Нора Робъртс
Времената се менят (4)

Четвърта глава

Не трябваше да я докосвам, проклинаше се наум Джейкъб. После реши, че това беше добър начин да се отърве от нея. В края на краищата, тя първа започна. Веднага беше разбрал, че от тази жена можеше да чака само неприятности.

На света има хора, всъщност във всички светове, тъжно си помисли той, които са родени само за да объркват живота на останалите. Сънбийм Стоун беше една от тях. Във външността й, в гласа й, във всяко нейно движение и изобщо в цялата й личност имаше всичко необходимо, за да побърка един мъж. Да го докара до границата на лудостта. И отвъд нея.

Всеки път, когато я видеше, тя го предизвикваше. Студена усмивка и буен нрав бе съчетание, на което не беше в състояние да устои. А Съни определено го осъзнаваше, и то добре.

Когато я целуна, а Господ му бе свидетел, че го направи, без да иска, все едно бе запратен в хиперпространството без кораб. Как можеше да знае предварително, че в сочните й устни се криеше толкова мощен вихър?

По принцип не го привличаха пасивните жени. И какво от това? Все едно, нямаше намерение да захваща със Съни. А и нямаше право. И, по дяволите, нямаше да го допусне, въпреки всичките й изкусителни номера, явно характерни за проклетия двадесети век.

Накрая реши, че целувката бе изключително по нейна вина. Непрекъснато го дразнеше и съблазняваше. И нарочно искаше да го обърка и засрами. Скръцна със зъби при мисълта, че беше успяла. А след тъй естествената му реакция нарочно го изгледа с огромните си, прекрасни очи, изпълнени с ужас и страст. Е, вярно, за него тя беше преди всичко обект на изследване. Не трябваше да забравя, че през двадесети век жените са били много по-тайнствени и магнетични, отколкото в неговата епоха. И много по-оправни с мъжете.

С ръце в джобовете Джейкъб се приближи до прозореца и се загледа в снежната виелица. О, Съни никак не е глупава, продължи да разсъждава наум. Умът й е остър като венериански кристал и също толкова смъртоносен. Веднага усети, че има нещо съмнително в моята версия и сега е решила да разбере какво премълчавам. Ама и аз не съм глупав и нищо няма да й кажа.

Той вярваше, че при една схватка на умовете предимствата бяха на негова страна. Интересно, дали беше лесно да измамиш жена от двадесети век? В края на краищата, в скалата на еволюцията Джейкъб се намираше над две столетия пред нея. Жалко, че тя бе тъй интригуваща. И така първично привлекателна. Ала като истински учен Джейкъб вече бе преценил, че едно обвързване с нея щеше да го изпрати по дяволите заедно с всичките му уравнения.

Поне в едно Съни беше напълно права. Бяха принудени да се търпят взаимно. В проклетата планина нямаше жива душа, освен тях двамата. Като гледаше как се трупа снегът, стана му кристално ясно, дори болезнено ясно, че още дълго време щеше да е принуден да я търпи. Неприятно и досадно, но факт — имаше нужда от нея.

Беше готов да я заобиколи или ако се наложи да мине през трупа й, ала да се добере до брат си. На всяка цена искаше да види Кал.

Обърна се с гръб към прозореца и замислено огледа кухнята. Първо трябваше да преглътне обстоятелството, че къщата беше много малка и нямаше как да се избягват взаимно. Естествено, би могъл да се върне на кораба, но предпочиташе да остане и да продължи личните си наблюдения. Колкото по-добре познаваше обстановката, толкова по-лесно щеше да се справи с увлечението на Кал. Освен това искаше да задоволи научното си любопитство.

Затова реши да остане. И ако това притесняваше сладката Сънбийм, толкова по-добре.

В същото време трябваше да преодолее собствения си дискомфорт, а онази целувка доста го притесни. В края на краищата, нали беше висше същество.

Значително успокоен, той се върна на масата и продължи да сглобява тостера.

Над главата му се чуваше непрекъснато проскърцване и трополене. Усмихна се, като си представи как тя обикаля нервно из стаята. Изглежда той я дразнеше. А това беше просто чудесно. Дано това я накара да стои далече от него. Или поне да престане да го подтиква към действия, за които после и двамата ще съжаляват.

Не беше логично да желае жена, която изобщо не харесва. Да копнее за човек, когото не може да търпи и който непрекъснато го ядосва.

