Нора Робъртс
Далече на север (30)

29.

Когато я настигна, тя държеше пушка и отваряше задната врата. Нейт скочи и рязко я затвори.

— Какво правиш, по дяволите?

— Защищавам кучетата си. Ще ги убият. Дръпни се, Бърк. Знам какво правя.

Прекалено разтревожена, за да губи време да го убеждава, заби приклада на пушката в корема му и едновременно се вбеси и изненада, когато вместо да се присвие, той не помръдна от мястото си и я бутна назад.

— Дай ми пушката.

— Имаш си. Това са моите кучета. — Дрезгав рев се извиси над яростния лай. — Ще убие кучетата ми!

— Не, няма. — Не можеше да определи за какво става дума, но по звука прецени, че е по-голямо от куче. Включи светлините навън и извади пистолета си от кобура. — Стой тук.

По-късно щеше да се чуди защо беше решил, че Мег ще го послуша, че ще се вслуша в разума. Че ще се пази. Но когато отвори вратата с вдигнат пистолет, тя се шмугна под ръката му и извърна тялото си и дулото на пушката в посоката, откъдето се чуваше борба.

За миг той изпита удивление, примесено със страх и уважение. Мечката беше огромна маса черна плът, която се открояваше на фона на снега. Зъбите й блестяха остри и смъртоносни на светлината, когато разтваряше челюсти и злобно ревеше към кучетата.

Те я нападаха с къси, злобни скокове, ревяха и ръмжаха. Нейт видя на земята локва кръв, която попиваше. Мирисът й, примесен с острата миризма на звяр, изпълваше въздуха.

— Рок, Бул. Тук! Елате при мен!

Прекалено са се вживели, беше единствената мисъл на Нейт, когато Мег извика. Нямаше да я послушат. Вече бяха решили да не бягат, а да се бият и бяха жадни за кръв.

Мечката падна на четири крака, изгърби се и звукът, които издаде, нямаше нищо общо с напудреното ръмжене на холивудските мечки. Беше по-свиреп и смразяващ. По-истински.

Замахна с острите си като бръснач нокти и запрати едно от кучетата надалеч. То изквича жалостиво. После мечката отново се изправи. Беше по-висока от човешки бой и огромна. Зъбите й бяха окървавени, в очите й гореше боен плам.

Нейт стреля, когато животното нападна, и отново, когато падна на четири крака и хукна към тях. Чу как пушката на Мег изгърмя веднъж, после втори път. Стори му се, че мечката изпищя с човешки глас, когато кръвта рукна по козината й.

Падна на по-малко от метър от тях и земята под краката им се разтърси.

Мег му подаде пушката и хукна към кучето, което закуцука.

— Добре си, нищо ти няма. Чакай да видя. Само те е одраскала, нали? Ах, ти, глупаво куче. Не ти ли казах да дойдеш при мен?

Нейт остана още миг на мястото си, за да се увери, че мечката е мъртва. Рок душеше тялото и кръвта.

После отиде при Мег, която беше коленичила в снега, само по бикини и разкопчана риза.

— Влез вътре, Мег.

— Не е много тежка рана — тя говореше гальовно на Бул. — Ще го превържа. Примамил я е към къщата, виждаш ли? С кърваво месо. — Очите й приличаха на камъни, когато му показа полуизяденото месо, разхвърляно зад къщата. — Окачил е прясно месо на стряхата, вероятно и в края на гората. Примамил е мечката да дойде тук. Копеле. Това е направило копелето.

— Влез вътре, Мег. Ще изстинеш. — Изправи я на крака и почувства, че трепери. — Вземи оръжията. Аз ще донеса кучето.

Тя взе пушката и пистолета и подсвирна на Рок. Когато влязоха, остави оръжията на плота и хукна за одеяло и аптечка.

— Сложи го тук — извика, когато Нейт внесе кучето — Сложи го долу и го дръж. Това няма да му хареса.

Той я послуша, държа главата на кучето и не каза нищо, докато тя почистваше раната.

