Нора Робъртс
Времената се менят (2)

Втора глава

Изправиха се предпазливо като боксьори, които се разделят при звука на гонга, преди всеки да се отправи в своя ъгъл. Джейкъб не знаеше как да се справи с тази жена, а още по-малко как да приеме новината, която му бе подхвърлила преди малко. Значи брат му беше женен.

След като се отдалечиха един от друг на безопасното разстояние от три метра, той сложи ръце в джобовете на джинсите си. Забеляза, че въпреки нехайната си стойка, тя още бе напрегната и готова да парира всяко непредпазливо движение от негова страна. С удоволствие би предприел лъжливо нападение, само за да види как ще се справи. Но сега имаше по-важни проблеми.

— Къде е Кал?

— На остров Борнео. Поне така мисля. Или беше в Бора Бора? Либи прави изследване за една статия. — Вече можеше да го разгледа безпристрастно. Да, определено имаше известна прилика с Кал в стойката, маниерите и интонацията. Ала Съни не беше готова да му се довери изцяло. — Кал сигурно ти е казвал, че тя е културен антрополог.

Джейкъб се забави с отговора и отново се усмихна. Сега вече нямаше значение какво беше съобщил или премълчал в рапорта си брат му, а какво беше казал на тази жена, Сънбийм. Господи, ама че име, помисли разсеяно.

— Да, разбира се — излъга най-безсрамно. — Но не спомена, че ще отсъства. И колко време?

— Няколко седмици. — Съни издърпа червения пуловер до коленете си. Усещаше как по тялото й се появяват синини. Ала не се ядосваше. Беше успяла да му се противопостави, е, поне донякъде. Освен това бе решила при първа възможност пак да го постави на място. — Странно, но не е споменавал, че те очаква.

— Защото не знаеше, че ще пристигна. — Притеснено погледна снега и дърветата през прозореца. Намираше се толкова близо до целта, а сега се налагаше да чака. — Не бях сигурен, че ще успея.

— Аха. — Равнодушно вдигна рамене и се олюля на пети. — Както не успя да дойдеш за сватбата. Стори ни се адски странно, че никой от семейството на Кал не ни удостои с вниманието си в толкова важен за него ден.

Тези думи го накараха да се извърне рязко. Усети неодобрението в гласа й. Това не го засегна, и той често проявяваше нетърпимост към чуждите недостатъци, ала при тези обстоятелства му се стори доста забавно.

— Повярвай ми, непременно щяхме да дойдем, ако имахме възможност.

— Хм. Е, след като вече спряхме да се бием, предлагам да слезем да пийнем по един чай. — Тръгна към вратата, като го погледна през рамо, докато минаваше покрай него. — Кой разред черен пояс имаш?

— Седми. — Изгледа я смутено. — Извинявай, не исках да те удрям.

— Правилно. Не е хубаво да се биеш. — Настроението й отново се развали. — Не съм допускала, че човек като теб може да се занимава с бойни изкуства.

— Като мен ли? — попита я разсеяно и с интерес опипа гладкото дърво на перилата.

— Нали беше нещо като физик?

— Да, нещо подобно. — На едно от креслата забеляза тъкано одеяло в ярки цветове. Едва се въздържа да не се втурне да го разгледа отблизо. — А ти? С какво се занимаваш?

— С нищо. Тъкмо се мъча да реша какво искам да работя.

Тя влезе в кухнята и се насочи право към кухненската печка. Не забеляза смайването му, когато я видя. Също като в стар филм или в музей, помисли си той и се огледа. Само че всичко бе много по-хубаво и истинско. Направо прекрасно, промърмори под нос и първоначалната му изненада прерасна в задоволство. Абсолютна красота. Ръцете го засърбяха да пипне всичко.

— Джейкъб?

— Моля?

Съни го изгледа свъсено. Голям чешит, реши тя. Добре изглежда, но си е чешит. Започна да й писва от него.

— В нашето семейство много държим на хубавия чай. Как го предпочиташ?

— Нямам претенции. — Вече не можеше да се въздържи. Изчака я да се обърне, за да постави чайника на печката, и бързо се приближи до бялата порцеланова мивка. Бавно завъртя хромирания кран. Водата излезе със съскане от широкия отвор. Задържа пръст под струята и усети, че бе леденостудена. Близна мокрия си пръст и усети слаб метален привкус. Водата не е преработена, определи той. Колко странно. Значи я пият такава, каквато излиза от земята. Напълно забрави за Съни и отново постави пръст под струята. Междувременно водата се бе затоплила и го опари. Подскочи от изненада, ала остана доволен и спря крана. Когато се обърна, видя, че Съни стои до печката и учудено го наблюдава. Прецени, че бе безсмислено да обяснява. Само трябваше да прикрие любопитството си, докато остане сам. — Много е хубав — отбеляза на глас.