Изпусна отвертката и си удари пръста. Ето, заради Сънбийм Стоун за малко да се осакати.

 

 

Нямаше да му се размине лесно. Яростно мереше с крачки разстоянието от стена до стена и от прозореца до вратата, като се опитваше да се успокои. Ама че нагъл тип, да я сграбчи като някоя безмозъчна мацка и след това най-хладнокръвно да я отблъсне. Да не си въобразява, че може да упражнява върху нея своите сексуални мераци, при това съвършено безнаказано?

Обаче и тя му беше приготвила нещичко.

Никой досега, ама абсолютно никой, не се бе отнасял с нея по този начин. Или поне не бе останал жив, за да може после да се хвали с успеха си. Отдавна беше свикнала сама да се грижи за себе. Когато някой мъж се опитваше да я притисне, Съни просто го отстраняваше от пътя си. Когато се стараеше да я съблазни, отказваше, без да се замисли. Когато започваше да я умолява, тя…

Усмихна се доволно, като си представи как Джейкъб Хорнблоуър пълзи на колене и я умолява. О, това ще е истински триумф, помисли си. Тайнственият и непроницаем доктор Хорнблоуър в краката й.

Въздъхна и продължи да обикаля из стаята. Жалко, че нейните принципи не й позволяваха да използва изтъркани женски номера. Той може и да беше истински кретен, ала тя си имаше своя морал.

Съни бе модерна жена, еманципирана и с интересен личен живот, със или без мъж. Жена със собствени идеи и цели. А не някоя Далила, която използва секса като оръжие. Но колко й се искаше поне веднъж да плюе на проклетите си принципи и да го съблазни, да го накара да я моли.

Нима той не използва пръв секса като средство за убеждение, помисли си тя и срита една маратонка, която й се изпречи на пътя. Типично за мъжете! А после тичат и се оплакват, че жените ги съблазнявали и докарвали до лудост. Окончателно вбесена, отново ритна яростно нещастната маратонка. Всички проклети представители на мъжкия пол непрекъснато се преструват на невинни жертви на фаталните жени. Ха, как не!

Той пръв се нахвърли върху нея! Е, все пак вроденото чувство на справедливост я накара да признае, че Джей Ти бе използвал сила само за миг, ако изобщо можеше да се говори за прилагане на сила. А след това я бе целунал почти до загуба на съзнание.

Точно това най-много я вбесяваше. Беше се разтопила в ръцете му като героиня на сантиментален роман, на която й омекват коленете всеки път, когато я погледне някой мъж. И беше отговорила на целувката му. Как се казваше това в правото? Предумишлено и в пълно съзнание. Примигна смутено. Само една тъпа целувка и Съни направо се просва в ръцете му. Е, това също щеше да се впише в сметката на неговите престъпления.

Най-добрият начин да му отмъсти бе да настъпи неговото его. Известно е, че точно там мъжете са особено уязвими и жените често се възползват от това обстоятелство. Ала ако продължаваше да се крие в стаята си, само му даваше повод да си въобразява, че неговата скъпоценна особа, или онова, което се случи между тях, имат за нея някакво значение. Затова трябваше да се държи естествено. Все едно, че нищо не се бе случило.

Когато слезе, той още беше в кухнята. Съни включи стереоуредбата и усили звука. Прецени, че при този шум бе невъзможно да се разговаря. Сложи в огъня още дърва и се настани на канапето с книга в ръка. Чак след един час Джейкъб най-после не издържа и излезе. Тя се направи, че не го забелязва.

По-скоро от скука, отколкото от глад, стана и си направи огромен сандвич. При нормални обстоятелства непременно щеше да покани на хапване и своя гост. Но сега само при мисълта, че Джей Ти можеше да е гладен, ехидно се подсмихна, а сандвичът й се услади още повече.

Доволна от себе си, Съни си сложи палто и ботуши и излезе да сложи храна на птичките. Отново си спомни, че досадникът щеше да й се пречка в краката поне още няколко дни. Снегът я заслепи. Продължаваше да се сипе на огромни парцали и веднага затрупваше следите й. Свиреше отвратителен силен вятър, който караше боровете да стенат.

Ботушите й се напълниха със сняг, ала все пак успя да стигне до хранилките и ги напълни с трохи и зрънца. Затаи дъх и се остави на поривите на бушуващата стихия. Не виждаше и не усещаше нищо, освен нейната сила и ярост. Бе величествена.

