Метаданни
Данни
- Серия
- Историята на Джак (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Best Laid Plans, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 99гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2009)
- Сканиране
- ?
Издание:
Нора Робъртс. Водопад в пустинята
Редактор: Людмила Харманджиева
Оформление на корицата: Кръстьо Кръстев
ИК „Коломбина прес“, 2003
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от Габриела)
ТРЕТА ГЛАВА
Имаше други неща, за които да мисли. Коуди подложи лице под горещите струи на душа и си напомни, че Абра не бе негов проблем. Проблем тя без съмнение беше, ама не негов.
Своенравни жени като нея бе най-добре да се отбягват, особено когато имат такъв женствен вид, който контрастира на гадния им нрав. Комплексът на Барлоу му създаваше достатъчно главоболия. Нямаше нужда да добавя и нея в списъка.
Но пък бе приятно да я гледа човек. Усмихна се и спря душа Приятно да я гледа не означаваше приятно да си има работа с нея. Обикновено той обичаше предизвикателствата, ала точно в момента си ги имаше достатъчно.
Сега, когато партньорът му се бе оженил и очакваше първото си дете, Коуди правеше всичко по силите си да запълни липсата му. Бизнесът им процъфтяваше и това означаваше работа по дванадесет часа на ден. Освен да контролира строителството на курорта, трябваше да провежда важни телефонни разговори, да изпраща и получава програми, да взема решения, да дава или не одобрения. Нямаше нищо против отговорностите или дългите работни часове. Беше дори благодарен за тях. Не му бе трудно да си спомни момчето, което бе израснало в една кална ферма на границата на Джорджия и Флорида. Момчето бе искало нещо повече и мъжът бе работил, за да го постигне.
Дълъг път бе изминал, помисли той и завърза кърпата около кръста си. Тялото му бе стройно и загоряло. Все още работеше на открито, макар сега това да бе въпрос на желание,, а не на нужда. В живота му имаше не само чертожни дъски и мечти. Имаше и къща на едно езеро във Флорида, която бе построена до половината. Бе решил да я довърши сам. Сега това бе въпрос не на липса на пари, а на гордост.
Парите ги имаше и никога не би отричал, че му бе приятно да се ползва от облагите, които те предоставяха. И все пак бе израснал, като бе работил с ръцете си, и изглежда не нарушаваше този навик. Не искаше да наруши този навик. Имаше моменти, когато нищо не му бе по-приятно от усещането на чук или парче дърво в дланите.
Прокара пръсти през мократа си коса. Пръстите му бяха мазолести, както през детските години. И сега можеше да подкара трактор, но предпочиташе логаритмична линийка или електрически трион.
Влезе в спалнята на хотелския си апартамент. Апартаментът бе почти толкова голям, колкото къщата, в която бе израснал. Вече бе свикнал с простора, с малките луксове, ала не ги приемаше за подразбиращи се. Понеже б расъл на ръба на бедността, се бе научил да оценява добрия материал, добрата храна, доброто вино. Може би ги оценяваше повече, отколкото човек, роден с тях. Но не мислеше за това.
Ключът бе в работата, таланта и амбицията, може би в малкото късмет. Коуди помнеше, че късметът може да се обърне, затова никога не бягаше от работа.
Бе изминал дълъг път, откак се бе ровил в калта, за да си изкарва хляба. Сега можеше да мечтае, да си представя и да създава — стига да не забравяше, че да превърнеш мечтите в реалност означаваше да си изцапаш ръцете. Можеше да иззида една тухлена стена, ако трябваше, да забърка хоросан, да закове пирон или да занити нит. Бе работил, за да изкара колежа. От тези години му бе останало не само влечението към строителството, а и уважението към хората, които се потяха по строежите.
Което го връщаше отново към Абра. Тя разбираше строителите. Той от личен опит знаеше, че много от хората, които работят пред чертожната дъска, забравят за другите, които коват пирони и влачат тухли. Ала не и Абра. Замислено облече белия халат със смътната идея да се обади на румсървиса и да си поръча храна в стаята. Абра Уилсън, помисли си. Би рискувала за бъде уволнена, за да осигури на хората половин час допълнителна почивка. Бе маниачка, когато ставаше дума за осигуряването на вода и солни таблетки.
