Нора Робъртс
Водопад в пустинята (13)

ЕПИЛОГ

Коуди попълни регистрационния формуляр. Скалите зад бюрото на рецепцията бяха изпъстрени с кактуси, които едва започваха да цъфтят. Светлината струеше през стъкления свод. Момичето му се усмихна:

— Пожелавам ви приятно прекарване при нас, господин Джонсън.

— Такова намерение имам. — Той се обърна и пусна ключа в джоба си.

Хората влизаха и излизаха от фоайето, много от тях с костюми за тенис. Някои вървяха по дългата извита стълба, други се возеха нагоре-надолу с безшумните асансьори. Куполът над главите им пропускаше светлината с фантазия от цветове. Коуди я гледаше как се лее по покрития с плочки под. Един водопад с мелодичен ромон се изливаше в малко каменно езерце. Той с усмивка се приближи към него и към жената, която стоеше и гледаше струящата вода.

— Някакви оплаквания?

Абра се обърна и наклони глава да се вгледа в лицето му.

— Още помня колко метра тръби ни трябваха заради този твой дребен каприз.

Коуди улови брадичката й.

— Струвало си е.

— Винаги така казваш. — По-късно щеше да му признае колко красиво й се струваше. — Както и да е, благодарение на мен е функционално. — Облегна глава на рамото му и се обърна отново към водата.

— Какво има?

— Ще си помислиш, че съм глупава.

— Червенокоске, аз си го мисля през половината време. — Ахна, когато лакътят й се заби в ребрата му. — Кажи ми все пак.

— Липсват ми децата.

Той със смях я завъртя към себе си и я целуна.

— Това не е глупаво. Но се обзалагам, че мога да те накарам за малко да не мислиш за тях… Щом отидем до бунгалото.

— Може би. — Тя се усмихна предизвикателно. — Ако наистина се постараеш.

— Мисля, че един втори меден месец би трябвало да бъде още по-хубав от първия.

— Тогава да започваме. — Абра обви ръце около врата му.

— След минутка. — Коуди хвана ръцете й. — Преди пет години стояхме тук една ранна сутрин. Наоколо беше празно и никой от нас не можеше да е сигурен, че строежът някога ще бъде завършен.

— Коуди, няма смисъл да си спомняме за всичко това.

— Това никога няма да го забравя. — Поднесе ръцете й към устните си. — Ала има нещо, което никога не съм ти казвал. Онази сутрин исках на същото това място да те помоля да се омъжиш за мен.

Първо дойде изненадата, въпреки че почти от пет години бяха женени и работеха заедно. После дойдоха удоволствието и радостта.

— Предполагам, че сега е прекалено късно. Вече си вързан с мен.

— Прекалено е късно за това. — Притисна я към себе си, без да обръща внимание на хората наоколо. Сякаш бяха сами, както онази сутрин преди години. — Не е прекалено късно да ти кажа, че ти си най-хубавото нещо в моя живот. Че сега те обичам дори повече, отколкото преди пет години.

— Коуди… — Тя притисна устни към неговите. Чувството бе силно, както винаги, вкусът също толкова подмамващ. — Толкова съм щастлива, че имам теб, че имам семейството. Като се върнахме тук, осъзнавам какъв късмет имам. — Обрисува с пръст лекия белег на челото му. — Можехме да изгубим всичко. Вместо това имаме всичко. — За момент го прегърна силно. После се отдръпна и се усмихна. — Освен това твоят водопад ми харесва.

— Голяма похвала наистина от един инженер. Вземи. — Той извади от джоба си една монета. — Пожелай си нещо.

— Не ми трябват пожелания. — Абра я хвърли през рамото си. — Само ти. — Монетата потъна бавно в езерцето, докато те се отдалечаваха.