Нора Робъртс
Далече на север (13)

12.

Тя нямаше нищо против да лежи мълчаливо в мрака. Всъщност, дори й харесваше, особено когато тялото й беше отпуснато от секса.

Чу как кучетата влязоха и се свиха на обичайното си кълбо до леглото.

Стенният часовник от кабинета отмери девет.

Твърде рано е, за да се спи, помисли си. И бе прекалено отпусната, за да се надигне.

Но пък беше идеалното време, за да задоволи част от любопитството си към мъжа до нея.

— Защо ти изневери?

— Какво?

— Жена ти? Защо ти изневери?

Усети, че той се размърда и леко се отдръпна от нея. Един психиатър, помисли си, би си направил някои заключения от това.

— Предполагам, че ней давах онова, което търсеше.

— Добър си в леглото. Дори повече от добър. Чакай малко.

Изправи се и тъй като беше решила да изтръгне някаква информация, облече халата си.

— Веднага се връщам — каза му и тръгна надолу, за да донесе виното и чисти чаши.

Когато се върна, той беше станал, беше обул панталоните си и хвърляше цепеници в камината в стаята.

— Може би трябва…

— Ако следващите думи са „да си тръгна“, забрави. Не съм приключила с теб. — Мег седна на леглото и напълни чашите. — Време е за онази дълга и тъжна история, Бърк. Можеш да започнеш с нея, тъй като вероятно оттам започва всичко.

— Не знам каква е тя.

— Бил си женен — подсказа му Мег. — Тя ти е изневерявала.

— Общо взето, това е всичко.

Но тя наклони глава и му подаде чашата. Нейт се поколеба, но протегна ръка. Взе виното и седна на леглото до нея.

— Просто не я направих щастлива, това е всичко. Не е лесно да си омъжена за ченге.

— Защо?

— Защото… — „Сега ще ти изброя“ — помисли си. — Работата те притиска непрекъснато. Никога не свършваш в края на работното време. Всеки втори път, когато планираш нещо, трябва да го отлагаш. Прибираш се късно, а умът ти е още зает със случая. Когато разследваш убийство, донасяш смъртта със себе си, дори и да не искаш.

— Струва ми се съвсем логично. — Тя отпи от виното си. — Кажи ми нещо. Беше ли ченге, когато тя се омъжи за теб?

— Да, но…

— Не, не, тук аз задавам въпросите. Колко време се познавахте, преди да се ожените?

— Не знам. Година. — Нейт отпи от виното и се загледа в огъня. — По-скоро две.

— Тя беше ли глупава? Или бавноразвиваща се?

— Не. Господи, Мег.

— Просто искам да изтъкна, че трябва да бъдеш едното или другото, за да имаш връзка с ченге повече от година и да не ти е ясно с какво се хващаш.

— Да, може би. Но това не значи, че правилата ти харесват или искаш да живееш с тях.

— Разбира се, понякога хората променят решенията си. Няма закон срещу това. Искам само да кажа, че е знаела за какво става дума, когато се е омъжила за теб. Така че да го използва като извинение, за да ти изневери, или да хвърля вината върху теб, ако отношенията ви куцат, не е честно.

— Тя се омъжи за копелето, с което ми изневеряваше, така че това сигурно има значение.

— Добре, влюбила се е в някой друг. Стават такива гадости. Но това е нейна вина. Да я прехвърля върху теб, е подло.

Сега той я погледна.

— Откъде знаеш, че го е правила?

— Нали те гледам, сладурче. Греша ли?

Той отпи от виното.

— Не.

— И ти я оставяше да го прави.

— Обичах я.

Прекрасните й очи се замъглиха от съчувствие, когато докосна бузата му и погали разрошената му коса.

— Горкият Нейт. Значи тя ти разби сърцето и те срита в топките. Какво по-точно стана?

— Знаех, че нещо не е наред. Не обърнах внимание, затова вината си е моя. Реших, че всичко ще се оправи от само себе си. Трябваше да се постарая повече.

— Трябваше, можеше, щеше.

Той се засмя с половин уста.

— Жестока си.

Мег се наведе и го целуна по бузата.

— А това как беше? Значи не обърна достатъчно внимание на пукнатините в леда, както, според теб, е трябвало. А после?

