Нора Робъртс
Водопад в пустинята (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Трябва да се погрижа за вас, господин Джонсън.

— Това може да почака. — Паниката се бе превърнала в разяждащ смъртен страх. — Кажете ми за Абра. Къде я отнесохте?

— Госпожица Уилсън е в най-добри ръце. — Лекарят бе млад, с очила с телени рамки и рошава тъмна коса. От една седмица бе нощна смяна в бързата помощ и копнееше за осемчасов сън. — Ако изгубите още кръв, ще загубите съзнание и ще ни спестите много неприятности.

Коуди го вдигна за реверите на сакото и го блъсна в стената.

— Кажете ми къде е.

— Господин Джонсън?

Той чу гласа зад себе си и не му обърна внимание, защото гледаше лекаря право в очите.

— Кажете ми къде е или ще ви пусна кръв.

Лекарят помисли дали да не извика охраната, после се отказа.

— Подготвят я за операция. Не знам подробности за състоянието й, но доктор Бост води хирургическия екип, а той е най-добрият.

Коуди бавно го пусна на пода, ала продължи да стиска реверите му.

— Искам да я видя.

— Можете отново да ме блъснете в стената — заяви младият лекар, макар искрено да се надяваше да не се стигне дотам, — но няма да можете да я видите. Трябва да й се направи операция. И двамата имате късмет, че сте живи. Ние само се опитваме да направим така, че това да не се промени.

— Тя е жива. — Страхът изгаряше гърлото му повече от дима.

— Жива е. — Лекарят предпазливо посегна да махне ръцете му. — Дайте да се погрижа за вас. Щом я изкарат от операционната, ще ви се обадя.

Коуди погледна към ръцете си. Кръвта вече се просмукваше през превръзката, която му бе направил лекарят от линейката.

— Извинявайте.

— Да не говорим за това. Доколкото разбрах от колегите, доста сте преживели. Имате дупка на главата си, господин Джонсън. — Лекарят се усмихна, надявайки се на чара си. — Ще ви я зашия.

— Извинете ме. — Мъжът, който се бе обадил преди малко, пристъпи напред и показа полицейската си значка. — Лейтенант Асаро. Бих искал да говоря с вас, господин Джонсън.

— Сега ли искате да говорите с него, докато още губи кръв? — Лекарят, който бе възвърнал самообладанието си, дръпна една завеса и посочи към превързочната. — Или бихте желали да изчакате, докато го закърпя?

Асаро забеляза един стол до кушетката.

— Имате ли нещо против?

— Не. — Коуди седна на кушетката и смъкна каквото бе останало от ризата му. И гърдите, и гърбът му бяха обгорели и изподрани. Асаро трепна.

— Бих казал, че едва ви се е разминало.

Коуди не отговори. Лекарят започна да почиства раната на главата му.

— Имате ли нещо против да ми кажете какво правехте вие с госпожица Уилсън там по изгрев слънце?

— Оглеждахме. — Коуди рязко пое дъх от щипането на антисептичния разтвор. От няколко стаи по-нататък се чу силен пронизителен писък. — Тя е инженерът на строежа. Аз съм архитектът.

— Дотолкова и аз бях разбрал. — Асаро отвори бележника си. — Не ви ли се струва, че през седмицата достатъчно гледате този строеж?

— Имахме причини да отидем там тази нощ.

— Ще ви бия една инжекция — съобщи лекарят, като си подсвиркваше през зъби. — Мястото малко ще изтръпне.

Коуди само кимна. Не си представяше, че може да изтръпне повече от това.

— Снощи бяхме информирани, че на строежа има несъответствия. Били са използвани материали, които не отговарят на стандарта.

— Разбирам. И сте били информирани?

— Да. — Коуди отдели съзнанието си от тялото, докато лекарят сръчно шиеше раната му. — Няма да ви съобщя името на източника си, докато не го обсъдя с него, но ще ви кажа какво знам.

Асаро докосна писалката до хартията.

— Ще ви бъда благодарен.

