Метаданни
Данни
- Серия
- Историята на Джак (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Best Laid Plans, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 99гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Нора Робъртс. Водопад в пустинята
Редактор: Людмила Харманджиева
Оформление на корицата: Кръстьо Кръстев
ИК „Коломбина прес“, 2003
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Габриела)
ПЕТА ГЛАВА
Коуди се замисли за цветя. Кой знае защо, не си представяше, че Абра би се разтопила от вида на няколко рози. Помисли за едно чистосърдечно извинение, право в лицето, като приятел на приятел. Ала не мислеше, че тя го приема точно като приятел. Във всеки случай, ледената студенина, която се излъчваше от нея, би смръзнала думите, преди да бяха стигнали от устата му до ушите й. Затова й даде единственото, което предполагаше, че би приела в момента. Пространство.
През следващите две седмици работеха заедно, често рамо до рамо. Разстоянието между тях бе колкото между слънцето и луната. Често се налагаха консултации, но Абра винаги ги уреждаше така, че да не са сами. Със сръчност, която той бе принуден да признае, тя използваше Чарли Грей като буфер. Не би трябвало да е лесно, ала успяваше да избягва Коуди винаги, когато това бе възможно. Той разбираше, че бе нужно време за охлаждане на страстите, и не се и опитваше да промени ситуацията. На два пъти предприе кратки пътувания, веднъж до канцеларията във Форт Лодърдейл и веднъж до Сан Диего да оправи някои проблеми по медицинския център.
Всеки път, когато се връщаше, пробваше водите и откриваше, че все още бяха ледени.
— Значи изненада. Обичам изненадите. — Жената се върна с две чаши, в които потропваха бучки лед. — Вие инженер ли сте?
— Архитект.
— Джеси спря за момент, после по лицето й се разля усмивка.
— Архитектът — повтори и с жест покани Коуди да седне. — Струва ми се, че Абра е споменавала за вас.
— Сигурно. — Той остави цветята върху наскоро избърсаната от праха маса.
— Не е споменавала, че сте толкова хубав. — Джеси кръстоса крака и се облегна назад. — Но е типично в неин стил да пази такива неща за себе си. — Прокара пръст по чашата и го огледа. Ръката й бе красива и нежна, като магнитчето в колата на Абра. Върху пръста й имаше пръстен с диамант, ала никаква венчална халка. — Вие от Изтока ли сте?
— Да, от Флорида.
— Никога не съм си мислила за Флорида като за Изток — отбеляза тя. — Винаги си представям Дисниленд.
— Стори ли ми се, че се чука на вратата? Аз… О… — Абра дойде от спалнята. Бе с широки бели панталони и огромна тениска, с износени сандали. Косата й бе още влажна и се къдреше от душа.
— Имаш гости. — Джеси стана и взе цветята. — Които носят подарък.
— Да, виждам. — Абра пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталоните си.
Джеси, все още лъчезарно усмихната, зарови лице в цветята. Бе усетила и напрежението, и романтиката. Според нея едното се пропиляваше без другото.
— Ще отида да ги натопя във вода, миличка. Сигурно нямаш ваза?
— Има някъде.
— Разбира се.
— Абра изчака Джеси да отиде в кухнята да я търси.
— Какво искаш? — попита тихо.
— Да те видя.
Когато Коуди се изправи, ръцете й в джобовете се свиха в юмруци.
— Вече ме видя. А сега, ако ме извиниш, тази вечер съм заета.
— И да се извиня — продължи той.
Тя се поколеба, после въздъхна дълбоко. Веднъж бе отишла при него да се извинява и Коуди бе приел извинението й. Ако имаше нещо, което разбираше, то бе колко е трудно да се опитваш да залепиш ваза, която си счупил в гнева си.
— Няма защо — каза Абра и успя да се усмихне, както се надяваше, непринудено. — Да забравим за това.
— Не искаш ли обяснение?
Той пристъпи крачка напред. Тя отстъпи крачка назад.
— Не мисля. Може би е най-добре да…
— Намерих ваза. — Джеси се върна с бутилка от мляко. — Така да се каже. Всъщност, мисля, че изглеждат много добре в това шише, нали? — Тя остави цветята в средата на малката масичка и се отдръпна да им се възхити. — Не забравяй да им смениш водата, Абра. И няма да навреди да вдигнеш вазата, когато бършеш праха.
