Нора Робъртс
Времената се менят (8)

Осма глава

Още една седмица сред тишината на природата и Съни щеше да се побърка окончателно. Като нищо. Дори любовта не бе достатъчно спасение от тягостните часове на самота, прекъсвани само от случайните посещения на прегладняла птичка или монотонното „кап-кап-кап“ на топящия се на покрива сняг.

Е, за разнообразие мога да слушам и как свири вятърът по върховете на дърветата. След тази мисъл тя внезапно осъзна, че с радост би сменила цялото богатство на природата за стържещите звуци на претоварено улично движение в кой да е по-голям град.

Може да съм родена в гората, мислеше си, но не съм длъжна цял живот да не излизам от нея.

Присъствието на Джейкъб определено беше голямо развлечение, при това вълнуващо. Ала дните минаваха и постепенно стана ясно, че неговите представи за добре прекарано време, както и нейните, съвсем не се покриваха с това, да си изолиран от света в дървена хижа сред снежната горска пустош. Това й подейства успокояващо, но не разреши проблема със скуката.

Двамата бяха намерили добър начин да си уплътняват времето. Като непрекъснато се караха. И в леглото, и извън него. Винаги, когато две неспокойни личности са затворени в тясно пространство, между тях прелитат искри. Ала умовете им бяха не по-малко неспокойни от телата и имаха нужда от стимулиране.

Съни компенсираше бездействието със здрав сън. Прецени, че докато спи, няма как да скучае. Свикна да си поспива по всяко време на деня. А той само я чакаше да заспи, за да се измъкне навън. Под навеса беше открил истинско съкровище — въздухомобила на Кал. С него много лесно се придвижваше до кораба, за да нанесе новите данни в главния компютър.

Непрекъснато си повтаряше, че не я лъже. Просто изпълняваше задачата, заради която бе дошъл в нейното време. А дори да я лъжеше, нямаше избор. Внушаваше си, че това, което тя не знае, нямаше как да я нарани. Поне засега.

Макар изнервен не по-малко от нея, Джейкъб установи, че непрекъснато се старае да съхранява спомени, образи, ситуации. Как Съни се събуждаше със сънени очи и капризна като дете. Как се смееше, докато слънцето грееше в косата й пред къщичката от сняг, която заедно бяха изградили под боровете. Как трептеше страстта под кожата й, когато се любеха пред огъня.

Всичко, свързано с нея, щеше много да му липсва. Всеки техен разговор, караница или спор. Всеки път, когато се връщаше в кораба, мислеше за това. Казваше си, че после просто ще продължи напред. А също и тя.

Съни бе написала няколко молби за кандидатстване в различни университети. Но лошото време не й позволяваше да стигне до Медфърд, за да ги изпрати по пощата. През повечето време четеше, губеше на покер от него, дори си извади скицника. Когато й омръзна да рисува сняг и борове, премина към скици на хижата. И накрая се зае с карикатури.

Джейкъб също много четеше, ала и той свикна да си драска в бележника със стара химикалка, която изрови в едно чекмедже. Когато тя го питаше дали се подготвя за нов експеримент, Джейкъб само издаваше нечленоразделни звуци. А когато Съни продължаваше да настоява, просто я привличаше в скута си и я караше да забрави за излишното любопитство.

Още два пъти останаха без ток и се любеха всеки път, след като се скарат, а това означаваше често.

Но когато се усети, че бе започнала да оправя леглото поради липса на по-интересно занимание, тя разбра, че ако в най-скоро време не се заемат с нещо съществено, и двамата ще попаднат в лудницата.

Заряза леглото и хукна нагоре по стълбите.

— Джей Ти!

От скука той се опитваше да построи космическа станция от карти.

— Какво?

— Хайде да отидем с колата до Портланд. — Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху сложната конструкция. Напомняше му за купола на „Омега II“. — Джей Ти…

— Моля? — С нетрепващи пръсти добави още една карта.

— Изглежда съм закъсняла — промърмори Съни и седна откъм западната стена на космическия град. — Окончателно си се побъркал.

— Има ли още карти?

Тя въздъхна отчаяно.

— Не.

— Мислех да добавя и един мост.

— По-добре помисли дали да не се подложиш на електрошокова терапия.

— Или може би небесен пояс.

— Какво?

Усети се и млъкна, ала прибави още една карта.

— Нищо. Просто мислите ми блуждаят.

Съни изсумтя.

— Нищо чудно, при това състояние.

— Какво искаше да кажеш?

— Да се измъкнем за малко в Града на мечтите.

