Нора Робъртс
Времената се менят (1)

Първа глава

Знаеше, че съществува риск. А той беше готов да рискува. Една погрешна стъпка или гласова команда и всичко щеше да свърши, преди да бе започнало. Но нали винаги бе смятал, че животът е игра. И често, може би дори прекалено често, се бе поддавал на изкушението да се втурне презглава в потенциално опасни ситуации. Ала сега много стриктно бе пресметнал степента на риска.

Последните две години от живота си бе прекарал в изчисления, експерименти и планиране. И най-дребните подробности бяха подложени на компютърна обработка и анализирани. Той бе изключително търпелив, когато ставаше дума за работата му. Предварително знаеше какво може да се случи. А сега беше дошло време да го провери на практика.

Колегите му бяха убедени, че отдавна бе минал границата между гениалността и лудостта. Дори онези, които на пръв поглед въодушевено приемаха неговите теории, тайно се притесняваха, че бе стигнал прекалено далече. Но той не се интересуваше какво мислят хората. А само от резултатите. Последствията от това най-дръзко начинание в живота му бяха преди всичко лични. Много лични.

Седнал пред широката дъга на контролното табло, той приличаше повече на пират на носа на своя космически кораб, отколкото на учен на ръба на велико откритие. Ала науката беше неговия живот, а с това пътуване той се превръщаше в истински изследовател, каквито са били Колумб и Магелан в миналото.

Вярваше в късмета в най-буквалния смисъл на думата — като непредсказуема възможност за съществуване.

Беше тук, за да го докаже. Освен от точни изчисления, от кораба, който беше последна дума на модерните технологии, от знания и изчислителна техника, той имаше нужда от още един елемент, необходим на всеки изследовател, за да постигне успех. Късмет.

Сега беше сам в необятния и безмълвен космически океан, отвъд редовните космически маршрути и последния квадрант, отбелязан на картите. Тук се усещаше особена близост между човека и неговите мечти, която никога не би могла да бъде постигната в лабораторни условия. Усмихна се за пръв път, откакто бе започнало пътешествието. Отдавна не бе излизал в открития космос.

Самотата беше успокояваща, дори примамлива. Почти беше забравил какво бе да си наистина сам, сам с мислите си. Ако можеше да избира, с удоволствие би се разходил из космическото пространство, спокойно отпуснал лоста на скоростите, и да се наслаждава на самотата, докато не му омръзне.

Тук, горе, на границата на човешкия свят, където неговата родна планета проблясваше в далечината и все повече се смаляваше до размерите на светеща точка, той разполагаше с време. А времето беше ключа към всички проблеми.

Устоя на изкушението и провери координатите — скорост, траектория, разстояние — всички много педантично изчислени. Дългите му опитни пръсти бързо се движеха по циферблати и бутони. Контролното табло излъчваше зелена светлина, която хвърляше мистични сенки върху острите му черти.

Съсредоточено присви очи и стисна здраво устни, когато корабът се насочи право към слънцето, но не изпита страх. Много добре знаеше какво можеше да се случи, ако бе допуснал и най-малката грешка в изчисленията си. Гравитационното поле на ярката звезда щеше да го всмуче. Само за миг и той, и корабът му, щяха да се превърнат в пара.

Това щеше да е най-големия неуспех в живота ми, помисли си, докато наблюдаваше Слънцето през защитния екран. Гледката беше величествена — трептящи и извиващи се като змии пламъци, които сякаш изпълниха кабината и го заслепиха. И извън Земята тази звезда запазваше властта си над живота и смъртта. Беше омагьосваща като страстна и ненаситна жена.

Съзнателно спусна щита на екрана. Увеличи още скоростта, без да сваля поглед от скалата, за да хване момента, в който наближи максимума, допустим за възможностите на кораба. Външната температура драматично се повишаваше. Знаеше, че силната светлина отвъд защитния екран можеше да изгори роговицата на очите му. Всеки, който се насочеше с толкова висока скорост към Слънцето, рискуваше да ослепее или дори да загине — и никога да не достигне своето предопределение.

