Нора Робъртс
Времената се менят (6)

Шеста глава

Съни се сепна от силен взрив на музика. Заслепи я ярка светлина. Тя простена и закри очи с ръка.

— Кой избра точно това парче? — попита, когато позна силния рев на Тина Търнър в ритъма на рока.

Джейкъб, заспал пред огъня, само се зави с одеялото през глава и изръмжа. От малък спеше като убит.

Съни разтърси глава и седна на канапето. Залитайки, тръгна да изключи радиото и изведнъж я осени.

— Токът дойде! — извика и скочи върху Джейкъб. Под одеялото се разнесе измъчен стон, но тя не му обърна внимание и радостно подскочи още няколко пъти. — Има ток, Джей Ти! А това означава светлина, музика и топла храна! — Той отново простена и Съни здраво го разтърси.

— Събуди се, пън такъв! Имам право да те застрелям затова, че си заспал по време на пост!

— Не спя. Просто изпаднах в кататония от скука.

— Е, забрави за скуката, приятел. Отново сме включени към централата. — Издърпа одеялото и се засмя, когато Джейкъб я изгледа мрачно. — Трябва да се обръснеш — отбеляза тя. От радост звучно го целуна по челото. — Какво ще кажеш за един хамбургер?

Погледна я с мътен поглед — беше широко усмихната и рошава. За свой ужас усети, че тялото му веднага реагира.

— Трябва да е най-много шест сутринта!

— И какво от това? Умирам от глад.

— Ще пропусна закуската. — Той отново се скри под одеялото.

— Ъхъ. Обаче се налага да ми помогнеш. — Съни безмилостно издърпа одеялото и изрева: — Редник, стани!

Този път Джейкъб отвори едното си око.

— Как ме нарече?

— Пошегувах се, Хорнблоуър. — Поклати озадачено глава. — Колко време си прекарал в онази лаборатория?

— Не много. — Или прекалено дълго време, помисли си, след като се възбуждам от една кльощава хулиганка. — Не мога да стана, докато не слезеш от гърдите ми. Освен това мисля, че си ми счупила няколко ребра.

— Глупости. Пет килограма под нормата съм.

— Така ли? А на мен ми се стори, че тежиш най-малко един тон.

Тя бе прекалено щастлива, за да се ядосва. Хвана го здраво за ръката и след продължително дърпане и увещания, успя да го изправи на крака.

— Предлагам ти да изпържиш картофките.

— Мислиш ли, че ще се справя?

— Убедена съм. — За да покаже колко голямо доверие имаше в неговите домакински способности, Съни го замъкна в кухнята. — Във фризера има всичко необходимо. Господи, колко е студено. — Потърка единия си крак, обут с къс вълнен чорап, в другия. — Ето, дръж — подхвърли му през рамо пакет замразени картофи. — Само ги слагаш в тавата за сладки с малко мазнина и ги пъхаш във фурната.

— Добре. — Помисли си, че сигурно ще налучка как се задейства фурната, ала не беше съвсем наясно как изглежда онова нещо, което тя нарече „тава за сладки“.

— Съдовете са ей там — Съни посочи с глава към бюфета и съсредоточено продължи да реже продуктите за сандвича.

— Месото е замразено — изтъкна той.

— Аха. Ще си направим месни хапки със сос.

— А те дали са…

— Адски са вкусни — увери го тя. Започна да си подсвирква в тон с музиката, докато ровеше из тенджерите. Готвенето не беше сред любимите й занимания, но сега беше гладна и нямаше избор. Искаше да направи нещо вкусно. — Ето, вземи — подаде му плоско парче метал с ръбове, почерняло от топлината.

Това ще да е тавата за сладки, заключи Джейкъб и се зае с картофите.

— Мисля, че си заслужих сутрешното кафе.

— Вярно е. Сега ще стане готово. — Като продължи да си подсвирква, Съни сложи месото в купа с вода и го остави да се размразява. За секунди сложи водата да се топли и приготви чашите. — Топлина, гореща вода, истинска храна. — Направи няколко танцови стъпки и весело захрупа чипс от пликче. — Никога не ценим достатъчно дребните неща, преди да сме лишени от тях — каза с пълна уста. — Как ли са живели хората, преди да открият електричеството? Представяш ли си как се топли вода на открит огън или колко време са чакали за едно кафе?