Едва сега раздразнението я напусна. Черните мисли си отидоха. Застанала под ударите на вятъра и мокрия сняг, тя изведнъж почувства онова спокойствие и вълнение, които успяваше да намери само в гората.

Съни рядко оставаше по-дълго в планината. Бързо й омръзваше и тя хукваше обратно към хората и шумния град. Но в момента имаше нужда точно от това. Независимо дали бе снежна зимна виелица, или гръмотевична буря през лятото. Да се изправи срещу нея и да усети цялата й тайнствена мощ.

Когато в града паднеше обилен сняг, бързо го почистваха. Ала планината бе търпелива. Тя винаги изчакваше слънцето и пролетта. Докато стоеше под сипещия се сняг, а вятърът я обвиваше в прегръдките си като див и страстен любовник, Съни копнееше да вземе частица от това усещане и да го запази завинаги.

Джейкъб я наблюдаваше от прозореца. На фона на снежната виелица тя приличаше на езическа зимна богиня. Стоеше гордо изправена, без шапка и с разкопчано палто, неподвижна, безмълвна и спокойна, докато в същото време снегът покриваше косата й. И се усмихваше. Студът оцвети страните й. Сега бе повече от красива. Изглеждаше недосегаема. Непобедима.

Докато я гледаше, той с учудване осъзна, че сега я желаеше много повече, отколкото когато я бе държал, изгаряща от страст, в ръцете си.

В следващия миг Съни вдигна глава към него, като че бе усетила погледа му. През снежната пелена очите им се срещнаха. Ръцете му се свиха в юмруци, в стомаха му заседна огромна буца. Тя вече не се усмихваше. Въпреки разстоянието, Джейкъб усети силата на нейното привличане и коленете му се подкосиха.

Ако в този миг имаше възможност да протегне ръка и да я стигне, непременно щеше да я обладае, независимо от последствията. В този поглед в едно цяло се бяха слели минало, настояще и бъдеще. А той видя своето предопределение.

В следващия миг Съни се размърда и изтръска снега от косата си. Магията изчезна. Джейкъб си напомни, че тя бе само жена, при това доста глупава, за да излезе навън в такава буря. Нямаше да се поддаде на влиянието й.

Все пак мина доста време, откакто я беше чул да влиза, преди да се накани да слезе на долния етаж.

Съни спеше на диванчето, а при краката й и на пода бяха струпани книги. Беше се завила с една от изящните ръчно плетени завивки. Спеше дълбоко въпреки музиката, гърмяща от стереоуредбата. В огнището бумтеше силен огън.

Сега вече не изглеждаше непобедима, а по-скоро обезоръжаващо уязвима. Сигурно беше глупаво от негова страна да забелязва колко бяха дълги миглите, спуснати върху бузите й. Колко бе нежна устата й, отпусната в съня. И как на светлината на огъня сияеше косата й, разбъркана от вятъра.

Но това бяха само физически качества, а в неговото време външността можеше лесно и безопасно да се промени. Животът определено бе по-приятен, когато видиш срещу себе си една хубава жена. Ала това беше повърхностна красота. И напълно изкуствена. Въпреки това той дълго време не можа да откъсне поглед от нея.

 

 

Тя се пробуди внезапно, когато музиката спря. Неочаквано настъпилата тишина я накара да подскочи насън с широко отворени очи. На устните й застинаха проклятия. Без чувство на ориентация, объркана и раздразнителна както винаги, когато се събуждаше, Съни се огледа из полутъмната стая. Огънят почти бе изгаснал и не осигуряваше достатъчно светлина. Имаше чувството, че не бе спала много, но вече падаше нощта. А плюс това, досети се тя в просъница, беше се повредил и електрическият генератор.

Въздъхна, стана и пипнешком започна да търси кибрит. Тъкмо го намери и с кибритената кутийка в едната си ръка и със свещта в другата, Съни се обърна и се блъсна в Джейкъб.

Изпищя, а той я хвана за раменете, за да не падне, и я успокои.

— Аз съм.

— Досетих се кой е — озъби се тя, ядосана, че се бе уплашила от него. — Какво правиш тук?

— Кога по-точно? Преди или след като изгасна тока?

Светлината на огъня се оказа напълно достатъчна, за да забележи ехидната му усмивка, ала Съни реши да не се заяжда.

— От бурята е — обясни.

— Как така от бурята? — Мускулите под пръстите му се стегнаха. Ужасно му се искаше да я докосне под ръкава на пуловера и да усети кожата й.

