Нора Робъртс
Водопад в пустинята (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Когато Абра се отби във фургона да си наплиска лицето със студена вода, бе почти пет часът. След сцената с Коуди й се струваше, че всичко, което можеше да се развали, се разваля. Част от асансьорите се бяха оказали дефектни. Родригес и Суагърт отново се счепкаха. На един от дърводелците му влезе треска в окото. Накрая Тим дойде на строежа да се вайка за бюджета.

Всичко започна от идването на майка й, мислеше Абра, докато си бършеше лицето. Не бе честно да я обвинява, ала независимо кога, независимо къде, тя бе жена, която носеше неприятности, а после чакаше другите да ги оправят.

Може би не бе правилно да се възмущава, че майка й и Барлоу толкова си допаднаха, или да се тревожи за предстоящата раздяла. Но историята имаше навика да се повтаря. Последното, което Абра си пожелаваше, бе възможността за любовна история между собственика на строежа и своята много податлива майка.

По-добре да се тревожи за нея, каза си и нарами една купчина папки, които да отнесе у дома си. Бе много по-безопасно да се безпокои за богатия и колоритен любовен живот па Джеси, отколкото за своя.

Тя нямаше любовен живот, напомни си Абра. Не искаше любовен живот. Плановете й, лични и професионални, бяха отдавна начертани. Нямаше намерение да позволи на някакъв своенравен каубой от Флорида да ги провали.

Какво, по дяволите, си мислеше той?

В момента, в който този въпрос мина през съзнанието й, тя се намръщи и отвори с ритник вратата. Много добре знаеше за какво си мисли Коуди, защото и тя мислеше за съвсем същото нещо.

Избухващи ракети, изригващи вулкани, беснеещи торнада. Когато бе в ръцете на Коуди, й бе трудно да мисли за друго, освен за мощ и хаос.

Дали и за него бе така, чудеше се Абра, докато заключваше вратата на фургона. Дали и той губеше част от себе си, когато бяха заедно? Дали всичко и всички избледняваха, докато започваха да изглеждат… Не, докато станеха напълно без значение?

Разбира се, че не, реши тя и си позволи да опре чело на стената на фургона. Коуди бе просто поредният хубав мъж, сладкодумен и с опитни ръце. Светът бе пълен с такива. Господ й бе свидетел, че майка й бе направила цяла наука от опитите си да ги търси и открива.

Не е честно, каза си Абра и се изправи. Животът на Джеси си беше живот на Джеси. Не беше честно и към Коуди, призна тя, намести папките и тръгна към колата си. Той бе започнал целувката, ала Абра не бе сторила нищо, за да я спре. Това правеше нейното поведение също толкова скандално и непрофесионално като неговото.

Трябваше да го спре. Поне десет пъти през деня си бе задала въпроса защо не го бе спряла. Причината не бе в шока, не бе дори в помитащата всичко страст. Макар да би предпочела да хвърли вината върху което и да било от тях. Причината… Просто за момент бе така, сякаш се бе случило нещо странно, прекрасно и напълно неочаквано. Имаше нещо повече от нужда, повече от желание, повече от страст.

Имаше гръм. Отново тези ракети, помисли тя тъжно и погледна към хълмовете, потънали вече в сянка. Ала от този гръм нещо се бе разбило. Абра почти бе повярвала, че се бе влюбила.

Което, разбира се, бе глупост. Зарови из джобовете си за ключовете. Бе прекалено уравновесена, за да се впусне отново по този път. Глупост или не, тази мисъл й разваляше настроението.

Значи нямаше да мисли за това. Достатъчно други неща си имаше на главата и повечето от тях бяха в папките, които носеше. С малко усилия и много съсредоточаване щеше да изрови изчисленията, да състави уравненията и да намери решенията. Намирането на решение на Коуди бе извън обсега й на действие, тъй че нямаше да се занимава с това и така щеше да си спести главоболията.

При звука на приближаваща се кола обърна глава и преживя поредния лош момент, когато позна малката спортна играчка, която Коуди бе наел. Той спря насред облак прах до нея точно в момента, в който тя отваряше вратата на своята кола.

Този следобед Коуди също бе мислил и бе стигнал до своите решения. Преди да бе успяла да седне зад волана, вече бе излязъл и я бе хванал за ръката.