— А аз си мислех, че най-близкият град е Медфърд.

Тя отвори уста и отново я затвори.

— Понякога имам чувството, че идваш от друга планета.

— Планетата е същата — поправи я Джейкъб и забеляза, че част от покрива се клати. — Престани да ми дишаш върху картите.

— Джейкъб, би ли ми отделил малко от скъпоценното си време?

Чак тогава вдигна поглед и се усмихна.

— Когато се цупиш, устните ти са най-съблазнителни.

— Не се цупя. — Но усети, че бе прав, изсъска от яд и със замах събори сградата.

— Току-що причини смъртта на хиляди невинни.

— Извинявай. Исках да убия само един човек. — Отчаяно го сграбчи за пуловера. — Джей Ти, ако в най-скоро време не се измъкна от тази хижа, ще започна да се катеря по стените.

— А ще можеш ли?

— Почакай малко и сам ще се убедиш. — Наведе се и каза, като натъртваше на всяка дума: — Искам в Портланд. Искам хора, коли, ресторанти.

— Кога тръгваш?

Съни изпуфтя и отново се отпусна на мястото си.

— Изобщо не слушаш какво ти говоря.

— Напротив. Винаги те слушам най-внимателно. Кога тръгваш?

— Преди седмица. Веднага. Ще се приготвя за десет минути.

Тя бързо скочи на крака. Той въздъхна нещастно, като погледна разрушената космическа станция, ала също се изправи.

— Ами снегът?

— От три дни не е валяло. Освен това нали имаме ленд роувъра. Ако се доберем някак до шосе номер пет, смятай, че сме у дома.

При мисълта да се измъкне от хижата, за малко да забрави за най-важното.

— А ако междувременно Кал се върне?

Съни направо танцуваше от нетърпение.

— Очаквам ги най-рано след две седмици. И нали живеят тук, няма да ни избягат. — Без да се замисля, стъпи върху картите му. — Джей Ти, помисли малко. Наистина ли искаш една зряла жена да се превърне пред очите ти в буйно побъркана?

— Защо не? — Хвана я за талията и я привлече към себе си. — Обичам, когато буйстваш.

— Тогава те чака голямо удоволствие.

— Отдавна съм готов. — Притисна я към пода.

Тя започна да се съпротивлява, но не за дълго.

— Заминавам — обяви, докато разкопчаваше трикотажната си пола.

— Добре.

— Говоря сериозно.

— Разбрах. — Вдигна памучната бяла блуза над главата й.

Съни сви рамене, ала не издържа и се усмихна. Бързо се предаде и му помогна да си свали пуловера.

— Ти също заминаваш.

— Веднага щом спреш да буйстваш — обеща той и притисна устни към нейните.

 

 

Тя хвърли пътната чанта на задната седалка на ленд роувъра. Беше се забавила само колкото да си вземе четка за зъби, гребен, любимата си тениска, пижама и червило.

— Ако се наложи да спрем по пътя — обясни просто.

— Защо ще ни се налага?

— Не зная за колко време ще се измъкнем от планината. — Седна на шофьорското място. — След това остават само пет часа път. — Остават пет часа. Губеха по пет часа, за да стигнат от единия до другия край на щата. През последните дни почти беше забравил колко бяха различни нещата през двадесети век. Съни го гледаше с блеснали очи и весела усмивка. — Готов ли си?

— Да.

За малко да зяпне от изненада, когато забеляза как тя завъртя малко ключе и моторът се запали. Усещаше вибрациите през пода на колата. Само няколко дребни приспособления, помисли разсеяно, и дори това архаично возило ще се движи гладко и безшумно.

Джейкъб за малко да го сподели с нея, когато ленд роувърът изрева и подскочи, като разпръскваше сняг във всички посоки.

— Всичко е наред!

— Сигурна ли си?

— Тази кола кара като танк — обяви щастливо Съни, докато се отдалечаваха с подскоци от хижата.

— Личи си. — Стегна се при мисълта колко беше нелепо да загуби живота си или някой крайник точно сега, когато бе осъществил пътуване със скоростта на светлината. — Надявам се, знаеш как се управлява това нещо.

— Естествено, че зная. Учила съм се да шофирам на джип. — Едва успяха да изпъплят нагоре по склона, където снегът се бе разтопил до състояние на гладка хлъзгава каша. Джейкъб прецени височината и широчината на дърветата, в които всеки момент можеха да се разбият. Помоли се мислено тя да намери начин да ги заобиколи. — Малко си позеленял — усмихна се Съни, докато се издигаха, а след това отново се спускаха, придвижвайки се хаотично, но сигурно напред. — За пръв път ли се качваш в роувър?