— Генераторът се е повредил.

Не я пусна. Заповяда си да свали ръце от нея, но ръцете му отказаха да се подчинят.

— Искаш ли да го поправя?

Тя се изсмя нервно. С удоволствие би обвинила липсата на ток за състоянието си, ала истината бе, че не се страхуваше от тъмното. Поне досега не й се бе случвало.

— Това да не ти е тостер. При първа възможност от електрическата компания ще изпратят аварийна група.

За разлика от нея Джейкъб бе сигурен, че ще успее да измисли някакво временно решение, но после прецени, че тъмнината изобщо не му пречи.

— Добре, ще изчакаме.

Добре, как не, помисли Съни и въздъхна дълбоко. Междувременно щеше да остане с него насаме. Не стига че не бе съвсем сигурна в неговата психическа уравновесеност, ами имаше още един напълно реален проблем: харесваше го. Всяко нещо с времето си, каза си тя и решително пристъпи напред.

— Имаме достатъчно свещи. — За да го докаже, запали свещта, която държеше в ръка. Нетрепващият пламък донякъде възстанови самочувствието й. — А също и дърва. Метни няколко трески в огъня, а аз ще се погрижа за светлината.

Той забеляза как пламъчето на свещта се отразяваше в очите й. Беше нервна и за съжаление така ставаше още по-съблазнителна.

— Добре.

Съни събра на едно място всички свещи, които намери в къщата. Късно се усети, че една-две бяха напълно достатъчни. А десетината свещи, които запали из цялата стая, създаваха изключително романтична атмосфера. Прибра кибрита в джоба си и си напомни, че на нея не й действаха подобни глупости.

— Имаш ли представа колко е часът?

— Наближава шест.

Тя седна на облегалката на канапето, възможно най-близо до огъня.

— Не очаквах, че съм спала толкова дълго. — А сега щеше да се постарае да извлече максимална полза от неприятната ситуация. — Е, добре ли се забавлява следобед?

— Оправих крана на чешмата. — Отне му повече време, защото се оказа доста по-сложно, отколкото очакваше, ала се бе справил.

— Ама ти си бил истински майстор! — Усмихна се, тъй като й се стори, че думите й прозвучаха саркастично. В момента наистина бяха сами в целия свят и не беше разумно да го дразни. — Ще направя сандвичи. — Стана, решила да прояви благородство, още повече, че така щеше да има някакво занимание. — Искаш ли бира?

— Да. Мерси.

Съни взе две свещи и тръгна към кухнята. Въздъхна от облекчение при мисълта, че за малко щеше да остане сама, но внезапно разбра, че Джейкъб я следва по петите.

— Мога и сама. — Отвори хладилника и промърмори някакво проклятие. Беше забравила, че лампичката нямаше да светне. Той мълчаливо й подаде свещта. Тя извади две бири и му ги подхвърли. Джейкъб си спомни как Съни бе отворила бутилките сутринта, намери малкия уред и с огромно задоволство сам махна капачките. — Моля те, включи радиото.

— Какво?

— Радиото — повтори тя. — На перваза е. Поне да чуем прогнозата за времето.

Едва успя да разпознае малката пластмасова кутия. Ухили се невярващо при вида й, ала забеляза някакви копчета и завъртя едното.

— Не така, първо го включи.

Той се замисли дали да не го „вземе назаем“ и да си го отнесе у дома.

— Как да го включа?

— Ами изчакай да цъкне. После си поиграй малко и опитай да намериш някоя станция.

Джейкъб смаяно се загледа в малкия транзистор. Не разбираше как да си поиграе с неодушевен предмет. Изчака Съни да застане с гръб към него, взе радиото и го разтърси. Това му се стори доста тъпо, затова се зае с копчетата. Стрелката на скалата започна да се мести напред-назад.

— Горчица или майонеза?

— Какво?

— Питам за сандвича — търпеливо обясни тя, като се стараеше да не се ядосва излишно. — С какво го искаш: с горчица или с майонеза?

— Няма значение. Като твоя. — Налучка някаква стържеща мелодия, която едва се чуваше. Как можеха тези хора да търпят толкова несигурен уред? У дома той разполагаше с транзистор, който бе в състояние да му съобщи какво е времето в Париж, резултатите от последните мачове, състоянието на пътното движение на Марс и накрая да му предложи чаша хубаво кафе. И всичко това само за миг. А тази старинна детска играчка предлагаше само стържещи звуци на банджо.