— Не е много дълбока. Сигурно ще му остане белег. Белег от битка. Седни, Рок! — извика Мег, когато той се опита да се пъхне под ръката й и да подуши другаря си.

— Ще му бия две инжекции. — Извади спринцовка и със спокойна ръка изпръска малко от течността. — Дръж го мирен.

— Можем да го заведем при Кен.

— Не е толкова зле. Кен няма да направи нищо повече от това, което мога да направя тук. Ще му бия инжекция, за да го приспя, и ще зашия по-дълбоките рани. Ще му дадем антибиотик, ще го завием и ще го оставим да се съвземе.

Дръпна кичур козина, после заби иглата в кожата. Бул изскимтя и жално обърна очи към Нейт.

— Отпусни се, приятел, след малко ще ти стане по-добре. — Той галеше кучето, докато Мег шиеше.

— И имаш такива неща у дома?

— Човек никога не знае какво ще стане. Може да си порежеш крака, докато цепиш дърва, и ако няма ток, а пътищата са блокирани, какво ще правиш?

Докато работеше, беше смръщила вежди, но гласът й беше спокоен и делови.

— Готово, миличкият ми, почти свърших. Сега ще те завием хубавичко. Ето малко мехлем, за да зарасне по-бързо, а и няма да му позволи да скъса конците, защото е горчив. Сега ще го превържа. Утре ще го заведа на преглед, но сега не е толкова зле.

Когато кучето заспа, покрито с одеялото, Рок се сгуши до него. Мег взе бутилката с вино и отпи направо от нея. Сега ръцете й трепереха.

— Исусе!

Нейт взе шишето и внимателно го остави встрани. После я подхвана под лактите и я вдигна над пода.

— Никога повече не прави така!

— Ей!

— Погледни ме и ме чуй.

Нямаше избор — гласът му кънтеше, а лицето му, напрегнато от гняв, запълваше полезрението й.

— Никога вече не рискувай по този начин.

— Налагаше се.

— Не, не се налагаше. Аз бях тук. Не беше нужно да изтичаш от къщата полугола, за да стреляш по гризли.

— Не беше гризли — изкрещя тя, — а черна мечка.

Нейт я пусна отново на пода.

— По дяволите, Мег.

— Мога да се грижа за себе си и за своите работи.

Той се обърна и на лицето му беше изписан такъв гняв, че Мег отстъпи назад. Това не беше търпеливият любовник, нито ченгето със студените очи. Това беше вбесен мъж, от който лъхаше такъв плам, че би могъл жива да я свари.

— Сега вече си моя, затова свиквай.

— Няма да стоя със скръстени ръце и да се правя на безпомощна, защото…

— Безпомощна, как не! Кой е казал, че трябва да се правиш на безпомощна? Има голяма разлика между това да се правиш на безпомощна и да хукнеш по бельо навън, когато не знаеш какво става. Има огромна разлика, Мег, когато се опитваш да ми попречиш, блъскайки ме с приклада в корема.

— Не съм… Наистина ли го направих? — Странно, но яростта му сякаш я охлади и тя се замисли. — Съжалявам. Не е трябвало.

Сетне притисна ръце към лицето си, пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато се освободи от страха, гнева и треперенето.

— Да, не трябваше да правя някои неща, но просто реагирах. Аз… — Протегна ръка с дланта към него в знак на примирие, после отново взе виното си и бавно отпи, за да овлажни пресъхналото си гърло.

— Кучетата са ми партньори. Не можеш да се колебаеш, когато партньорът ти е в опасност. Освен това знаех какво става. Просто нямах време да ти обясня. Нямах време и да ти кажа, че… ми беше приятно да знам, че си до мен навън.

— Дори да не съм се държала добре, фактът, че си с мен, имаше значение.

Гласът й предрезгавя и тя притисна пръстите на свободната си ръка до очите, докато се овладее.

— Ако искаш да ми се караш, няма да ти се разсърдя. Но може би ще изчакаш да си облека нещо. Студено ми е…

— Мисля, че свърших. — Нейт пристъпи към нея и я прегърна здраво.