— Да тръгваме.

— Аз тъкмо тръгвах.

— Ще вземем моята кола.

— Ти си вземи твоята кола. — Абра се обърна към своята.

Той измъкна от ръцете й ключовете и папките, прибра ключовете в джоба си, а папките хвърли на задната седалка на колата си.

— Влизай.

— Какво правиш? — Тя го бутна и се пресегна да си вземе папките. — Ако мислиш, че ще отида където и да било с теб, значи трябва да ти направят операция на мозъка.

— Винаги го правим по трудния начин, а? — отбеляза Коуди и я грабна на ръце.

— Ти си луд. — Абра почти успя да забие лакът в ребрата му, преди да се стовари на седалката на колата му. Вбесено посегна към дръжката.

Ръката му се затвори върху нейната. Той я изчака да отметне косите от очите си и да вдигне поглед към него. Наведе се към нея и прошепна:

— Ако слезеш от тази кола, Уилсън, ще те накарам да съжаляваш.

— Дай ми ключовете.

— Хич не се и надявай.

Тя се замисли за възможността да ги измъкне от него. Бе достатъчно бясна, но знаеше кога противникът има предимство. Присви очи и срещна погледа му.

— Прекрасно. Ще вървя до пътя и там ще хвана някоя кола на стоп.

— Вече си хванала кола. — Коуди се отдръпна да заобиколи колата. Абра веднага отвори вратата. Едва успя да стъпи на краката си, и бе отново блъсната вътре.

— Не ме плашиш, Джонсън.

— А би трябвало. Работното време свърши, Абра, и ние имаме наша си работа. Лична работа. — Наведе се и закопча предпазния й колан. — На твое място не бих го разкопчавал. Пътуването може да е рисковано.

Докато тя успее да разкопчае колана, той вече бе зад кормилото. Без да каже дума, щракна отново закопчалката и бясно завъртя колата на пътя.

— Какво се опитваш да докажеш?

Коуди зави по магистралата.

— Не съм сигурен още. Ала ще отидем на някое тихо място, докато разбера. — Колата вдигаше облаци от прах. Щеше да мине известно време, преди да се утаят. — Както го виждам, първоначалният ни план не се получава, така че ще трябва да се върнем към чертожната дъска.

Оказа се, че тихото място бе неговият хотел. Реакцията на Абра бе да изскочи от колата и да се втурне през паркинга. Коуди просто я грабна и я метна на рамо. Стигна до вратата, без да обръща внимание на протестите й, отключи я, отвори, после заключи, преди да я стовари в един фотьойл.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той. Тя го погледна зверски. — Е, аз искам. — Отиде до бара и отвори бутилка вино. — Този път шардоне. Златисти отблясъци, чист вкус, леко тръпчив. Ще ти хареса.

Вероятно би стигнала до вратата на бегом, но вече бе свършила с бягането. Вместо това много бавно се изправи.

— Знаеш ли какво би ми харесало? — попита с изненадващо мил глас. Тонът й му прозвуча като предупреждение за опасност. — Знаеш ли какво наистина би ми харесало? Да те видя как се печеш на един голям огън. — Приближи се към него, докато Коуди наливаше две чаши. — Голям огън, Джонсън, със съвсем лекичък ветрец, точно колкото да отвява пушека, за да не ти замъглява сетивата. — Опря ръце на бара и приближи лице към неговото.

— Защо вместо това не опиташ виното? — Абра посегна да грабне чашата, ала той бе по-бърз. Пръстите му се обвиха здраво около нейните. — Червенокоске — започна вразумително, — ако излееш това върху мен, ще трябва да те напердаша.

Тя измъкна чашата и я пресуши на една глътка.

— Благодаря за питието. — Обърна се и с достойнство тръгна към вратата, но Коуди бе там, преди да бе успяла да отключи.

— Така никога няма да се научиш да оценяваш доброто вино. — Дръпна я назад и я бутна обратно във фотьойла. — Сега седни. Можем да поговорим, или мога да се отдам на по-първичните си инстинкти. Ти решавай.

— Нямаме за какво да говорим.

— Прекрасно. — Също толкова бързо, както я бе блъснал на стола, я измъкна от него. Преди да я грабне в прегръдките си, Абра успя да изломоти нещо в знак на протест.