— Станаха по-големи. Мислех да си взема отпуска, за да заминем извън града и да преоткрием чувствата си. Но тя не пожела. Исках деца. Бяхме говорили за това, преди да се оженим, но тя бе охладняла към идеята. Карахме се по този повод. Карахме се за много неща. Вината не е само нейна.

— Никога не е само на единия.

— Веднъж се прибрах. Беше тежък ден. Падна ми се случай на стрелба от кола. Жена и двете й деца. Тя ме чакаше, Каза ми, че иска развод, че й е омръзнало да чака да се прибера вкъщи. Че й е писнало нуждите, желанията и планове те й винаги да бъдат след моите, и така нататък. Аз избухнах, тя избухна и стана ясно, че е влюбена в друг — в скапания ни адвокат — и се вижда с него от месеци. Призна си всичко. Бил съм я зарязал емоционално, никога не съм се съобразявал с нейните нужди и желания, очаквал съм да променя плановете си в последния момент. И без това не съм й помагал с нищо, затова искала да си отида. И предвидливо беше опаковала по-голямата част от багажа ми.

— Ти какво направи?

— Отидох си. Току-що бях разследвал нелепото убийство на двадесет и шест годишна жена и децата й — на десет и осем години. И след като с Рейчъл си крещяхме цял час, нищо не ми беше останало. Натоварих колата, покарах малко и отидох у партньора си. Преспах на канапето му няколко нощи.

Според Мег жената — Рейчъл — е трябвало да преспи на канапето на някоя приятелка, след като Нейт й срита задника, за да я насочи през вратата. Но не каза нищо.

— А междувременно?

— Прати ми документите за развод. Отидох да поговорим. Но за нея случаят беше приключен и ясно ми даде да го разбера. Не искаше да бъде омъжена за мен. Разделихме си вещите и това беше. Така или иначе, съм бил женен за работата си, така че тя била излишна. Това ми каза. Край на историята.

— Не мисля. Мъж като теб може да си счупи главата и да страда известно време. После му минава. Защо при теб не е станало така?

— Кой казва, че не е? — Нейт стана, остави чашата си и отиде до огъня. После застана до прозореца. — Слушай, беше тежка година. Дълга и неприятна. Или две години. Майка ми разбра, че се развеждаме, и това също беше много забавно. Нахвърли ми се като дива котка.

— Защо?

— Харесваше Рейчъл. А и не искаше да стана полицай. Баща ми загина при изпълнение на служебния си дълг, когато бях на седемнайсет, и тя никога не го преживя. Като съпруга на полицай се справяше чудесно, но не можеше да живее като вдовица на полицай. И никога не ми прости, че съм станал като него. Беше решила, че Рейчъл, че бракът ще ме промени. Но това не стана и според нея вината беше моя. Това ме подлуди за известно време, затова се потопих в работата, докато ми мине.

— А после?

Той се извърна от прозореца, после отново седна.

— Рейчъл се омъжи. Не знам защо го преживях толкова тежко, но така беше и явно си е личало. Партньорът ми Джак предложи да излезем и да пийнем едно-две. Той имаше семейство. Трябваше да се прибере при жена си и децата, но аз бях потиснат, а той ми беше партньор, затова седнахме на по две бири, за да си излея мъката. Трябваше да си бъде у дома, а не да се прибира с мен посред нощ. Трябваше да бъде в леглото при жена си. Но не беше там. Излязохме и видяхме, че нещо става на близката пресечка. Сделка за наркотици. Единият тип откри стрелба по нас, ние хукнахме да го преследваме. Докато тичахме по алеята, ме улучи.

Бил е прострелян, помисли си Мег.

— Оттам са белезите на кръста и крака ти.

— Паднах, прострелян в крака, но казах на Джак, че съм добре. Повиках подкрепление по мобилния си. Точно се изправях, когато онзи застреля Джак. В гърдите и корема. Исусе. Не можех да стигна до него. А стрелецът се връщаше назад. Беше надрусан, обезумял. Трябва да си луд, за да се върнеш обратно, вместо да бягаш. Улучи ме още веднъж, не беше нещо повече от драскотина. Все едно нещо ме парна под ребрата. Аз изпразних пълнителя в него. Не го помня, така ми казаха. Помня, че пропълзях до Джак и гледах как умира. Помня как ме погледна, как стисна ръката ми и каза името ми, сякаш ме питаше: „Какво стана, по дяволите!“ Когато разбра, че умира, произнесе името на жена си. Всяка нощ сънувам това.