Помисли си за своя личен транспорт ЗВВ, земя-въздух-вода. Движеше се безшумно и бързо като комета.

— Като се замисля, май да.

— Тогава си подложен на сериозно изпитание. Ленд роувърът се стовари тежко върху следващите камъни, скрити под снега.

— Вярно е.

Пробиваха си път през преспите. Той започна да се отпуска. По всичко личеше, че тя знае как да се оправя с тази машина. Независимо каква беше. След двайсетина минути климатикът прегря и започна тихо да бръмчи.

— Какво ще кажеш за малко музика?

Това вече бе истинска изненада.

— Добре — съгласи се предпазливо.

— Ти отговаряш.

— За какво?

— За музиката. — Съни внимателно насочи колата надолу по склона. — Пусни радиото.

Точно в този момент пред погледа му се изправи огромно дърво. Прецени, че при тази скорост и посока до удара оставаха не повече от трийсет секунди.

— Забравихме го в хижата.

— Имам предвид радиото в колата, Джей Ти. — Размина се с дървото на петнайсет, най-много на двайсет сантиметра. — Намери някоя приятна станция.

Тя пусна за секунда волана и посочи към таблото пред него. Той започна да го разглежда с присвити очи. Реши да си опита късмета и завъртя някакво копче.

— Работи по-добре, ако първо го включиш, а след това търсиш станция.

Изруга през зъби и натисна съседното копче. Веднага беше възнаграден с оглушителен взрив на поп музика. Намали звука и се зае да намери по-подходяща станция. Отначало се спря на някаква инструментална мелодия, ала тъй като стържещият звук на цигулките предизвика изтръпване на зъбите му, реши да я смени. Но преди това погледна въпросително Съни.

— Ако това ти харесва, налага се да преразгледаме отношенията си.

Звукът ту се появяваше, ту изчезваше, докато местеше стрелката. Накрая си хареса мелодично рок парче, не много по-различно от тези, които пускаха през неговата епоха.

— Добър избор. — Тя се обърна и се усмихна. — Кой ти е любимият музикант?

— Моцарт — отвърна бързо, защото отчасти отговаряше на истината, а и защото знаеше, че бе безопасно да го спомене.

— Значи много ще си допаднете с майка ми. Когато бяхме малки, тя обичаше да тъче черги под звуците на неговия Концерт за кларинет в до минор. — Без да обръща внимание на силния звук на радиото, изтананика няколко такта. — Обичам го заради чистотата на звука, обясняваше ни тя. Мама винаги си е падала по чистите неща — без примеси, без консерванти.

— Как запазвахте храната без консерванти?

— И аз това се чудя. Какво е животът без консерванти?

— А татко обикновено превключваше на Боб Дилън. — Съни се засмя. Макар и да не си призна, ала се успокои, когато излязоха на първия почистен от снега участък. — Един от най-ранните ми спомени е как той плеви градината с коса до раменете, а от портативния грамофон се разнася продрания глас на Дилън. „Хей, където и да сте, елате да се хванем за ръце“. Само по панталон клош — говоря за татко, не за Дилън — и герданче от мъниста. — Джейкъб се натъжи, като си представи собствения си баща, облечен в спретнати дрехи за работа в градината, синя риза и син панталон, косата му грижливо прибрана под кепе с козирка, как подрязва любимите си рози и спокойно слуша Брамс по уокмена си. Представи си и майка си, седнала под сенчесто дърво в някой мързелив неделен следобед, как чете роман, докато те двамата с Кал играят бейзбол и се карат. — Мисля, че ще ти хареса.

Унесен в спомените си, Джейкъб я погледна стреснато.

— Моля?

— Баща ми — повтори тя. — Мисля, че ще ти хареса.

Внезапно се вбеси. Не бе трудно да пресметне колко бе две и две.

— Родителите ти живеят в Портланд, нали?

— Да. На двайсет минути от апартамента ми. — Въздъхна тихо и щастливо, когато излязоха на шосе номер пет и се насочиха на север. — Много ще се радват да се запознаете. Най-после да видят поне един представител на обвитото в мистерия семейство на Кал. — Веселата й усмивка се стопи, когато забеляза израза му. Здраво вкопчи пръсти във волана, но не от яд, а от отчаяние. — Да се запознаеш с родителите ми не означава обвързване за цял живот.

Гласът й беше станал суров и хладен. Ако не беше толкова зает със собствените си проблеми, той може би щеше да усети болката й.

