Нора Робъртс
Водопад в пустинята (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

— Коуди, ще отвориш ли?

Абра седеше на края на леглото и навличаше работните си ботуши. Когато на вратата й се почука, тя погледна намръщено към часовника. Не й идваха често гости в седем сутринта, а и трябваше да побърза, ако искаше да стигне на строежа преди осем.

Коуди излезе от кухнята с чаша кафе в ръка. Косата му бе още мокра от душа, а ризата закопчана само до половината. Отвори вратата и се озова пред майката на Абра.

Настъпи неловка пауза, преди Джеси да му се усмихне.

— О, здрасти.

— Добро утро. — Той отстъпи да й направи път. — Рано ставате.

— Да, исках да хвана Абра, преди да е излязла. После имам да правя сто неща. — Джеси се прокашля и започна да мачка дръжката на чантичката си. — Тя тук ли е?

— В другата стая. — Коуди не бе съвсем сигурен как трябва да се държи един мъж с майката на любовницата си в седем сутринта. — Малко кафе?

— Всъщност, аз… О, ето те и теб. — Тя насочи нервната си усмивка към Абра.

— Мамо… — За момент тримата стояха в сконфузен триъгълник. Абра откри, че не знае какво да прави с ръцете си, затова ги пъхна в джобовете. — Защо си станала толкова рано?

— Исках да те видя, преди да си излязла. — Тя отново се поколеба, после погледна към Коуди. — С удоволствие бих изпила чашка кафе.

— Разбира се. — Той остави своята чаша и тръгна към кухнята.

— Абра, можем ли да седнем за момент?

Без да каже дума, Абра седна на стола срещу дивана. Със сигурност майка й нямаше да й чете конско за това, че намира мъж в апартамента й.

— Нещо случило ли се е?

— Не, не, всичко е наред. — Тя пое дълбоко въздух и взе кафето, което Коуди й подаде.

— Защо да не ви оставя насаме?

— Не — възрази спокойно Джеси и успя да се усмихне. Сега, когато първоначалното неудобство бе преминало, се радваше, че в живота на дъщеря й има някой. Някой, помисли тя, докато се вглеждаше в лицето му, който очевидно много държеше на нея. — Моля те, Коуди, седни. Извинете, че ви задържам, сигурна съм, че и двамата бързате за работа. Няма да отнеме много. — За втори път пое дълбоко въздух. — Току-що се връщам от пътуване с Уили.

Тъй като вече се бе примирила с това, Абра се усмихна:

— Да не си изгубила семейното богатство на зарове?

— Не. — Може би щеше да бъде по-лесно, отколкото бе мислила, каза си Джеси. — Омъжих се.

— Какво? — От изненада Абра се изправи на стола. — Във Вегас? За кого?

— Ами за Уили, разбира се.

Десет оглушителни секунди Абра мълча. Когато заговори, говореше бавно, разделяйки всяка дума.

— Ти си се омъжила за господин Барлоу в Лае Вегас?

— Преди два дни. — Джеси протегна ръка да покаже двата диамантени пръстена. — Когато решихме, че това е, което искаме, не виждахме причина да го отлагаме. В края на краищата, и двамата не сме деца.

Абра погледна към блестящите пръстени, после обратно към майка си.

— Ти… Ти почти не го познаваш.

— Опознах го много добре през последните две седмици. — Не, щеше да е трудно, разбра тя, докато гледаше лицето на Абра. Много трудно. — Той е чудесен човек, миличка, много силен и стабилен. Признавам, че не очаквах да ми направи предложение, но когато го стори, казах да. Бяхме там и имаше една смешна малка църква, така че се оженихме…

— Вече трябва да имаш опит.

Очите на Джеси блеснаха, ала гласът й остана мек.

— Бих искала да си щастлива заради мен. Аз съм щастлива. Но ако не можеш, искам поне да го приемеш.

— Аз също би трябвало да имам опит.

Радостта изчезна от лицето на Джеси.

— Уили искаше тази сутрин да дойде с мен, ала аз помислих, че ще е най-добре да ти го кажа сама. Той много те харесва, говори с голямо уважение за теб като жена и като специалист. Надявам се, че няма да го направиш трудно за него.

— Аз харесвам господин Барлоу — отвърна Абра сковано. — И предполагам, че не би трябвало да съм изненадана. Пожелавам ти късмет.