— Благодаря. — Тя се прокашля и, без да го изпуска от поглед, се пресегна за големите чаши за чай зад гърба си. — Ние му казваме кран за мивка. Във Филаделфия нямате ли си кранове?

— Да. — Реши да се възползва от случая и да задълбочи изследването. — Но не бях виждал точно като този.

Съни се поуспокои.

— Е, наистина е малко старомоден.

— И аз си помислих същото.

Водата завря и тя се обърна да приготви чая. Небрежно нави ръкавите на пуловера си, за да не й пречат. Дълги, слаби ръце, отбеляза Джейкъб наум. И измамно крехки на външен вид. Разтърка си ръката. Вече познаваше силата им.

— Кал сигурно не ти е казвал, че родителите ми са построили тази къща в средата на шейсетте години. — Съни сипа горещата вода в чашите.

— Построили? — повтори невярващо той. — Искаш да кажеш сами, със собствените си ръце?

— Да. Със собствените си ръце са пренесли всеки камък и талпа — потвърди тя. — Били са хипита. От най-автентичните.

— Да, вярно. Хипита от шейсетте години. Чел съм за онази епоха. Антикултурно движение. Младежите са започнали политическа и социална революция срещу установените порядки и институциите. Проповядвали са недоверие към богатството, правителството и армията.

— Да. Каза го като истински учен. — Или дървен философ, допълни наум и занесе чашите на масата. — Смешно е, когато някой, роден през онези години, ги определя като „епоха“. Все едно е било по време на династията Мин.

Джейкъб се подчини на подканващия й жест и седна.

— Времената се менят.

— Да. — Намръщи се, когато забеляза как търка под покривката с пръст. — Казва се маса — напомни му услужливо.

Той се сепна и взе чашата си.

— Дървото е възхитително.

— Това е дъб. Произведение на баща ми. Ето защо под единия й крак винаги има сложено картонче, за да не се люлее. — Забеляза глуповатия му поглед и се засмя. — Татко премина и през дърводелски етап. Ето защо почти всичко тук се клати.

Невероятно. Дъбова дървесина от истинско дърво, направо от гората, и превърната в мебел. Само човек с много висок рейтинг би могъл да си позволи подобен лукс. И дори тогава законът не позволяваше изработването на повече от един предмет. А ето че Джейкъб се намираше в къща, изцяло направена от дърво. Непременно трябваше да вземе образци. Въпреки че нямаше да е лесно, след като Съни не го изпускаше от очи и определено му нямаше доверие. Ала не беше и невъзможно.

Замислено отпи от чая. Изчака и отново отпи.

— „Билково блаженство“, нали?

Тя вдигна своята чаша за поздрав.

— Позна от първия път. Ако ти бях предложила друга марка, рискувах да предизвикам инфаркт в семейството. — Завъртя глава и внимателно го погледна над ръба на чашата. — Това е фирмата на баща ми. И това ли е пропуснал да ти каже Кал?

— Да, нищо не е споменавал. — Джейкъб учудено се загледа в златистата течност. „Билково блаженство на Стоун“, една от най-големите и преуспяващи компании на територията на федерацията. Наистина е била създадена от Уилям Стоун, за когото се разказваха легенди, не по-малко романтични от историите за президентите от деветнадесети век, които до един били родени в дървени къщи.

Не, това вече не е легенда, помисли той и вдиша ароматната пара, а самата действителност.

— Какво все пак ти е разказал Кал?

Джейкъб отново отпи от чая. Копнееше за малко спокойствие. Колкото може по-скоро искаше да си запише новата информация.

— Каза само, че се е отклонил от курса и катастрофирал. Сестра ти се е грижила за него, тъй като бил ранен и двамата се влюбили един в друг. — Спомни си старите резерви към това семейство и остави чашата си. — И решил да остане при нея.

— А ти, както се вижда, не си възхитен. — Със същото рязко движение Съни остави чашата си на масата. Погледите им се срещнаха. Очите и на двамата излъчваха в равна степен неприязън и недоверие. — Затова ли не дойде на сватбата? Защото е решил да се ожени, без да те пита?

Очите му потъмняха от гняв и отново се впиха в нейните.