— Мамо…
— Мамо? Трябва да се шегуваш.
— От искреното изумление, изписано на лицето на Коуди, Джеси засия.
— Това е най-хубавият комплимент през целия ден — заяви тя. — Ако не я обичах толкова много, щях да отрека. — Тя се вдигна на пръсти, целуна Абра по бузата, после изтри следите от червило, които бе оставила. — Приятна вечер. Да не забравиш да ми се обадиш.
— Но ти току-що дойде.
— Имам един милион неща да свърша. — Джеси стисна ръката на дъщеря си и протегна длан на Коуди. — Радвам се, че се запознахме.
— Надявам се да ви видя отново, госпожо Питърс.
— Джеси. — Тя отново се усмихна. — Настоявам всички красиви мъже да ме наричат Джеси. — Изпърха с мигли с жест на дълго упражняван флирт. — Лека нощ, миличка. О, и да знаеш, че верото ти почти е свършило.
Когато вратата се затвори, Абра въздъхна.
— Сигурна ли си, че това е майка ти?
— През повечето време. — Абра прокара пръсти през косата си. Джеси винаги я хвърляше в музиката. — Виж, Коуди, благодаря ти, че дойде да се сдобрим.
— Сега сдобрени ли сме?
— Не искам да бъда груба. Мисля, че и двамата сме изразходвали нормата си за грубост за тази година, ала ще опростим нещата, ако ограничим отношенията си до чисто делови.
— Никога не съм казвал, че искам нещата да са прости. — Той пристъпи напред и улови един мокър кичур от косата й. Абра го гледаше подозрително. — Но ако ти искаш, добре. Гледам те и искам. По-просто от това не може.
— За теб е просто. — Бе трудно да не направи крачка назад, още по-трудно бе да не направи крачка напред. — Не искам да се впускам във всички причини, ала когато ти казах, че не съм готова, бях напълно честна. Да добавим и факта, че просто не се погаждаме. Не се познаваме. Не се разбираме.
— Добре. Значи ще се опознаем.
— Опростяваш нещата.
— Нали това искаше?
Тя се обърна и седна. Чувстваше се като паднала в капан.
— Коуди, казах ти, имам си причини да не желая да се обвързвам нито с теб, нито с когото и да било друг.
— Просто движи с мен. — Той седна срещу нея. Дори животът му да зависеше от това, не би могъл да разбере защо толкова го искаше. В този момент от живота си можеше да отдели много малко време и енергия за връзка. Определено не търсеше връзка. Поправи се. Не беше търсил. Тази, на която сякаш не можеше да устои, се бе стоварила върху главата му. — Добре, Уилсън, защо не погледнем на въпроса логично? Инженерите са логични хора, нали?
— Такива сме. — Искаше й се цветята да не стояха толкова красиви и ярки между тях.
— Ние ще трябва още няколко месеца да работим заедно. Ако между хората има напрежение, те не работят добре. Ако продължаваме да се обикаляме, както през последните две седмици, от това ще страда проектът.
— Добре, прав си. — Абра се усмихна. — Обаче няма да си легна с теб, за да разсея напрежението.
— Аз пък си мислех, че си всеотдайна. — Коуди се облегна назад и кръстоса крак върху крак. — Ако за това не може да става дума…
— Определено.
— Тогава какво ще кажеш за пица и кино?
Тя понечи да каже нещо, после спря. Бе логичен човек. Бе научена да приема фактите и да вади от тях правилните изводи.
— Нищо друго?
— Ще зависи.
— Не — тръсна глава Абра и вдигна недокоснатата лимонада на майка си. — Предпочитам да работя с абсолютни стойности. Ако се договорим да се опознаем, да се опитаме да развием професионални и лични отношения, трябва да знам, че личните отношения ще останат на определено ниво. Затова ще зададем основните правила.
Той вдигна вежди.
— Да си извадя ли бележника?
— Както искаш. Но мисля, че е много просто. Можем да се срещаме като приятели, като колеги. Никакви романтични ситуации.
Коуди я гледаше развеселено.
— Какво е твоето определение за „романтична ситуация“?
— Мисля, че схващаш картината, Джонсън. Прав си в смисъл, че работим в тясна връзка. Ако някой от нас се муси, работата ще страда. Личното разбиране и уважение може да доведат само до по-добри професионални отношения.