— И обвиняваш себе си.

— Той не биваше да е там.

— Аз не виждам нещата така. — Искаше да го прегърне, да го залюлее като дете. Но щеше да бъде грешка, колкото и да й беше приятно да го стори. Затова седна до него и само сложи ръка на бедрото му. — Всеки избор, който прави човек, го води до някъде. Ти също нямаше да бъде там, ако жена ти те чакаше у дома. Затова съвсем лесно можеш да обвиниш нея и мъжа, с когото се е виждала. Или наркопласьора, който го е застрелял, защото дълбоко в себе си знаеш, че той е виновният.

— Знам всичко това. Казвали са ми го и преди. Но то не променя начина, по който се чувствам в три сутринта или в три следобед. Или когато депресията реши да ме смачка.

Спокойно можеше да й каже всичко, каквото ще да става.

— Потънах в дупка, Мег — голяма, черна, гадна дупка. Опитвам се да изляза и понякога почти успявам, стигам до ръба. После нещо отдолу се протяга и отново ме завлича вътре.

— Ходи ли на терапия?

— От службата го уредиха.

— Лекарства?

Нейт отново се отдръпна.

— Не ги обичам.

— По-добре да живееш, макар и с химията — каза тя, но той не се усмихна.

— Правят ме нервен или избухлив, или изобщо не съм на себе си. Не мога да работя, ако гълтам лекарства, а ако не мога да работя, всичко е безсмислено. Не можех да остана в Балтимор и всеки ден да се сблъсквам със смъртта. Друго тяло, друг случай — като същевременно се опитвах да довърша онези, които бяхме започнали с Джак. Непоносимо бе да виждам някой друг на бюрото му. Да знам, че е оставил жена и деца, които го обичаха, а ако аз бях на негово място, никой нямаше да страда.

— Затова дойде тук.

— Да, за да се скрия. Но станаха разни неща. Видях планините. Видях и сиянието. Северното сияние.

Той я погледна и слабата усмивка на лицето й му каза, че го разбира. Не беше нужно повече. Затова щеше да говори.

— Видях и теб. На всичко реагирах с неочакван възторг. Нещо в мен искаше да се върне към живота. Не знам дали съм добър за теб. На мен не може да се разчита.

— Обичам да рискувам. Да видим как ще потръгнат нещата.

— Трябва да си тръгвам.

— Не ти ли казах, че не съм приключила с теб? Ето какво ще направим. Ще излезем вън и ще скочим в горещия басейн за малко, а после ще се върнем в спалнята и пак ще се потъркаляме без дрехи.

— Да излезем навън? Ама съвсем навън? Да влезем в басейн при температура минус десет градуса?

— Във водата е по-топло. Хайде, Бърк, стегни се. Ще бъде стимулиращо. — И ще отмие част от тази тъга, помисли си тя.

— Можем да останем в леглото и пак ще се стимулираме.

Но тя скочи на крака.

— Ще ти хареса — обеща му и го дръпна от леглото.

Беше права. Наистина му хареса. Безумният студ, болезненото потапяне в горещата вода и абсурдно еротичното усещане да бъде гол с нея под небето, обсипано със звезди и искрящо с онова вълшебно, променящо се сияние.

Над повърхността се издигаше пара, кучетата лудо тичаха наоколо. Единственото неудобство беше, че трябва да излезеш отново навън и да спринтираш през ледения въздух до къщата — освен възможността да получиш сърдечен удар, разбира се.

— Често ли го правиш?

— Няколко пъти седмично. Помага за кръвообращението.

— Определено.

Той се потопи още малко и облегна глава. Северното сияние изпълни погледа му.

— Господи, свиква ли човек някога с него? Омръзва ли ти?

Мег зае същата поза, наслаждавайки се как студът опъва лицето й, докато тялото й е обгърнато в топлина.