— Защо не ме предупреди, че ще се срещаме с родителите ти? — Истината бе, че нито искаше да се запознава с тях, нито да си ги представя като човешки същества.

— Защото не сметнах, че е необходимо. — Кракът й започна нервно да потропва. — Вече разбрах, че твоята представа за семейство доста се различава от моята, ала не мога да си представя, че ще се прибера в града и няма да им се обадя.

В гърлото му се надигна горчива буца.

— Нямаш представа колко държа на семейството си.

— Така ли? — бързо и нервно вдигна рамене Съни. — Нека си спомним само, че не виждаш нищо лошо в това, да не се срещнеш с някои членове на семейството за доста продължителен период от време. Но това си е твоя работа — сряза го, преди да бе успял да възрази. — И определено не си длъжен да дойдеш у нашите. — Пръстите й забарабаниха в такт с крака. — Дори няма да те споменавам пред тях.

Джейкъб прояви достатъчно предпазливост и нищо не каза. В противен случай рискуваше да изтърси нещо излишно и после да дава обяснения.

Тя нищо не знаеше за чувствата му. За нея всичко бе толкова лесно. За да се види с близките си, беше достатъчно да скочи в това смешно превозно средство и да излезе на така наречената магистрала. Благодарение на съвременните средства за комуникация можеше да разговаря с тях от разстояние. Дори да се намираше на другия край на планетата, технологиите на двадесети век осигуряваха някаква връзка.

Какво знаеше Съни за истинската раздяла, за това, колко бе мъчително да загубиш част от себе си. Интересно, как щеше да се почувства, ако неочаквано разбереше, че никога повече няма да види сестра си?

Тогава надали щеше да е толкова нафукана. През следващия час Джейкъб се забавляваше да наблюдава останалите коли на шосето. Комично тромави, бавни и неефикасни до абсурд. И радостно си тровят въздуха. Тези хора никого не уважават, помисли си. Нито себе си, нито ресурсите си, нито следващите поколения.

А в същото време тя си мислеше колко е безчувствен. Той си представи какво щеше да стане, ако влезеше с небрежна походка в някоя научна лаборатория — интересно как изглеждаха лабораториите през тази епоха? — и им демонстрира какво означава истинско превозно средство.

Сигурно щяха да му принесат в жертва агне и да го провъзгласят за бог.

Облегна се назад и кръстоса ръце пред гърдите си. Нека сами стигнат дотам. В момента най-големият му проблем бе как да оцелее при ледения студ, който излъчваше Съни.

Стресна се, когато се изкачиха на някаква рампа. Не беше внимавал в пътя, но имаше чувството, че не са пътували пет часа.

— Какво правиш?

— Ще взема нещо за хапване и ще заредя колата. — Произнесе думите рязко, без да го поглежда.

Обзета от справедлив гняв, тя спря пред бензиностанцията и слезе от колата, като силно затръшна вратата. Взе маркуча за самообслужване, мърморейки под нос.

Беше забравила за пещерния му манталитет. Очевидно си бе въобразил, че му готви капан. Искам да се запознаеш с родителите ми. Какво ще кажеш и за един годеж? Идеше й да изскърца със зъби. Беше направо обидно.

Може и да беше влюбена в него, при това искрено се надяваше, че бе взаимно, но не бе оказвала върху него никакъв натиск. Нито тръпнеше от желание да го види как пада на колене и я моли да се омъжи за него.

Ако си бе въобразил, че смята да го хвърли в краката на родителите си като плячка, заловена с цел брак, очакваше го голямо разочарование. Нещастен кретен.

Джейкъб поседя малко в колата, след което реши да се поразтъпче. И да се огледа наоколо.

Значи това беше станция за зареждане на автомобилите им. Съни пъхна единия край на някакъв маркуч в малко отделение отстрани на ленд роувъра. По изражението й си личеше, че никак не й е приятно да стои на студа и да държи грозния маркуч. Зад нея помпата, помпата за бензин, уточни той мислено, пощракваше бодро и на таблото се сменяха цифри. Усещаше се силна миризма на гориво.

След малко пристигнаха и други коли. Някои шофьори останаха в колите и изчакаха да се приближи мъжът със синята шапка и да извърши същата процедура като Съни. Други постъпиха като нея, ала също трепереха от студ.

Забеляза жена, която оправяше шапките и шаловете на трима малчугани, застанали пред някаква сграда встрани от пътя. Децата спореха и хленчеха, а тя ги дърпаше за ръцете. Джейкъб се усмихна. Е, поне това не се беше променило през вековете.