Изчака първия предупредителен звънец, когато корабът се гмурна надолу и затанцува, подчинявайки се на скоростта и гравитацията. Спокойният глас на компютъра тихо и монотонно продиктува скоростта, мястото и, което беше най-важното в случая, времето.

Кръвта бушуваше в ушите му, ала ръката му не трепна, когато отново натисна лоста на скоростта, за да я увеличи още повече.

Устреми се към Слънцето като мълния — знаеше, че преди него никой не го бе правил. Стисна здраво зъби и върна лоста в изходна позиция. Корабът се разтресе, подскочи и замря. Рязкото движение се повтори още веднъж, после втори и трети път. И накрая положението на корпуса се изравни. Той впи пръсти в контролното табло, а силата на инерцията го отхвърли назад в креслото. В кабината избухнаха цветове и звуци, докато успее да запази курса.

За миг пред очите му се спусна сива пелена и той си помисли: Колко абсурдно, вместо да бъда опечен жив от горещината на Слънцето, като нищо можех да загина, смазан от неговата гравитация. В следващия момент корабът се изтръгна от слънчевото притегляне като стрела, освободена от тетива на лък. Като се бореше за глътка въздух, той нагласи контролните уреди и се насочи към своята съдба.

 

 

Това, което най-много впечатли Джейкъб в Североизтока, беше необятния простор. Във всички посоки, докъдето се простираше погледът му, се виждаха само планини, гори и небе. И тишина — не космическо безмълвие, а просто тишина. Под храстите се стрелкаха малки пухкави животинки, над главата му с остри крясъци прелитаха птици. По снежната пелена около кораба се виждаха още следи, от което стана ясно, че наоколо бродеха и по-едри животни. И най-важното, снегът беше доказателство, че в изчисленията му имаше отклонение с няколко месеца.

Засега реши да се задоволи с обстоятелството, че се намираше приблизително там, закъдето се бе запътил. Както и че беше жив.

Методичен, както винаги, той се върна в кораба, за да отбележи в дневника своите първи впечатления. Беше виждал снимки и видеофилми от това място и време. През последната година внимателно бе проучил цялата достъпна информация за двадесетия век. Облекло, езици, обществено-политическа атмосфера, психологически нагласи. Като учен беше искрено заинтригуван. А като човек беше ужасен, отвратен и озадачен от събитията на века. Не можеше да разбере как брат му доброволно беше избрал да живее там — в онова примитивно време и място. И то заради жена.

Джейкъб отвори едно отделение в кабината си и извади снимка. Типичен образец на технологичните постижения на двайсети век, помисли си, докато въртеше в ръце полароидното произведение. Първо погледна изображението на брат си. Същата весела усмивка, типична за Кейлъб. Изглеждаше съвсем на мястото си, приседнал на стъпалата на малка дървена хижа и облечен с размъкнати джинси и пуловер. Беше прегърнал една жена. Джейкъб си спомни, че се казваше Либи. Безспорно привлекателна, като повечето жени. Е, не чак ярка красавица, каквито харесваше Кал, но определено по-безобидна.

Интересно, с какво толкова бе привлякла брат му, че да се откаже заради нея от дома си, от семейството и от свободата.

Усещайки, че бе готов да я намрази, той хвърли снимката обратно в отделението. Искаше да види с очите си тази дама, Либи. И сам да прецени. След което щеше да тегли едно конско на Кал, да го срита по задника и да го прибере у дома.

Ала първо трябваше да вземе някои специални мерки.

Премести се от апаратната в личната си каюта и свали скафандъра. На пластмасова закачалка висяха джинси и памучен пуловер, за които беше платил такава астрономическа сума, че още му прилошаваше от яд. Отлична имитация, помисли си, докато навличаше панталона на дългите си крака. И ако не мислеше за цената, трябваше да признае — адски удобни.

Преоблече се и внимателно се огледа в огледалото. Ако по време на престоя си в това време — а Джейкъб се надяваше той да е максимално кратък, — се натъкнеше на местни жители, предпочиташе да не се отличава от тях. Нямаше нито време, нито желание да дава обяснения на същества, които, по неговите представи, трябваше да са невероятно тъпи. Нито искаше да привлече вниманието на медиите, които били толкова агресивни през тази епоха.