Целуваше я така, сякаш имаше намерение да я целува до края на вечността. Устните му бяха твърди, ала опитни и не я наказваха, защото искаха отговор и го получаваха. Едната му ръка бе заровена в косите й, а с другата свободно обхождаше тялото й, откривайки крехкостта и мекотата й, слабостите и силите й. Никога досега не я бе докосвал така и резултатът потресе и двамата.

Тя бе толкова жива. Почти чувстваше пулса й през върховете на пръстите си. През нея струеше енергия, подклаждана от страст, и го оставяше замаян и отчаян. Никоя друга никога не бе събуждала в него тази комбинация от желания и усещания.

Никой никога не я бе карал да се чувства така. Никой. Това я ужасяваше. Това я радваше. Бе лесно, почти прекалено лесно да забрави нравилата, които бе наложила за техните отношения, причините за тях и гнева, който той бе разпалил в нея преди малко. Съществуваше само сега и начинът, по който тялото й усещаше хиляди малки експлозии навсякъде, където я докосваше, навсякъде, където й се искаше Коуди да продължава да я докосва. Изохка от смутено удоволствие и се намести така, че да предложи повече.

Зад тях телефонът започна да звъни. Не му обърнаха внимание. Слушаха ударите на сърцата си.

Коуди спря достатъчно задълго, за да зарови лице в косите й, и затаи дъх. Още едно първо нещо, помисли той. Не можеше да се сети друга жена да го бе оставяла без дъх.

Задържа я на една ръка разстояние, за да се вгледа в лицето й. Очите й бяха големи, замъглени и много зелени. Коуди реши, че Абра изглежда точно толкова потресена, колкото той се чувстваше. Ако сега се отдадяха на импулса, вече разклатените основи на отношенията им щяха да се сринат.

— По-добре да поговорим.

Тя кимна, потъна във фотьойла и се запита дали силата някога щеше да се върне в краката й.

— Добре.

Коуди се обърна към бара и наля още вино в чашата й. Ръката му не бе стабилна. Чудеше се дали по-късно ще намери сили да се посмее над това. Подаде й чашата, взе и своята и седна срещу нея.

Тогава Абра го погледна, както бе отказвала да го погледне преди. Косата му бе разрошена от бързото каране в откритата кола. Часовете, прекарани на слънце, я бяха изпъстрили със светли кичури и бяха засилили тена му. Ала въпреки това сега не й приличаше на ленив летовник. Около него имаше усещане за движение, дори когато бе седнал — сдържан, овладян, но винаги готов. Имаше я и енергията, и силата, която бе изпитала лично. Ако отново кръстосаха шпаги, когато той бе в такова настроение, тя щеше да загуби.

Абра пое дълбоко въздух и отпи.

— Искаше да говорим.

Коуди се засмя. Това му помогна да разсее част от напрежението си.

— Да. Това беше идеята.

— Не ми харесва, че така ме довлече тук.

Той се облегна назад, ала откри, че не му бе толкова лесно да се отпусне, както преди.

— Щеше ли да дойдеш, ако те бях помолил любезно?

Устните й за миг трепнаха.

— Не. Но това не ти дава правото като някой кроманьонец да ме влачиш за косата.

В момента идеята да влачи Абра за косата в пещерата изглеждаше доста привлекателно. Ала тя бе права.

— Това не е обичайният ми стил. Искаш ли извинение?

— Мисля, че вече сме си разменили достатъчно извинения. Ти искаше да говорим. — Абра помисли, че вече бе върху по-здрава почва. — След като така или иначе съм тук, ще поговорим.

— Изглеждаш страхотно в гащеризон, Червенокоске.

Тя тръсна глава и понечи да стане.

— Ако това е всичко…

Но Коуди вдигна ръка да я спре.

— Мисля, че би било справедливо да се каже, че плановете ни да поддържаме личните си отношения безлични се провалиха.

Абра се вгледа във виното в чашата си. Фактите си бяха факти, а тя не бе човек, който ще ги заобикаля.

— Предполагам, че е справедливо.

Не изглеждаше много във възторг от това признание, помисли той и затърси кибрит. Почти изруга, ядосан на собствената си непохватност. Дори когато вдъхна дима в дробовете си, единственият вкус, който усещаше, бе нейният.

— Е, и къде отиваме оттук нататък?