Болка прониза сърцето на Джеси.

— Е, и това е нещо. — Тя стана и намести пръстените на пръста си. — Трябва да отида рано на работа, за да напиша молбата си за напускане.

— Ти напускаш работа?

— Да. Местя се в Далас. Домът на Уили е там.

— Разбирам. — Абра също стана. — Кога?

— Заминаваме днес следобед, за да мога да се запозная със сина му. След няколко дни ще се върнем да оправим подробностите. — Искаше й се да пристъпи към дъщеря си, но реши, че е най-добре да й даде малко време. — Ще ти се обадя, когато се върна.

— Добре. — В гласа на Абра нямаше обич, само грубо отхвърляне. — Приятно пътуване.

Коуди отиде да отвори вратата и докосна рамото на Джеси, преди да бе излязла.

— Най-добри пожелания, Джеси.

— Благодаря. — Джеси беше благодарна, че офисът ще е празен, когато отиде, за да се наплаче на воля. — Грижи се за нея, а? — прошепна тя и излезе.

Той затвори вратата, обърна се и видя, че Абра стои точно на същото място.

— Малко беше груба с нея, не мислиш ли?

— Ти не се бъркай. — Щеше да изфучи в спалнята, ала той я хвана за ръката.

— Не си и въобразявай. — Бе скована като лед и също толкова студена. Освен очите й. Те кипяха от емоции. — Какъв е проблемът, Абра? Не ти ли минава през ума, че майка ти има правото да се омъжи за когото пожелае?

— Абсолютно. Тя винаги е имала това право. Искам да се приготвя за работа и да тръгвам.

— Не. — Коуди продължаваше да я държи здраво. — Никъде няма да ходиш, нито на работа, нито където и да било другаде, докато не си го изкараш.

— Добре. Искаш да си го изкарам, така ли? Ще си го изкарам. — Той чу отчаянието под гнева и отпусна ръка. — Винаги е същото, отново и отново. Първо бил Джек, баща ми. Умрял, преди да навърши двадесет и пет години. — Освободи се от хватката му и грабна една снимка от масата. — Бил любовта на живота й, ако я слушаш какво говори.

— Минало е много време — отбеляза Коуди внимателно, опипвайки почвата. — Джеси има правото да продължи да живее.

— О, тя това и прави. На пълна скорост. Съпруг номер две. Боб. — Измъкна друга снимка. — Аз бях… Може би шестгодишна, когато мама реши, че е свободна да се омъжи за него. Това продължи две, може би три години. Трудно ми е да ги помня всичките. — Пусна двете снимки и взе друга. — После имаме Джим. Да не забравяме Джим, съпруг номер три. Сега, преди него имаше трима-четирима други, но с тях тя не стигна до женитба. Джим въртеше магазин. Запознали се над един кашон безалкохолни и шест месеца по-късно бяха вече женени. И горе-долу толкова останаха заедно. Джеси всъщност не брои Джим. Не си направи труда да задържи името му. После беше Бъд. Добрият стар Бъд Питърс. Май нямам негова снимка, ала това е Джеси в деня на сватбата им. — Абра измъкна снимката, като преобърна няколко други. — Бъд продаваше обувки и обичаше да се мотае вкъщи. Не би подпалил света, но аз го харесвах. Предполагам, че Джеси също го е харесвала, защото прекараха седем години заедно. Това е рекорд. — Тя остави снимката. — Добрият стар Бъд Питърс държи рекорда.

Коуди започна леко да масажира раменете й.

— Това си е нейният живот, Червенокоске.

— Това беше и моят живот — възрази Абра разгорещено. — По дяволите, беше и моят живот. Имаш ли представа какво е никога да не знаеш какво ще е последното име на майка ти или кой „чичко“ ще бъде следващият ти пастрок? В коя къща или апартамент ще живееш, в кое училище ще учиш…

— Не. — Той помисли за здравия и стабилен брак на родителите си, за сплотеното им семейство. — Не, не знам. Ала ти сега си голяма жена. Бракът на майка ти не би трябвало да те засяга.

— Всичко се повтаря, отново и отново. Не разбираш ли? Виждала съм я да се влюбва и разлюбва по-често от гимназистка. И всеки път, когато се жени или развежда, казва все едно и също. Че така ще е най-добре за всички нас. Но никога не беше най-добре, не и за мен. А сега идва тук да ми каже за това, след като вече е свършено. Винаги чувам за тези неща, след като жребият е хвърлен.