Макар никога да не би го признал, изглеждаше много добре със сивия пуловер и сините джинси. Бяха му по мярка, кройката беше добра, а платът — приятен на пипане. И което беше най-важното, с тези дрехи изглеждаше точно като мъж от двайсети век.

Тъмната му коса стигаше до раменете. Беше гъста и винаги малко разрошена, тъй като беше свикнал да обръща повече внимание на работата си, отколкото на модните прически. Въпреки това косата му представляваше прекрасна рамка за ъгловатото лице. Гъстите му вежди обикновено бяха сурово сключени над тъмнозелените очи, а устните — мрачно стиснати, докато се занимаваше с изчисления, но придобиваха неотразим чар, когато Джейкъб си позволяваше да се усмихне.

Сега изобщо не му беше до усмивки. Метна раницата на гърба си и излезе от кораба.

Доколкото можеше да се ориентира по височината на слънцето, трябва да бе около пладне. Небето беше учудващо пусто. Просто невероятно, стоиш прав под синия купол и виждаш само една тънка бяла линия. Джейкъб предположи, че бе следа от някакво старинно въздушно превозно средство. Докато наблюдаваше как следата става все по-дълга, изведнъж си спомни, че се казваше „самолет“.

Колко спокойни трябва да бяха тези хора, щом не се притесняваха да висят в небето часове наред, натъпкани със стотици други нещастници като тях, само за да прекосят американския континент или да стигнат от Ню Йорк до Париж.

Отново си напомни, че те просто не познаваха по-добър начин за пътуване.

Откъсна поглед от небето и тръгна напред.

Извади късмет, че беше слънчево. Не беше предвидил да си вземе палто и топли дрехи. Снегът под ботушите му беше мек, ала духаше пронизващ вятър и той ускори крачка, за да се стопли.

Беше учен по призвание и понякога прекарваше часове, дори дни, задълбочено сведен над някое уравнение или опит. Но в същото време никога не бе пренебрегвал тялото си, което беше също така дисциплинирано и тренирано като ума му. Използва ръчния си компютър, за да получи точните координати на местонахождението си. В доклада на Кал поне имаше подробно описание къде се бе приземил корабът му и къде и къде е бил изхвърлен с капсулата, когато го бе намерила Либи.

Почти след 300 години, в бъдещето, Джейкъб беше намерил мястото и бе изкопал времевата кутия, която брат му и онази жена бяха заровили в земята.

Джейкъб беше напуснал дома си през 2255 година. Беше прекосил пространството и времето, за да намери Кал. И да го върне у дома.

Докато вървеше не забеляза и следа от човешко присъствие, какво остава за луксозните курорти, които само след век, век и половина щяха да бъдат построени в този район. От всички страни го заобикаляше снежна пустош, километри празно пространство, необработено и недокоснато от човешка ръка. Слънцето хвърляше сини отблясъци по повърхността на снега, а над главата му като мълчаливи великани се извисяваха дървета.

Усети, че замръзва, въпреки всички месеци, прекарани в изчисления и разработване на методиката за приложение на теорията в практиката. Ала не се ядоса, напротив. Беше поразен от величието на своето постижение и от това, къде се намираше в момента. Стоеше на земята, под небето на своята родна планета, която сега му беше по-чужда и от луната. Пое си дълбоко дъх, след което издиша и се загледа в бяло облаче. Откритата кожа на лицето и ръцете му изтръпна от студа. От всички страни го заобикаляше ухание на борова смола и чист планински въздух.

А той, всъщност, още не беше роден.

Дали и брат му се бе чувствал по същия начин? Не, реши Джейкъб, надали е бил особено въодушевен, особено в началото. Кал не е знаел къде се намира, бил е ранен, объркан. Не е имал намерение да стигне точно тук. По-скоро се е мислил за жертва на съдбата и обстоятелствата. И докато е бил в това състояние, безпомощен и самотен, онази жена го е омагьосала. С мрачна решимост Джейкъб продължи напред.