Бе също жена, която би застанала между двама разярени строители, за да предотврати боя. Или да излее бира върху главата на работник, който не си знае мястото.
Усмихна се при този спомен. На работното място не се пие. И тя го говореше сериозно. Той уважаваше това. Той самият предпочиташе откритостта пред намеците — и в работата, и в личния живот. Абра не бе жена, която ще си играе на флирт или ще прави двусмислени намеци. Ще каже или да, или не.
Както на отбивката на пътя, спомни си Коуди. Тя каза не, макар да й се искаше да каже да. Би било интересно да открие причините за това противоречие. Жалко, че отношенията им трябваше да си останат чисто делови. Можеха да се позабавляват, но проблемът бе, че Абра бе прекалено натегната, за да се отпусне и просто да се забавлява. Може би честното би било да се каже, че бе прекалено честна, за да приеме секса като чисто забавление. Не можеше да я обвинява за това. Което бе още една причина да запази нещата чисто професионални.
Освен това имаше прекалено много търкания. Търкането обикновено водеше до искра, а искрата до огън. В момента нямаше време да гаси пожари.
Погледна часовника на нощното шкафче и изчисли колко бе часът сега на Източното крайбрежие. Бе прекалено късно да звъни. Което означаваше, че ще трябва да стане в пет часа, да се оправи и да проведе всички необходими разговори между шест и седем.
Сви рамене и реши, че това, което се самоналагаше, бе една бърза вечеря в стаята и ранно лягане. В момента, в който вдигна слушалката на телефона, чу звънеца на вратата.
Ако имаше човек, когото не бе очаквал, това бе Абра.
Тя стоеше пред вратата и крепеше на хълбока си кафяв плик. Косата й бе разпусната — за пръв път я виждаше не на плитка или прибрана — и се къдреше над раменете. Все още бе с джинси и тениска, ала бе сменила ботушите с гуменки. Следващата изненада бе, че почти се усмихваше.
— Здрасти — успя да каже Абра. Странно, никога през живота си не се бе чувствала по-нервна.
— Здрасти. — Той се облегна на рамката на вратата и я огледа, без да бърза. — Минаваш оттук, а?
— Не точно. — Пръстите й се забиха в твърдия кафяв хартиен плик. Пликът прошумоля многозначително и тя отпусна пръсти. — Може ли да вляза?
— Разбира се. — Коуди направи крачка назад и Абра направи крачка напред. Тя чу зад гърба си как ключалката щракна. Сърцето й прескочи. — Много мило.
Холът на апартамента бе издържан в цветовете на пустинята — бледомораво, тъмнокафяво и кремаво. По стените имаше графики, а на прозорците тесни щори. В стаята миришеше на сапун. Той миришеше на сапун. Абра се овладя и се обърна.
— Исках да се извиня.
Коуди неволно вдигна вежди, докато я оглеждаше. Тя очевидно много се стараеше и мразеше всяка минута от това. Стана му весело и реши да проточи сцената.
— За какво?
Абра едва не изскърца със зъби. Докато караше насам, се бе подготвила, че той няма да й помогне.
— За това, че днес следобед бях груба и неблагодарна.
Коуди пъхна ръце в джобовете на халата си.
— Само днес следобед?
Абра едва успя да преглътне жлъчта. Бе длъжна да се извини и, по дяволите, щеше да го стори.
— Да. Става дума за един конкретен повод. Ти днес следобед ми помогна, а аз се държах невъзпитано и неблагодарно. Не бях права, а когато не съм права, искам да мисля, че мога да си го призная. — Абра отиде до масата, която разделяше хола от кухнята. — Донесла съм ти малко бира.
— Да я пием или да я изливаме?
— Ти решаваш — отговори тя и извади от плика картонена опаковка с шест бири. Усмихна се, почти истински. Очите й заблестяха, устните й, сякаш от някаква магия, станаха по-меки. Той усети как сърцето му пропусна цели два удара. — Не знаех дали си ял, затова взех шницел и пържени картофи.