Коуди я стисна по-силно.

— Ако не е можела да преценява, това не значи, че не те обича.

— О, обича ме. — Жлъчта бе изляна и Абра се чувстваше празна. Гласът й угасна, с него и съпротивата й. — По свой си начин. Просто никога това не е бил начинът, който ми е бил нужен. Всичко е наред. — Тя се отдръпна. Сълзите, които заплашваха да избликнат, вече бяха овладени. Абра също. — Прав си. Аз реагирам прекалено остро. Когато се върнат, ще поговоря с нея, и с двамата. — Отметна назад косата си. — Извинявай, Коуди. Изкарах си го на теб.

— Не, просто го изкара навън.

— Сигурно това е глупаво. И егоистично.

— Не е. Просто е човешко. — Той я погали по бузата, като се чудеше колко ли силно я бяха наранили детските й години и колко ли следи бяха оставили. — Ела тук. — Привлече я в прегръдките си и просто я задържа, докато тя се отпусна в ръцете му. — Луд съм по теб.

Не можа да види емоциите, които прелетяха през очите й.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Мислех си, че когато нещата тук се наредят, трябва да дойдеш на изток… За малко — добави Коуди, за да не я подплаши. — Можеш да погледнеш къщата, която строя, и да се заяждаш с мен за проекта. Да видиш океана.

Ако отидеше на изток с него, щеше ли някога да може да си тръгне? Не искаше да мисли за това, за раздели и сбогувания.

— Мисля, че това би ми харесало. — С въздишка отпусна глава на рамото му. — Искам да ми покажеш океана. А аз още не съм успяла да ти покажа пустинята.

— Бихме могли днес да се измъкнем.

Абра се усмихна във врата му и се отдръпна. Бе й помогнал. С това, че бе до нея и можеше да се опре на него, й бе помогнал да се изправи отново.

— Не мисля. Няма да е правилно да изоставя курорта на новия съпруг на майка ми.

Докато стигнаха до строежа, Абра бе в много по-добро разположение на духа. Без Коуди — без това, че просто бе до нея — тя знаеше, че можеше дни наред да ходи сърдита и потисната. Той й действаше добре. Чудеше се как да му каже колко добре, без да насилва отношенията им.

Засега изглеждаше, че правилата, които бе определила, напълно го удовлетворяваха. Нямаше никакви обещания, никакви разговори за бъдещето, никакви преструвки за щастие до края на живота. Поканата да го посети на изток бе достатъчно приятелска, така че Абра чувстваше, че бе безопасно да я приеме.

Сега, както често се случваше на строежа, тя тръгна в една посока, Коуди в друга. По-късно щяха да споделят нощта.

Бе започнала да разчита на това, да зависи от това, мислеше Абра, докато вървеше към бунгалата. Това не беше разумно, не беше безопасно, но пък трябваше да има и известен риск.

— Добър ден, Тъни — кимна тя на бригадира на електротехниците, после опря ръце на кръста и огледа скелета на бунгалата. — Как върви?

— Много добре, госпожице Уилсън. — Той изтри уста с опакото на ръката си. Бе едър мъж, почти дебел, и се потеше обилно. Докато гледаше Абра, извади една носна кърпа и избърса лицето си. — Мислех, че още сте заета в здравния център.

— Исках да проверя нещата тук. — Тя се приближи. Тъни вървеше плътно до нея. — Мислите ли, че електрическата инсталация ще бъде завършена в срок? Торнуей е малко притеснен.

— Да, разбира се. Искате ли да погледнете тези блокове там? — Посочи към един участък от другата страна на бъдещия двор. — Дърводелците добре напредват.

— Аха. — Тъй като още не можеше да намери време да огледа един цял участък, Абра продължи напред. — Не съм проверила… По дяволите! — Удари крака си в парче навита жица. — Тук трябва да се оправи. Инспекторът по безопасност на труда ще ни извива ръце заради това.

Щеше да посегне сама да вдигне жицата, ала Тъни я изпревари.

— Трябва да внимавате. — Хвърли жицата в кофата за боклук.

— Да. Тази доставка сега ли пристигна? — Абра посочи към трите макари тел. — Докато доставките ни изпреварват, сме добре. — Разсеяно се облегна на една от макарите.