Той с интерес наблюдаваше как се зачервява колелото на печката под чайника.

— Наистина е удивително — съгласи се и се замисли дали да не сдъвче няколко зърна кафе, за да се разсъни.

— Картофите няма да се изпекат сами. Сложи ги във фурната.

— Да, вярно. — Предпочиташе да не го гледа толкова внимателно, докато разглежда ключовете на печката. Най-безопасно му се стори „печене на тесто“, освен ако тя не очакваше да приготви картофите на „варене“. С радост би дал година от живота си за хранителния център в лабораторията.

— Изглежда не прекарваш много време в кухнята? — попита Съни зад гърба му.

— Позна.

— Не съм и очаквала друго. — Изцъка възмутено с език, включи фурната и пъхна вътре тавата. — Ще станат след пет, най-много десет.

— Секунди?

— Обожавам оптимистите. Минути, разбира се. — А тъй като знаеше колко бе неприятно някой да те събуди насила и да те остави без кафе, снизходително го потупа по бузата. — Защо не си вземеш душ? Ще се почувстваш значително по-добре. Когато свършиш, закуската ще е готова.

— Мерси. — Докато изкачваше стълбите към горния етаж, Джейкъб си помисли, че за пръв път беше толкова любезна с него.

Отне му доста време, докато схване смешния и архаичен механизъм на душа. И все пак тя се оказа права. След като се изми, почувства се значително по-добре. Използва ултразвуковата самобръсначка и пое обичайната доза флуоратин за зъбите. После любопитно надникна в бялото шкафче над мивката.

Оказа се истинска съкровищница за един учен. Лосиони, кремове, пудри. Погледна самобръсначката и потрепери от ужас. Ала четката за зъби направо го разсмя. Видя малки пухчета, които се оказаха от памук, тънки четчици и кутийка с отделения, в които имаше цветна компактна пудра. Забеляза и някакъв крем с екзотично име. Отвори капачката и го помириса. Имаше усещането, че Съни влезе в тясната, пълна с пара баня. Бързо го остави на полицата.

Имаше и различни хапчета. Прочете внимателно упътванията и откри, че се използват за главоболие, болки в кръста, при хрема, настинка и така нататък. Но на една плоска пластмасова кутийка нищо не пишеше. Половината хапчета липсваха и той прецени, че тя ги пие редовно. Това го разтревожи. Дано не е болна. Остави кутийката на мястото й и реши тактично да я подпита от какво се оплаква.

Още на стълбището усети вкусна миризма. Каквото и да бе приготвила от замразеното месо, ухаеше божествено. Същото се отнасяше за уханието на кафе. Нито един парфюм не би могъл да мирише толкова хубаво. Съни му подаде чашката веднага щом го видя да влиза.

— Мерси.

— Няма защо. Зная как се чувства човек, току-що станал от сън. — Отпи и я изгледа с окото на опитен медик над ръба на чашата. Очите й бяха ясни, цветът на кожата — свеж. Изглеждаше здрава. Всъщност дори не познаваше човек в по-добро здраве от нея. Нито по-съблазнителен. — Като ме гледаш така, започвам да се чувствам като микроб под микроскоп.

— Извинявай. Исках само да те попитам как си.

— Здравата премръзнала и гладна като вълк, ала общо взето добре. — Наклони глава и го погледна с интерес. — А ти как си?

— Чудесно. Малко ме болеше глава — излъга той, внезапно осенен как да я подпита деликатно за проблема й, — и взех от твоите хапчета.

— Хубаво.

— От онези в малката синя кутийка без надпис.

Очите й се разшириха от смайване, след това станаха кръгли и накрая се изпълниха със смях.

— Не вярвам да ти помогнат особено.

— А ти имаш ли нужда от тях?

Този път тя затвори очи и поклати глава.

— Боже, и това ми било учен. Да, имам. По-добре да взема предпазни мерки, отколкото после да съжалявам, нали?

Окончателно объркан, Джейкъб само кимна.

— Да.