По шосето непрекъснато минаваха коли. Той сбърчи недоволно нос, когато го лъхна силна миризма на изгорели газове. Мина огромен камион и въздухът се раздвижи.

Имаше много сгради. Някои високи, други — ниски, но всички тясно прилепени една до друга, като че се страхуваха да не остане празно място. Според него това беше градоустройствен стил, лишен от въображение. Малко по-надолу на улицата забеляза нещо, което го накара да изпита внезапна носталгия по дома. Две високи златни арки. Поне малко цивилизация, помисли си и се усмихна на Съни.

Тя не отвърна на усмивката му.

Без да му обръща внимание, завинти капачката на резервоара и окачи маркуча. Независимо че бе наказан с мълчание, Джейкъб реши да не се извинява за нещо, за което очевидно сама си беше виновна. Въпреки това я последва в сградата, очарован от цветните опаковки на шоколадовите вафли и бонбони, редиците с безалкохолни напитки и натрапващата се миризма на нафта.

Когато Съни извади книжни пари, за да плати, той едва устоя на изкушението да протегне ръка и да ги докосне. За всеки случай прибра ръце в джобовете си. Мъжът с шапката докосна с изцапаните си пръсти клавишите на някакъв апарат. В черното прозорче светнаха червени цифри. После мъжът взе парите и върна на Съни няколко плоски метални кръгчета.

Джейкъб си спомни, че и това бяха пари. Наричаха се „монети“. Беше разочарован, когато тя ги пусна в чантата си, преди да ги бе видял отблизо. Чудеше се как да я помоли да му даде няколко мостри.

Жената, която бе видял преди малко, влезе с децата в помещението и веднага стана много шумно. И тримата едновременно се хвърлиха към стелажите с бонбони.

— Само по едно пакетче — обяви строго жената. — Иначе веднага си тръгваме. — Докато говореше, започна да бърка в чантата си.

Децата, облечени с топли палта и с шапки на главите, веднага се скараха от кои бонбони да вземат, а караницата естествено завърши с бой. Най-малката госпожица падна на дупето си и започна да плаче. Джейкъб машинално се наведе да й помогне и й подаде смачкания бонбон. Долната й устничка трепереше, големите сини очи се наляха със сълзи.

— Те винаги се блъскат — изплака момиченцето.

— Скоро и ти ще станеш голяма — успокои я Джейкъб. — Тогава няма да могат да те блъскат.

— Извинявайте. — Жената въздъхна и вдигна дъщеря си на ръце. — Пътуването беше много продължително и те са уморени. Скоти, наказан си през следващите петнайсет километра.

Когато се обърна, Джейкъб забеляза, че момиченцето му се усмихва. А също и Съни.

— Да не си решила отново да ми проговориш? — попита я, докато вървяха към колата.

— Не. — Сложи си ръкавиците и се настани на шофьорското място. Щеше да й е по-лесно да продължи да му се сърди, ако не беше се държал толкова мило с детето. — Не съм тригодишна госпожица, за да се поддам толкова лесно на чара ти.

— Предлагам да си поговорим на някоя по-неутрална тема.

Тя запали мотора.

— Ние с теб нямаме неутрални теми. — С тези думи го довърши. Той отново се потопи в мълчание, а Съни навлезе в уличното движение. Но когато мина под златните арки, идеше му да я разцелува. Тя мина покрай табела с надпис „Храна за из път“ и спря пред табло, на което бяха изброени всички вкуснотии, които предлагаше заведението. — Какво искаш?

За малко да каже: „Макгалактичен бургер и голяма порция лазерни пръстени“, ала не ги видя в менюто. И отново остави съдбата си ръцете й.

— Двойна порция от същото, което поръчаш за себе си. — Не издържа и леко подръпна кичурче коса на тила й. Съни възмутено го отблъсна. Каза нещо в интеркома, изчака да чуе отговора и се нареди в редицата от чакащи коли. След това се обърна към него:

— Предлагам да ядем, без да спираме, за да не губим време.

Придвижиха се напред с няколко сантиметра.

— Защо? Бързаме ли за някъде?

— Мразя да си губя времето.

Джейкъб също, ала не знаеше още колко време щяха да прекарат заедно.

— Съни? — Никаква реакция. — Обичам те.

Кракът й се плъзна по педала. Но с другия веднага натисна спирачката, когато ленд роувърът потегли. Колата заподскача на място, а тя се извърна към него с отворена от изненада уста.

— Моля?