— Дай аз да опитам. — Съни остави сандвичите и издърпа радиото от ръцете му. След малко се чу силна музика. — Много е своенравно — обясни тя.

— Но това е само апарат — озадачено напомни Джейкъб.

— Това не му пречи да има лош характер. — Доволна, остави радиото на плота и пренесе сандвича и бирата си на масата. — Все едно, нямаме голяма полза от прогнозата на времето. — Опита сандвича и млясна. — И сами се досетихме, че вали сняг.

Той си взе едно картофче.

— По-важно е да разберем кога ще спре.

— Мошеници. — Сви възмутено рамене. — Изпратиха стотици спътници в космоса и все не могат да налучкат прогнозата.

Джейкъб отвори уста, за да възрази, ала размисли и отхапа от сандвича.

— Притеснена ли си?

— От какво?

— От това, че… — Господи, кой израз да използва? — Че сме откъснати от света.

— Не особено. Но само ако става въпрос за един-два дни. След това започвам да полудявам. — Примигна смутено и си помисли, че не беше много тактично да използва точно тази дума. — А ти?

— И аз не обичам да бъда затворен в тясно пространство — простичко каза той. Усмихна се, когато чу лекото потропване на крака й по пода. Пак я дразнеше. Реши да опита бирата и отпи една глътка. — Не е лоша. — Стресна се, когато мъжки глас прекъсна музиката, за да съобщи прогнозата за времето. Жизнерадостният и лекомислен говорител изприказва куп глупости, докато стигне до времето в планината.

— А вие, приятели, накацали по върховете, спокойно можете да се гушнете под одеялата. Дано сте взели със себе си любимите същества, защото още дълго време никъде няма да можете да мръднете. Белите пухкави снежинки ще продължат да се сипят от небето поне до утре вечерта. Очаква се деветдесетсантиметрова снежна покривка, а скоростта на вятъра ще достигне шестдесет километра в час. Бр-р-р, скъпи храбри приятели. Тази нощ температурата ще се смъкне до минус двайсет градуса, а заради вятъра ще бъде още по-студено. Затова се гушнете здраво, момчета и момичета, и нека любо-о-овта хубавичко ви сгрее.

— Не прозвуча много научно — промърмори Джейкъб.

Съни изсумтя и хвърли унищожителен поглед към апарата.

— В случая формата не променя същността на нещата. Отивам да донеса дърва.

— И аз ще дойда.

— Нямам нужда от…

— Ти направи сандвичите — припомни той и отпи от бирата, — а когато се нахраним, аз ще отида да донеса дърва.

— Чудесно. — Не искаше да й прави никакви услуги. Известно време яде мълчаливо, като го наблюдаваше замислено. — Трябваше да изчакаш до пролетта.

— Какво да изчакам?

— Да дойдеш при Кал.

Джейкъб отново отхапа от сандвича. Не знаеше какво бе сложила в него, ала беше страхотен.

— Така е. Всъщност, смятах да пристигна по-рано… — Почти с цяла година. — Но не се получи.

— Срамота е, че родителите ти също не дойдоха на гости.

Тогава забеляза в очите му нещо особено. Съжаление или по-скоро гняв? Не можа да го определи.

— Нямаха възможност.

Тя окончателно се отказа от съжалението.

— Нашите нямаше да издържат толкова дълго време да не се видят с мен или с Либи.

Неодобрението в гласа й още повече раздразни отворената рана.

— Не можеш да си представиш какво преживя семейството ми, когато Кал не се върна.

— Съжалявам. — Ала по свиването на рамене й пролича, че никак не съжалява. — Ако толкова са искали да го видят, защо не направиха малко усилие и да дойдат с теб?

— Изборът беше негов. — Отмести стола си от масата и стана. — Отивам за дърва.

Изведнъж стана много чувствителен, помисли Съни, когато той се запъти към вратата.

— Хей — извика след него.

Джейкъб се извърна, готов да се бие за семейството си.

— Какво има?

— Недей да излизаш без палто. Навън е под нулата.

— Нямам палто.

— Интересно, дали всички учени са толкова тъпи? — промърмори тя. Стана и отиде до големия дрешник в коридора. — Не мога да си представя нещо по-глупаво от това, през януари да тръгнеш в планината без връхна дреха.