— Трябва да го запишеш за следващото съвещание на персонала. — Коуди вдигна ръка, преди да го бе скастрила. — Добре, ще опитаме по твоя начин. Приятелчета. — Наведе се и й подаде ръката си. Когато тя я прие, той се засмя: — Както разбирам, ще трябва да си взема обратно цветята.
— А, не. Ти ми ги даде, преди да сме определили правилата. — Абра стана, доволна от себе си. — Аз плащам пицата, ти ще се изръсиш за киното.
Щеше да се получи. През следващите няколко дни тя се поздравяваше, че бе намерила приятно разрешение на една потенциално опасна ситуация. Имаше моменти, неизбежно, когато на работа се държаха един с друг не както трябва. Когато се виждаха след работа, се срещаха като приятели, за да вечерят заедно или да отидат на кино. Ако Абра се улавяше, че копнее за нещо повече, след като бе оставила Коуди в хотела му или той нея в нейния апартамент, задушаваше желанието.
Малко по малко научи повече неща за него, за фермата, в която бе израснал, за борбата му да завърши образование. Коуди не говореше за финансовите трудности, нито за убийствения труд, ала с течение на времето тя успяваше в това, което той казваше, да чуе онова, което премълчаваше.
То промени мнението й за него. Бе си го представяла като разглезен привилегирован съдружник във водеща архитектурна фирма. Не се бе замисляла, че Коуди също като нея се бе борил, за да стигне там, където беше. Абра се възхищаваше от амбицията, когато бе подплатена с енергичност и старомоден тежък труд.
Бе по-предпазлива от него, когато трябваше да разкрива подробности от личния си живот. Говореше спокойно за Торнуей и за уважението си към човека, който й бе дал шанс. Но никога не споменаваше нищо за семейството си или за детството си. Той виждаше бариерата, която тя издигаше, ала не се опитваше да я събори. Това, което израстваше между тях, бе още крехко. Коуди нямаше намерение да я притиска, преди да се постави по-здрава основа на отношенията им.
Ако Абра бе доволна от себе си, той изпитваше все по-силно неудовлетворение и чувство на безпомощност. Искаше да я докосва — да допре пръст до бузата й, длан до косите й. Знаеше, че ако направи дори толкова плах опит, тънката нишка между тях ще се скъса. Отново и отново си казваше да се оттегли напълно, да сложи край на техните платонически вечери. Но не можеше. Да я вижда, да прекарва време с нея се бе превърнало в навик, прекалено силен, за да го разруши.
И все пак започваше да мисли, че който бе казал „по-добре малко, отколкото нищо“, не е знаел какво значи истински глад.
Опряла ръце на кръста си, Абра гледаше как екипът от инженери и механици работи върху механизма на плъзгащия се покрив. Рамката за стъклото бе завършена, а самото стъкло щеше да бъде монтирано в края на седмицата. Слънцето безжалостно напичаше изравнения бетон, докато тя се суетеше като квачка.
— Скъпа!
— Мамо? — Абра, раздразнена, че я бяха откъснали от работата й, успя да изглади намръщеното си изражение в усмивка. — Какво правиш тук?
— Ти толкова говориш за това място, та помислих, че е време да дойда да го видя. — Тя накриви наперено каската си. — Уговорих господин Блекърмен да ми даде мъничко по-дълга обедна почивка. — Хвана дъщеря си за ръка. — Абра, това място е невероятно. Разбира се, аз не разбирам нищо от тези работи, а всичките онези неща ей там приличат на наколни жилища насред кално блато.
— Това са бунгалата.
— Каквито ще да са. Обаче тази голяма сграда, която видях, когато идвах… Невероятна. Прилича на замък от двайсет и четвърти век.
— Това май напълно я описва.
— Никога не съм виждала такова нещо. Толкова очарователно, толкова величествено. Точно както винаги съм си представяла пустинята.
Абра погледна към майка си.
— Наистина ли?
— О, да. Да ти кажа, когато за пръв път го видях, направо не можех да повярвам, че моето момиченце участва в нещо толкова… Велико. — Тя засия, докато оглеждаше празния басейн, вече покрит с мозаични плочки. Не пропусна и загорелите мускулести рамене на работниците. — Ами че то е във формата на полумесец. Колко умно измислено. Всичко заоблено и извито, нали? Действа отпускащо, точно каквото трябва за един курорт, не мислиш ли?