Харесваше й видът на строежа, харесваше й пръстенът от хълмове и плата, създаден от времето и природата, насред който израстваше плодът на човешкото въображение и пот. Това за нея бе строителството. Това я бе привлякло. Когато човек може да застане под широкия купол на небето и да види напредъка, истинския напредък, това му носи надежда и удовлетворение.

Макар още да не му го бе казала, започваше да вижда и да разбира идеята на Коуди. Една малка магия, една малка фантазия тук, на едно от най-суровите и красиви места в страната. Все още по хълмовете имаше койоти, сред скалите змии, но мястото на човека бе тук. Когато бе завършен, курортът щеше просто да се слива с пустинята, да я възхвалява.

Това бе видял той. Това започваше да разбира тя.

— Хубаво място ще стане, а?

— Сигурно. — Тъни пристъпваше от крак на крак и я наблюдаваше.

— Ходили ли сте някога на почивка по някое от тези места, Тъни?

— Не. — Той отново изтри лицето си.

— Аз също — усмихна му се Абра. — Ние само ги строим.

— Сигурно.

Не бе от най-разговорчивите и тя усети нетърпението му.

— Задържам ви. — Опита се да се изправи, ала краят на жицата се закачи за джинсите й. — Господи, днес съм с две леви ръце. — Наведе се да се откачи, преди Тъни да бе успял да посегне. Измъкна края на телта и намръщено я стисна. — Казахте, че това е пристигнало днес?

— Преди един час. Направо от камиона.

— По дяволите. Проверихте ли го?

Абра бе приклекнала да разгледа жицата и той погледна надолу.

— Не, както ви казах, току-що го разтовариха.

— Проверете го сега. — Изчака, докато Тъни се наведе до нея и хвана кабела в ръка.

— Това не е номер четиринайсет.

— Не е. Бих казала, дванайсет.

— Да, госпожо. — Той се изправи начумерено. — Дванайсет трябва да е.

Тя обиколи другите макари, като ругаеше.

— Тези всичките са дванайсет, Тъни.

Той измъкна папката си, дишайки през зъби.

— По заявка за четиринайсети номер, госпожице Уилсън. Някой май е объркал доставката.

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да продължава все така. — Абра се изправи и изтри длани в джинсите си. — Не можем да използваме тези кабели, не отговарят на стандарта. Обадете се на доставчика и попитайте дали могат веднага да осигурят номер четиринайсет. Не искам да закъсняваме.

— Никой не иска. Но е лесно да се сбърка, номерата на артикулите са почти еднакви. — Тъни й показа номерата във фактурата, после посочи към отпечатаните върху макарите. — От пръв поглед човек не може да различи дванайсет от четиринайсет.

— Добре че се усеща на пипане, иначе можеше да стане голяма беля. — Засенчи очите си с ръка и се вгледа в бунгалата. — Има ли опасност нещо такова да е минало, без да го усетите?

Той смачка кърпата на топка и я пъхна обратно в джоба си.

— Осемнайсет години съм в този бизнес.

— Вярно. И все пак би могло… — Гласът й пресекна, когато се чу трясък на стъкло и писък. — О, Боже мой! — Втурна се към здравния център, следвана от виковете на мъжете.

Дотича задъхана, проправи си път и видя Коуди, надвесен над окървавеното тяло на един от работниците. Сърцето й заседна в гърлото.

— Колко е зле? — Стори й се смътно познат. Бе млад, може би двадесетгодишен, с дълга черна коса и стегнато загоряло тяло.

— Не мога да кажа. — Гласът на Коуди бе напрегнат. Единственото, за което бе сигурен, беше, че момчето диша. — Повикахме линейка.

— Какво е станало? — Тя се приближи да коленичи до него и под ботушите й изхрущяха парчета стъкло.

— Изглежда, че е бил на скелето отвътре, довършвал прекарването на някакъв кабел. Загубил равновесие, стъпил накриво. Не знам. Излетя направо през прозореца. — Той погледна нагоре и стисна устни от яд и безпомощност. — Паднал е поне от пет-шест метра.

Абра искаше да направи нещо, каквото и да било.

— Не може ли да го махнем от тези стъкла?

— Гръбнакът му може да е счупен, може би вратът. Не може да го помръднем.

Малко по-късно, когато се чу сирената на линейката, тя се пусна в действие.