— Независимо как се отнасям към неговото решение, ако имах възможност, непременно щях да дойда.

— Боже, какво благородство. — Тя се изправи рязко и извади от пазарската чанта кутия бисквити. — Чуй какво ще ти кажа, Хорнблоуър. Брат ти извади голям късмет, като се ожени за сестра ми.

— Не съм толкова сигурен.

— Обаче аз съм. — Съни дръпна ципа на чантата и надникна вътре. — Либи е красива и умна, мила и всеотдайна, жена, напълно лишена от егоизъм. — Размаха бисквитката, която ядеше. — И, ако искаш да знаеш, въпреки че това изобщо не е твоя работа, те са щастливи.

— И в това не съм убеден. Не съм го видял с очите си.

— А кой ти е виновен? Имаше предостатъчно време да дойдеш и да се убедиш, стига наистина да си искал.

Очите му засвяткаха още по-гневно.

— Точно времето беше проблемът. — Стана и заяви решително: — Зная само, че брат ми е взел прибързано решение, което драстично промени живота му. И държа лично да се убедя, че не е направил грешка.

— Държиш лично да се убедиш! — Тя се задави от възмущение и отпи от чая, за да може да продължи. — Не зная как се вземат решения в твоето семейство, приятел, но ние не го правим на специални събрания. Всеки от нас е свободна личност и има право на избор.

Джейкъб обаче не даваше и пет пари за нейното семейство. Интересуваше се от своето.

— Решението на брат ми се отрази на много хора.

— Да, бе. Започвам да си мисля, че като се ожени за Либи, Кал промени хода на световната история. — Отвратена, захвърли кутията с бисквити на кухненския плот. — Щом си бил толкова разтревожен, защо изчака цяла година, а не дойде по-рано?

— Това си е мой проблем.

— Естествено. Както и бракът на сестра ми също е твой проблем. Ти си истински кретен, Хорнблоуър.

— Моля?

— Казах, че си кретен. — Приглади си косата. — Е, когато Кал се върне, поговори си с него. Ала има нещо, което не си включил в сметките си. Кал и Либи се обичат. И са създадени един за друг. А сега, моля да ме извиниш. Имам си работа. Можеш да се омиташ.

Съни изхвърча от кухнята като ураган. След малко се чу някакъв силен звук, който според Джейкъб бе предизвикан от затръшването на старинна дървена врата.

Господи, тази жена е истински кошмар, помисли си. Интересна е, безспорно, но и адски изморителна. Налагаше се да я изтърпи, докато изчака брат си.

Като учен трябваше да признае, че му се удаваше изключително благоприятна възможност да изследва отблизо една древна култура, да поговори с прадедите си. Вдигна поглед към тавана. Съмняваше се, че шеметната Сънбийм ще се отнесе с разбиране към идеята му да я изследва като своя прапрабаба.

Да, невероятна възможност от научна гледна точка. Ала от лична, общуването с първобитните жени си беше истинско наказание. Специално тази, на горния етаж, беше груба, склонна към скандали и агресивна. Е, и той не бе цвете за мирисане и дори притежаваше същите отрицателни качества, но поне беше по-напред в еволюцията с няколко века.

Първото, което щеше да направи, когато се прибереше на кораба, бе да провери в компютъра какво означава думата „кретен“, използвана за определяне на мъж, живял през двадесети век.

 

 

Съни се чудеше как да го определи с една дума. Ала докато мереше с крачки стаята си, наум й идваха множество и все цветисти определения.

Ама че нахалник. Да се появи нагло една година след сватбата на брат си и сестра ми. Но не за да ги поздрави, разсъждаваше тя възмутено. Не и за да присъства на хубавото семейно тържество. А да им сервира своето тъпо мнение дали Либи е достойна съпруга за неговия брат.

Гадина. Глупак. Тъпак.

Докато минаваше покрай прозореца, случайно го мерна пред хижата. Сложи ръка на стъклото. Идеше й да отвори прозореца и да му изкрещи всички епитети, които се въртяха в главата й. Ала гневът й изчезна също така внезапно, както се бе появил.

Да му се не види, защо се бе запътил към гората? И без палто. С присвити очи проследи как си проправя пъртина през дълбокия сняг. Накъде ли се бе запътил? В онази посока имаше само дървета.

В съзнанието й изскочи един въпрос, който не си бе задавала досега, тъй като бе прекалено заета с него. Как беше дошъл до къщата? Градът беше далече, а до най-близкото летище имаше поне два часа път с кола. Откъде се бе появил братът на Кал в спалнята й, при това без палто, без шапка и без ръкавици посред зима?