Стигна до потока и си спомни. Преди две години — и векове напред в бъдещето, той бе стоял на това място. Тогава беше лято. Въпреки че потокът беше променил руслото си с течение на времето, това беше мястото.

Тогава под краката му нямаше сняг, а зелена трева. Трева, която вечно щеше да расте — година след година, лято след лято. Джейкъб разполагаше с доказателство за това. Той самият бе доказателство. А водите на потока щяха да текат много по-бързо там, където сега едва си пробиваха път сред скалите и плътните преспи.

Леко замаян, Джейкъб се наведе и взе шепа сняг.

Преди две години на това място той пак беше сам, въпреки шума на въздушното движение над главата му и съзнанието, че само на няколко километра в източна посока имаше множество малки хотелчета. Тогава беше намерил капсулата, заровена от брат му, и беше седнал замислен на тревата.

Сега стоеше прав и отново се замисли. Ако започнеше да копае, сигурно щеше да намери същата кутия. Онази, която само преди няколко дни беше оставил на родителите си. Тя съществуваше както тук, под краката му, така и в неговото време. Същото се отнасяше и за него.

Ако сега я изровеше и я занесеше на кораба, нямаше да може да я намери в онзи топъл летен ден в двайсет и трети век. А ако бе така, как можеше да се намира сега тук и да я извади от земята?

Джейкъб реши, че загадката бе изключително интересна и си заслужаваше да я обмисли, докато върви.

Видя хижата и не можа да повярва на очите си. Независимо от всички снимки и филми, които беше гледал, защото това, което се разкри пред него, беше истинско. Снегът на покрива бавно се топеше. Тъмното дърво беше само на няколко десетки години. Слънчевата светлина преминаваше над върховете на дърветата и се отразяваше в стъклата на прозорците. Истински дим — той го виждаше съвсем ясно и дори можеше да го подуши — излизаше от каменния комин и се извиваше към яркото синьо небе.

Невероятно, помисли Джейкъб и за пръв път устните му се извиха в лека усмивка. Чувстваше се като дете, намерило под елхата най-прекрасния коледен подарък. Беше само негов и имаше право да го разглоби, изследва и анализира, докато разбере как е направен.

Намести раницата на гърба си и се изкачи по заснежените стъпала. Усмихна се доволно, когато те изскърцаха под тежестта на тялото му.

Не почука на вратата. Замаян от откритието, беше забравил за добрите маниери. Отвори вратата и влезе.

— Невероятно. Просто не мога да повярвам. — Тихите му думи увиснаха във въздуха.

Навсякъде имаше дърво, истинско и масивно. При огромното огнище то се съчетаваше с камък, от онзи, който се вади направо от земята. В огнището гореше истински огън, пращеше и съскаше зад метална решетка. Миришеше прекрасно. Помещението беше тясно, претрупано с мебели, ала много приятно и весело именно поради своята причудливост.

Той беше в състояние да прекара в тази стая часове наред и да изследва всеки сантиметър. Но първо искаше да види и останалите. Промърмори нещо в диктофона и се заизкачва по стълбите.

 

 

Съни рязко изви волана на ленд роувъра и изруга. Как можа да измисли подобна глупост — да остане два месеца в тази проклета хижа. Уж било мирно и тихо. Кой се интересува от подобни тъпотии? Натисна спирачките, когато колата запъпли нагоре по хълма. Идеята, че няколко седмици в усамотение ще й помогнат да анализира досегашното си поведение и да реши какво иска от живота, беше просто нелепа.

Прекрасно знаеше какво иска. Да направи нещо голямо и велико. Отвратена от себе си, въздъхна дълбоко и разтърси русия си бретон. Голяма работа, че още не бе наясно какво точно представляваше това велико нещо. Когато го видеше, веднага щеше да го разпознае.

По същия начин, както винаги разбираше какво не бе за нея.

Не беше родена да кара товарни самолети, както и да скача от тях. Нито да играе балет или да обикаля страната с рок група. Не и да кара камион и да пише стихове хайку.