— Виж, треперя. — Тя се сгуши в него. — Това нямаше да стане, ако ти не беше тук и нямаше на кого да разчитам.

— Да те облечем. — Той продължи да я прегръща, докато влязоха в дневната, после отиде да сложи още цепеници в огъня.

— Трябва да се грижа за теб — каза й, — но няма да те задуша с грижи.

— Знам. Предпочитам да се грижа сама за себе си, но ще се опитам да не ти се бъркам.

— Добре. Сега ми обясни за примамката.

— Мечките са лакоми. Затова заравяш или запечатваш останките от храна, когато спиш на открито, носиш припасите в затворени кутии и ги оставяш далеч от лагера. Или строиш склад за провизиите на колове и винаги сваляш стълбата до него.

Мег обу панталоните си и прекара ръка през косата си.

— Надушат ли храна, мечките тръгват към нея, дори могат да се качват по стълба. Би се изненадал, ако видиш колко са пъргави. Могат да бродят и из града, из населени места, да ровят в кофите за боклук, да ядат от хранилките за птички. Може да се опитат да влязат в някоя къща, само за да проверят няма ли вътре нещо вкусно за ядене. Обикновено можеш да ги подплашиш, но не винаги.

Закопча ризата си и се приближи до огъня.

— На земята отвън имаше месо и се обзалагам, че ще намерим найлонови парчета от пликовете, в които е било. Някой го е сложил там, за да примами мечка към къщата, а можеш да бъдеш напълно сигурен, че по това време на годината със сигурност ще успееш. Мечките току-що се събуждат и са гладни.

— Значи някой е сложил примамката с надеждата, че ще влезеш в капана.

— Не, не аз. Ти. — Коремът й се сви. — Помисли си. Вероятно е сложил примамките по някое време днес, преди да се върна. Ако някой се беше опитал да го направи, докато бяхме тук, щяхме да чуем кучетата да лаят. Но ако си сам тук, както снощи, какво щеше да направиш, ако беше чул кучетата да лаят, както тази вечер?

— Щях да изляза да проверя защо, но нямаше да съм невъоръжен.

— Щеше да носиш пистолет — кимна тя. — Може и да е възможно да убиеш мечка с пистолет или да я уплашиш — ако имаш късмет и стреляш достатъчно пъти, преди тя да изтръгне пистолета от ръката ти и да го изяде. Най-често просто ще я вбесиш. Особено ако става дума за мечка, която се бие с две ядосани хъскита. Щеше да мине през тях, Нейт. Вероятно щяха да я наранят, но щеше да ги разкъса на парчета. И ако ти беше тук сам с пистолета, също можеше да бъдеш разкъсан на парчета. Най-вероятно. Ранената мечка, раздразнената мечка щеше да влезе през вратата след теб. На това е разчитал онзи, който е оставил примамката.

— Ако е така, значи здраво съм подплашил някого.

— Нали това им е работата на полицаите? — Мег прокара ръка по коляното му, когато той седна до нея. — Който и да е бил, искал е да те убие или да ти причини ужасни болки. И не е имал нищо против да пожертва и кучетата ми.

— Или теб, ако нещата се бяха развили по-различно.

— Или мен. Но сега-засега, само ме вбеси. — Още веднъж погали коляното му, преди да се изправи. — Убили са баща ми и това ме ядоса. Но е станало отдавна и можах да се овладея. Щеше да ми е достатъчно да го открият и затворят. Но никой няма право да посяга на кучетата ми.

Когато се обърна, видя, че той отново се усмихва лекичко.

— Или на мъжа, за когото ще се омъжа, особено преди да ми е купил скъп пръстен. Ядосан ли си ми?

— Не толкова много. Няма да забравя как стоеше навън по червени бикини и разкопчана риза, която се вееше, а в ръцете стискаше пушка. Но след известно време този образ няма да бъде ужасяващ, а просто еротичен.