Абра вдигна поглед. Очите й бяха отново спокойни, спокойни и прями. Каквито и страхове да бушуваха в нея, те бяха старателно овладени.

— Ти изглежда имаш всички отговори.

— Абра… — Коуди се спря. Знаеше, че до нищо добро нямаше да доведе, ако отново излезеше извън нерви или ако поискаше от нея повече, отколкото бе готова да даде. — Ти искаш да запазваш нещата прости. — Отпи от виното си. — Аз имам ли това право?

Прости ли, помисли тя трескаво. Нещата никога вече нямаше да бъдат прости. Пръстите й се стегнаха около столчето на чашата и Абра с усилие на волята ги отпусна. Той изглеждаше толкова овладян.

— Да. Не мога да си представя, че който и да било от нас има време за усложнения на този етап от живота си.

Усложнения. Коуди едва се сдържа да не скочи от стола и да я грабне, за да й покаже колко сложни бяха станали вече нещата. Тя изглеждаше толкова спокойна.

— Тогава да се обърнем към фактите. Факт номер едно, аз те искам. — Видя как в очите й проблесна нещо — страст, страх, надежда. — Факт номер две, ти ме искаш. — Спря за миг да изгаси цигарата си. — Сега, ако вземем тези два факта и добавим информацията, че не сме деца, че и двамата сме отговорни възрастни хора, достатъчно умни, за да се справим и интелектуално, и емоционално с една връзка, можем да стигнем до съвсем прост отговор, както би казала ти.

Абра не искаше да бъде интелектуална. Не искаше да бъде умна. Трябваше да чуе прагматичното му изреждане на фактите, за да осъзнае, че иска просто да разтвори ръцете и сърцето си и да го приеме. По дяволите фактите и плановете и простите отговори.

Това бяха приказки в стил Джеси, напомни си тя и разхлади пресъхналото си гърло с виното. Това, което се получаваше при Джеси, никога нямаше да се получи при нея.

Погледна към Коуди над ръба на чашата си. Изглеждаше толкова спокоен, толкова непринуден. Не можеше да види напрежението, от което мускулите му се бяха напрегнали и трептяха като струна. Виждаше само веселото пламъче в очите му и начина, по който се бе разположил удобно във фотьойла.

— Да ти го разкажа ли пак, Червенокоске?

— Не. — Абра остави чашата си и скръсти ръце. — Прост отговор. Ние имаме връзка.

Не му хареса студения начин, по който го каза, сякаш за нея не означаваше нищо повече от буквите, които образуваха думата. Но пък ако стигнеше до същността, не бе ли искал точно това? Да бъде с нея. И все пак го болеше, и това го изненадваше.

— Кога искаш да започнем?

Лаконичният му отговор я накара да забие пръсти в дланите си. Тя сама бе отворила вратата, напомни си Абра. Сега трябваше да приеме последствията.

— Мисля, че е най-добре първо да се разберем. Няма да разрешаваме на личния ни живот да се намесва в работата.

— Боже опази.

Тя пое дълбоко въздух и продължи:

— Важно е, когато започваме, да знаем, че няма никакво обвързване, никакви съжаления, никакви дългосрочни изисквания. След няколко седмици ти ще се върнеш във Флорида, а аз ще остана тук. За никого от нас няма да е добре да се преструваме, че няма да стане така, или да се държим, сякаш това, което започваме, няма да свърши.

— Това е съвсем ясно — отговори Коуди, представяйки си какво би било да я удуши, задето бе толкова студена, толкова сдържана, когато всичко, което искаше той, бе да прави любов с нея, докато и двамата спрат да дишат. — Очевидно ти се е случвало и преди.

Абра не отговори. Нямаше нужда. Преди да сведе очи, Коуди видя как те посърнаха.

— Какво е това? — Той стана, отиде до нея и приклекна. — Някой да не е разбил сърцето ти, Червенокоске?

— Радвам се, че се забавляваш — започна тя, ала Коуди я спря, като я докосна по бузата.

— Не се забавлявам. — Вплете пръсти в нейните и поднесе ръката й към устните си. — Не очаквам да съм първият мъж в живота ти, но съжалявам, че някой те е наранил. Много ли беше лошо?

Последното, което би очаквала от него, бе чувствителност. Това изтръгна от очите й сълзи, които имаха много по-малко общо с миналото, отколкото с настоящето.