Малко хора на двайсет и три години знаеха толкова добре към какво не искат да насочат амбициите си, напомни си Съни. Направи широк завой и спря ленд роувъра пред входа на хижата. Ако продължеше да прилага в същия дух метода на елиминирането, след още десетина-двайсет години вече уверено щеше да върви по пътя към славата.

Забарабани с пръсти по волана и се замисли за хижата. Беше малка и достатъчно уютна, за да я помисли човек за грозна. Отпред на верандата имаше стар люлеещ се стол.

Откакто се помнеше, беше все там — и зиме, и лете. В постоянството имаше нещо успокояващо.

А редом с него винаги вървеше жаждата за новото, недокоснатото, непознатото.

Въздъхна и се облегна назад, без да обръща внимание на студа. Какво искаше всъщност, което не можеше да намери тук? Или на всички останали места, където бе била? И все пак, когато имаше нужда да помисли, винаги се връщаше в хижата.

Тя бе родена тук, тук беше прекарала първите години от живота си, като по цели дни бе тичала из околните гори. Вероятно затова постоянно се връщаше на това място, където животът й бе така безгрижен. За да се възстанови, отново да се докосне до тази простота.

Съни наистина обичаше къщата. Е, не чак със същата страст, с която се отнасяше към нея сестра й Либи. Нито с онова дълбоко чувство, което изпитваха нейните родители. Не. Съни се отнасяше към нея с детинска обич, като към възрастна и ексцентрична леля.

Ала не би могла да се върне да живее тук, като Либи и вторият й съпруг. Ден след ден, нощ след нощ, без нито една жива душа наоколо. Ако корените на Съни бяха в гората, то сърцето й принадлежеше на града с неговите ярки светлини и неограничени възможности.

Просто имам нужда от почивка, каза си. Нетърпеливо смъкна вълнената шапка и разроши късата си коса. Заслужаваше да си почине. В края на краищата, нали беше постъпила в колеж едва на шестнайсетгодишна възраст, още дете. Както обичаше да казва баща й, нейното нещастие бе, че беше прекалено умна. Завърши малко преди да навърши двайсет години и започна да се хвърля от едно занимание към друго, но така и не намери удовлетворение.

Всичко, с което се захванеше, й идеше отръки. Сигурно затова обичаше да взима уроци — от уроци по степ до рисуване върху коприна. Ала да си добър в нещо съвсем не означава, че точно това искаш да работиш. Ето защо продължаваше да търси, вечно недоволна и вечно изпитваща чувство на вина, че се бе отказала от поредното начинание.

Време бе окончателно да се спре на нещо. Затова беше тук, да помисли, да прецени и да вземе решение. И това бе всичко. Не че искаше да се скрие, защото я бяха изхвърлили от последното работно място. По-точно от последните две, безмилостно си напомни тя.

Поне имаше достатъчно средства, за да изкара зимата, особено след като наоколо нямаше къде да ги харчи. Ако се поддадеше на инстинкта си и вземеше самолета за Портланд или Сиатъл, или за което и да било място, където човек можеше да се забавлява, за една седмица щеше да е напълно разорена. Дяволите да я вземат, ако после допълзи на колене като някоя блудна дъщеря при своите възмутени, но всеопрощаващи родители.

— Вече си обеща, че ще останеш тук цяла зима — промърмори тихо и отвори вратата на колата. — И никъде няма да мърдаш, докато не решиш къде ти е мястото, Съни Стоун.

Измъкна торбите с продукти, които бе купила от града, и започна да си проправя път през снега. Ако прекараше два месеца в къщата, в най-лошия случай щеше да си докаже, че бе достатъчно самостоятелна. Разбира се, ако преди това не умреше от скука.

Влезе и първо погледна към огъня. Остана доволна, че не бе угаснал. Ненапразно бе прекарала толкова години в организацията на момичетата скаути. Стовари торбите с покупките направо на кухненския плот. На нейно място Либи първо щеше да прибере всичко в шкафчетата и хладилника. За Съни обаче беше чиста загуба на време да прибираш нещо, което рано или късно пак ще се наложи да извадиш.