— Донесла си ми вечеря?
Абра притеснено сви рамене:
— Не е кой знае какво, просто сандвич. — Измъкна тридесетсантиметрово хлебче, увито в бяла хартия.
— Ама и сандвича.
— Ами да. — Тя измъкна стиропорната кутия, в която бяха пържените картофи. Дори това да я убиваше, каза си, щеше да произнесе нужните думи. И сигурно щеше да я убие, ако той продължаваше да я гледа така, сякаш по-скоро би изял нея, вместо вечерята. — Исках да ти благодаря, че следобед действа толкова бързо. Не знам дали бих се дръпнала достатъчно бързо, или не, но въпросът не е в това. Фактът е, че ти се погрижи аз да не бъда наранена, а аз така и не ти благодарих както трябва. Предполагам, че съм била по-стресната, отколкото тогава осъзнавах.
Той също, помисли Коуди. Приближи се до нея. Абра държеше празния плик, сгъваше го и то разгъваше. Това му показа, повече, отколкото биха му показали думите, колко й е струвало да дойде тук. Той взе плика от ръцете й и го хвърли на масата.
— Можеше да напишеш всичко това на една хубава малка бележка и да я пъхнеш под вратата. Ала предполагам, че това не е в твоя стил. — Пребори се с желанието си да докосне косите й, защото знаеше, че това би било грешка и за двама им. Коуди само би искал да я докосва повече, а тя изглеждаше така, сякаш би хукнала да бяга при първия му опит да се приближи към нея. Вместо това измъкна една бира и я обърна да прочете етикета. — Искаш ли?
Абра се поколеба само за момент. Май все пак той щеше да й помогне.
— Разбира се.
— Половин шницел?
Тя се отпусна и отново се усмихна.
— Вероятно бих могла да го преглътна.
Бе сключено примирие, неизказано, но договорено. Споделиха на терасата на Коуди студената бира и вкусния шницел. В краката им тихо се плискаше малък шадраван. Тежкият аромат на оранжеви и червени цветя се издигаше между високите стени, които ги обграждаха. Слънцето се бе спуснало ниско и въздухът изстиваше.
— Всички удоволствия в домашна обстановка — отбеляза Абра и отпи от бирата си.
Той си помисли за своя дом, където всичко бе познато, където толкова много стени бяха все още незавършени и толкова метри первази още небоядисани.
— Не съвсем домашна. Ала почти.
Тя протегна гуменките си към водата. Господи, как й се искаше да се потопи в нея, да затвори очи и всеки неин мускул да запее. Тихо въздъхна и се отказа от идеята.
— Много ли пътуваш?
— Достатъчно. А ти?
— Не много. Е, из щата. Два пъти съм ходила до Юта. Обичам хотелите.
— Наистина ли?
Абра се бе успокоила дотолкова, че да не обърне внимание на иронията в гласа му. Отхапа от шницела и се наслади на смесения вкус на месо, сос и кашкавал.
— Обичам да мога да взема един душ, да изляза, да се върна и да намеря чисти хавлии. Да си поръчам румсървис и да ям в леглото. Такива неща. Ти също би трябвало да ги харесваш. — Гледаше го как надига бирата си. — Не ми приличаш на човек, който би правил неща, които не обича да прави.
— Нямам нищо против да пътувам. — Пържените картофи бяха мазни и пресолени. Идеални. Коуди си взе два. — Просто обичам да знам, че има място, където да се върна.
Тя разбираше това много добре, макар да я изненада, че и той изпитваше това чувство и тази потребност.
— Винаги ли си живял във Флорида?
— Да. Не мога да кажа, че много ми харесват снегът и студът на север. Обичам слънцето.
— Аз също. — Абра си взе картофи. — Тук вали само няколко пъти през годината. Дъждът е събитие. — С усмивка довърши своята част от шницела. Най-доброто ядене, трябваше признае, което бе яла от седмици. Трудно й бе повярва, че неговата компания, в края на краищата не бе такова мъчение. Облегна се назад, хвана с две ръце бирата си и зачака падането на нощта. — Но ми се иска да видя и океана.