— Казах, че те обичам. — Оказа се, че не било чак толкова страшно. Дори се почувства много по-добре. Направо прекрасно. — А защо да не хапнем на открито?

— О… — Съни усети, че оглупява. Впери нетрепващ поглед в задното стъкло на колата отпред. Оттам й се усмихваше плюшена котка. Отзад се чу подканващо изсвирване на клаксон и тя притеснено завъртя ключа на запалването. Окончателно объркана, как да е успя да спре пред момчето от заведението.

— Само това ли можа да измислиш? — В гласа му прозвуча обида и нескрито раздразнение, когато се обърна към него и премигна. — Просто „О“?

— Аз… Не зная какво да…

— Общо дванайсет долара и седемдесет и пет цента — извика момчето през прозореца на колата и й подаде бял хартиен плик.

— Моля? — не разбра Съни.

— Дванайсет и седемдесет и пет. Хайде, мадам, не се бавете.

— Извинете. — Тя взе плика и го тръсна в скута на Джейкъб. Той изруга от изненада, а Съни извади двайсетдоларова банкнота и я подаде на момчето. Без да чака рестото, насочи колата към първото свободно място за паркиране и спря.

— Защо не вни…

— Извинявай — сряза го Съни. И тъй като се почувства като глупачка, реши да си го изкара на него. — Ти си виновен за всичко, защото ми се обясняваш в любов точно когато сме се наредили на опашка в заведение за бързо хранене. Какво очакваш? Да ти се хвърля на врата, докато обяснявам как предпочитам туршията?

— Да му се не види, никога не зная какво ще ми сервираш. — Джейкъб извади от плика хамбургер, увит във фолио, и й го подхвърли.

— Аз ли? — Тя разви сандвича и отхапа голяма хапка. Ала стомахът отново я присви. — Аз ли те сервирам изненада след изненада? Ти започна пръв, Хорнблоуър. Първо непрекъснато се заяждаш, после най-неочаквано съобщаваш, че ме обичаш, а накрая ме замеряш с чийзбургер.

— О, млъкни и си яж сандвича. — Натика в ръката й картонена чашка. По-добре да си бе отхапал езика, вместо да й се обяснява в любов. Какво го беше прихванало? Сигурно бе от бензиновите изпарения. Нито един нормален мъж не би се влюбил в толкова проклета жена. А той, Джейкъб, което изобщо не бе нейна заслуга, все още беше с всичкия си.

— Само преди няколко минути ме умоляваше да ти проговоря — напомни му Съни и смукна кола през сламката.

— Никога и за нищо не съм те молил.

Тогава тя обърна към него замъглените си очи.

— Не съм поискала, не си ме молил.

Идеше му да я удуши, защото това беше самата истина.

— Нали уж щяхме да ядем, без да спираме?

— Размислих — заяви Съни безгрижно. Цялата трепереше отвътре и не бе сигурна, че бе в състояние да кара по права линия. Но за нищо на света не би го признала. Тъй като нямаше достатъчно място, за да го ритне, тя му обърна гръб и се загледа през прозореца.

Дъвчеше механично и го проклинаше, че й бе развалил удоволствието от храната.

Да вземе да й се обясни в любов на опашка за хамбургери! Какво възпитание, каква деликатност! Забарабани с пръсти по волана и потисна една въздишка. А от друга страна, колко беше мил и сладък.

Предпазливо го погледна с крайчеца на окото си. Профилът му беше суров, очите — твърди като стомана. Много пъти го беше виждала ядосан, ала сега беше различно. Имаше нещо невероятно трогателно в обиденото му мълчание. След двайсет години с усмивка щяха да си спомнят кога и къде й беше казал вълшебните думички за пръв път.

Изкатери се на колене върху седалката и го прегърна. Той зяпна от изненада и подскочи, когато в скута му се изля ледена течност от чашата й.

— Дяволите да го вземат, Съни, заля ме с колата си!

Понечи да се изправи, но замръзна на място, когато устните й се притиснаха към неговите. Усети напиращия й смях. Спирачката пречеше, ала все пак се опита да я привлече по-близо.

— Сериозно ли го каза? — попита го тя и изтърси остатъка от сандвича си от седалката.

Но Джейкъб не падаше лесно по гръб.

— Кое?

— Онова, което каза преди малко, на опашката.

Нарочно я сложи да седне върху мокрото петно на панталона си.

— На каква опашка?

Въздухът излезе от устата й със съскане, ала Съни беше решила да се държи мило и обви ръце около врата му.

— Каза, че ме обичаш. Вярно ли е?