Небрежно преметна палтото си на облегалката на един стол и захвърли ботушите си в ъгъла. Извади от чантата си близалка, свали опаковката и се премести в дневната. Искаше да прекара един спокоен следобед и да помисли. Напоследък все по-често се замисляше върху идеята да продължи образованието си и да завърши право. Никак нямаше да е зле да си изкарва прехраната като непрекъснато се заяжда и спори с някого. Освен дрехи, фотоапарат, скицник за рисуване, касетофон и балетни пантофки, беше си донесла още куп справочници от типа „Каква професия да си изберем“.

През първата седмица в хижата беше отхвърлила писането на сценарии, тъй като й се стори несериозно, медицината — като прекалено кошмарна, а откриването на магазин за старинни дрехи — превзето.

Ала правото предлагаше известни възможности. Спокойно се виждаше в ролята на хладнокръвен и безкомпромисен прокурор или на предан на невинните си клиенти и преуморен обществен защитник.

Заслужава си да проуча въпроса по-задълбочено, реши тя, докато се изкачваше по стълбите. Колкото по-бързо откриеше своето призвание, толкова по-скоро щеше да се върне в града, където имаше и по-вълнуващи неща от топенето на снега в улуците.

Тъкмо поднасяше близалката към устата си, когато влезе в стаята си и го видя. Стоеше прав до леглото — до нейното легло! — и с любопитство разлистваше модното списание, което беше захвърлила на пода предишната вечер. Сега той го държеше в ръце и учудено опипваше гланцираната хартия, като че ли беше някакъв неизвестен материал.

Въпреки че бе с гръб към нея, забеляза, че бе висок. Най-малко десетина сантиметра над нейните метър и седемдесет и пет. Тъмната му коса беше дълга и свободно падаше върху яката на пуловера. Имаше вид на човек, пътувал дълго в открита кола. Внимателно го огледа, страхувайки се да си поеме дъх.

Беше прекалено чист, за да го вземе за заблуден скитник. Джинсите му изглаждаха чисто нови. Ботушите — без марков знак, скъпи и, доколкото можеше да прецени, изработени по поръчка. Не, изглежда не беше нито скитник, нито просто глупак, решил да се разходи в планината през зимата.

Беше слаб, но не се знаеше какви мускули се крият под свободния му пуловер. Ако беше крадец, защо тогава най-спокойно стоеше и разглеждаше прехласнат списанието, вместо да побърза да прибере малкото ценни неща в къщата.

Съни бързо отмести поглед към тоалетката, където лежеше кутията с бижутата й. Не бяха скъпи, ала внимателно подбрани, независимо от цената. Освен това си бяха нейни. Също както и хижата.

Възмутена, тя захвърли близалката и сграбчи първото оръжие, което попадна пред погледа й, празна бутилка. Размаха я яростно и се втурна напред.

Джейкъб усети движението. С ъгълчето на окото си забеляза размазано червено петно. Инстинктивно се обърна и отскочи встрани, а бутилката прелетя покрай главата му и се разби в нощното шкафче. Стъклото избухна като изстрел.

— Какво, по…

Преди да си бе довършил изречението, беше сритан в краката и се просна по гръб на пода. Смаяно погледна високата слаба жена с късо подстригана руса коса и ясни сиви очи. Беше приклекнала в старинна бойна поза, със свити в лактите ръце и насочени за удар длани.

— Не мърдай — глухо го предупреди тя. — Не искам да те удрям повече, затова се изправи, но бавно. След това слез долу и се махай от къщата ми. Имаш трийсет секунди на разположение.

Без да откъсва очи от нейните, Джейкъб се изправи на лакът. Знаеше, че когато имаш работа с представител на примитивна цивилизация, най-разумно е да се действа бавно.

— Моля?

— Добре ме чу, приятел. Имам четвърти разред, черен пояс. Едно излишно движение, и без да му мисля, ще ти строша черепа като орех.

Всичко това бе изречено с ехидна усмивка. Ако беше по-любезна, той щеше да се извини и дори да потърси някакво обяснение за присъствието си. Ала жената се усмихваше гадно, а предизвикателството си беше предизвикателство.