— Наистина те обичам. Това е най-чудното. Добре — Тя потърка лицето си. — Не можем да оставим трупа навън. Ще събере още много посетители, а кучетата ще му се нахвърлят сутринта. Ще повикам Джейкъб, за да ми помогне, и ще видим дали ще намери някакви следи от онзи, който го е направил.

Видя изражението му и пристъпи напред.

— Разбирам какво си мислиш. Джейкъб е бил днес тук, и то с мечо месо. Той не би го направил, Нейт. Мога да ти изброя няколко причини, освен факта, че е добър човек и ме обича. Първо, той никога не би застрашил кучетата ми. Обича ги и ги уважава. Второ, знаеше, че се прибирам тази вечер. Свързах се с него, след като поправих двигателя. Трето, ако е искал да те убие, просто щеше да те прониже с нож в сърцето и да те зарови някъде, където никога нямаше да те открият. Простичко, чисто и лесно. А това беше подло, страхливо и доста отчаяно.

— Съгласен съм с теб. Обади му се.

 

На другата сутрин в кабинета си Нейт изучаваше последните събрани доказателства. Парчета бял найлон, които приличаха на онзи, от който бяха направени торбичките в магазина „На ъгъла“, останки от месо, които беше сложил в пликче за доказателства.

И сребърна обица.

Беше ли я виждал някъде? Нещо се въртеше из ума му, опитвайки се да пробуди паметта му.

Една сребърна обица. Сега ги носеха повече мъже, отколкото някога. Модата се променяше и разпространяваше, дори баровците в днешно време носеха обици.

Но преди шестнадесет години? Не беше често срещано между мъжете. По-скоро свойствено за хипитата, музикантите, художниците, рокерите, бунтарите. А и това не беше дискретна малка обица или халкичка.

Тя искаше да привлече вниманието.

Не беше на Галоуей. Беше прегледал снимките и открил, че на ухото му имаше халкичка. Доколкото можеше да каже, след като погледна през лупата, другото му ухо не беше пробито.

За всеки случай щеше да попита съдебния лекар. Но нещо му казваше, че обицата принадлежи на убиеца. Малкото винтче липсваше. Представяше си фигурата без лице, която замахва с пикела, и обицата, която пада от ухото й незабелязано. И после удря с пикела.

Дали беше останал там, наблюдавайки изненаданото лице на Галоуей, докато се е плъзгал по ледената стена? Беше ли стоял там, наблюдавайки го с интерес? Бил ли е шокиран или доволен? Развълнуван или отвратен? Едва ли има значение, помисли си Нейт. Нали вече го е убил.

После може би е взел раницата и я е претърсил. Не е имало смисъл да оставя припаси или парите, ако са били в нея. Трябвало е да бъде практичен. Да оцелее.

Кога е забелязал липсата на обицата? Твърде късно, за да се върне и да я търси, или му се е сторила прекалено незначителна подробност, за да се тревожи за нея?

Но обикновено точно детайлите помагаха за разрешаването на един случай — и връзката между тях.

— Нейт?

Без да изпуска обицата, той посегна към интеркома.

— Какво има?

— Джейкъб иска да те види — съобщи Пийч.

— Пусни го.

Не стана, а се отпусна назад в стола, когато ескимосът влезе и затвори вратата зад себе си.

— Очаквах да наминеш тази сутрин.

— Има някои неща, които не исках да казвам снощи пред Мег.

Джейкъб носеше яке от еленова кожа, избелели джинси, а на тънката ивица кожа около врата му висяха мъниста и лъскав кафяв камък. Посребрената му коса беше хваната в дълга плитка.

— Тогава сядай — покани го Нейт — и говори.

— Ще ги кажа прав. Ще ме оставиш да ти помогна за този случай или сам ще направя, каквото сметна за нужно. Но на това трябва да се сложи край. — Той пристъпи напред и за пръв път, откакто го познаваше, Нейт видя върху лицето му неподправен гняв. — Тя е мое дете. Беше моя дъщеря по-дълго, отколкото на Пат. Моя дъщеря е. Каквото и да мислиш за мен, каквото и да се питаш, аз ще участвам в разкриването на онзи, който я е застрашил снощи по един или друг начин.