— Тогава, хайде да закусваме. — Сложи чиниите, а върху тях — разрязани наполовина хлебчета. Заля ги с обилно напоеното със сос месо, а отстрани сложи от картофките. Закуската беше готова.

Той забеляза, че Съни на няколко пъти сипа върху своите картофки бели кристалчета от шишенце с дупки. Джейкъб също изтръска малко върху своите с експериментална цел. Оказа се сол. И то истинска. Имаше чудесен вкус, но той се въздържа от изкушението да си сложи още. Разтревожи се за нейното кръвно налягане. О, само да можеше да я подложи на пълни медицински изследвания в лабораторията на кораба.

Тя проговори отново чак когато бе преполовила храната.

— Е, смятам, че сме спасени от гладна смърт.

Джейкъб не разбра точно какво яде, ала тя отново се оказа права. Беше адски вкусно.

— Снегът спря.

— Аха, и аз забелязах. Слушай, никак не ми е приятно да го призная, но се радвам, че беше тук. През последните два дни нямаше да ми е приятно да съм сама.

— Защо? Чудесно се справяш.

— Друго си е, когато има с кого да се скараш. Не съм те питала, но… Смяташ ли да останеш, докато се върнат Кал и Либи? Може да се наложи да чакаш няколко седмици.

— Дойдох специално, за да видя Кал. Ще го изчакам.

Съни кимна. Би предпочела да не изпитва облекчение. Започваше да привиква към неговото присъствие.

— Дано твоето служебно положение ти позволява да отсъстваш от работа, колкото си поискаш.

— Може да се каже, че това, с което наистина разполагам, е време. А ти докога смяташ да останеш?

— Още не съм решила. Няма да успея да се запиша за този семестър. Мисля да кандидатствам в колеж на Източното крайбрежие. Малко промяна. — Отправи му бърза и колеблива усмивка. — Как мислиш, дали Филаделфия ще ми хареса?

— О, да. — Чудеше се как да й опише града на достъпен език. — Много е красива. Има добре запазена историческа част.

— Да, вярно. Камбаната на свободата, Бен Франклин и така нататък.

— Някои неща остават вечни, независимо, че всичко останало се променя. — За пръв път се замисли за това. — Има много паркове — сенчести, с много зеленина. През лятото там е пълно с деца и студенти. Уличното движение е слабо, ала това е част от красотата на Филаделфия. От покривите на някои сгради се вижда целият град, старите и новите квартали.

— Изглежда ти е домъчняло за дома.

— Да. И то повече, отколкото предполагах. — Въпреки това гледаше и виждаше само нея. — Много бих искал да ти го покажа.

— И аз. Искаш ли да предложим на Кал и Либи да се качим на самолета и да заминем при вашите? Ще направим истинско семейно събиране. — Забеляза как се промени изразът му и инстинктивно протегна ръка към неговата. — Нещо лошо ли казах?

— Не.

— Но му се сърдиш — тихо забеляза Съни.

— Това е нещо лично, само между нас двамата.

Ала тя не се отказваше лесно. Вече не го мислеше за ръмжащ и избухлив идиот, както в началото. Изглеждаше й по-скоро притеснен и объркан. Но ако имаше нещо, по което двете с Либи си приличаха като две капки вода, това бе, че никога не обръщаха гръб на заблуден човек.

— Джей Ти, не е справедливо да се сърдиш на Кал, само защото се е влюбил, оженил се е и се е преместил да живее в Орегон.

— Не е толкова просто.

— Напротив. — Този път Съни твърдо си бе обещала да не губи самообладание и да не избухва. — И двамата са възрастни и зрели хора, които носят отговорност за постъпките си. Освен това се чувстват добре заедно. — Отново забеляза в очите му онзи мълчалив и поставящ диагноза поглед, който я вбесяваше. — Повярвай ми, виждала съм ги как се гледат. За разлика от теб.

— Така е — кимна той. — Не съм ги виждал.

— За това никой не ти е виновен, обаче… — Усети, че отново се ядосва, стисна зъби и продължи по-спокойно. — Опитвам се да ти обясня, че не съм познавала Кал, преди да стане част от нашето семейство, ала познавам, когато някой е щастлив. А той определено е щастлив. А що се отнася до Либи, Кал й даде нещо много важно. Преди тя беше толкова срамежлива, никак не бе трудно да я избуташ на заден план. А откакто е с Кал, направо свети от щастие. Сигурно не е лесно да приемеш, че Либи е най-хубавото нещо в живота на брат ти, но трябва да го приемеш.