— Свикваш, в смисъл, че започваш да гледаш на него собственически. Сякаш е мое и бих го споделила само с неколцина щастливци. Повечето вечери излизам навън, само за да го погледам. Навън няма никой, всичко е спокойно. И тогава наистина имам чувството, че то ми принадлежи.

Тази вечер имаше бледолилави проблясъци, тъмносини вихрушки, загатнато червено. От уредбата долиташе гласът на Мишел Бранч, която страстно пееше за светлината, грееща в мрака.

Нейт се размърда, намери ръката й в горещата вода и сплете пръсти с нейните.

— Струва ми се, че това е съвършенството — промърмори.

— Така изглежда.

Той се потопи в светлините и музиката, в топлината и в музиката.

— Ще побеснееш ли, ако се влюбя в теб?

За миг Мег не отговори.

— Не знам, може би.

— Може и да се влюбя. За мен това е прозрение. Откривам, че ми е останал достатъчно живец, за да мога да го направя.

— Доста неща са ти останали. От друга страна, не знам дали аз имам достатъчно, за да тръгна по този път.

Нейт я погледна и се усмихна.

— Е, ще разберем.

— Може би е най-добре да се съсредоточиш върху удоволствието от момента. Да го изживееш.

— Ти така ли правиш? Живееш за момента?

Сега червеното се засилваше и засенчваше нежното бледо-лилаво.

— Разбира се.

— Не ти вярвам. Не би могла да си вършиш работата, ако не планираш, ако не градиш за бъдещето.

Мег помръдна рамене и във водата се образуваха вълнички.

— Работата си е работа. Животът си е живот.

— Аха. Но не и за хората като теб и мен. За нас работата е живот. Това е част от нашия проблем или едно от достойнствата ни. Зависи как го погледнеш.

Тя се вгледа в лицето му и се намръщи.

— На това му викам философия на горещата вана.

Нейт погледна към гората, където кучетата яростно лаеха.

— Винаги ли лаят така?

— Не. Сигурно са надушили лисица или лос. — Но челото й остана смръщено, докато кучетата се умириха. — Още е много рано за мечки. А Рок и Бул могат да се справят почти с всичко. След малко ще ги извикам.

 

Беше донесъл няколко парчета прясно месо. Кучетата го познаваха, затова не се притесняваше. Но най-добре беше да е подготвен. Беше тук и изучаваше къщата от заслона на дърветата, защото принципът му беше да е винаги подготвен.

Не беше сигурен какво да мисли за това, че полицаят и дъщерята на стария му приятел се забавляват в горещия басейн. Може би беше хубаво. Една любовна връзка щеше да отклони вниманието им.

Във всеки случай той не се притесняваше особено от ченгето. Просто фигурант, който арестува пияници и разтървава побойници. Нямаше от какво да се тревожи.

И все пак, беше престанал да се страхува и че ще открият тялото. Отдавна вече не мислеше за това и беше изхвърлил Цялата грозна история от ума си още преди години. Все едно се беше случила на някой друг. Или изобщо не се беше случвала.

Бе убеден, че никога няма да бъде проблем.

Но сега беше.

Той щеше да се справи.

Вече беше по-възрастен и по-спокоен. По-предпазлив.

Знаеше, че трябва да заличи следите си. И ако Мег Галоуей се окажеше опасна, макар и със съжаление щеше да се отърве от нея. Защото трябваше да се предпази.

Беше решил, че е най-добре веднага да вземе мерки.

Нарами пушката си и остави кучетата да лапат последните останки от месото.

Беше приготвил всичко. Застанал в тъмния кабинет, не видя нищо, не се сети за нищо, което бе пропуснал. Разбира се, трябваше да поговорят. Това щеше да бъде справедливо. А той беше честен човек.

Все пак беше опасно за него да се намира тук по това време на нощта. Ако го видеха, щеше да има нужда от обяснения, от причини. Правдоподобни и неопровержими, помисли си.

Беше минало много време, откакто бе правил нещо опасно. Беше толкова отдавна, когато изкачваше планини и живееше свободен като птичка. Споменът за онези години пробуди старото вълнение.

Затова го бяха нарекли Дарт. Заради неговата безмилостност и любовта му към лошите дела. Това го беше накарало да извърши върховното. Да убие приятел.