Нейт се залюля на стола.

— Искаш ли значка?

Видя как ръцете на Джейкъб се свиха в юмруци, а после се отпуснаха също толкова бавно, колкото гневът се скри под някаква загадъчна маска.

— Не, не искам. Прекалено тежка е за мен.

— Добре. Ще те… използвам неофициално. Така по-добре ли е?

— Да.

— Смяташ ли, че в Лунаси се е разчуло за хората, които ти казаха за парите?

— Твърде е възможно. Хората обичат да говорят, особено белите.

— Ако с е разчуло за това, не е трудно да се предположи, че след като си близък с Галоуей и Мег, си ми казал какво си разбрал.

Джейкъб сви рамене.

— Защо не са ти попречили да ми кажеш?

Сега Джейкъб се усмихна.

— Живея отдавна и не е лесно да ме убият. Тази история снощи е била глупаво замислена и немарливо изпълнена. Защо просто не те е застрелял в главата, докато се разхождаш край езерото? После ти напълва джобовете с камъни и те праща на дъното. Аз бих постъпил така.

— Благодаря. Значи не е посмял да действа направо. Дори с Галоуей не е действал решително — каза Нейт, докато Джейкъб гледаше дъската. — Било е импулс на лудост, на алчност, възползване от възможността. А може би и трите. Не е било планирано.

— Не. — Замислен, Джейкъб кимна. — Има по-лесни начини да убиеш някого от това да изкачваш планина.

— Един удар с пикел — продължи Нейт. — Един. А след това изведнъж става твърде деликатен и дори не го изважда, нито се отървава от тялото. Това би било твърде директно, щял е да се замеси прекалено много. Същото е и с Макс. Инсценира самоубийство. Макс е виновен колкото него — може би така го е приел. Кучето? Това е просто куче, което ще отвлече вниманието, а и по този начин ще си отмъсти на Стивън Уайз. Но не би се изправил лице в лице с мен.

Той сложи обицата на бюрото си.

— Познаваш ли я?

Джейкъб се намръщи.

— Дрънкулка, символ. Не е ескимоска. Ние си имаме свои символи.

— Мисля, че убиецът я е носил преди шестнадесет години. Отдавна е забравил за нея, но ще си спомни, ако я види. Виждал съм я и преди някъде. — Нейт я вдигна и се загледа в люлеещото се кръстче. — Но къде?

 

Носеше я непрекъснато у себе си. Това противоречеше на правилата, но я носеше в джоба си, докато си вършеше работата из града.

Не сподели с никого за инцидента у Мег и помоли нея и Джейкъб също да си мълчат. Щяха да си поиграят с убиеца.

Пролетта идваше, дните се удължаваха и зеленината превземаше белите полета. Шерифът си вършеше работата, разговаряше с хората от града си, изслушваше проблемите и оплакванията им.

И разглеждаше ушите на всички мъже, с които разговаряше.

— Могат да се затварят — каза му веднъж Мег.

— Какво?

— Дупките в ушите — или където и да било. — Тя лекичко прокара пръсти по пениса му.

— Моля те. — Не можа да потисне тръпката и тя се разсмя лукаво.

— Чувала съм, че това правело проникването още по-възбуждащо.

— Не си го и помисляй. Как така се затварят?

— Зарастват. Ако са скоро пробити и спреш да носиш обиците, те — Мег издаде мляскаш звук — се затварят.

— По дяволите. Сигурна ли си?

— Някога имах четири дупки тук. — Подръпна лявото си ухо. — Нещо ми скимна и ги пробих.

— Сама? Пробила си ги сама?

— Разбира се. Да не съм някаква мухла! — Претърколи се върху него и тъй като беше гола, умът му се отклони за известно време от разговора. — Няколко месеца носих четири обици, но ми се видя много трудоемко и махнах двете. И дупките се затвориха. — Включи лампата, после наклони глава. — Виждаш ли?