— Нямам нищо против сестра ти. — Дори да имаше, засега нямаше да го споменава. — Ала смятам сериозно да поговоря с Кал за поведението му.

— Инатиш се като магаре на мост.

Джейкъб се замисли върху израза и реши, че е много сполучлив.

— Да. — Усмихна се, наслаждавайки се на меката като коприна уста и гордо вдигната брадичка срещу себе си. — Това се отнася и за двама ни.

— Аз поне не тичам насам-натам из страната, за да си пъхам носа в личния живот на хората.

— Освен в личния живот на приятно закръглени дами, които възнамеряват да се изтезават с модела… Как му беше името? „Веселата вдовица“.

— Това е друго. — Съни изсумтя презрително и отмести чинията си. — Може да ти изглеждам прекалено цинична, но дори аз вярвам в силата на любовта.

— Не съм казвал, че не вярвам в силата на любовта.

— О, така ли? — Устните й се присвиха презрително. Най-после го бе приклещила в ъгъла. — Тогава значи няма да се бъркаш на Кал и Либи, докато не се убедиш, че наистина се обичат?

— Ако е така, не бих могъл да им се меся, нали? Ала ако се окаже, че не се обичат — завъртя неопределено ръка, — тогава ще видим.

Тя стисна здраво пръстите си в юмруци, но не издържа и го сряза.

— Не забравяй, че още не е късно да те изгоня в гората, където със сигурност ще замръзнеш в спалния си чувал.

— Ала няма да го направиш. — Вдигна чашата с кафе за наздравица. — Защото под свирепата ти външност се крие нежно сърце.

— Това може и да се промени.

— Не, няма. По принцип хората трудно се променят. — Рязко се наведе и я хвана за ръката. Не обичаше мелодраматичните жестове, но в момента не можа да устои. — Съни, не искам сестра ти да страда. Нито ти.

— Обаче си готов да ни нараниш, ако се изпречим на пътя ти.

— Да. — Замислено обърна дланта й нагоре. Беше тясна и удивително нежна за жена с толкова добро дясно кроше. — Ти обичаш семейството си. Аз също обичам моето. Родителите ми… Опитват се да приемат решението на Кал, ала никак не им е лесно. Никак.

— Достатъчно е да дойдат да го видят и ще го приемат.

— Не е така. Не мога да ти обясня. — Отмести поглед от съединените им ръце към очите й. — Много бих искал, но не мога. Дори не мога да го опиша с думи.

— Да нямаш неприятности със закона? — бързо попита тя.

— Моля?

— Да не те търсят от полицията или от ФБР? — повтори Съни и здраво стисна пръстите му.

Заинтригуван, той отпусна ръката си в нейната. Очите й бяха загрижени и пълни със съчувствие. Към него. Беше искрено трогнат.

— Какво те кара да мислиш така?

— Начинът, по който се появи… Вероятно и това, че досега не си идвал. Освен това се държиш някак… Не зная как да го обясня. Все едно, че си от друг свят.

— А може би наистина е така? — Отстрани може и да бе забавно, ала на него никак не му беше до смях. Ако не беше сигурен, че после ще съжалява за постъпката си, просто би я прегърнал за миг. — Нямам неприятности, Съни. Поне не такива, за каквито ти си мислиш.

— И не си бил — замисли се как по-деликатно да спомене подозренията си, — малко болен?

— Малко болен ли? — Изгледа я неразбиращо. Постепенно погледът му се проясни. — Мислиш си, че съм бил… — Този път не издържа и широко се усмихна. За обща изненада поднесе ръцете й към устните си. — Не, не съм бил малко болен, нито физически, нито в друг смисъл. Просто бях много зает. — Тя се опита да издърпа ръката си, но Джейкъб не я пусна. — Страхуваш ли се от мен?

Гордостта бе най-отличителната й черта.

— От къде на къде да се страхувам?