Но сега бе различен човек, припомни си той. Беше се променил. Това, което възнамеряваше да стори, не беше за удоволствие или от любопитство. Правеше го, за да запази невинния човек, в когото се беше превърнал.

Имаше правото да го извърши.

И когато старият му приятел влезе през вратата, той го чакаше мълчаливо. Хладнокръвен като лед.

Макс Хоубейкър трепна, когато видя мъжа зад бюрото.

— Как влезе?

— Непрекъснато оставяш задната врата отключена. — Мъжът стана с непринудени и пъргави движения. — Не можех да вися отвън и да те чакам. Някой щеше да ме види.

— Добре, добре. — Макс съблече палтото си и го хвърли встрани. — Лудост е да се срещаме в редакцията посред нощ. Можеше да дойдеш у дома.

— Кари можеше да чуе. Нали не си й казал за онази история. Закле се.

— Не, не съм. — Макс прокара ръка по лицето си. — Господи, тогава ми каза, че бил паднал. Че полудял и отрязал въжето. Че пропаднал в пукнатина.

— Вярно. Не можех да ти кажа истината. Беше достатъчно ужасно, не мислиш ли? Ти беше превързан и бълнуваше, когато се върнах при теб. Аз ти спасих живота, Макс. Свалих те долу.

— Но…

— Аз ти спасих живота.

— Да. Добре, така е.

— Ще ти обясня всичко. Извади бутилката, която държиш в бюрото си. Имаме нужда да пийнем.

— Толкова време мина. И през всички тези години той е стоял там горе. Просто така. — Наистина имаше нужда да пийне и грабна двете чаши за кафе, а после извади ирландското уиски. — Какво да мисля сега? Какво да правя?

— Той се опита да ме убие. Още не мога да го повярвам. — Правдоподобно и неопровержимо, отново си помисли.

— Пат? Пат се е опитал да…

— Люк… нали помниш? Скайуокър, рицарят джедай. Колкото повече наркотици взимаше, толкова повече откачаше. Накрая вече не беше игра. Когато стигна до върха, искаше да скочи и едва не повлече и двама ни.

— Господи. Господи.

— После каза, че било шега, но аз знаех, че не е. Слизахме надолу, спускахме се по скалата, когато той извади ножа си. Мили Боже, започна да реже въжето ми и да се смее. Едва успях да стигна до корниза, когато го преряза. Побягнах.

— Не мога да повярвам. — Макс изгълта уискито и си наля ново. — Не мога да повярвам на това.

— И аз не можех да повярвам, когато стана. Беше откачил. От наркотиците, от височината — по дяволите, не знам. Стигнах до ледената пещера. Бях уплашен. Бях бесен. Той ме последва.

— Защо не си ми го разказал досега?

— Не знаех дали ще ми повярваш. Предпочетох по-лесния начин. И ти би постъпил така.

— Не знам. — Макс прекара ръка през оредяващата си коса.

— Но ти го направи. Когато разбра, че е паднал, се съгласи да си мълчиш. Да не казваш нищо на никого. Патрик Галоуей е заминал в неизвестна посока. Край на историята.

— Не знам защо го направих.

— Но три хиляди ти дойдоха добре за вестника, нали?

Макс се изчерви и сведе очи към чашата си.

— Може би не трябваше да ги вземам. Може би. Просто исках да оставя всичко след себе си. Опитвах се да започна тук наново. Не го познавах толкова добре, не го познавах изобщо, а той беше мъртъв. Не можехме да променим това, така че сякаш нямаше значение. А и ти изтъкна, че ако кажем на някого, че сме били горе и той е умрял, ще има разследване.

— Щеше. Щяха да разберат за наркотиците, Макс, ти го знаеш. Не можеше да допуснеш да те арестуват още веднъж. Не можеше да позволиш на ченгетата да се чудят дали ти — дали някой от нас — не е отговорен за смъртта му. Както и да е умрял, това е още в сила, нали?

— Да, но сега…

— Трябваше да се защитя. Той ме нападна с ножа. Нападна ме. Каза, че планината имала нужда от жертвоприношение. Опитах се да избягам, но не успях. Грабнах пикела и… — Той хвана чашата и се престори, че отпива. — Господи!

— Било е самоотбрана. Ще го потвърдя.

