Нора Робъртс
Времената се менят (13)

Епилог

Стаята бе изпълнена с грохота на разбиващи се океански вълни. През прозрачната стена се разкриваше изглед към прорязваното от светкавици небе и кипящото море. Ухаеше на жасмин. Въпреки силния рев на вълните и гръмотевиците, се чуваше тиха, пулсираща музика.

— Видя ли, че пак се оказах права? — промърмори Съни.

Джейкъб се размърда на леглото, пухкаво като облак, и я притегли до себе си.

— Този път за какво?

— За бурята. — Знаех си, че нощта не е подходяща за лунни лъчи и тропически залези.

Наистина бе права. Но никак не му се искаше да го признае.

— Обстановката не беше чак от толкова голямо значение.

Тя се претърколи или по-скоро преплува разстоянието до него и се просна отгоре му.

— Защо ме доведе тук? Защото ми беше разказвал за този хотел ли?

— Доведох те, за да се отпуснем за няколко дни.

— А, ето какво било. И кога ще започнем да се отпускаме? — Усмихна се доволно и започна да го целува по гърдите. — Ето, пак се напрегна.

Той прокара ръка по косата й.

— Откога сме женени?

Съни лениво докосна един бутон отстрани на леглото. Във въздуха проблеснаха цифри, показващи датата, часа и минутите и бързо изчезнаха.

— От пет часа и двайсет минути.

— Според моите изчисления, след петдесет години ще започнем да се отпускаме. — Ръката му се премести нагоре по голото й рамо. — Харесва ли ти?

— Кое? Това, че сме женени ли? — Беше изключително трогателен, като се опитваше да я убеди, че изобщо не е сантиментален. — Много ми харесва. И тъй като сме младоженци, позволено ни е да се поглезим малко. Това е най-романтичното нещо, което си правил за мен — да ме доведеш тук.

— А аз мислех, че предпочиташ Париж или Курорта на уединението на Марс.

— Винаги можем да отидем на Марс — изкиска се тя. — Почти свикнах с подобни разговори. Нали ти казах, че бързо схващам.

— Тук си вече от шест месеца.

— Ама и ти никак не си лесен. — Смъкна се надолу и подпря буза на гърдите му. — Цели шест месеца — повтори замислено. — Трябваше да мине половин година, докато се сетиш да ми предложиш да се оженим.

— Щях да тегля чертата още преди шест месеца, ако вие с баща ми не се бяхте обединили срещу мен.

— Да теглиш чертата? — Вдигна глава и очите й проблеснаха опасно. — Можеш да теглиш чертата само когато попълваш данъчна декларация.

— Данъчна декларация? — повтори Джейкъб неразбиращо.

— Вярно, забравих, че не знаеш какво е това. Исках да кажа, че така се говори само когато искаш да приключиш някое неприятно и досадно задължение. Щом ти е било толкова неприятно, защо изобщо се ожени за мен?

— Защото иначе непрекъснато щеше да мрънкаш и да ми вадиш душата. — Премигна, когато Съни го плесна по главата. — Добре, понеже това беше най-малкото, което можех да направя за теб. — Сега вече и той се засмя, претърколи се върху нея, ала извика от болка, когато ноктите й се забиха в ръката му. — Или защото добре се биеш.

— Не е достатъчно.

— И си почти интелигентна.

— Карай нататък.

— Защото, когато се любим, имам чувството, че съм получил токов удар.

— Така вече е по-добре. — Щастлива, тя уви ръце около врата му. — Сватбата ни беше хубава, нищо, че беше прекалено шумно и падна голямо търчане около подготовката. Радвам се, че баща ти ни убеди да направим нещо по-традиционно.

— Да, мина добре. Като повечето сватбени церемонии. — Но си спомни как бе занемял от възхищение, когато я видя да минава между редиците в църквата в снежнобяла рокля, хванала баща му под ръка.

— Харесвам родителите ти. Направиха всичко възможно, за да се почувствам като у дома. — Прехапа замислено долната си устна и отново го погледна. — Особено след като ме посветиха в най-мрачните семейни тайни.

— Например?

— Например какво означава „Ти“ в името ти, Джей Ти. — Той направи недоволна гримаса, с което й достави неописуемо удоволствие. — Бил си толкова проклето и непослушно дете, че…

— Бях просто любознателен.

— Истинско магаре — поправи го щастливо и продължи безмилостно, — че баща ти често те наричал детето торнадо. И така, буквата „Ти“ станала част от името ти. Прикрепила се направо като безцветна лепенка.

— Още не си изпитала какво е истинско торнадо.

Съни се надигна и го захапа по устната.

— С нетърпение очаквам да ми покажеш.

Джейкъб я целуна набързо и стана от леглото.

Къде си се разбързал? Още не съм приключила с теб.

— Забравих нещо. — И излъга. Изобщо не бе забравил, просто изчакваше подходящия момент. Нагласи светлината така, че да се получи ефект като от стотици запалени свещи. След секунди се върна с някаква кутия. — Приготвил съм ти подарък.

— Защо?

— Защото никога не съм ти правил подаръци. — Постави кутията в ръцете й. — Няма ли най-после да го отвориш, или само ще зяпаш с отворена уста?

— Наслаждавам се на момента. — Тя прехапа език и бавно отвори подаръка. В кутията имаше чайник — нисък и тумбест, от евтин порцелан, с птичка на капака и огромни грозни маргарити. — О, Божичко!

— Исках да имаш нещо от своето време. — Почувства се глупаво и не посмя да признае, че от месеци бе обикалял из антикварните магазини, докато го открие. — Когато го видях, почувствах, че е нещо като съдба. Не плачи, моля те.

— Не мога да не плача. — Вдигна към него навлажнените си очи. — Оцелял е. През всички тези векове.

— И слава Богу.

— Джейкъб! — Махна безпомощно с ръка и прегърна чайника. — Това е най-хубавият подарък, който можеше да ми направиш.

— Има още нещо. — Седна до нея и я прегърна. — Искаш ли да прекараме Коледа заедно с вашите?

За миг остана безмълвна.

— Сигурен ли си?

— Почти успях, Сънбийм. — Избърса една сълза от бузата й. — Само ми имай още малко доверие.

Опитвайки се да спре сълзите си, тя уви ръце около него.

— Няма значение колко още ще чакам. Нали времето е наше?