Не бе забелязала пред къщата нито кола, нито камион или снегомобил. Мисълта, че бе дошъл на стоп от магистралата, й се стори просто безумна. През януари никой нормален човек не се разхождаше в планината без екипировка.

Вдигна рамене и се отдръпна от прозореца. Изглежда това обясняваше всичко. Джейкъб Хорнблоуър не беше просто кретен. Той беше абсолютно побъркан кретен.

След малко обаче Съни реши, че прекалява. Нямаше право да смята човека за луд, само защото не го харесваше. В края на краищата, той беше брат на Кал, а през последната година тя искрено бе обикнала зет си. Джейкъб може и да беше досадник, който навсякъде си пъха носа, но това не означаваше непременно, че не е с всичкия си.

И все пак…

Нали от самото начало й се бе сторил някак странен? И поведението му беше особено. Отново погледна през прозореца, ала видя само следите му. Кал изглеждаше нормален, но какво знаеха те за семейството му или за неговото минало? Почти нищо. Съни винаги се бе чудила защо зет й почти не споменаваше близките си. Отново погледна през прозореца. Изглежда си бе имал сериозни причини.

Този човек наистина се държи странно, реши тя. Появи се неканен, без предупреждение, и на всичкото отгоре си бе позволил да влезе в спалнята ми. А как само гледаше онзи стар брой на „Вог“! С вид на човек, открил Скрижалите на Мойсей.

Ами поведението му в кухнята? С какво любопитство само изследваше крана на чешмата. И се оглеждаше стреснато, като че ли за пръв път в живота си вижда електрическа печка и хладилник. Или поне отдавна не ги е виждал. Мислите й препускаха бясно. Защото дълго време е бил затворен. Бил е изолиран, понеже е опасен за обществото.

Прехапа долната си устна и отново започна да крачи из стаята. Спъна се в раницата му, отскочи назад и се вторачи в нея. Беше я забравил. А това означаваше, че щеше да се върне.

Е, щеше да го преживее. Знаеше как да се пази. Изтри ръце в панталона си и сведе поглед към раницата. Все пак нямаше да е зле да вземе някои предпазни мерки.

Водена от любопитство, коленичи на пода. Реши на всяка цена да я огледа, без да се интересува, че посяга на личните му вещи. Раницата бе не по-малко странна от собственика си. Първо, никъде не се виждаше ключалка или цип. Ала когато я докосна, материята сама се разтвори безшумно в ръцете й. Съни погледна гузно през рамо и започна да рови.

Бельо. Още един пуловер, този път черен. Без етикет. Джинси, явно от най-скъпите, ако се съдеше по качествения мек плат, но на задния джоб отново липсваше знакът на моделиера. Всички дрехи бяха без етикети. И чисто нови. Тя бе готова да се закълне, че никога не бяха обличани. Остави купчината дрехи на пода и продължи да разглежда съдържанието на раницата. Извади стъклена епруветка с флуоресциращ етикет и пълна с някаква прозрачна течност. Имаше и високи маратонки от мека кожа. Няма прибори за бръснене и огледало, замислено отбеляза Съни. Не виждам дори четка за зъби. Само чисто нови дрехи и епруветка, в която като нищо можеше да има някаква дрога.

Ала най-много я озадачи последното откритие. В ъгъла забеляза електронно устройство, не по-голямо от дланта й. С кръгла форма и прикрепено с примка за раницата.

Отвори го и видя множество малки бутони. Когато докосна един от тях, цялата подскочи от изненада, тъй като чу гласа на Джейкъб.

Много ясен, неговият глас излизаше от кръглото метално нещо в ръката й. Доколкото успя да разбере, цитираше уравнения. Нито цифрите, нито термините й говореха нещо. Но самият факт, че излизаха от малкия диск, даде основание на фантазиите й да се развихрят.

Ясно. Той беше шпионин. И, естествено, работеше за врага. Независимо кой точно враг. А по поведението му се виждаше, че бе от неуравновесените шпиони. Липсата не въображение не бе сред слабите страни на Съни. Най-после бе разбрала за какво става дума.

Бил е заловен. Психотропните средства, които са използвали, за да изтръгнат от него информация, сериозно са увредили разсъдъка му. Кал го е прикривал, като е съчинил историята, че брат му е астрофизик, затънал в своите научни изследвания, който няма време за пътуване до Западното крайбрежие. А всъщност Джейкъб бе избягал от някоя психиатрия и сега се криеше.