— Не искам да говоря за това.

Някои рани зарастват, помисли Коуди, други загнояват. Смяташе да открие колко дълбока бе тази рана, ала можеше да почака.

— Добре. Да опитаме това. Вечеряй с мен.

Абра преглътна сълзите си и успя да се усмихне.

— Не съм облечена като за вечеря.

— Кой е казал нещо за излизане? — Той се наведе напред и леко докосна устни до нейните. — Не беше ли споменавала нещо, че обичаш хотелите, защото можеш да си поръчаш румсървис и да вечеряш в леглото?

— Да. — Тя сложи ръка на лицето му и се отдаде на целувката.

— Ще ти дам да ползваш душа ми и да хвърлиш кърпите на пода.

Устните й трепнаха срещу неговите. Всичко щеше да бъде наред. Почти можеше да го повярва.

— Звучи ми като доста добра сделка.

— По-добра няма да намериш. — Без да пуска ръката й, я вдигна на крака. — Ти в плановете си не спомена нищо за обещания.

— Сигурно съм пропуснала.

— Тогава аз ще ти дам едно обещание.

— Коуди…

Той докосна устни до нейните. Нежността му спря думите й. Нейната мекота го накара да говори.

— Само едно. Аз няма да те нараня, Абра.

Говореше сериозно. Тя ясно го видя, когато погледна в очите му. Прекалено късно, каза си и опря буза на неговата. Сърцето й, което толкова се бе опитвала да сдържа, беше безвъзвратно изгубено по него. Сега Коуди непременно щеше да я нарани, макар че щеше да се опитва да не го стори. Абра не можеше да му позволи да го разбере.

Когато телефонът иззвъня този път, и двамата го чуха. Той посегна към слушалката, като все още я държеше в прегръдките си.

— Джонсън. — За момент слуша, докоснал устни до челото й. — Лесковиц, някой да ти е казвал, че си противен? — Неохотно пусна Абра и насочи цялото си внимание към телефона. — Беше ти възложено да отговаряш за това, защото мислехме, че можеш да се справяш с такива усложнения. Имаш ли спецификациите? Ами прочети ги. — Изруга и премести слушалката в другата си ръка. — Чувам какво ми казваш. Дай ми номера и аз ще се оправя оттук. Само ако промениш тези планове, ще ти счупя пръстите. Ясно ли е? Добре. Ще взема първия самолет.

Когато затвори, Абра му подаде виното.

— Наистина си много любезен, Джонсън.

— Оставям такта и дипломатичността на моя партньор, Нейтън.

— Не е лошо. — Тя завъртя чашата си в ръце и се опита да продължи непринудено: — Заминаваш ли?

— Сан Диего. Не мога да разбера защо решихме, че празноглавец като Лесковиц може да се оправи с такава работа. Пример за бездарник. — Приближи се до гардероба и извади малка пътна чанта. — Някакъв наперен инженер му казва, че трябва да направи промени в проекта, сега доставчикът му създава проблеми, а на него не му идва наум да блъсне главите им една в друга и да продължава.

— Твой ли е проектът? — попита Абра с усмивка.

— В по-голямата си част. — Хвана я за плитката и я дръпна толкова силно, че тя извика. — Защо не дойдеш с мен, Уилсън? Можеш да ми посочиш всички причини, поради които инженерът е прав, а после аз ще ти покажа океана.

Бе изкушаващо, толкова изкушаващо, че Абра едва не се съгласи, преди да си спомни, че имаше работа за вършене.

— Не мога. Няма начин и двамата да напуснем строежа. — Отвърна се, като се опита да не покаже какво значение имаше това за нея. — Е, колко време няма да те има?

— Един-два дни… Освен ако не убия Лесковиц и не ме осъдят. Абра… — Коуди сложи ръце на раменете й и нежно я привлече към себе си. — Ще бъде ли против правилата, ако ти липсвам?

Тя се обърна и сложи ръка върху неговата.

— Ще се опитам да го вместя в правилата.

Прегърна я и я целува, докато и двамата се вкопчиха един в друг. Представи си как потъва в леглото с нея и двамата се сливат с нощта, но и той като нея разбираше много добре какво значи отговорност.

— Трябва да нахвърлям някои неща в една чанта и да стигна до летището. Ще те закарам до колата ти.