— Добър въпрос. Ала след като си мислила, че съм… — отново направи неопределен жест с ръка — малко неуравновесен, защо ми позволи да остана? Дори ме нахрани.

Необичайната нежност в гласа му я накара да се почувства неудобно.

— Същото бих направила и за болно куче. Няма нищо странно.

— А според мен има. — Съни се изправи рязко и той я последва. — Сънбийм…

— Предупредих те, да не ме…

— Понякога просто се изкушавам да те наричам така. Благодаря ти.

Сега вече тя се почувства не само неудобно. Но и нервна.

— Няма защо.

— Не е така. — Палецът му нежно погали кокалчетата на пръстите й. — А ако ти бях казал, че имам неприятности, щеше ли да ми помогнеш?

Своенравно отметна глава назад.

— Не зная. Зависи.

— Струва ми се, че щеше да го направиш. — Взе ръцете й в своите и ги задържа така, докато Съни не притихна. — Милото отношение към човек, който се намира далече от дома, е нещо скъпоценно и не се среща толкова често. Никога няма да го забравя.

Тя не искаше да е толкова близо до него. Нито да попада под влиянието на чара му. Чувстваше се безпомощна, когато я гледаше с тази кротка нежност. А за нея нямаше нищо по-страшно от чувството на безпомощност.

— Прекрасно. — За да се пребори с обзелата я паника, бързо си освободи ръцете. — Можеш да ми се отблагодариш, като измиеш чиниите. А аз отивам да глътна малко чист въздух.

— Ще дойда с теб.

— Аз не…

— Нали каза, че не се страхуваш от мен.

— Вярно е. — Въздъхна измъчено. — Добре, ела щом искаш. — В момента, в който отвори вратата, дъхът й спря от студа. Вятърът бе утихнал и слънчевите лъчи започваха да си пробиват път през високите облаци, ала въздухът беше леден. Съни си каза, че поне щеше да проясни мислите й. Преди малко в кухнята, когато Джейкъб толкова напрегнато се взираше в очите й, за миг се бе почувствала като… Не знаеше като какво. И не искаше да знае. Беше доволна, че беше навън, въпреки че снегът й стигаше до коленете. Още един час на затворено и щеше да се побърка. А може би точно това я бе сполетяло, докато бе затворена в хижата заедно с него. Моментна лудост. — Много е диво, нали? — Застанала в задния двор, тя с възхищение гледаше към просторната бяла пустош. Затихващият вятър премина за последно през върховете на дърветата и на земята се посипа пухкав сняг. — Винаги най-много съм обичала зимата. Защото само тогава можеш да останеш напълно сам. Забравих храната за птичките. Чакай малко.

Обърна се и започна да си пробива път през снега. Той си помисли, че се движи грациозно като балерина. Осъзна, че би могъл да я наблюдава с часове и това го разтревожи. Съни се върна след малко, прегърнала огромен чувал от юта.

— Какво правиш?

— Ще оставя храна на птичките. — Беше останала без дъх, но не спря да си почине. — През това време на годината имат нужда от помощ, за да оцелеят.

Джейкъб поклати глава.

— Нека ти помогна.

— Няма нужда. Аз съм силна.

— Зная. Все пак, дай ми чувала. — Взе го от нея и започна да го влачи по снега. С всеки метър той събираше сняг и ставаше все по-тежък. — Нали уж не беше голяма почитателка на природата.

— Да, ала не мога да ги оставя да умрат от глад. — Освен това беше обещала на Либи.

Джейкъб премести чувала с още един метър.

— Не може ли просто да го изсипем?

— Когато започнеш нещо…

— Прави го както трябва. Да, чувал съм тази поговорка.

Спряха до едно дърво и тя стъпи на пън, който едва се подаваше под снега и започна да пълни със семена къщичка за птици от дърво и стъкло.

— Готово. — Изтръска последните семенца от ръцете си. — Искаш ли на връщане аз да го нося?

— Остави на мен. Само не разбирам от къде на къде една самоуважаваща се птичка ще дойде да търси храна точно тук, в тази пустош.

— Нали и ние сме тук — извика Съни, когато той повлече чувала обратно през снега.

— Което е не по-малко странно.