— Можеше да ми го кажеш, преди да огледам ушите на целия град и да си отбележа кой има дупки за обици.

Мег пощипа ухото му.

— И на теб ще ти отива.

— Не.

— Аз мога да ти пробия ухото.

— В никакъв случай. Нито ухото, нито каквото и да било друго.

— Бъзльо!

— Точно така. Сега трябва да мисля отначало, след като списъкът ми няма да е от полза.

Тя го възседна и го пое в себе си.

— Мисли после.

 

Влезе в „Хижата“ и видя Хоп и Ед, които говореха над порции пържоли със салата. Спря при тях.

— Мога ли да ви прекъсна за малко?

— Разбира се, сядай. — Хоп му направи място. — Обсъждахме поверителни въпроси. Направо ме заболява глава, а Ед е слисан. Чудим се как да разтегнем бюджета, за да построим библиотека. Като начало ще се разположи в сградата на пощата. Какво мислиш?

— Идеята ми се вижда добра.

— Всички сме съгласни с това. — Ед попи устни със салфетката. — Но ни трябват още малко средства, за да успеем. — Той намигна на Хоп. — Знам, че не ти е приятно да го чуеш.

— Ще накараме хората да участват с парични дарения или с материали, с труд. Ще изпросим пари за книги или ще ни ги дарят. Хората са щедри, когато харесат някой проект.

— Аз ще участвам — увери ги Нейт. — Когато стане нужда. Междувременно и аз имам един поверителен въпрос. Канех се да намина при теб, Ед. Става дума за банката. Минало е време, тъй че може да те затрудня.

Няма дупка на ухото, помисли си Нейт, когато Ед кимна.

— Когато става дума за банката, паметта ми е дълга. Питай.

— Свързано е с Галоуей.

— С Пат? — Той снижи глас и се огледа. — Може би не бива да го обсъждаме тук заради Чарлийн.

— Няма да трае дълго. Според един информатор Галоуей спечелил доста пари на покер, докато бил в Анкъридж.

— Пат обичаше да играе покер — отбеляза Хоп.

— Така беше. Играл съм с него много пъти, но с малки залози — добави Ед. — Не мога да си представя, че е спечелил много.

— Информаторът ми твърди друго. Затова се чудех дали не е изпращал пари в сметката си в града, преди да замине да се изкачва?

— Не си спомням такова нещо. Дори чек не е пращал. Тогава банката беше още малка, както ти казах. — Ед замислено присви очи. — Макар че по времето, когато Пат замина, вече имахме истински трезор и две касиерки на половин ден. И все пак аз участвах в почти всички операции.

Той потърка брадичката си и се облегна.

— Пат не вземаше парите на сериозно. Никога не идваше в банката да внася или тегли пари.

— А когато отиваше да работи извън града? Обичайно пращаше ли пари оттам?

— Да, понякога. Помня, че Чарлийн идваше един-два пъти всяка седмица — в продължение на повече от два месеца — за да провери дали е внесъл нещо, след като е заминал. Ако е спечелил много пари, в което лично аз се съмнявам, може да ги е внесъл на място или просто да ги е прибрал в кутия от обувки.

— По-склонна съм да предположа второто — намеси се Хоп. — Пат изобщо не мислеше за пари.

— Хората, които са расли в богати семейства, обикновено са такива. — Ед сви рамене. — А има и други — подхвърли, намигвайки на Хоп, — които трябва да мамят, ако искат да построят градска библиотека.

— Ще ви оставя да довършите разговора си. — Нейт излезе от сепарето. — Благодаря, че ми отделихте време.

— Би трябвало да се занимава с проблемите на града — поклати глава Ед, вдигайки кафето си.

— Той смята, че точно това прави.

— Ако ще правим библиотека, ще имаме нужда от добра реклама, Хоп.

— Съгласна. Засега той действа тихомълком. Когато се убеди, че Макс е убил Пат, ще престане.

— Голям инат е. Не се отказва. Хубаво качество за началник на полицията.