Джейкъб си пое дълбоко дъх и спокойно я предупреди:

— Ако още веднъж повториш колко съм тъп, ще те фрасна.

Съни го изгледа също така хладнокръвно.

— Божичко, цялата се разтреперих от страх. Ето, вземи — подхвърли му кожено яке. — Облечи това. Нямам никакво желание да те лекувам от измръзване. — След като помисли малко, даде му още чифт ръкавици и скиорска шапка. — Вие във Филаделфия нямате ли си зима?

Той изръмжа нещо неясно, но облече якето.

— Когато тръгнах от къщи, беше топло — обясни студено и нахлупи шапката на ушите си.

— Така ли? Е, това обяснява всичко — изсмя се подигравателно тя, когато Джейкъб затръшна вратата след себе си. Изглежда не бе чак толкова луд. Може би малко особен, ала не и опасен. Така й бе още по-приятно да го дразни. Трябваше да го притисне, за да измъкне допълнителна информация за семейството на Кал.

Засмя се на глас, когато го чу да ругае на двора. Досети се, че бе изпуснал някой голям пън върху крака си. Може би трябваше да му предложи фенера, но напълно си го заслужаваше.

Лицемерно прикри усмивката си и отиде да му отвори. Целият беше в сняг. Дори веждите му бяха замръзнали и му придаваха малко учуден вид. Съни прехапа долната си устна, за да не каже нещо излишно и го пусна да влезе. Потропвайки с крака, за да се отърси от снега, той започна да реди дървата в сандъка. След като разбра по тишината, че бе готов, тя се прокашля, взе бирите и отиде при него в дневната.

— Следващият път аз ще донеса — благородно предложи Съни.

— Има си хас. — Кракът му пулсираше от болка, пръстите на ръцете и краката му бяха премръзнали от студ, настроението му беше отвратително. — Не мога да разбера как може да се живее така.

— Как? — невинно го попита тя.

— Като вас. — Ядосан, Джейкъб отново не можеше да намери подходящите думи. Разпери ръце, за да посочи не само хижата, но и света като цяло. — Без електричество, без удобства, без приличен транспорт. С една дума — нищо. Ако искате да се стоплите, горите дърва. Истински дърва! За осветление разчитате на някакъв допотопен генератор. А съобщенията ви са направо подигравка с човека. Просто отвратително.

По душа Съни беше градско момиче, ала никой нямаше право да обижда родния й дом. Гордо вирна брадичка.

— Слушай, не забравяй, че ако не те бях прибрала в хижата, досега да си замръзнал в гората. И чак напролет, когато се стопи снегът, щяха да намерят трупа ти. Така че си мери приказките.

Пак я настъпих по мазола, помисли той доволно и иронично я изгледа.

— Да не искаш да кажеш, че тук наистина ти харесва?

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Да, и то много. Ако си на друго мнение — прав ти път. Има две врати и можеш да избереш през коя да напуснеш къщата.

Кратката екскурзия до навеса за дърва го бе убедила, че няма смисъл да предизвиква природните стихии. Но от гордост не искаше да отстъпи. Замисли се, за да прецени шансовете. След това мълчаливо взе бирата, седна и отпи направо от бутилката.

Тя реши, че този път бе победила, затова също седна и взе своята бира. Ала нямаше да го остави на мира.

— Доста си капризен за човек, който пристига дори без четка за зъби.

— Моля?

— Казах, че си доста…

— Откъде знаеш, че нямам четка за зъби? — Беше чел за тези четки. Очите му светнаха гневно, когато се извърна към нея.

— Така се казва — уклончиво отвърна Съни, за да избегне прекия отговор. — Човек, тръгнал на път само с чифт бельо, няма никакво право да се оплаква от липса на удобства.

— Откъде знаеш какво нося? Да не си ровила из багажа ми?

— Та ти изобщо нямаш багаж — промърмори тя, усетила, че пак си бе отворила устата, преди да помисли. Понечи да се изправи, но Джейкъб здраво я хвана за ръката. — Виж, наистина надникнах в раницата ти, ала само за да… Просто така. — Обърна му гръб, за да прекрати неудобния разговор. — Откъде да знам, че наистина си този, за когото се представяш, а не някой избягал от лудницата маниак?

Той не отслаби хватката си.

— А сега вече знаеш ли? — През очите й премина сянка на неудобство и Джейкъб реши да го използва. — В раницата няма нищо, по което би могла да разбереш кой съм. Нали?