Тя започна да натиска копчетата подред, докато гласът не замлъкна. Трябваше да внимава как се държи с него. Независимо дали го харесваше, или не, все пак той беше член на семейството. И докато не се убедеше с абсолютна сигурност, че бе опасно луд, нищо нямаше да предприеме.

 

 

Глупак и досадник, повтори наум Джейкъб, докато гледаше към дима, който се виеше над дърветата. Не го притесняваше определението „досадник“. Както не се интересуваше, че го нарече „кретен“. Ала не можеше да се примири с „глупак“. Как можа онази кльоща, за която върхът на техниката беше двигателят с вътрешно горене, да го нарече „глупак“.

През нощта беше свършил доста полезни неща. Корабът беше добре замаскиран сред дърветата, записките му — в пълен ред. Включително и онази част, в която описваше мъчителната си среща със Сънбийм Стоун. Чак призори си спомни за раницата.

Нямаше да я забрави, ако тя не го беше вбесила. Не че имаше нещо ценно. Просто въпросът беше принципен. По природа Джейкъб не беше разсеян, въпреки че понякога не обръщаше внимание на дребните подробности, когато умът му беше зает със сериозни проблеми.

Дразнеше се, че непрекъснато мисли за нея. А точно това бе правил цяла нощ, докато се занимаваше с кораба. Беше адски досадно, като пъпка на гърба, която не можеш да стигнеш и да се почешеш. Как само се бе приготвила за бой с гордо вирната брадичка и напрегнато тяло. Спомни си усещането за тялото й, стегнато, предизвикателно, когато я бе притиснал на леглото. И как само светеше косата й, като злато или като слънчев лъч.

Окончателно се вбеси и разтърси глава, все едно че искаше да я отърси от мислите си в буквалния смисъл. Нямаше време за жени. Не че не ги харесваше, но всяко нещо с времето си. Първо работата, после удоволствието. Освен това, ако търсеше удоволствие, надали щеше да се насочи точно към Сънбийм Стоун.

Колкото повече разсъждаваше по въпроса къде и кога се намира, толкова повече се убеждаваше, че Кал трябваше да бъде вразумен и върнат у дома.

Джейкъб реши, че той най-вероятно е бил засегнат от някаква неизвестна космическа треска. Кал беше преживял силен стрес, а онази жена, както впрочем са правили много други жени в миналото, се беше възползвала от състоянието му. Достатъчно бе само да призове на помощ логиката на Кал, и той щеше да се оправи. Тогава двамата щяха да се качат на кораба и да се приберат у дома.

А междувременно Джейкъб щеше да изследва лично поне тази малка частица от Земята през двадесети век.

Стигна края на гората и спря. Днес бе още по-студено и той искрено съжали, че нямаше по-топли дрехи. Сиви облаци, натежали от сняг, скриха слънцето. На сумрачната светлина Съни пренасяше дърва от купчината на двора в къщата. С висок и много секси глас пееше старинна песен за един мъж, който заминал далече. Не усети стъпките му и продължи да си пее и да реди дърва върху свитата си ръка.

— Извинявай.

Подскочи от изненада и изпусна дървата, които се разпиляха по земята. Едно от тях я улучи по крака. Тя изруга и заподскача от болка.

— По дяволите! Какво ти става? — Хвана ударения си крак с ръце и се подпря на стената на къщата.

— Нищо. — Не издържа и се усмихна. — Стори ми се, че на теб ти стана нещо. Боли ли?

— Ами, напротив. Много дори е приятно. Няма нищо по-хубаво от това, да ти се стовари един стокилограмов пън на крака. — Стисна зъби и замижа, докато предпазливо сваляше ботуша си. — Всъщност, откъде идваш?

— От Филаделфия. — Съни присви подозрително очи. — О, имаш предвид сега ли? — Вдигна палец като опитен стопаджия и безгрижно обяви. — Ето така. Съвсем нормално. — Погледна разпилените на снега дърва. — Имаш ли нужда от помощ?

— Не. — Като се стараеше да не стъпва много на болния крак, тя се наведе и започна да ги събира. Ала през цялото време не сваляше поглед от него, готова да реагира, ако забележеше някакво по-рязко движение. — Знаеш ли защо дойдох тук, Хорнблоуър? За да намеря спокойствие и уединение. — Издуха падналия на очите й кичур. — Случайно да си чувал какво означава това?

— Да.

— Добре тогава. — Обърна се и влезе в къщата, като остави вратата да се затръшне зад нея. Остави дървата в сандъка и се върна в кухнята. Видя го и изруга. — Сега пък какво има?