— Кой океан?
— Който и да е.
— Очите й изглеждаха сиви на тази светлина, забеляза Коуди — сиви и малко сънени.
— Оттук до Западното крайбрежие не е далеч.
— Знам — Тя размърда рамене и продължи да се взира в припадащата тъмнина. — Винаги съм си мислила, че ми трябва по-сериозна причина да замина на такова пътешествие.
— Отпуск?
— През последните няколко години работя доста. Това може да е ерата на женската еманципация, ала трябва да се пробиват много стени, когато си инженер, който случайно е жена.
— Защо си инженер?
Той лениво посегна да си вземе още картофи, Абра също. Пръстите им дружелюбно се докоснаха.
— Винаги съм обичала да разбирам как работят нещата… Или какво да се направи, за да работят по-добре. Вървеше ми математиката. Обичам логиката на числата. Ако ги пресметнеш, ако разбереш формулата, винаги ще достигнеш до правилния отговор.
— Правилният отговор не винаги е най-добрият отговор.
Тя кръстоса крака и се обърна да огледа лицето му в избледняващата светлина.
— Това е артистично мислене. Ето затова един архитект има нужда от един добър инженер, който да го вкарва в пътя.
Коуди отпи от бирата си, без да бърза, и й се усмихна:
— Това ли правиш ти, Червенокоске? Вкарваш ме в пътя?
— Не е толкова лесно. Вземи проекта на здравния център.
— Бях сигурен, че ще стигнеш до него.
Омекнала от приятната вечеря, Абра не обърна внимание на сарказма му.
— Водопадът на източната стена. Няма да говорим, че това е непрактична фантазия.
— Имаш нещо против водопадите?
— Това е пустиня, Джонсън.
— Някога да си чувала за оазиси?
Тя въздъхна, твърдо решена да бъде търпелива. Храната бе добра, а компанията по-приятна, отколкото бе очаквала.
— Ще изпълня тази твоя малка прищявка.
— Благословена да си.
— Но ако го сложиш на западната стена, както настоявах…
— На западната стена не се получава. На западната стена ти трябват прозорци за вечерната светлина, за залези е. Изгледът на запад е най-хубав.
— Аз говоря за осигуряването. Помисли за водопроводната инсталация.
— Оставям това на теб. Ти мисли за водопроводната инсталация, аз ще мисля за естетиката и ще се спогодим.
Типично, типично, каза си Абра и поклати глава.
— Коуди, мисълта ми е, че този строеж би бил два пъти по-лесен с някои дребни корекции.
Предизвикателният блясък се бе върнал в очите й. Той почти се усмихна. Вечерта не би била завършена без поне един спор.
— Ако се страхуваш от работа, да беше си избрала друга професия.
Тя рязко вдигна глава и очите й, вече изпълнени с гняв, се присвиха.
— Не се страхувам от работа и съм дяволски добра в това, което върша. Тези, които правят нещата невъзможни, са хората като теб, които идват с шестетажното си самочувствие и отказват да правят корекции.
Той самият също бе избухлив, ала успя, макар и трудно, да овладее нервите си.
— Не самочувствието ме кара да не правя корекции. Ако ги направя, ще се окаже, че не върша работата, за която ми плащат.
— Ти наричаш това професионална същност, аз го наричам самочувствие.
— И грешиш — заключи Коуди с измамна усмивка. — Отново.
В този момент Абра можеше да прекрати спора и да се опита да приложи такт и изтънченост — ако й бе дошло наум.
— Да не искаш да ми кажеш, че ще направиш компромис с професионалната си същност, ако преместиш глупавия водопад от източната на западната стена?
— Да.
— Това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала. Но типично — заключи тя и стана да крачи из миниатюрната затворена тераса. — Господ ми е свидетел, че е типично. Понякога си мисля, че архитектите повече се вълнуват от цвета на боята, отколкото от за точките на напрежение.