— Така е. — Опита се да освободи ръката си. Но не успя, затова я сви в юмрук и се приготви да отвърне на удара, ако се наложи.

— Така че засега знаеш само, че съм опасен маниак. — Наведе се към нея, докато лицето му почти докосна нейното, а очите й виждаха само неговите. — Има различни маниаци, нали, Съни?

— Да — прошепна едва чуто. Ала не от страх. Предпочиташе да изпитва страх. Ставаше дума за нещо много по-сложно и по-опасно. На трептящата светлина на свещите, докато вятърът яростно блъскаше по прозорците, тя усети, че изобщо не й пукаше дали бе маниак. Важното бе, че всеки момент щеше да я целуне. И не само това.

По очите му се виждаше, че бе готов да отиде и по-далече. Съни си представи как двамата се отпускат на пода. Диво, изпълнено със страст преплитане на тела, освободен и безумен взрив на страстта. Ето какво щеше да й се случи. Не само първия път, а и всички следващи. Усещане за бурни реки, земетръс и взривяващи се планети. Това щеше да й донесе любовта с него.

След първия път нямаше да има връщане назад. Като никога досега тя беше сигурна, че ако имаше пръв път, след това щеше да копнее за него до сетния си дъх.

Устните му едва докоснаха нейните. Трудно би могла да го определи като целувка, тъй лекият допир я разтърси като токов удар. В главата й зазвъняха предупредителни камбанки. Съни направи единственото, което при подобни обстоятелства би направила една разумна жена. Заби юмрук в стомаха му.

От болка и изненада той я пусна и изхриптя. Превит на две, залитна и за малко да падне в скута й, но тя бързо се дръпна и скочи на крака. С напрегнати мускули Съни се приготви за следващия удар.

— Ти си маниачката — обяви дрезгаво, когато в дробовете му се събра достатъчно въздух. — За пръв път виждам подобно чудо като теб.

— Мерси за комплимента. — Отново прехапа долната си устна, ала все пак пусна ръце. — Заслужи си го, Джей Ти. — Не помръдна от мястото си, когато той бавно вдигна глава и я изгледа унищожително. — Опита се да ме нападнеш.

Джейкъб трябваше да признае, че точно такива бяха първоначалните му намерения. Но когато се наведе и усети уханието на косата й и мекото кадифе на устните й, в порива му нямаше нищо общо със заплахата. Вече ставаше дума за прелъстяване. И прелъстеният беше той.

— Не е трудно — каза след малко — да те намрази човек.

— Сигурно. — След като бе приел удара много по-добре, отколкото бе очаквала, Съни му се усмихна. — Знаеш ли какво? След като сме роднини и… Впрочем, аз ти вярвам. Че си брат на Кал.

— Мерси. — Едва успя да се изправи. — Трогнат съм от доверието ти.

— Няма нищо — благородно го успокои тя. — Исках да ти предложа, след като сме вече роднини, защо да не сключим примирие? Все едно, нямаме избор, ако времето се задържи така, поне няколко дни ще сме затворени в хижата.

— А сега кой кого заплашва?

Тогава Съни се засмя и реши да бъде по-любезна.

— Просто съм откровена. Ако продължим в същия дух, само ще се нараним. А не си заслужава.

Джейкъб сериозно се замисли върху предложението й.

— Все пак не бих възразил да спечеля някой и друг рунд.

— Никак не си лесен, Джей Ти. Имаш отвратителен характер. — Той нищо не каза, тъй като не знаеше как да реагира на поредното обвинение. — Предлагам да сключим примирие, докато спре снегът. Аз ще обещая да не те удрям повече, а ти — да не се опитваш да ме целунеш. Съгласен ли си?

Особено привлекателна му се стори онази част от сделката, в която тя обещаваше да спре да се бие с него. А и сам бе решил твърдо повече да не се опитва да я целува. Когато му се приискаше, направо щеше да я целуне. Кимна в знак на съгласие:

— Добре.

— Чудесно. Предлагам да отпразнуваме примирието с още една бира и пуканки. В кухнята има стар тиган за пуканки. Можем да ги приготвим на огъня.

— Съни… — Тя се спря на вратата, хванала свещ в ръка. Джейкъб с възмущение отбеляза колко беше красива на трепкащата светлина. — Никак не съм убеден, че те харесвам.

— Не се притеснявай — широко се усмихна Съни. — И аз не съм сигурна, че те харесвам.