— Забравих си раницата. — Подуши въздуха. — Не мирише ли на изгоряло?

Съни изпищя отчаяно и се втурна към тостера. Заудря го с ръка, докато отвътре не изскочи черна като въглен филийка.

— Тази проклетия нещо заяжда.

Джейкъб надникна над рамото й, за да разгледа отблизо странното малко приспособление за препичане на хляб.

— Не изглежда много апетитно.

— Лъжеш се. — И за да го докаже, тя захапа изгорялата филия.

Въпреки миризмата на прегорял хляб, той усети уханието на тялото й. Подразни се от машиналната реакция на собственото си тяло. От гордост реши да не й обръща внимание и не се отмести.

— Винаги ли си такъв инат?

— Да.

— И също толкова нелюбезна?

— Не.

Обърна се и веднага разбра, че не беше пресметнала правилно движението си. Джейкъб не се отдръпна, както бе очаквала. Вместо това се наведе напред и подпря ръце на плота, като я залови между тях като в капан. А най-много от всичко Съни мразеше да я поставят в неизгодно положение.

— Прибери си ръцете, Хорнблоуър!

— Няма. — Размърда се, но само за да се приближи още повече. Също като при първата им среща, краката им се докоснаха, ала без намек за топло чувство. — Ставаш все по-интересна, Сънбийм.

— Съни — поправи го машинално. — Не ме наричай Сънбийм.

— Много интересна — повтори той. — Мислиш ли, че си типична представителка на жените от своето време?

Погледна го неразбиращо и завъртя глава.

— Какво искаш да кажеш с този тъп въпрос?

Косата й имаше хиляди оттенъци — от платинено бяло до медно русо. Не му се искаше, но го забеляза.

— Защо да е тъп? Въпрос, който предполага еднозначен отговор. Е, какво ще кажеш?

— Не, не съм. Никоя жена не би искала да бъде типична представителка на каквото и да било. А сега, ако обичаш…

— Красива си. — Очите му се плъзнаха по лицето й — нарочно, за да си докаже колко бе устойчив на женската красота. — Ала това е само външност. По какво, според теб, се отличаваш от типичната жена на двадесети век?

— Да не пишеш дисертация за жените? — Вдигна ръка да го отблъсне, но не успя да преодолее твърдата преграда на гърдите му. Усети сърцето му, биеше бавно и равномерно.

— И така може да се каже. — Усмихна й се. Усещаше, че я притеснява по един много примитивен начин и това му се стори изключително приятно.

Тя си помисли, че беше заради очите му. Макар и умствено разстроен, този мъж имаше невероятно магнетичен поглед.

— Нали уж се занимаваше с планети и звезди, а не с хора.

— На планетите живеят хора.

— Да, поне на тази.

Джейкъб отново се усмихна.

— Поне на тази. Приеми го като личен интерес.

Съни искаше да се отмести, ала се досети, че само щеше да направи допира на телата им по-интимен. Наруга го мислено и се постара да говори спокойно.

— Не държа да проявяваш към мен личен интерес, Джейкъб.

— Джей Ти — поправи я и усети как трепетът на тялото й се предаде на неговото. — Близките ми ме наричат Джей Ти.

— Добре. — Заговори бавно, тъй като усети, че мозъкът й се размеква. Най-много от всичко искаше да увеличи малко разстоянието помежду им. — Какво ще кажеш да се махнеш от пътя ми, Джей Ти, за да приготвя нещо за закуска?

Ако не престанеше да си хапе устните, щеше да го предизвика да я спре по най-ефикасния начин, който познаваше. Никога не бе подозирал, че един незначителен нервен тик можеше да изглежда така съблазнително.

— Това покана ли е?

Тя се облиза леко.

— Изглежда да.

Наведе се към нея, очарован от начина, по който се разшириха очите й, потъмняха и накрая станаха сурови. Никак не му бе лесно да им устои. Джейкъб Хорнблоуър беше прочут със своя блестящ ум, упоритост и смелост. Но не и с това, че умееше да се владее. А в момента най-много от всичко искаше да я целуне. Не с научна цел и не заради експеримента. А безмилостно, яростно и страстно.

— Само не и препечена филийка — промърмори той.

Съни издиша дълбоко.

— Не, корнфлейкс „Златен клас“. Страхотни са. Те са ми любимите.

Той се отдръпна, но по-скоро заради себе си, отколкото заради нейното спокойствие. Щом се налагаше да прекара следващите дни при нея, трябваше да поработи върху своя самоконтрол. Защото вече имаше план.

