Нищо не спомена за право.

— Не си ме питала. — Отмести поглед към нея, след което отново го прикова към баща й. — Отначало започнах да се занимавам с физика като хоби.

— Доста необичайно — отбеляза Уилям.

— Така е — усмихна се Джейкъб. — Също като отглеждането на билки.

Уилям се засмя доволно.

— А що се отнася до пътуването във времето…

— Дай му малко почивка, Уил — посъветва го Керълайн. — После можеш да продължиш да го печеш на бавен огън. Време е да се сменят пелените на Сам.

— А сега е мой ред. — Уилям разгъна дългите си крака. Отиде до Джейкъб и се разтопи, когато бебето протегна към него пухкавите си ръчички. — Ела, момчето ми. Пийни си още чай — обърна се към Джейкъб. — После пак ще си говорим за твоите експерименти.

— И аз ще дойда. — Съни се надигна от пода. — Искам да видя новите играчки на Сам.

— Само да видиш какво влакче си имаме… — започна да описва баща й, докато излизаха от стаята.

— Уил обича да си въобразява, че играчките са за Сам — усмихна се Керълайн и стана да налее на Джейкъб още чай. — Не му се сърди много.

— За какво?

— За методите на испанската инквизиция. — Върна се на мястото си и седна на облегалката на креслото. Много напомняше за Съни. — Всъщност днес е направо тактичен, като се има предвид на какво бе подложен горкият Кал.

— Очевидно брат ми се е представил добре.

— Ние много го обикнахме. Уилям много се надяваше да го въведе в бизнеса. Но, както сигурно знаеш, Кал предпочита да лети.

— Винаги е искал само това.

— Отдалече се вижда. И с Либи беше така, от малка знаеше точно какво иска. При Съни е много по-трудно. Понякога дори ми се струва, че е прекалено енергична и интелигентна, за да се задоволи само с едно нещо. Ала ти сигурно я разбираш по-добре. — Забеляза въпросителния му поглед и обясни. — Изминал си пътя от правото в Принстън до астрофизиката. Това е доста голямо отклонение.

Джейкъб си спомни колко кратко се бе колебал на кое от двете професионални поприща да се спре и сви рамене.

— Някои хора имат нужда от повече време, за да вземат решение.

— И най-често се хвърлят презглава във всяко начинание, а после се парят. Поне при Съни е така.

Джейкъб си помисли, че тя бе по-прикрита от съпруга си и нямаше да успее лесно да я заблуди.

— Тя е най-прекрасната жена, която познавам.

Влюбен е в нея, помисли Керълайн. Това не го прави щастлив, но я обича.

— Съни е като шарена черга, изтъкана от ярки цветове. Някои нишки са невероятно силни и трайни. Други — изключително нежни. Съчетанието е наистина възхитително. Ала всяко произведение на изкуството има нужда от обич, не само от възхищение. — Вдигна предупредително ръце. — Тя много ще ми се разсърди, ако разбере как говоря за нея.

Очите му неволно се отместиха към живите цветове на тъканото пано на стената.

— Особено ако чуе думата „нежност“.

— Така е. — Керълайн изпита облекчение. Значи той добре познаваше малката й дъщеря и я разбираше. — Сигурно ще ти се стори старомодно, но ние двамата с Уил искаме само тя да е щастлива.

— Никак не е старомодно. — На тръгване майка му беше казала същото за Кал.

Керълайн въздъхна и се извърна към паното, от което Джейкъб не сваляше поглед.

— Това е една от по-старите ми работи. Изтъках я, когато бях бременна със Съни. Продадох почти всичко, което бях изработила през онзи период. Но сама не зная защо си запазих това пано.

— Много е красиво.

Тя се надигна и импулсивно я свали от стената. Пръстите й бързо пробягаха по грапавата тъкан. Спомни си как седеше пред ръчно изработения стан и наблюдаваше играта на слънчевите лъчи, докато избираше съчетанието на цветовете. Уил беше в градината, Либи спеше на одеяло на тревата, а в утробата й растеше още едно дете. Споменът й се стори още по-красив поради изминалите години.

— Искам да ти я подаря.

Нямаше да е толкова поразен, ако му беше предложила Рембранд или О’Кийф.

— Не мога да я приема.

— Защо?

— Защото това е безценно произведение на изкуството.

Думите му я накараха искрено да се засмее.

— О, това е задължение на моя агент да поставя цени върху работите ми. В повечето случаи те са смешно високи. Няма да ми е приятно, ако моите тъкани живеят само в художествени галерии или музеи. — Сгъна чергата. — Предпочитам да доставят удоволствие на хората от моето семейство. — Тъй като Джейкъб нищо не каза, Керълайн поясни. — Дъщеря ми прие името на брат ти. Значи сме роднини.

Той не искаше да се чувстват близки. Предпочиташе да запази дистанцията и да мисли за Керълайн и Уилям Стоун като за исторически фигури. Но без да се усети, протегна ръка и взе чергата.

— Благодаря.