Затова скочи, без нищо да каже и леко се приземи на пети в същата бойна поза. В очите й проблесна изненада, не страх, а именно изненада. Беше блокирал първия й удар, но още усещаше вибрации от лакътя до рамото. Отмести се ловко, за да избегне следващия удар — този път беше ритник, предназначен за брадичката му.

Оказа се бърза. Бърза и ловка. Парира следващите й атаки, застанал в защитна поза, като я наблюдаваше внимателно. И смела, помисли си с искрено възхищение. Истинска амазонка в един свят, който още имаше нужда от бойни изкуства. А единствената слабост на Джейкъб, която той дори не криеше, беше хубавият бой.

В никакъв случай не я подценяваше. Знаеше, че в противен случай щеше да свърши повален на земята, а нейният крак щеше да е опрян до гърлото му. Доказателство за това беше точният ритник, който проби защитата му и го улучи в ребрата. През следващите пет минути здравата се поизпоти и накрая осъзна, че ставаше въпрос за бой между равностойни партньори. Ако не се брояха неговите предимства: превъзхождаше я по височина и по тегло.

Тогава реши да се възползва от тях и направи лъжливо движение. Блокира следващия й удар и я запрати на леглото. Преди да се бе съвзела, Джейкъб се просна върху нея и внимателно изви китките над главата й.

Беше останала без дъх, ала не и без хъс. Не се отказваше лесно. С пламтящи очи Съни вложи цялата си сила в едно последно движение. Той успя да се отмести навреме и така се спаси от коляното й, насочено към слабините му.

— Някои неща не се променят с времето — промърмори Джейкъб и я изгледа изпитателно, докато успокои дишането си.

Беше ослепителна красавица — или може би изглеждаше така след боя. Кожата й се бе зачервила до нежно розово и подчертаваше слънчевия цвят на косата й. Къса, почти мъжка прическа, обрамчваше изящното й лице. Имаше остри скули. Той отново си помисли, че бяха като на воин — келт или викинг. Големите й сиви очи с дълги мигли бяха замъглени от възмущение, но не и защото бе победена. Носът й беше малък и остър, устните — сочни, а долната — леко издадена напред, като че ли непрекъснато се цупеше. Ухаеше на гора, студена, екзотична и непозната.

— Много си добра — похвали я Джейкъб. Беше му приятно да усеща силното и напрегнато тяло, затиснато от неговото.

— Мерси за комплимента. — В гласа й прозвуча неприязън, ала все пак престана да се съпротивлява. Явно знаеше кога да спре. Той я превъзхождаше по тегло и я беше победил, ала тя още не беше склонна да обсъжда условията на примирието. — Адски ще съм ти признателна, ако слезеш от мен.

— След малко. Винаги ли хвърляш хората на пода вместо „добър ден“?

Изгледа го иронично.

— А ти винаги ли влизаш неканен в домовете на хората и си пъхаш носа в спалните им?

— Беше отключено — изтъкна Джейкъб. След това се намръщи. Беше сигурен, че се намира в същата къща, но това не беше жената на име Либи. — Тук ли живееш?

— Позна. А това тук е частна собственост. — Реши да не се ядосва, когато той започна да я разглежда като изключително интересен екземпляр, поставен в епруветка. — Обадих се в полицията — продължи тя, въпреки че най-близкият телефон беше на повече от петнайсет километра разстояние. — На твое място щях да побързам да си обера крушите.

— Ако си обера крушите, със сигурност ще попадна в ръцете на полицаите. — Наклони глава настрани и предположи: — Ала ти не си се свързала с тях.

— Може да съм се свързала, а може и да не съм. — Издаде още малко устната си напред. — Какво искаш? Тук няма нищо за крадене.

— Не съм дошъл за това.

Сърцето й замря и я прониза чисто женско чувство на страх. Но бързо отстъпи пред яда.

— Няма да се дам лесно.

— Сигурно. — Отказа се да я пита какво имаше предвид. — Коя си ти?