— Може и да се съглася да приема една закуска.

— Чудесно. — Като си каза, че това бе само промяна на стратегията, тя извади от шкафа две купички. Взе още една шарена кутия и тръгна към масата. — Когато бяхме малки, изобщо не ни позволяваха да ядем подобни неща. Майка ми беше и продължава да е заклет привърженик на здравословното хранене. В нейните представи зърнените храни се ограничават до житни кълнове, корени и накисната във вода дървесна кора.

— Защо точно кора?

— Не ме питай. — Съни извади от хладилника мляко и заля цветните царевични люспички. — Затова откакто се измъкнах от къщи, започнах да ям само нездравословни храни. Реших, че след като през първите двайсет години от живота си съм се хранила здравословно, през следващите двайсет имам право да се тровя с нещо по-вкусно.

— Да се тровиш — повтори Джейкъб замислено и подозрително погледна царевичните люспички.

— За привържениците на здравословното хранене най-опасната отрова е захарта. Давай — подкани го тя и му подаде лъжица. — Прегорели филийки и корнфлейкс със студено мляко са основният ми специалитет. — Усмихна се чаровно. Съни също си беше изработила план.

И тъй като очакваше от нея всичко, включително и да се опита да го отрови, той я изчака да започне и чак тогава загреба с лъжицата. Усети вкус на мокри бонбони. Обаче се оказа доста приятно. Една непринудена закуска беше подходящо начало да спечели доверието й и да измъкне от нея повече информация.

Досети се, че Кал не беше казал на никого, освен на Либи, откъде, или по-точно от кое време беше пристигнал. Затова Джейкъб беше готов да му пише шестица. Най-добре бе да не се вдига много шум. Ефектът от преместването във времето беше… Тепърва трябваше да се оценява. Дано не се окажеха верни думите на Съни, че бракът на Кал и сестра й можеше да промени световната история.

Затова трябваше много да внимава и максимално да използва обстоятелствата и Съни. При тази мисъл го прониза, макар и съвсем слабо, чувство за вина.

Имаше намерение да проучи какво мисли тя за семейството си и преди всичко за сестра си, какво беше впечатлението й от Кал. И да запише нейния разказ, разказ на очевидец, за живота през двадесети век. С малко повече късмет щеше да я убеди да го заведе в най-близкия град, където би могъл да си попълни сведенията.

А в същото време Съни мислеше, че бе безсмислено да се ядосва. Ако искаше да разбере кой беше и какво представляваше този човек, налагаше се да действа по-тактично. С него се чувстваше също толкова самотна, колкото и без неговото присъствие. След като нямаше намерение да си събере багажа и да си тръгне, трябваше да действа по-дипломатично. Особено ако се окажеше толкова ненормален, колкото изглеждаше.

Колко жалко, че бе напълно побъркан, помисли си и му се усмихна топло. Толкова хубав, дори неотразим мъж, заслужаваше по-стабилен мозък. Дано да бе само временно умопомрачение.

— И така — започна тя, като почука с лъжица по купичката си, за да му привлече вниманието. — Какво мислиш за Орегон?

— Прекалено голяма, но слабо заселена територия.

— Точно затова си го харесваме. — Изчака, за да не прозвучи агресивно. — Със самолет ли пътува до Портланд?

Той избра нещо средно между истина и лъжа.

— Не, моето транспортно средство ме остави малко по-близо. Ти тук ли живееш, при Кал и сестра ти?

— Не, имам апартамент в Портланд. Ала смятам да го дам под наем или да го продам.

— Защо?

— Просто така. — Погледна го озадачено, след което сви рамене. — Всъщност, в момента обмислям идеята дали да не замина на Изток. В Ню Йорк.

— Какво ще правиш там?

— Още не съм решила.

Джейкъб остави лъжицата.

— Не си ли на работа?

Раменете й машинално се изправиха.

— В момента се местя на друга работа. Напуснах ръководна длъжност в търговията на дребно. — В действителност беше уволнена от длъжността заместник-началник на отдел за дамско бельо в среден по големина универсален магазин. — Мисля да продължа да уча. Искам да следвам право.

— Право? — Погледът му омекна. Беше толкова мил, че Съни неволно се усмихна. — Майка ми е юрист.

— Наистина ли? Кал нищо не е споменавал. С какво по-точно се занимава?

Стори му се малко сложно да й обяснява професията на майка си, затова попита:

— А ти какво право искаш да специализираш?