 

 

Детската стая бе боядисана в светлозелено. Старинното детско креватче от ковано желязо бе наметнато с одеялце в пастелни тонове, изтъкано лично от Керълайн. Навсякъде бяха натрупани играчки, към някои от които Сам щеше да прояви интерес след много години. Имаше десетки плюшени животни от слончета до традиционните мечета.

Съни взе едно от тях и изчака баща й да сложи Сам на масата за смяна на пелените.

— Станал си сантиментален.

— Да не си забравила как се наказват непослушните момичета? — тихо попита Уилям, докато сваляше ританките на Сам.

— Вече съм голяма да ме сложиш на стол и да не ми позволяваш да стана, докато не се извиня.

Баща й бързо я изгледа.

— Хич не си въобразявай, че си голяма.

— Татко… — Тя въздъхна и остави мечето. — Откакто навърших тринайсет години, ти подлагаш на безмилостен разпит всяко същество от мъжки пол, което доведа у дома.

— Искам да зная с кого общува дъщеря ми. В това няма нищо лошо.

— Няма, ала не ми харесва начина, по който го правиш.

Сам гукаше и риташе с крачета, докато Уил му сваляше памперса. После го почисти и сложи пудра. Обожаваше миризмата на бебешка пудра.

— На тази възраст и ти беше много добро дете.

— Да, спомням си. — Стана и облегна лакът на рамото му. Колкото и да се бунтуваше, не можеше да не го обича. — Представям си как ще тормозиш момичетата, които ще ти води Сам.

— Разбира се, че ще ги тормозя. Аз съм за равенството на половете. — Уил никак не беше наивен. — Да не искаш да повярвам, че двамата с Джей Ти сте прекарали няколко платонични дни в хижата?

— Не.

— И през ум не ми е минавало. — Закопча чистия памперс на сина си. Помисли си колко бе прост животът на родителите, когато трябва да се тревожат само да не свършат бебешките пелени в аптеката или за прорязването на поредното зъбче. — Съни, познаваш този човек само от няколко седмици.

Тя си прехапа езика, за да не каже нещо излишно.

— Да разбирам ли, че вече не вярваш в свободната любов?

— Сексуалната революция отдавна свърши. — Уил закопча ританките на бебето и се изправи. — И за това си има няколко много сериозни причини.

Съни протегна напред ръка.

— Преди да си започнал да ги изброяваш, искам да те предупредя, че напълно споделям твоите възгледи.

Това донякъде го успокои. Тя никога не лъжеше.

— Добре. Значи се разбрахме.

— За това, че безразборните сексуални връзки не са нито морални, нито благоразумни от физическа гледна точка? Абсолютно си прав. Винаги съм мислила така.

— Радвам се да го чуя. — Уилям забеляза, че очите на Сам се залепват за сън и внимателно го сложи в креватчето. Преди това отмести няколко плюшени животни, за да освободи място.

— Но не твърдя, че съм девствена.

Уил премигна притеснено — мразеше да се държи като лицемерен пуритан, и въздъхна.

— Подозирах го.

— Да седна ли на стола, докато се извиня?

Устните му трепнаха в усмивка.

— Не вярвам да ни помогне много в този случай. Имам вяра в способността ти да преценяваш хората, Сънбийм.

Баща й беше просто трогателен. Хвана лицето му с двете си ръце и го целуна.

— Ала предпочиташ сам да се убедиш дали случайно не съм сбъркала.

— Естествено. — Уил се засмя и я потупа отзад. — Това е едно от предимствата на четиридесетгодишните.

— Ти никога няма да станеш на четиридесет години. — Тя за малко да се усмихне. — Татко, мога също да ти призная, че и преди съм била с мъж.

— Нали не говориш за онзи мазен червей, Карл Помине?

Съни направи физиономия.

— Имай ми повече доверие. И не ме прекъсвай, говоря сериозно. Когато съм с някого, това означава, че го харесвам, че между нас съществува взаимно уважение и отговорност. Нали вие ме научихте на това, ти и мама.

— Значи искаш да кажеш, че няма смисъл да се тревожа за отношенията ти с Джей Ти?

— Не, напротив. Можеш да се тревожиш колкото искаш. Искам само да ти кажа, че не го харесвам…

— Е, тогава няма…

— … А го обичам…

Внимателно я погледна право в очите. Като всеки мъж, цял живот страстно влюбен в една жена, той добре познаваше признаците. Крайно време бе да си признае, че ги бе забелязал на лицето на дъщеря си от първия момент, в който бе престъпила прага на дома му този следобед.

— И?

— Какво „и“? — на свой ред запита Съни.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Ще се омъжа за него. — Самата тя толкова се изненада от думите си, че се засмя. — Той още не знае, защото току-що го реших. И когато си тръгне на Изток, смятам да замина с него.

— А ако не те иска?

Съни гордо вдигна брадичка.

— Ще се примири.

— Явно проблемът е, че прекалено приличаш на мен.

Прегърна го през врата и зарови лице в яката му.

— Не искам да живея далече от вас. Но най-много от всичко искам да бъда с него.

— Ако това ще те направи щастлива. — Уил я отмести от себе си. — Пусто да опустее, само да е посмял да не те направи щастлива.

— Няма да му оставя възможност да избира.