— Как? Ти не беше там.

Макс глътна уискито и струйка пот се стече по слепоочието ми.

— Сигурно ще открият, че сме се качвали там. Започнало е разследване. Ченгетата душат и не можем да го избегнем. Ще разберат. Може би ще намерят пилота, който ни закара.

— Не мисля.

— Това е убийство, така че ще започнат да се ровят. А ако се разровят достатъчно, ще ни идентифицират. Имаше хора, които ни видяха с него в Анкъридж. Може би ще си спомнят. По-добре да си признаем сега, да им разкажем цялата история, да обясним какво е станало. Преди да обвинят един от нас или и двама ни в убийство. И двамата имаме репутация, постове, професии. Исусе, трябва да мисля за Кари и децата. Трябва да й кажа, да й обясня всичко, преди да отидем в полицията.

— И какво смяташ, че ще стане с репутацията и постовете ни, когато това излезе наяве?

— Можем да се справим, ако отидем в полицията и признаем всичко.

— Така ли искаш да направим?

— Така трябва. Мисля за това, откакто го намериха. Всичко съм изчислил. По-добре сами да отидем при ченгетата, преди те да дойдат да ни търсят.

— Може би си прав. Може би. — Той остави чашата и стана, сякаш за да се разходи напред-назад зад стола на Макс. Извади от джоба си ръкавица и я сложи на дясната си ръка. — Трябва ми още малко време. Да помисля. Да се погрижа за делата си, в случай, че…

— Да изчакаме още един ден. — Макс отново посегна към бутилката. — Така и двамата ще имаме още малко време. Първо ще отидем при шериф Бърк, за да го спечелим на наша страна.

— Мислиш ли, че ще успеем? — Сега гласът му бе тих и в него се долавяше подигравателна нотка.

— Да. Почти съм убеден.

— А аз смятам, че така ще е по-добре.

Той сграбчи дясната ръка на Макс иззад гърба му и я притисна върху пистолета. После го хвана с лявата за гърлото и опря дулото до слепоочието му. Старият му приятел се наведе назад от изненада и отвори уста, за да си поеме дъх. Тогава той дръпна спусъка.

Изстрелът прозвуча оглушително в малката стая и накара ръката му да се разтрепери. Но успя да притисне безжизнения пръст на Макс до спусъка. Отпечатъци, помисли си; мислите му бяха напълно ясни, макар че трепереше. Барутен нагар. Отпусна ръка и главата на Макс падна на бюрото, а пистолетът издрънча на пода до стола.

Внимателно включи компютъра с дясната си ръка и отвори документа, който беше написал, докато чакаше приятеля си да дойде.

Не мога повече да живея с тази вина. Призракът му се върна и ме преследва. Съжалявам за онова, което направих, за всички, които нараних.

Простете ми.

Аз убих Патрик Галоуей. И сега ще отида при него в ада.

Максуел Хоубейкър

Простичко и ясно. Той изгледа прощалното писмо одобрително и остави компютъра включен. Синкавото сияние от екрана и светлината на настолната лампа проблясваха върху кръвта и късчетата мозък.

Пъхна изцапаната ръкавица в найлонова торбичка и я прибра в джоба на палтото си, преди да го облече. Извади нови ръкавици, шапката си, шала, после взе чашата за кафе — единствения предмет, който беше докоснал без ръкавици.

Влезе в тоалетната, изля уискито в мивката и изплакна чашата. Избърса я и я върна на мястото й.

Очите на Макс го гледаха и това го накара да почувства горчилка в гърлото си. Но я преглътна и се насили да огледа всяка подробност. Доволен, че не е пропуснал нищо, излезе по същия път, по който беше влязъл.

Мина по страничните улички, увил лицето си с шала и нахлупил ниско шапката си, в случай че някой, страдащ от безсъние, погледне през прозореца.

Небето над него беше обляно от Северното сияние.

Беше свършил работата, за която бе дошъл. Всичко беше приключило.

Когато се прибра у дома, изми мириса на кордит и кръв, който беше попил в него, и изпи едно малко уиски, докато гледаше как старата ръкавица изгаря в огъня.

Сега вече не бе останало нищо, затова той просто го изтри от ума си.

И спа със съня на невинните.