— Като че ли предпочитам наказателното. — Тъкмо се канеше да се впусне в пространни обяснения, но навреме се усети и замълча. Нали щеше да го накара да говори за себе си? — Колко интересно, моята сестра се занимава с наука, също като брата на Кал. С какво по-точно се занимава един астрофизик?

— С теория. И с експерименти.

— Сигурно и с междупланетни полети? — Опита се да не прозвучи подигравателно, ала не успя. — Нали не вярваш в подобни глупости, че един ден, например, хората ще летят до Венера по същия начин, както сега летят до Кливлънд?

За щастие Джейкъб беше хладнокръвен покерджия. Лицето му остана безизразно и продължи да се храни.

— Напротив, вярвам.

Съни се засмя снизходително.

— Предполагам, че вярата е част от служебните ти задължения. Но все пак, не те ли измъчва мисълта, че дори това да стане един ден, ти няма да си жив, за да го видиш с очите си?

— Времето е нещо относително. В началото на този век са смятали, че не е възможно да полетиш до Луната. Ала фантастиката се превърна в действителност. — Усещаше, че аргументите му са доста непохватни, но все пак се справяше. — През следващия век човекът ще стигне до Марс, а дори и по-далече.

— Може би. — Стана и взе от хладилника две бутилки газирана вода. — Ала да си призная честно, не бих могла да си посветя живота на нещо, което никога няма да видя. — Той като омагьосан я наблюдаваше как извади от чекмеджето малък метален предмет, нагласи го като лост към всяка бутилка и махна капачките. — Предпочитам лично да усетя резултата от своя труд, и то по възможност веднага — призна тя и му подаде едната бутилка. — Държа на непосредственото удовлетворение. Затова още се колебая каква професия да си избера, въпреки че съм на двайсет и три години.

Бутилката е стъклена, като в унес размишляваше Джейкъб. Също като онази, с която ме замери вчера следобед. Надигна я и отпи. Усети добре познат вкус и му стана приятно. У дома обичаха същите безалкохолни напитки, макар че рядко ги използваха на закуска.

— Защо избра да изучаваш космоса?

Обърна се и отново я погледна. Долови искреното й любопитство и реши да я подразни.

— Защото ми предоставя неограничени възможности.

— Сигурно си следвал ужасно дълго.

— Права си. Ужасно дълго. — Отново отпи от бутилката.

— Къде?

— Какво къде?

Съни се постара да запази учтивата си усмивка.

— Къде си учил?

Помисли си за института „Кролиак“ на Марс, университета „Бърлингтън“ в Хюстън и едногодишната интензивна и ускорена специализация в космическата лаборатория „Леспас“ в квадрант Фордон.

— На няколко места. В момента участвам в работата на неголяма частна изследователска група в околностите на Филаделфия.

Тя си помисли, че персоналът, който се грижеше за тази неголяма изследователска група, сигурно носеше бели медицински престилки.

— Сигурно ти е адски интересно.

— Да, особено напоследък. Притеснява ли те нещо? Защо си нервна?

— Защо питаш?

— Защото непрекъснато потропваш с крак.

Съни постави ръка на коляното си, за да спре неволния тик.

— Да, наистина се изнервям, когато дълго време стоя на едно място. — Очевидно с този разговор доникъде нямаше да стигне. — Слушай, аз наистина си имам работа… — Замълча, когато погледна през прозореца. Не беше забелязала кога беше започнало да вали. Сега снегът падаше на големи парцали. — Страхотно.

Той проследи погледа й, прикован в плътната бяла завеса и отбеляза:

— Изглежда ще ни създаде проблеми.

— Аха. — Въздъхна дълбоко. Наистина й действаше на нервите, но тя все пак не беше чудовище. — Времето не е подходящо за излет в гората. — Докато водеше жестока битка със съвестта си, Съни няколко пъти измина разстоянието от масата до вратата и накрая се спря при прозореца. — Виж какво, Джей Ти. Зная, че няма къде да отседнеш. Вчера те видях, че тръгна към гората.

— Имам всичко необходимо…

— И така да е, не мога да те пусна да хукнеш да се катериш по планината и да спиш в палатка или каквото там си носиш, когато се задава снежна буря. Либи никога няма да ми прости, ако оставя брата на Кал да умре от измръзване. — В джобовете на джинсите си сви ръце в юмруци и му се усмихна широко. — Можеш да останеш в къщата. Ако искаш.

Той се замисли, прецени всички за и против нейното предложение, и също се усмихна.

— С удоволствие ще остана.