— Може и да съм го казал. Не помня. — Премести ръце нагоре под палтото й, но бе принуден да се задоволи само с трикото на блузата й. — Сигурно съм се чудел как да поведа разговор.

Тя прехапа устна.

— Давам ти последен шанс, Хорнблоуър. Сериозно ли го каза?

— Да. — Господ да им е на помощ. — Защо, пак ли търсиш повод за скандал?

— Не. — Опря бузата си до неговата. — Изобщо не искам да се караме. Поне засега. — Отново въздъхна мъчително. — Просто се уплаших.

— Значи сме двама. И аз бях уплашен.

Целуна го по врата и се отмести.

— И още по-страшно ще става. Защото и аз те обичам.

Той вече го знаеше, и все пак… Не бе подготвен да види израза на очите й и движението на устните й, докато произнасяше точно тези думи, както не бе подготвен да се справи със силата на чувствата, които внезапно го заляха. Цял водопад от чувства. Едва успя да изплува от него и притисна устни към нейните.

Ала все не успяваше да я притисне достатъчно близо до себе си. Не виждаше нищо странно в това, че се прегръщаха на някакъв паркинг в близост до оживена магистрала, и то посред бял ден. Истинското чудо бе, че той се намираше тук и сега, и че я бе намерил, въпреки вековете, което ги разделяха.

Съни не можеше да отиде в неговото време. Както Джейкъб не можеше да остане в нейното. Въпреки това, в този малък отрязък от пространство и време, те бяха заедно.

А времето продължаваше да тече.

— Просто не зная какво ще стане с нас — промърмори. Сигурно имаше някакво решение, някакво уравнение или теория. Но кой компютър би се справил с анализ на данни, чисто емоционални по същество?

— Нали се разбрахме, че един ден и за това ще помислим, помниш ли? — Тя се облегна назад и се усмихна. — Има време. — Прегърна го, без да забелязва тревогата в очите му. — И като си говорим за време, трябва да ти напомня, че до Портланд има най-малко два часа път.

— Много е — простена той.

Съни се засмя и се завъртя на седалката.

— И аз си помислих същото.

Изведе бавно колата от паркинга и потегли, като внимателно оглеждаше пътя. Усмихна се доволно, когато забеляза знак за мотел.

— Предлагам да се отбием за кратка почивка. — Грабна си чантата и отиде на администрацията.

Този път използва пластмасова кредитна карта — нещо, което му беше значително по-добре познато. Без излишни въпроси администраторът й подаде ключ.

— С колко време разполагаме? — попита Джейкъб и я прегърна през раменете.

Тя го погледна през рамо.

— Може да е само крайпътен мотел — заяви обидено, като се насочи към врата, на която имаше цифрата „9“, — ала е част от реномирана хотелска верига и не дават стаи на час. Така че… — завъртя ключа и отключи вратата — разполагаме с останалата част от деня. А ако искаме, можем да останем и през нощта.

— Искаме, разбира се. — Сграбчи я веднага щом отвори. След това я завъртя и с гръб затвори вратата. А тъй като ръцете му бяха заети, Съни се протегна и сложи за по-сигурно и веригата.

— Джей Ти… Чакай малко.

— Защо?

— Искам първо да дръпнем завесите. — С една ръка той започна да шари по стената, търсейки копчето, а с другата смъкваше палтото й. — Какво правиш?

— Търся бутона за завесите.

Тя се засмя и се сгуши във врата му.

— Срещу трийсет и пет долара на нощ се очаква да ги дръпнеш с ръка. — Измъкна се от ръцете му и му показа как се прави. — Много бих искала да видя мотелите, с които си свикнал.

Стаята потъна в полумрак. Остана само една ярка резка там, където се събираха завесите. А Съни стоеше точно там и светлината се виждаше като огнен меч зад гърба й. Подейства му като магия.

— Има един много хубав хотел в Мейн. — Свали якето, което му беше дала назаем, и се залови с ботушите си. — Построен е на скала, издадена над морето, и имаш чувството, че стаите висят между въздуха и водата. Вълните се разбиват от всички страни — в пода, в стените. А прозорците… — Как да й го обясни? — Те са направени от специален материал, така че се вижда цялото пространство до хоризонта, но не и останалата част от хотела. Имаш чувството, че извън стаята ти няма нищо, освен скали и океан. Във всеки апартамент има огромна вана, а водата благоухае на парфюм. — Развълнува се при този спомен. Представи си, че отново е там, с нея. — Мислено можеш да си поръчаш каквато искаш музика. По същия начин, ако искаш лунна светлина или дъжд, достатъчно е само да докоснеш копчето. Леглата са просторни, меки и гъвкави, така че когато мъжът се протегне към жената, има чувството, че лети към нея. Докато си там, времето спира, ала само ако сам го пожелаеш. Тя въздъхна от вълнение.