Тя се засмя и се изплези зад гърба му. Като човек, който не обича да пропуска нито една възможност, наведе се и започна да прави снежни топки. Докато Джейкъб остави чувала под навеса, Съни си беше приготвила достатъчно боеприпаси и запрати първата топка право в челото му.

Приличаш на снежен човек. Той изтупа снега и й напомни:

— Внимавай, вече загуби една игра.

— Голяма работа. Онова беше само покер. — Взе следващата топка и замислено я претегли с ръка. — А сега става дума за истинска война. Тук се искат способности, не само късмет.

Джейкъб успя да избегне следващия удар и изруга, тъй като за малко не загуби равновесие. Но следващата топка го улучи в гърдите. Смъртоносно попадение.

— Държа да те предупредя, че в колежа бях най-добрият питчър в отбора по софтбол. И още ме бива.

Следващата топка бе насочена към рамото му, ала той вече беше подготвен. С ловко движение, на което тя искрено се възхити, успя да я хване на сантиметри от целта. Нямаше как да спомене, че от три години неизменно бе капитан на междугалактическия отбор по софтбол.

— Никак не е зле, Хорнблоуър. — Съни изстреля следващите две топки една след друга, като втората го хвана неподготвен. Тя с удоволствие установи, че бе в добра форма. Цялото му яке беше в сняг. А една особено удачно изпратена топка за малко да свали шапката от главата му.

Запасите от снежни топки пред нея започнаха да намаляват, но тя водеше с десет на два удара и ставаше все по-дръзка. Изобщо не забеляза, че Джейкъб бе съкратил наполовина разстоянието помежду им.

С ловък удар го улучи право в лицето и се запревива от смях. Ала в следващия миг изпищя отчаяно, тъй като той я хвана под мишниците и я вдигна от земята.

— Добре се целиш, но стратегията ти е слаба — отбеляза Джейкъб, когато навря лицето й в снега.

Съни се претърколи настрани, като плюеше сняг.

— Обаче те победих.

— Не съм убеден.

Усмихна се добродушно и му протегна ръка. Джейкъб се поколеба. Тя се усмихна още по-широко. В момента, в който я хвана за ръката, Съни използва цялата си тежест, за да го повлече на земята.

— А сега какво ще кажеш?

— Сега сме на равно.

Хвана я за раменете. Потънаха още по-дълбоко в пухкавата пелена. Снегът навлезе, мокър и студен, през яката на якето, което не му бе по мярка. Това, както и движенията на тялото й, което се извиваше под неговото, му се стори изключително стимулиращо. Тя се смееше високо и риташе в снега, опитвайки се да го тушира върху леденостудения тепих. Останала без дъх, най-после успя да го възседне и изведнъж откри с изненада, че прелита над рамото му.

Тупна тежко на земята и за миг остана неподвижна, като дишаше дълбоко, за да си поеме въздух.

— Не беше зле — отново го похвали и неочаквано се нахвърли върху него. Заклещи го с крака, извъртя се и го възседна. Наложи се да използва цялата си тежест, за да натика лицето му в снега.

— Признай се за победен.

Той изхриптя нещо много по-непристойно, което предизвика у нея щастлив смях, ала за малко да го изпусне.

— Хайде, Джей Ти, не се излагай. Истинските мъже умеят да губят.

Докато лицето му тръпнеше от студа, той с възмущение си помисли, че спокойно би могъл да я победи. Но на два пъти, когато се опита да я хване, ръката му попадаше на много интересни извивки. А това го бе разсеяло.

— Две на три — промърмори Джейкъб.

— Ако продължаваш да се инатиш, и двамата ще замръзнем. — Накрая реши да приеме неговото грухтене за съгласие и му помогна да се обърне по гръб. — Не се представи зле като за учен.

— Ако решим да продължим вътре, нямаш голям шанс за победа. — Ала вече знаеше, че бе загубен.

— Важното е, че аз съм отгоре.

Повдигна иронично вежди.

— Особено в приказките.

Съни се усмихна доволно.

— Жалко, че не можеш да се видиш отстрани. Дори и миглите ти са в сняг.

— И твоите. — Вдигна ръка, облечена в ръкавица, и погали лицето й.

— Лъжеш.