— Добре.

Когато Абра направи крачка назад, той продължи да държи ръце върху раменете й. Смешно, помисли. Никога преди през живота си не се бе замислял, преди да се метне на някой самолет или да се премести от едно място на друго. По някакъв начин през последните няколко минути бяха започнали да му растат корени.

— Дължа ти един душ. И един румсървис.

Коуди не заминаваше на война, напомни си тя. Това бе само едно делово пътуване. Щеше да дойде моментът, когато щеше да се качи на един самолет и да отлети от живота й. Това още не бе този момент.

— Ще си оправим сметките, когато се върнеш.

 

Отне му три дни и това го вбеси. Единственото, което спаси Лесковиц, бе фактът, че разрешаването на проблемите отне повече време и ядове, отколкото Коуди бе предполагал. Сега той си почиваше в друга хотелска стая и чакаше да дойде време да хване самолета си. Багажът му бе опакован, ала имаше нещо, което носеше в джоба си — една огърлица, която бе купил за Абра. Сега я извади и си вгледа в нея.

Бе моментно хрумване, бърз поглед към витрината на една бижутерия, докато отиваше на среща. Това не бяха ледено-бели диаманти, а нежни синьо-зелени камъни с цвета на морето. В момента, в който ги видя, си помисли за нея.

Затвори капачето и пусна кутийката обратно в джоба си. Сигурно това не бе подарък, какъвто си разменят двама души с неангажираща връзка. Проблемът за него — а може би и за двама им — бе, че чувствата му към Абра бяха всичко друго, но не и неангажиращи.

Досега не се бе влюбвал, но разпознаваше симптомите.

Тя не бе готова да го чуе, мислеше Коуди. Но пък и той не бе готов да го каже. Думи като „любов“ променят живота, както един-единствен прозорец може да промени стената.

А освен това можеше да премине. Коуди познаваше хора, които се влюбваха и разлюбваха, сякаш ядяха ябълки. Това не беше за него. Ако бе вярно, ако бе реално, той имаше намерение да го направи трайно. Не проектираше, без да бе сигурен, че сградата щеше да издържи изпитанията на времето. Как можеше да има по-малки изисквания към собствения си живот?

Един поглед към часовника му показа, че имаше повече от два часа до полета. Седна на леглото, взе телефона и позвъни на Абра. Когато чу прищракването, отвори уста да заговори. В ухото му прозвуча спокойният записан глас:

— Вие се обаждате на Абра Уилсън. Извинете, че в момента не мога да ви отговоря, но ако ми оставите съобщение и удобни за вас дата и време, ще ви се обадя колкото е възможно по-скоро. Благодаря.

Намръщи се на часовника си и се зачуди защо, по дяволите, тя не си беше вкъщи, и в този момент се разнесе сигналът за запис.

— Здрасти. Добре звучиш, Червенокоске, ала бих предпочел да говоря лично с теб. Слушай, ако се прибереш преди седем, обади ми се в хотела. Аз… Ъ-ъ-ъ… Мразя тези проклети неща. Не се сърди, обаче ми липсваше. Много. Прибери се вкъщи, а?

Затвори неудовлетворен и завъртя друг номер. Гласът, който отговори, бе женски и истински.

— Здрасти, Джак. Коуди се обажда.

— Здравей, Коуди. Взе ли ми това, което исках за Долината на паметниците?

— И аз се радвам да те чуя, Джак.

— Извинявай — засмя се тя и смени тона: — Коуди, как си, по дяволите? Страхотно е, че се обаждаш.

— Благодаря. Между другото, изпратил съм ти около пет кила брошури, снимки, сувенирни книги и най-разнообразна историческа информация за Аризона.

— Живота си давам за теб. Стигнала съм до средата с редакцията на „Беззаконен“ и ми трябваше повече информация. Много ти благодаря.

— Винаги на твоите услуги. Обичам да съм гъст с прочут писател.

— Още не съм прочута. Дай ми още няколко месеца. Историческият роман няма да излезе преди май. Как е Аризона?

— Чудесна е, но точно в момента съм в Сан Диего.

— Сан Диего? — Той чу тропането на съдове и си я представи в кухнята, творяща някакво екзотично блюдо.