 

Джейкъб беше прав: някои хора не искаха да говорят с полицаи. Дори заедно с него Нейт не успя да научи нищо повече от пътуването, което предприе до Анкъридж.

Не че беше напразно.

Не беше ходил при Кобън. Трябваше да го направя, мислеше си, докато Джейкъб се плъзгаше по езерото. Редно бе да му занесе обицата, но не го направи.

Нуждаеше се от още малко време, за да приключи.

Когато самолетът кацна, най-сетне се отпусна.

— Благодаря, че дойде с мен. Искаш ли да вържа самолета? Ще влезеш ли?

— Знаеш ли как?

— Сега е като лодка с криле. Знам как се швартова лодка.

Джейкъб кимна към Мег, която идваше към тях.

— Имаш си друга работа.

— Така е. Е, довиждане тогава.

Стъпи на плавника, молейки се да не изгуби равновесие и Да се опозори, като падне в езерото. Но успя да стъпи на единия край на кея, точно когато Мег се появи на другия.

— Къде отива? — попита тя, когато Джейкъб се отдалечи.

— Каза, че имал друга работа. — Протегна й ръка. — Върнала си се рано.

— Не, ти закъсня. Почти осем е.

Той погледна към небето, което беше съвсем светло, като по обяд.

— Още не съм свикнал. Къде ми е вечерята, жено?

— Ха-ха-ха. Опечи си бургери с лосово месо.

— Те са ми особено любими.

— Нищо ли не откри в Анкъридж?

— Не, поне за разследването. А как беше твоят ден?

— Всъщност и аз бях там за малко. И когато отидох, случайно минах покрай един магазин, в който продаваха булчински рокли.

— Сериозно?

— Престани да се хилиш. Продължавам да твърдя, че не искам голяма сватба. Просто един див купон тук, в къщата. Но реших да се докарам в страхотна дреха. Такава, която ще накара очите ти да изскочат!

— И намери ли?

— Това аз си знам, а ти ще разбереш. — Тя стъпи на верандата пред него и го целуна шумно. — Обичам месото за бургера добре препечено, а хлебчето — само затоплено.

— Ясно. Но преди да вечеряме, нека да ти кажа, че аз също пазарувах за сватбата днес.

— Така ли?

— Да. — Нейт извади кутийка от джоба си. — Познай какво е това.

— Мое е. Дай си ми го.

Той отвори кутийката и с удоволствие видя как Мег широко разтвори очи, когато видя шлифования диамант върху платинена халка.

— Мили Боже! — Мег го извади от кутията, вдигна го нагоре и скочи от верандата. После се разтанцува из двора, издавайки звуци, които той прие като одобрителни.

— Това значи ли, че ти харесва?

— Страхотен е! — С танцова походка се върна към него. — Това, шериф Бърк, наистина е пръстен. С колко олекна?

— Господи, Мег.

Тя продължи да се кикоти като смахната.

— Знам, здраво. Всъщност не искам да знам. Невероятен е, Нейт. Глупав и екстравагантен, значи — идеален. Просто съвършен.

Тя го сложи в дланта му.

— Хайде, сложи ми го по-скоро.

— Извинявай, но не може ли да го направим по-тържествено.

— Мисля, че вече е късно. — Нетърпеливо щракна с пръсти. — Хайде, дай ми го.

— Добре, че не се напъвах да измисля нещо поетично, което да ти кажа, когато го правя. — Нейт сложи пръстена на пръста й, където той ярко заблестя. — Внимавай да не си извадиш окото с него.

— Кога ли ще се пръсна!

— Моля?

— Все повече и повече се влюбвам в теб. Кога ли най-после ще се пръсна от любов! — Обхвана лицето му с длани, което винаги караше сърцето му да подскача. — Не знам дали аз съм идеалната жена за теб, Нейт, но ти със сигурност си идеалният мъж за мен.

Той хвана ръката с пръстена и я целуна.

— Ако и когато се пръснем от любов, ще го направим заедно. А сега да вървим да правим лосови бургери!