— Е, важното е, че се хвана. — Изтощен, отново отпусна ръката си. Не си спомняше друг път да бе губил състезание и да се бе чувствал толкова щастлив.

— Предлагам да пренесем още дърва. — Тя подаде ръка, за да му помогне да се изправи, но се подхлъзна и падна на гърдите му. — Извинявай.

— Не се притеснявай. Останали са ми няколко здрави ребра.

Ръцете му се обвиха около тялото й, лицето му се приближи до нейното. Съни осъзна, че бе допуснала грешка, не биваше да застава толкова близо до него. Ала не се отмести. А в следващия момент вече не разсъждаваше. Най-естественото нещо на света се оказа да сведе устни към неговите за целувка.

Бяха хладни и твърди, точно както очакваше. Да го целунеш бе все едно да се хвърлиш с главата надолу в леденостудено планинско езеро. Вълнуващо. И опасно. Тя долови собствената си доволна въздишка, бърза и тиха, след което забрави цялата си предпазливост и се потопи в целувката.

Беше го омагьосала. Беше отслабила съпротивителните му сили. Това, което изпитваше в момента, не приличаше на обичайната загуба на контрол от страст, тя бе нормална. Но това… Това бе нещо съвсем различно. Когато топлите й устни се впиха в неговите, той усети как волята и силите му го напускат. Върху съзнанието му падна мъгла, плътна и бяла като снега, на който лежаха. Не беше в състояние да мисли за нищо и за никого, освен за нея.

Жените преди нея вече нищо не означаваха. Те бяха само сенки. Призраци. Когато устата й нетърпеливо потърси неговата, Джейкъб разбра, че след нея нямаше да има други. Само за един безумен миг Съни бе завладяла живота му. Беше нахлула в него. И го беше превзела.

Потресен, той я хвана за раменете с намерението да я отхвърли от себе си. Ала пръстите му се впиха още по-силно в нея, а желанието му нарасна.

Обзе го нещо, което много приличаше на ярост. Тя го усети. В нея ставаше същото. Изпитваше ярост. И разтърсващ глад. А устата му — само тя бе достатъчна, за да я преведе през несигурната граница между рая и ада. С кожата си усещаше изгарящите пламъци, които я примамваха да се хвърли в огъня, без да разсъждава. А най-много от всичко се страхуваше, че никога нямаше да се задоволи с една целувка.

Полека вдигна глава. С изненада установи, че мислите й блуждаеха, а дишането й бе неравномерно. Но това бе само целувка, напомни си Съни. А дори и най-страстната целувка не може да ти промени живота. Въпреки това изпитваше нужда да се отдръпне от него колкото може по-бързо и да се убеди, че бе същата личност, както и преди.

— Наистина трябва да отидем за дърва — успя да каже най-после. Изведнъж се уплаши, че краката не я държат. Представи си как щеше да се изложи, ако се наложи да пълзи на колене до хижата. Предпазливо се изтърколи настрани. След което призова на помощ цялата си воля и стана. Започна преднамерено шумно да изтупва снега от дрехите си с надеждата, че Джейкъб ще каже нещо. Каквото и да било.

— Виж.

Обърна се предпазливо към него. Цялата бе нащрек. Ала той само сочеше с пръст към хранилката, където няколко птички енергично кълвяха зрънца. Това й помогна да се отпусне.

— Е, поне си изпълних задължението към тях. — Внезапно усети колко бе студено и зиморничаво потръпна. — Аз се прибирам.

Бавно започна да си пробива път през снега. Повече нищо не си казаха, докато събраха дърва под навеса, изтупаха снега от ботушите си и после наредиха дървата в сандъка до огнището. Тя дори се отказа от мечтаната чаша горещ чай. Искаше да остане сама и да помисли.

— Качвам се горе да си взема душ. — Почувства се необяснимо нещастна, докато го наблюдаваше как хвърля дърва в огъня.

— Добре.

Съни се изплези зад гърба му и повтори подигравателно:

— „Добре“.

Джейкъб изчака да чуе стъпките й на горния етаж и се изправи. Тази жена определено му лазеше по нервите. Сигурно още беше дезориентиран от пътуването. Само затова му оказваше толкова силно въздействие. Имаше нужда от малко време, докато се съвземе и се приспособи към местните условия. Реши да се откаже от събирането на данни за епохата и да прекара останалото време до завръщането на Кал на кораба.