— О, вярно. Забравих. Коуди… Дали можеш да ми вземеш малко…

— Дай ми малко почивка, Джаки. Надебеля ли вече? — Почти я видя как плъзга ръка по растящия си корем.

— Натам вървя. Нейтън миналата седмица дойде с мен на контролния преглед и чу пулса на бебето. — Тя се засмя.

— Оттогава не е същият.

— Той там ли е?

— Изпусна го за минутка. Просто поисках пресен копър за вечерята, а Нейтън си е втълпил, че бебето ще се умори, ако аз изляза да го купя, затова отиде сам.

— Той не би различил копър от глухарчета.

— Знам. — В тази единствена дума прозвуча толкова любов. — Не е ли чудесен? Ти кога се връщаш?

— Не знам. Аз… Обмислям дали да не остана, докато строежът завърши.

— Наистина ли? — Джаки замълча за момент. — Коуди, правилно ли усещам, че целта ти не е само творческият надзор?

Той се поколеба. Глупаво, помисли си. Не се бе обадил да обсъжда здравния център на курорта или някакъв друг строеж. Бе се обадил да поговори с приятел.

— Има една жена.

— Не! Само една ли?

Коуди се усмихна.

— Само една.

— Звучи сериозно.

— Би могло да бъде.

Тъй като го познаваше, Джаки прозря отвъд веселия му тон.

— Кога ще ме запознаеш с нея? Нали знаеш, да я подложа на кръстосан разпит, да я проуча, да я разнищя. И тя ли е архитект? Чакай, знам. Сигурно е завършваща студентка, която си изкарва хляба като сервитьорка в коктейл-бар.

— Инженер е.

Минаха няколко секунди, преди Джаки да успее да преговори.

— Шегуваш ли се? Ти мразиш инженерите дори повече от Нейтън. Господи, това трябва да е любов.

— Или любов, или слънчев удар. Слушай, Джак, исках да кажа на Нейтън, че оправих нещата тук и се прибирам във Финикс.

— Ще му предам. Щастлив ли си, Коуди?

Той замълча за момент, открил, че на този въпрос не можеше да отговори с да или не.

— Ще зависи от инженера. Ще ти кажа направо. Луд съм по нея, ала тя се дърпа.

— Ако те тормози, ще долетя и ще й счупя логаритмичната линийка.

— Благодаря. Това трябва да я вкара в пътя. Ще ти се обаждам.

— Да не забравиш. Късмет, Коуди.

 

Когато Абра се върна, бе почти девет. Бе прекарала една дълга приятна вечеря на приказки с майка си. Такива неща винаги я оставяха с две настроения. Първото бе удоволствие, чисто и просто. Джеси бе чудесна компаньонка, забавна, абсурдна и ненатоварваща. Никой не можеше да бъде по-добър приятел от нея.

Другото бе тревога. Същите тези качества правеха от Джеси това, което беше — волна душа, жена, която прелиташе от мъж на мъж, без синини от падането. Най-новият й партньор бе Уилям Уолтън Барлоу — или, както бе казал на майка му да го нарича, Уили.

Джеси цяла вечер говори за него — колко бил сладък, колко умен, колко чаровен, колко внимателен. Абра познаваше признаците. Джеси Уилсън Милтън Питърс пак щеше да загази.

Тя разтри врата си, хвърли настрани чантичката, събу си обувките и прекоси хола. Как можеше да поддържа професионално отношение към работата, ако майка й въртеше любов със собственика? Със смях прегледа писмата, които бе донесла със себе си, после захвърли и тях. Как можеше да поддържа същото това професионално отношение, ако самата тя въртеше любов с архитекта?

За много кратко време животът бе станал много сложен.

Би дала заден ход, ако можеше. Едно от нещата, в които много я биваше, бе да се измъква от неприятни ситуации. Проблемът бе, че беше почти сигурна, че бе влюбена в него. Това означаваше нещо повече от ситуация. Това означаваше криза.

Веднъж мислеше, че е влюбена, но…

Никакво но, каза си Абра. Само защото това бе по-силно от всичко, което някога бе познавала, само защото сякаш не можеше да преживее повече от пет минути, без да мисли за него, не бе по-различно от онова, което й се бе случило преди години.

Освен че този път бе по-възрастна, по-умна и по-добре подготвена.