— Струва ми се, че е по-уместно аз да ти задам същия въпрос — възрази Съни. — Въпреки че не ме интересува кой си. — Сърцето й биеше до пръсване и тя само се надяваше, че той не го чува. Лежаха на неоправеното легло с притиснати едно до друго тела, в интимна поза като любовници. Недоверчивите му зелени очи се взираха в нея и Съни отново остана без дъх.

Забеляза уплахата в погледа й, макар и мимолетна, и веднага отслаби натиска върху китките й. Усети ускорения й пулс, което предизвика неочаквана реакция в тялото му. Радостно чувство запя в кръвта му, когато премести поглед към устните й.

Какво беше това, помисли Джейкъб. Само едно докосване, един експеримент. Устата й бе толкова мека и сочна, сякаш създадена, за да съблазнява мъжете. Дали щеше да продължи да се бори, или накрая все пак щеше да отстъпи? И в двата случая си заслужаваше да се провери. Ядосан от тези си глупави мисли, които само го разсейваха, отново впи поглед в очите й. Беше си поставил голяма цел и нямаше намерение да се отклонява от нея.

— Извинявай, ако съм те уплашил. Не исках да нарушавам твоето уединение. Търся един човек.

— Тук не живее никой, освен… — Усети се какво приказва и мислено се наруга. — Кого търсиш?

Той прецени, че бе по-добре да говори уклончиво. Ако беше изчислил неправилно времето или в доклада на Кал имаше грешка, както се бе случвало и преди, не беше разумно да навлиза в подробности.

— Един човек. Мислех, че живее тук, ала вероятно информацията ми е невярна.

Съни издуха бретона от очите си.

— Как се казва?

— Хорнблоуър. Името му е Кейлъб Хорнблоуър. — Изненадата в очите й бе напълно достатъчна. Инстинктивно я стисна за китките. — Значи го познаваш?

През съзнанието й бързо преминаха всички онези неща, в които бе подозирала тайнствения съпруг на сестра си. Мислеше го за шпионин, за нарушител, който се крие от закона или за ексцентричен милионер, избягал от дома си. Ала семейната лоялност бе толкова дълбоко вкоренена в нея, че би предпочела да й забиват бамбукови клечки пол ноктите, отколкото да издаде свой близък.

— От къде на къде трябва да го познавам?

— Познаваш го — настойчиво повтори Джейкъб. Тя вдигна гордо брадичка и той въздъхна тихо. — Изминах доста път, за да се срещна с него. — Устните му се извиха горчиво. — Идвам отдалече. Моля те, кажи ми къде е.

Съни усети, че започва да се размеква и отново решително вирна брадичка.

— Сам виждаш, че го няма.

— Добре ли е? — Той пусна китките й и я разтърси за раменете. — Да не му се е случило нещо лошо?

— Не. — Искрената загриженост в гласа му я накара да постави успокояващо ръка върху неговата. — Не исках да… — И отново усети, че се готви да каже нещо излишно. Ако непознатият й готвеше капан, тя сама скачаше в него, и то с двата крака. — За да получиш информация от мен, първо трябва да ми кажеш кой си и защо питаш.

— Аз съм Джейкъб, неговият брат.

Очите й се разшириха. Притеснено въздъхна. Братът на Кал? Напълно бе възможно, помисли си Съни. Същият цвят на косата и на очите, а и формата на лицето бе същата. Този човек определено повече приличаше на зет й, отколкото тя на Либи.

— Е, да — каза Съни след кратка вътрешна борба. — Светът наистина е малък, нали?

— Много по-малък, отколкото си мислиш. Значи познаваш Кал?

— Да. И след като е женен за сестра ми, значи ние сме… Не съм много сигурна как точно се казваше, но предлагам да станем и да поговорим в изправено положение.

Той кимна, но не се помръдна.

— А ти коя си?

— Аз ли? — Награди го с широка и щастлива усмивка. — О, аз съм Сънбийм. — Все така усмихната, уви пръсти около палеца му. — А сега, ако не искаш да го счупя, веднага ставай от леглото ми!