— Не е вярно. Измисляш си.

Джейкъб поклати глава.

— Стига да можех, веднага бих те завел там.

— Аз имам развито въображение — съобщи Съни, докато той й сваляше палтото. Потръпна при допира на пръстите му. — Искаш ли да си представим, че сме там? Само не мога да приема лунната светлина.

Той се усмихна, повали я на леглото и започна да й събува ботушите.

— А какво предпочиташ?

— Гръмотевици. — Гласът й трепна, когато пръстите му се спуснаха към глезена й. — И мълнии. Точно това чувствам, когато ме докосваш.

В него забушува буря. В очите й видя отразена нейната сила. Тя се надигна и тялото й се плъзна под неговото. Сантиметър след сантиметър, мъчително бавно. Преди да успее да овладее устните й, Съни ги бе притиснала, горещи и тръпнещи, към врата му. Намери пулсираща вена и се възпламени. За да го усети още по-близо, вдигна пуловера над главата му и го пусна върху купчината дрехи на пода.

С нечленоразделен звук на задоволство прокара устни по гърдите му, като поглъщаше познатото ухание на кожата му. Мека, нежна кожа, като сън. Стегнати мускули. Неговият аромат, земен и мъжествен, й доставяше неописуема радост.

Наистина имаше гръмотевица. Усети я, когато намери с устни мястото, където туптеше сърцето му. Туптеше за нея. Имаше и мълния. Появи се като взрив от светлина в очите му.

Джейкъб се изненада, че още можеше да стои прав. Това, което тя правеше с него, предизвикваше замайване и копнеж. Тези дълги и нежни пръсти, които толкова добре познаваха тялото му. И всеки път го изумяваха, откривайки нови и неизследвани тайни места.

А устата й… Сграбчи я за раменете, когато устните й започнаха дългото си пътуване по гърдите му, по трептящите мускули на корема му. Езикът й оставяше влажна следа. И през цялото време в съзнанието му отекваше гърленият й смях.

Пръстите й се преместиха към ципа на джинсите и памучната материя бавно се смъкна от кръста му. Заля го вълна на задоволство.

Времето не стоеше неподвижно. Тръгна в обратна посока, докато той не се почувства примитивен като мъжете, които сами са ковали своите оръжия от камък. Изруга и я привлече към себе си, а устата му изгори нейната — цялата огън и сила.

В следващия момент тялото й се оказа на леглото под неговото, напрегнато като пружина. Дъхът й се изтръгна със сила от белите дробове, докато ръцете му бясно препускаха по тялото й. Беше само негова. Говореше й нещо, но силният рев на бурята в главата му не позволяваше да разбере собствените си думи. Окончателно загубил контрол над себе си, Джейкъб дръпна блузата й и копчетата се разхвърчаха. Обезумели от копнеж да я докоснат, пръстите му проникнаха под памучната яка и я разкъсаха.

Съни извика името му — беше прикована към леглото и ужасена от силата, която бе изтръгнала от него. В следващия миг започна да се бори за глътка въздух, докато я заля първата вълна на удоволствието. Ала този път не се чувстваше безпомощна.

Енергично се изви към него и го обви с крака така, че двамата почти коленичиха на леглото. Гърди до гърди, бедра до бедра. С отметната назад глава му позволи да превземе устата й със своята, доставяща и получаваща удоволствие.

Като обезумял той задърпа джинсите й. Тя плъзна ръце по лепкавата му кожа, за да го притисне към себе си. Тогава усети, че цялото му тяло вибрира от желание с неподозирана мощ, за което дори Съни не знаеше, че крие в себе си.

Накъсано прошепна името му, но Джейкъб вече бе проникнал в нея, като я изпълваше и възпламеняваше. Усети коравите му мускули, когато я притисна към себе си, и се остави на страстта.

Движеше се все по-бързо и по-дълбоко, а тя се издигаше вълна след вълна. Изви се назад, примамвайки устата му да я последва. Усещанията се напластяваха едно върху друго, докато накрая се превърнаха във вихрен лабиринт от светлини, цветове и звуци. Когато я отметна назад и впи тялото си в нейното, Съни не бе в състояние да определи къде свършваше тя и къде започваше той. А и беше без значение.