— Коуди, свържи се с Тим. Кажи му какво се е случило. Вие се отдалечете, направете място. — Изтри лепкавата пот от челото си. — Как му е името?

— Дейв — извика някой. — Дейв Мендес.

Линейката спря и Абра махна на мъжете да се отдръпнат.

— Има ли семейство?

— Има жена. — Един от мъжете, които бяха видели падането, дръпна нервно от цигарата си. Това, което се бе случило с Мендес, можеше да се случи с всеки от тях. — Казва се Кармен.

— Аз ще имам грижата — обади се Коуди, докато гледаха как санитарите привързват Мендес към носилката.

— Благодаря. Аз ще карам след линейката. Някой трябва да остане тук. — Стомахът й започна да се надига и тя притисна ръка към него. — Щом науча нещо, ще се обадя. — Размени две думи с един от санитарите и хукна към колата си.

Половин час по-късно бе в чакалнята и крачеше безсмислено.

— В стаята имаше и други хора. Една жена чакаше търпеливо, забила нос в книжка с тънки корици. Абра продължаваше да крачи и се чудеше как някой може да седи в болница, без бавно да се побърква.

Дори не познаваше Мендес и в същото време много добре го познаваше. През целия си професионален живот всеки ден работеше с хора като него. Точно хората като него превръщаха в реалност това, което Коуди и тя създаваха на хартия.

Не й беше роднина и в същото време беше. Докато крачеше из чакалнята, Абра се молеше за него.

— Абра…

— Коуди! — Тя се обърна и почти изтича към него. — Не мислех, че ще те видя тук.

— Докарах жената на момчето. Сега подписва разни документи.

— Чувствам се толкова безполезна. Нищо не ми казват. — Абра прокара ръце през вече разрошената си коса. — Как е жена му?

— Ужасена. Объркана. Опитва се да се държи. Божичко, едва ли е на повече от осемнайсет години.

Абра кимна и отново закрачи.

— Ще остана с нея. Тя не трябва да чака сама. Обади ли се на Тим?

— Да. Много е разстроен. Каза да го държим в течение.

Абра отвори уста, после отново я затвори. Старият Торнуей идваше лично, ако някой работник пострадаше лошо.

— Може би сега мога да говоря с лекаря. — Тръгна да излиза от чакалнята в момента, в който влезе една млада бременна жена.

— Сеньор Джонсън?

Коуди обви ръка около раменете й и я поведе към стола. Тя трепереше.

— Абра, това е Кармен Мендес.

— Госпожо Мендес… — Тя хвана и двете й ръце. Те бяха много малки, като на дете. И много студени. — Аз съм Абра Уилсън, инженерът на строежа. Ще остана с вас, ако искате. Има ли някой, на когото искате да се обадя?

— Ми мадре. — Докато говореше, по лицето й потекоха сълзи. — Тя живее в Седона.

— Можете ли да ми дадете номера?

— Си. — Ала тя продължи да седи, като плачеше безмълвно.

Абра седна до нея, обви ръка около раменете й и тихо заговори на испански. Кармен кимаше, мачкаше кърпичката си и отговаряше. След малко Абра я потупа по рамото и направи знак на Коуди.

— Женени са от по-малко от година — каза му тя полугласно, когато излязоха в коридора. — Бременна е в шестия месец. Много е разстроена и не е разбрала какво точно й е казал докторът, но са вкарали Мендес в операционната.

— Искаш ли да се опитам да науча още нещо?

Абра го целуна по бузата.

— Благодаря… О, номерът на майка й. — Извади от джоба си един бележник и го надраска.

После се върна при Кармен. Седеше с нея, успокояваше я, доколкото можеше. Когато Коуди се върна, не донесе почти никаква нова информация. Прекараха следващите четири часа в очакване. От стената отзад се чуваше тихото бръмчене на телевизора. Коуди наливаше кафе от каната, която се топлеше на котлона в чакалнята, а Абра даваше на Кармен чай.

— Трябва да ядеш — каза тя и хвана ръката й, преди Кармен да бе успяла да възрази. — Заради бебето. Ще ти донеса нещо.

— След като дойдат. Защо не идват?

— Трудно е да се чака, знам. — Едва го бе казала, и видя лекаря, все още с хирургически ръкавици. Кармен също го видя и пръстите й стиснаха като менгеме ръката на Абра.

— Госпожа Мендес? — Той се приближи и седна на масата пред нея. — Съпругът ви излезе от операция.