Той я гледаше как крачи. Дълги и свободни крачки, от тези, които изяждат разстоянието от точка до точка. Жена, която непрекъснато се движи, помисли си. Но Коуди не бе човекът, който трябваше да бъде изпреварен, за да стигне Абра закъдето бе тръгнала.
— Имаш лошия навик да обобщаваш, Червенокоске.
— Не ме наричай Червенокоске — скастри го тя и откъсна едно оранжево цветче от лозата. — Ще се радвам този проект да завърши, за да стана независима. Тогава ще мога да си избирам с кой архитект да работя.
— Пожелавам ти късмет. Може да се окаже, че ще ти е трудно да намериш някой, който да е готов да понася избухвания и заяждания за дреболии.
Абра се извъртя. Знаеше си, че бе избухлива. Нито би го отрекла, нито би се извинявала заради това. Ала колкото до останалото…
— Аз не се заяждам за дреболии. Не е заяждане да направиш предложение, което би спестило поставянето на допълнителни тридесет метра тръби. И само един егоцентричен твърдоглав архитект би го приел по този начин.
— Ти имаш проблем, госпожице Уилсън. — Той видя начина, по който тя се напрегна при тези думи, и изпита удоволствието, на което се бе надявал. — Имаш лошо мнение за хората с моята професия, но докато практикуваш своята професия, си обвързана с нас.
Абра смачка цветето, което държеше.
— Не всеки в твоята област е идиот. В Аризона има някои отлични архитекти.
— Значи не харесваш само архитектите от Източното крайбрежие.
Тя нямаше да му позволи да слага в устата й думи, които не бе казала и които я караха да звучи като глупачка.
— Нямам представа защо Тим реши да наеме фирма не от този щат. Ала след като го е сторил, аз правя всичко възможно да работя с теб.
— Да правиш всичко възможно би означавало малко по-изискани обноски. — Коуди остави бирата си настрани и се изправи. Лицето му бе в сянка, но от стойката му Абра разбираше, че бе не по-малко ядосан от нея. — Ако имаш някакви други оплаквания, защо не ги кажеш сега, когато сме само двамата?
Тя хвърли между тях изпомачканото цвете като ръкавица.
— Добре, ще кажа. Вбесявам се, че не си направи труда да дойдеш на никое от предварителните съвещания. Аз бях против да се наема фирма от Източното крайбрежие, ала Тим не искаше да ме чуе. Фактът, че никой не можеше да те намери, още повече усложни нещата. Междувременно аз трябва да се разправям с Грей, който си гризе ноктите и непрекъснато се рови в правилниците и документите. И накрая ти пристигаш, надут като петел, и отказваш да промениш и една чертичка в скъпоценния си проект.
Той излезе от сянката и пристъпи една крачка към нея. Наистина бе ядосан, забеляза Абра. Лошият й късмет бе виновен, че гневът го караше да изглежда още по-хубав.
— Първо, имах си сериозни причини да пропусна предварителните съвещания. Много сериозни лични причини, които не се чувствам задължен да обсъждам с теб. — Направи още една крачка. — Фактът, че твоят работодател е наел моята фирма въпреки възраженията ти, е твой проблем, а не мой.
— Предпочитам да мисля, че е негова грешка, а не моя.
— Много хубаво. — Когато направи следващата крачка към нея, тя едва се сдържа да не се отдръпне. Очите му можеха да бъдат много тъмни, откри Абра, много настойчиви. Вече не изглеждаше като обикновен летовник, нито като безгрижен каубой. Повече приличаше на гангстер. Но тя не отстъпи. — А що се отнася до Грей, той може да е млад и досаден, ала работи упорито.
Заля я чувство за вина и Абра пъхна ръце в джобовете си.
— Не исках да кажа…
— Забрави. — Коуди направи последната крачка, която го доведе толкова близо, че телата им почти се докосваха. Тя продължаваше да го гледа в очите с вдигната глава. — Освен това не се надувам.
В нея се надигна глупавото желание да се разсмее, но нещо в очите му й подсказваше, че това би било най-опасното, което би могла да направи. Вместо това преглътна и вдигна вежди:
— Искаш да кажеш, че не го правиш нарочно? — Присмиваше му се, чисто и просто. Не му бе убягнал смехът в очите й. Искаше й се да му се подиграва и това нямаше да й се размине.