Замислено огледа къщата. И все пак, беше й обещал да измие чиниите. Колко интересно преживяване, да опита примитивния начин за миене на съдове, характерен за двайсети век.

На горния етаж тя бавно се събличаше и, без да се замисли, пускаше дрехите си направо на пода. Останала гола, влезе в банята и пусна душа. Изчака, докато водата започна да изпуска пара. Потрепери, когато я заля първата гореща струя, след което въздъхна от удоволствие.

Това беше много по-добър начин да се стопли, отколкото да целува Джейкъб. Или не, всъщност не беше, но…

Опря чело на стената на кабината и затвори очи. Остана така известно време.

Вероятно не беше съвсем на себе си, когато го целуна. Но в този момент се бе почувствала толкова жива. Този път в нищо не можеше да го обвини. Тя бе започнала първа. Беше надзърнала в очите му и бе разбрала, че той бе нейният човек, единственият мъж за нея.

Но как бе възможно? Та Съни почти не го познаваше и изобщо му нямаше доверие. А освен това беше сигурна, че никак не го харесва. Ала… В същото време се опасяваше, че започва да се влюбва в него.

Колко неразумно, безспорно глупаво, но напълно искрено. Трябваше да помисли и да намери начин да се измъкне невредима от тази ситуация.

Сипа шампоан в ръката си и започна да мисли. Тя беше практична жена. И винаги бе била в състояние да се грижи сама за себе си. Знаеше, че всички проблеми, включително и емоционалните, имат решение. Като нищо щеше да се справи и с едно влюбване. Номерът беше да не действа прибързано.

На първо време, реши Съни, трябваше да се въоръжи с достатъчно предпазливост, здрав разум и самоконтрол. Обилно се насапуниса. Щеше да стои далече от Джейкъб, докато не го опознае и не се ориентира в чувствата си. Вече значително по-спокойна, тя се завъртя под душа, за да отмие сапунената пяна.

А след като се справи със своите чувства, щеше да се заеме с неговите. Не можеше да отрече, че беше доста странен. Безспорно интересен и привлекателен, ала се държеше малко особено.

И с него щеше да се справи. Спря водата и прокара ръка по косата си. Досега винаги успешно се бе оправяла с мъжете. Но в този конкретен случай първо трябваше да се справи със себе си.

Доволна от взетото решение, премести с крак дрехите на пода. Подсуши се, уви на главата си кърпа и тръгна към хола.

 

 

Много му допадна миенето на чинии. Оказа се точно от онзи вид механична работа, която помага на мозъка да си почине. А също и на тялото. В пластмасовата бутилка с дупка на капачката, която намери до мивката, имаше течен сапун с претенциите, че съдържа истински лимонов сок. Той изсипа малко от течността на ръката си, помириса я и установи, че бе доста приятна. Когато се върнеше на кораба, непременно щеше да я включи в рапорта си.

Заниманието с чиниите му помогна да премисли отношението си към Съни в перспектива. Това, че бе привлечен от нея, беше естествено, дори елементарно. Ала все пак би трябвало да е достатъчно интелигентен, за да контролира първичните си инстинкти. Особено когато рискуваше да си навлече невероятни проблеми.

Да, тя беше красива, съблазнителна, но и крайно неподходяща за него. Идеята да я ухажва беше направо вредна. Вече разбираше, че един по-близък физически контакт с нея щеше да предизвика само усложнения. И излишни проблеми. Затова реши да спести неприятностите и на двамата, като си събере багажа и дочака брат си на кораба. А когато Кал се върнеше, той щеше да го убеди, че бе направил голяма грешка. Двамата щяха да се приберат у дома при родителите си, където им беше мястото. И всичко щеше да свърши.

Или поне би трябвало.

Джейкъб се качи на горния етаж точно когато Съни излизаше от банята. С две ръце придържаше пред гърдите си мека хавлия. Той се вкопчи в перилото толкова силно, че сам се изненада как не натроши дървото на парчета.

Колко неподходящ момент, помисли си всеки от тях. А може би това бе най-удачно подбраният момент и за двамата.