В страха си Кармен забрави английския и отговори с порой от отчаян испански.

— Иска да знае как е той — преведе Абра. — Дали ще се оправи.

— Стабилизирахме го. Трябваше да му извадим далака, има и други вътрешни наранявания, ала е много млад и много силен. Още е в критично състояние и е изгубил значително количество кръв заради вътрешните кръвоизливи и разкъсвания. Гръбнакът му е счупен.

Кармен затвори очи. Тя не разбираше от далаци и разкъсвания, разбираше само, че нейният Дейвид е наранен.

— Пор фавор, ще умре ли?

— Ще направим за него всичко, което можем. Но нараняванията му са много сериозни. Още известно време ще остане тук. Ще го следим непрекъснато.

— Мога ли да го видя? — попита Кармен. — Мога ли да го видя сега?

— Скоро. Ще ви повикаме веднага щом излезе от реанимацията.

— Благодаря. — Тя изтри очи. — Много ви благодаря. Ще чакам.

Абра хвана доктора, преди да бе излязъл в коридора.

— Какви са шансовете му?

— Откровено казано, бяха много малки, когато го докараха. Съмнявах се дали ще преживее операцията. Но я преживя и, както казах, той е силен.

Абра трябваше да се задоволи с това.

— Ще може ли да ходи?

— Рано е да се каже, ала се надявам, че да. — Лекарят разкърши пръсти, които очевидно още бяха изтръпнали от операцията. — Ще е необходимо интензивно лечение.

— Искаме да се направи всичко, което е необходимо. Мисля, че госпожа Мендес не е наясно със застраховките. Торнуей осигурява отлично покритие на медицинските разноски.

— Тогава ще ви кажа честно, че те ще са много. Ала с време и грижи той ще се възстанови.

— Това искаме. Благодаря ви, докторе.

Абра се опря на рамката на вратата и се отпусна.

— Добре ли си?

Тя хвана ръката на Коуди.

— Вече съм добре. Бях много уплашена. Той е толкова млад.

— Беше чудесна с нея.

Абра погледна към дивана, където Кармен се мъчеше да се овладее.

— Тя просто имаше нужда от някой, който да й държи ръката. Ако аз бях на нейно място, щях да се чувствам ужасно да чакам сама. Та те са още деца. — Уморено облегна глава на рамото на Коуди. — Разказваше ми колко се радвали за бебето, как събирали пари за мебели, колко било хубаво, че той има постоянна работа.

— Недей. — Коуди изтри една сълза от миглите й. — Всичко ще бъде наред.

— Чувствах се толкова безпомощна. Мразя да съм безпомощна.

— Хайде да те заведа вкъщи.

Абра поклати глава, изненадана от внезапната умора.

— Не искам още да я оставям.

— Ще почакаме, докато дойде майка й.

— Благодаря ти. Коуди?

— Да?

— Радвам се, че беше тук.

Той обви ръце около нея.

— Червенокоске, рано или късно ще разбереш, че не можеш да се отървеш от мен.

 

По-късно, когато слънцето залязваше, Коуди седеше на един стол в апартамента й и я гледаше как спи, свита на дивана. Бе се изтощила. Не бе предполагал, че тя може да се изтощи. Не бе знаел доста неща за нея, добави той наум, запали цигара и се отпусна.

Избухването, на което бе станал свидетел след съобщението на майка й тази сутрин, му показа много неща. Това, което я караше толкова да се страхува от връзки, бе не само един инцидент, само едно предателство. Бе целият й живот.

Колко трудно би било да вярваш на себе си, да вярваш на друг, след като си живял в един разбит дом след друг? Почти невъзможно, както си го представяше Коуди. Но Абра бе с него. Може би още определяше граници, ала бе с него. Това значеше нещо.

Щеше да отнеме време, повече, отколкото бе смятал, но щеше да направи така, че тя да остане с него.

Стана, приближи се до нея и я вдигна на ръце. Абра стреснато отвори очи.

— Какво?

— Изморена си, Червенокоске. Дай да те занеса в леглото.

— Добре съм. — Тя сгуши глава в извивката на рамото му. — Имах нужда само малко да дремна.

— Можеш да довършиш дремването в леглото. — Когато я остави, Абра се сгуши в същата поза, в която бе лежала на дивана. Той седна на ръба на леглото и развърза обувките й.