— Предполагам — смотолеви Абра. Не й се искаше да признае, че самата тя започва да вижда красотата му.
— Какво ще има там горе?
Абра отново се намръщи и погледна през покрива към жестокото синьо небе.
— Стъкло, подвижно стъкло. Ще бъде оцветено, за да филтрира слънчевата светлина. Когато се отвори, двата панела ще се разделят и ще се плъзгат в извивката на стената.
— Чудесно. Бих искала да го видя, когато е завършено. Имаш ли време да ме разведеш наоколо, или просто да пообиколя?
— Точно в момента не мога да мръдна. Ако можеш да…
— О, виж, твоят архитект. — Джеси машинално приглади полата си. Вече бе забелязала по-ниския и по-пълен мъж, който вървеше до Коуди. — А кой е този изискан човек с твоя възлюблен?
— Той не ми е възлюблен. — Абра бързо се огледа, за да се увери, че никой не бе чул. — Нямам възлюблен и не ми трябва.
— Точно затова се тревожа за теб, миличка.
Търпение, каза си Абра. Щеше да бъде търпелива.
— Коуди Джонсън е мой колега.
— Както кажеш, скъпа. Но кой е този с него?
— Това е господин Барлоу. Курортът е негов.
— Наистина ли? — Джеси вече се усмихваше на Коуди и му протягаше и двете си ръце. — Здравейте отново. Точно казвах на Абра колко ми харесва вашият проект. Сигурна съм, че това ще бъде най-красивият курорт в целия щат.
— Благодаря ви. Уилям Барлоу, това е майката на Абра, Джеси Питърс.
— Майка? — Рунтавите вежди на Барлоу се вдигнаха. Той вече се бе опитал да глътне корема си и не бе успял. — Не знаех, че Абра е само на шестнайсет години.
Джеси се засмя доволно.
— Надявам се да нямате нищо против, че така оглеждам, господин Барлоу. Умирах си да видя какво работи Абра толкова дълго и упорито. Сега като го видях, съм сигурна, че си струва.
— Ние сме много доволни от работата на Абра. Можете да се гордеете с нея.
— Винаги съм се гордяла с Абра. — Миглите й изпърхаха. — Но кажете ми, господин Барлоу, как изобщо си помислихте да построите курорт тук, че и толкова красив?
— Дълга история.
— О… — Джеси погледна със съжаление към Абра. — Е, знам, че преча на всички да работят. Надявах се Абра да ме поразведе наоколо, ала това ще трябва да почака.
— Може би ще ми разрешите аз да ви разведа.
— С удоволствие. — Джеси сложи ръка на месестото рамо на Барлоу. — Но не искам да ви преча.
— Глупости. — Барлоу бързо я потупа по ръката. — Просто ще оставим всичко в сигурни ръце и ще направим една хубава обиколка.
Тръгнаха и Джеси за миг се усмихна през рамо на Абра.
— Пак започна — измърмори Абра.
— Какво?
— Нищо. — Тя пъхна ръце в джобовете и се обърна да гледа работниците си. Смущаваше я и винаги я бе смущавало да вижда майка си в действие. — До края на деня би трябвало да завършим електрическата инсталация.
— Добре. А сега искаш ли да ми кажеш какво те яде? Абра раздразнено се отърси от ръката му, която бе сложил на рамото й.
— Нищо не съм казала. Имаме някои проблеми с ъгъла.
— Ти се справи с тях.
— За сметка на доста време и средства.
Щяха да се скарат, Коуди го знаеше. Той натисна с две ръце слепоочията си.
— Не ти ли омръзва да пееш все същата песен?
— С някои малки промени в ъглите…
— Това би променило вида и усещането.
— Една муха, кацнала на стъклото, не би забелязала промените, които искам.
— Аз бих ги забелязал.
— Ти си просто инат.
— Не — отвърна бавно Коуди, като се мъчеше да овладее гнева си, преди да го бе излял в думи. — Просто съм прав.
— Инат си. По същия начин, както когато настояваше да сложим масивно стъкло, а не панели.
Без да каже дума, той я хвана за ръката и я задърпа.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Млъкни. — Замъкна я надолу по стъпалата в празния басейн. Работниците ги гледаха, хванали плочки в ръце, и се смееха. Коуди улови лицето й в длани и вдигна главата й нагоре. — Какво виждаш?