Никой вече нямаше да й причини онова, което й бе причинил Джейми Фрай. Тя никога повече нямаше да се чувства толкова нищожна и толкова безполезна. Ако любовта бе криза, Абра можеше да се справи с нея по същия начин, по който се справяше с която и да било криза в работата си. Спокойно, старателно, качествено. С Коуди щеше да бъде различно, защото се срещаха на равна нога и с ясно определени правила. Освен това той бе различен. Поне в това бе сигурна. Не бе повърхностен и безчувствен, какъвто се бе оказал Джейми. Твърдоглав — може би. Определено вбесяващ. Ала в него нямаше жестокост. И, тя вярваше, нямаше безчестие.

Когато я наранеше, което Абра вече бе приела, че ще се случи, то щеше да бъде бързо и без умисъл. Раните заздравяваха. Тя знаеше и това. Нямаше да има причини да погледне със съжаление или самообвинения назад към времето, което бяха прекарали заедно, колкото и да бе то.

Абра се сепна. Трябваше да спре да мисли за него, иначе щеше да изпадне в меланхолия, защото него го нямаше. Това, което й трябваше, бе хубава чаша силно кафе и един час пред чертожната дъска.

Облече за по-удобно една баскетболна фланела и седна с горещото кафе, готова за работа. Тогава забеляза, че лампичката на телефонния й секретар мига.

Натисна копчето и захапа една от изсъхналите бисквити, които изрови от бюфета. Първото обаждане бе от един колега и приятел, когото не бе виждала от седмици. Записа си да му позвъни сутринта. Второто беше от секретарката на Тим, която съобщаваше, че в понеделник сутринта ще има съвещание. Тя изръмжа и си го записа в календара. После чу гласа на Коуди и забрави за всичко Друго.

— Ако се прибереш преди седем…

Погледна към часовника си и въздъхна. Отдавна минаваше седем. Той вероятно имаше по-късно срещи. Дори да се обадеше в хотела, нямаше да го намери. Подпря брадичката си и се заслуша в гласа му.

— … ми липсваше. Много.

Смешно зарадвана, превъртя лентата и изслуша отново цялото съобщение. И макар да си казваше, че бе глупачка, я превъртя втори път. После трети.

През следващия един час работи малко и много мечта. Кафето й изстина. Пресмяташе цифри, после правеше планове как ще посрещне Коуди у дома. Трябваше да излезе и да купи нещо красиво. Утре бе събота. Той сигурно щеше да се върне утре вечер, най-късно в неделя сутринта. Това означаваше часове, а може би и цял ден, без да й пречи напрежението от работата.

Още сутринта щеше да се отбие в някой луксозен бутик и да си купи някаква божествена измишльотина от коприна и дантела. Нещо секси, меко и неустоимо. Щеше да отиде на козметичка. Нали Джеси все й хвалеше чудесата на своя салон за красота? Не просто на козметичка, реши Абра. Всичко — кожа, коса, нокти… Колкото ги имаше. Когато Коуди се върнеше, тя щеше да изглежда фантастично. Определено черна коприна. Оскъдно боди или елегантна риза.

Трябваше да вземе някакво вино. Каква, по дяволите, беше онази марка, за която й говореше той? Трябваше да се остави на милостта на продавача в магазина за алкохол зад ъгъла. И цветя. Абра стана и за пръв път от дни насам огледа спалнята си. Боже мили, трябваше да я разчисти. Свещи. Сигурно някъде имаше свещи. Увлечена от фантазиите си, започна да събира дрехи и обувки. Прекъсна я почукване. Тя хвърли всичко в гардероба и с трясък го затвори.

— Добре, добре, идвам. — Къде, по дяволите, бе халатът й? Намери го на топка под леглото и в движение навлече единия ръкав, докато тичаше към вратата. — Кой е?

— Познай от три опита.

— Коуди?

— От пръв път позна — похвали я той, докато Абра сваляше предпазната верига. Отвори вратата и го зяпна. Коуди се засмя и лениво плъзна поглед по нея.

Косата й бе вързана назад със скъсана връзка от обувка. Гримът, който си бе сложила за обеда с майка си, отдавна се бе изтрил. Халатът висеше отворен, а отдолу се виждаше огромната баскетболна фланела, която й стигаше до средата на бедрата.

— Здрасти, Червенокоске. Искаш ли да хвърлим по няколко коша?