— Изобщо не го правя. Ти, от друга страна, си слагаш тази каска и тези подковани ботуши и маршируваш из строежа, опитвайки се да докажеш колко си яка.
Абра отвори уста от изненада, после рязко я затвори.
— Не марширувам и нямам нужда да доказвам нищо на никого. Само си върша работата, за която съм учила.
— Тогава ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.
— Прекрасно. Ще се видим по изгрев слънце.
Тя се обърна към вратата и той я хвана за ръката. Не знаеше какъв дявол го накара да я спира, когато най-доброто и за двама им бе да я остави да си тръгне сърдита. Ала вече бе прекалено късно. Стъпката бе направена.
Лицата им бяха близо, ръката му стискаше здраво рамото й, а телата им бяха обърнати едно към друго. Изгряваше луна. От другата страна на стената се чуваше затихващ женски смях от двойката, която преминаваше под светлината на прозореца.
Търкането бе родило искра — не, десетки искри, помисли Коуди. Усещаше ги как парят по кожата му. Горещината им бе бърза и опасна, но все пак можеше да се овладее. Ако ги раздухаше, щяха да пламнат. И тогава…
По дяволите, каза си той и затвори устни върху нейните.
Абра се бе стегнала. Бе готова. Не бе трудно да види желанието и намерението, докато стояха един срещу друг през този дълъг, безмълвен момент. Беше достатъчно честна, за да признае, че желанието го имаше през цялото време. То я пронизваше отново и отново. Затова се бе стегнала. Бе готова.
Това изобщо не й помогна.
Би трябвало да може да сдържи реакцията си или да й даде воля, нещо, което винаги бе можела да прави — както избере. Както избере. Бе плашещо за част от секундата да научи, че не винаги има избор. Реакцията се изтръгна от нея, преди решението да бе могло да се оформи, и разтърси мнението й за свободната й воля.
Бе го прегърнала, без някакъв спомен, че бе протегнала ръце. Тялото й бе притиснато към неговото, без спомен изобщо да се бе помръдвала. Когато устните й се разтвориха, това бе колкото покана, толкова и настояване. Грубият му отговор бе точно това, което тя искаше.
Коуди я дръпна към себе си, изненадан, че желанието можеше толкова бързо да се надигне от къкрене до кипене. Още една изненада. Това, което пламна между тях, идваше колкото от него, толкова и от нея. Абра не възрази, не се дръпна сърдито, а го посрещна със същата сила и страст. С изострено от гнева желание той стисна косата й в ръка и я взе толкова безжалостно, колкото желанието му искаше.
Захапа устната й. Ниският й гърлен стон бе също толкова възбуждащ, колкото играта на езика й върху неговия. Сега Коуди си даде свобода, позволи на ръцете си да се впуснат по тялото й, като опитваха, измъчваха, вземаха. Тялото й потрепери срещу неговото, после се притисна по-силно. Тя не се отдръпваше.
Можеше да мисли. О, Абра знаеше, че може. Ала това не бе възможно, когато пулсът й гърмеше в главата, а мускулите й бяха омекнали. Как можеше да мисли, когато вкусът му се разливаше в нея и я изпълваше?
Когато се отдръпнаха един от друг, той бе задъхан като нея. Когато се събраха отново за една последна дълга целувка, тя го искаше като него. Когато отново се разделиха, останаха близо, ръцете му върху раменете й, нейните върху неговите. Гневът бе угаснал, страстта се бе разпалила и ги бе оставила и двамата без сили.
— Какво ще правим? — попита я Коуди. Абра успя само да поклати глава. Бе прекалено рано да мисли и прекалено късно да не мисли. — Защо не седнеш?
Тя отново поклати глава, преди да бе успял да я заведе до стола.
— Не. Не искам да сядам. — Да се отдалечи на една крачка от него се оказа по-трудно, отколкото бе мислила. — Трябва да вървя.