— Сънувах — прошепна тя.

— Какво? — Остави обувките на пода и разкопча джинсите й.

— Не знам точно. Обаче беше хубаво. — Абра въздъхна, с надеждата отново да се унесе в сън. — Ти съблазняваш ли ме?

Коуди погледна дългата линия на бедрата й, тесния ханш, прикрит само от малкото памучно триъгълниче.

— В момента не.

Приятно сънена, Абра потърка буза във възглавницата.

— Защо така?

— Най-вече защото обичам да те съблазнявам, когато си будна. — Зави я и се наведе да я целуне по върха на главата. Щеше да се отдръпне, ала тя го хвана за ръката.

— Будна съм. — Очите й бяха още затворени, но устните й трепнаха. — Почти…

Той седна отново на леглото и се задоволи да я погали по косата.

— Това заповед ли е?

— Аха. Не искам да си тръгваш.

Коуди събу ботушите си и се пъхна в леглото при нея.

— Никъде няма да ходя.

Ръцете й се обвиха около него и Абра намести тялото си до неговото. После вдигна устни.

— Ще ме обичаш ли?

— Аз те обичам — прошепна той, ала Абра вече се бе унесла в целувката.

Светлината избледня, стана по-мека, засия в златисто. Тя дойде при него с непринудеността и фамилиарността па дългогодишна съпруга. Пръстите й го докосваха леко и го възбуждаха като докосването на нова любовница. Не говореха, нямаха нужда.

Устните й бяха топли, меки от съня. Вкусът й сега бе повече от познат, той бе част от него, нещо, което можеше да поеме като собствения си дъх. Задържа се там, захапа леко, после настойчиво, възбуждащо, после собственически, докато Абра се бореше с копчетата на ризата му.

Искаше й се да го докосне, да усети силата му под дланта си. Странно, че се чувстваше сигурна тук, в прегръдките му, след като никога не бе осъзнавала, че има нужда от сигурност. Защитена, желана, искана. Коуди й даваше всичко това, а тя дори нямаше нужда да го иска. Сърцето му биеше бързо и силно, пулсът му срещу нея бе като ехо на собствения й пулс.

За това бе мечтала — не само удоволствие, не само вълнение, а простата сигурност от това, че бе с мъжа, когото обича.

Обхвана в длани лицето му и се опита да му покаже това, което се страхуваше да му каже.

Бе зашеметяваща. Макар че любенето беше бавно, почти лениво, Абра му отнемаше дъха. Изглеждаше, че щедростта й няма граници. Тя се лееше от нея като мед, топла, плътна и сладка.

Никакво бързане. Никакво припиране. Сенките къпеха стаята, докато златистото избледня до меко светлосиво. Не чуваше друг звук, освен въздишките на своята любима и движението на тялото й върху чаршафите. Той я гледаше, докато вечерта припадаше и светлината угасваше. Очите й, вече разсънени, бяха като сенките — ставаха все по-тъмни и по-дълбоки.

Много бавно, сякаш подсъзнателно знаеше, че ще трябва да запази в паметта си този момент за някой студен самотен ден, Коуди разреса с пръсти косите й и ги опъна назад. После просто я гледаше, гледаше я, докато дъхът й затрептя между полуотворените й устни. Бавно, почти мъчително, наведе глава, без да откъсва поглед от очите й, гледаше я, гледаше я, докато устните им се разделиха и отново бяха привлечени едни към други.

Абра простена безпомощно и го привлече към себе си, почти уплашена от това, което нежността му правеше с нея. Но нямаше настойчивост, само даване. В очите й сега имаше сълзи, в гърлото й болка. Бе останала без сили от толкова красота. Отново заговори, ала произнесе само името му и чувствата, които я изпълваха, избликнаха.

В следващия момент се вкопчиха един в друг, като оцелели от буря. Сякаш не можеха да се наситят да се докосват, да се поемат. Здраво прегърнати се търкаляха по леглото, а устните им се търсеха. Чаршафите се оплетоха и бяха изритани настрани. Нежността им се смени с глад, който бе също толкова опустошителен.

Вплела пръсти в неговите, тя се издигна над него и се плъзна надолу да го поеме. Когато я изпълни, Абра се изви назад и извика. Не от безпомощност, а от тържество.

Уловени в последната светлина на деня, се понесоха към залеза и към гостоприемно посрещащата ги нощ.