— Небе, по дяволите. А ти, ако не ме пуснеш, ще видиш звезди посред бял ден.
— Точно така. Небе. Това искам да виждаш. Независимо дали покривът е отворен или затворен. Не стъклени панели, не прозорец, не покрив, а небе. Моята работа е да си представям, Уилсън, а твоята е да го направиш.
Тя се измъкна от ръцете му. Стените на басейна се издигаха около тях. Ако имаше вода, щеше да стига доста над главата й. Засега басейнът приличаше на арена.
— Искам да ти кажа нещо, шефе. Не всичко, което можеш да си представиш, може да се направи инженерно. Може би това не е нещо, което хората като теб обичат да чуват, ала е така.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Червенокоске? Прекалено си задръстена, за да мечтаеш, прекалено си забита в твоите колони и изчисления. В главата ти две и две винаги прави четири, независимо колко по-хубав би бил животът, ако от време на време излизаше пет.
— Знаеш ли каква лудост е това?
— Да. И знам също, че звучи интригуващо. Защо не отделиш малко време да се запиташ защо не, вместо винаги да приемаш отрицанието?
— Аз не приемам нищо. Просто вярвам в реалността.
— Това е реалността — заяви той и я сграбчи. — Дървото, стъклото, стоманата, потта. Това е реалността. И, по дяволите, това също.
Впи устни в нейните, преди който и да било от тях да бе имал време да помисли. За десет кънтящи секунди работата около тях спря. Никой от тях не забеляза. Никой от тях не се интересуваше. Абра откри, че макар басейнът да бе празен, тя въпреки това бе потънала в него.
Бе искала това. Не можеше да го отрече сега, когато устните му бяха горещи и настойчиви върху нейните. Впи пръсти в работната му риза, но не като протест, а като притежание. Държеше го здраво, докато нуждата се надигаше в нея, много бърза и да, много реална.
Не бе имал намерение да я докосва по този начин, да вземе това, което се опитваше да се убеди, че Абра ще му даде, когато сама поиска. Винаги му бе присъщо търпението — да знае кога, да знае как. Ала с нея изглежда не можеше да се приложи никое от старите правила.
Може би ако реакцията й не бе толкова пълна, ако не бе вкусил върху устните й желание и очакване, би могъл да се отдръпне. Но и той като нея потъваше бързо. За пръв път през живота си искаше да грабне жената и да я отнесе като някой рицар на бял кон. Също толкова нетърпимо искаше да я смъкне на земята и да я обладае като варварин, късащ плодовете на победата. Искаше като поет да запали свещи и да пусне музика. Повече от всичко искаше Абра.
Когато я отдръпна от себе си, тя бе замаяна и загубила дар слово. И преди я бе целувал и бе събуждал страстта в нея. Ала този път имаше нещо различно, нещо по-дълбоко, нещо отчаяно. За момент Абра само стоеше и го гледаше, зашеметена от откритието, че една жена може да се влюби навсякъде, по всяко време, дори ако бе барикадирала сърцето си.
— Това достатъчно реално ли е за теб? — прошепна Коуди.
Тя само тръсна глава. Бръмченето в съзнанието й се проясни и се раздели на звуци. Воят на бормашините, плясъкът на мистриите, гласовете на мъжете. Страните й бързо пламнаха от съчетание от гняв, смущение и самообвинения.
— Как смееш да правиш такова нещо тук!?
Той усети, че още бе достатъчно ядосан, за да направи нещо прибързано, за което ще съжалява, и пъхна палци в джобовете си.
— Някое друго място ли имаш наум?
— Стой далеч от мен, Джонсън — процеди Абра през зъби. — Или ще те обвиня в сексуален тормоз.
Очите му останаха съвсем спокойни.
— И двамата знаем, че това, което се случи тук, няма нищо общо с тормоз, сексуален или друг. Това е нещо лично, Червенокоске, и няма да помогне да стоя далеч.
— Прекрасно. — Тя се изправи срещу него. Спорът им интересуваше мъжете наоколо почти колкото целувката. — Ако е лично, да го пазим лично. Сега е работно време, Джонсън, и аз нямам намерение да го хабя в спорове с теб.
— Добре.
— Добре — повтори и Абра, изкатери се по стъпалата извън басейна и ядосано се отдалечи.
Коуди са залюля на пети и я проследи с поглед. Работното време и на двама им скоро щеше да свърши.