— Не още. — Той имаше нужда от една цигара. Затърси в джобовете на халата си и изруга, когато откри, че ръцете му не бяха стабилни. Това го изненада и вбеси. — Трябва да намерим разрешение, Абра.
Тя проследи с поглед как кибритената клечка блесна и пламна, после пое дълбоко въздух. Пламъците могат да се палят, напомни си Абра, и също толкова лесно могат да се гасят.
— Не трябваше да се случва.
— Не става дума за това.
Заболя я, че Коуди не се съгласи с нея. Разбира се, че не можеше да се съгласи, каза си тя. Бе права.
— Не, мисля, че точно за това става въпрос. — Смутено прокара ръце през косата си и той съвсем ясно си спомни усещането за тази коса, вплетена в неговите ръце. — Не трябваше да се случи, обаче се случи и сега вече свърши. Мисля, че и двамата сме достатъчно разумни и достатъчно професионалисти, за да позволим това да пречи на служебните ни отношения.
— Така ли мислиш? — Би трябвало да знае, че Абра щеше да се отнесе към това по същия начин, по който би се отнесла към объркана поръчка за бетон. — Може би си права. Може би. Но си идиотка, ако си мислиш, че няма да се случи отново.
Трябваше да внимава, много да внимава. Не можеше да говори спокойно, когато устните й бяха още топли и тръпнещи от неговите.
— Ако се случи, просто ще трябва да се справим с него… Отделно от работата.
— За едно нещо сме на едно мнение. — Коуди издуха дълга струйка дим. — Това, което се случи току-що, няма нищо общо с работата. — През екрана на дима очите му срещнаха нейните и ги задържаха. — Ала това няма да ми попречи да те желая в работно време.
Тя усети как по гръбнака й полазиха предупредителни тръпки. Това я накара да изправи рамене.
— Виж, Коуди, това е… Това беше… Нещо моментно. Може би изпитваме някакво привличане, но…
— Може би?
— Добре, добре. — Абра се опитваше да намери правилните думи. — Аз трябва да мисля за бъдещето си. И двамата знаем, че няма нищо по-трудно и по-неловко, отколкото да имаш връзка с колега.
— Животът е груб — каза той тихо и хвърли цигарата си високо над стената. Проследи с поглед дъгата, която описа светещият й връх, после се обърна към Абра. — Нека изясним нещо, Червенокоске. Аз те целунах и ти ме целуна. И беше ужасно приятно. Ще искам отново да те целуна, и много повече. Това, което няма да направя, е да чакам, докато се окаже, че това ти е удобно.
— Ти ли вземаш всички решения? — избухна тя. — Ти ли правиш всички стъпки?
Коуди за момент се замисли.
— Добре.
Гневът не й отне дар словото. Абра направи крачка към него и заби пръст в гърдите му.
— Не е добре, нахален глупак такъв. Целунах те, защото исках, защото ми харесваше. Ако отново те целуна, то ще е по същите причини, а не защото ти си определил времето и мястото. И ако си легна с теб, важат същите правила. Това ясно ли ти е?
Бе прекрасна. Вбесяваща, но прекрасна. Той успя да не я сграбчи. Вместо това се усмихна. Когато една жена казва на черното черно, с нея не се спори.
— Съвсем ясно — съгласи се Коуди и прибра кичур коса зад ухото й. — Радвам се, че ти е харесвало.
Звукът, който тя изсъска през зъби, изразяваше всичко друго, но не и удоволствие. Той само се усмихна още по-широко. Вместо да му удари един юмрук в зъбите, Абра избута ръката му и се обърна към вратата.
— Абра…
Тя рязко отвори вратата и спря с ръка на дръжката.
— Какво?
— Благодаря за вечерята.
Вратата се затръшна зад гърба й и тогава Коуди наистина се разсмя. Изчака десет секунди и чу блъсването на входната врата на апартамента. Импулсивно свали халата, включи регулатора на ваната и се отпусна в горещата бълбукаща вода. Надяваше се тя да облекчи болката, с която го бе оставила Абра, и да проясни ума му достатъчно, че да може да мисли.