Коуди разказа всичко — за разкритието, за сблъсъка с Тим Торнуей, за неговото признание. Гневът заради измамата бе избледнял. Единственото, за което мислеше сега, бе Абра. Продължи, спомена за колата, която бяха срещнали, за предположението, че това са били младежи, възползващи се от усамотеното място.

— Още ли мислите така? — попита Асаро.

— Не. — Коуди усещаше подръпването, докато лекарят шиеше ръката му. — Мисля, че някой е поставил експлозиви във всички сгради на строежа и ги е вдигнал във въздуха. Много по-трудно е да се открие материал, който не отговаря на стандарта, когато не е останало почти нищо.

— Обвинение ли отправяте, господин Джонсън?

— Съобщавам ви факт, лейтенант. Торнуей е изпаднал в паника и е разрушил строежа. Той знаеше, че ако не отиде при строителния инспектор, ние с Абра утре щяхме да отидем. Сега можем да си спестим това.

— Как?

— Защото щом Абра излезе от операция, аз ще го намеря и ще го убия. — Коуди сви пръстите на превързаната си ръка и изпита леко облекчение, като установи, че се движат. Хвърли един бърз поглед на доктора. — Свършихте ли?

— Почти. Имате парчета стъкло в гърба и няколко хубави изгаряния трета степен.

— Много интересна история, господин Джонсън. — Асаро стана и пъхна бележника в джоба си. — Ще я проверя. Искате ли един съвет от мен? — Не изчака Коуди да отговори. — Внимавайте да не изричате закани пред полицай.

— Това не са закани — отвърна Коуди. Усети парещата болка, когато лекарят извади поредното парче стъкло. — Там горе има една жена, която за мен означава повече от всичко друго на света. Трябваше да я видите на какво приличаше, когато дойдохме тук. — Стомахът му се сви, мускул по мускул. — И знаете ли какво беше единственото й престъпление, лейтенант? Че й стана мъчно за онова копеле и му даде няколко часа да обясни всичко на жена си. А той вместо това можеше да я убие.

— Още един въпрос, господин Джонсън. Торнуей знаеше ли, че ще ходите на строежа?

— Какво значение има?

— Направете ми тази услуга.

— Не. Не го бяхме планирали. Аз бях неспокоен. — Коуди замълча и притисна пръсти към горящите си очи. — Исках да погледна, да се опитам да се убедя лично. Абра дойде с мен.

— Би трябвало да си починете, господин Джонсън. — Асаро кимна на лекаря. — Ще поддържам връзка.

— След един-два дни ще ви проверим, господин Джонсън. — Лекарят превърза последното изгаряне и взе една лампа да светне в очите на Коуди. — Ще кажа на сестрата да ви даде нещо за болката.

— Не. Не искам да лягам. Трябва да разбера на кой етаж е Абра.

— Легнете, а аз ще проверя за госпожица Уилсън. — Погледът в очите на Коуди накара лекаря да вдигне ръце. — Както искате. Може и да не сте забелязали, но наоколо има хора, които се нуждаят от моето време и внимание. Чакалнята на петия етаж. Направете си една услуга — добави той, когато Коуди тромаво стана от кушетката. — Минете през аптеката. — Надраска една рецепта и му я подаде. — На нея няма да й помогне това, че вас ви боли.

— Благодаря. — Коуди пъхна рецептата в джоба си. — Наистина ви благодаря.

— Бих казал пак заповядайте, ала щеше да е лъжа.

Той не изпълни рецептата, не защото болката не беше безмилостна, а защото се страхуваше, че каквото и да вземе, може да го събори.

Чакалнята му бе позната. Само преди няколко дни бе прекарал тук часове наред с Абра, докато оперираха Дейвид Мендес. Сега оперираха Абра. Спомняше си я колко бе загрижена, колко мила. Сега нямаше никой друг освен него.

Коуди напълни една пластмасова чашка с кафе, опари с него вече червеното си гърло и закрачи. Ако можеше да рискува да я остави сама за малко, то щеше да отиде да намери Торнуей, да го измъкне от хубавата му бяла къща и да направи лицето му на пихтия на онази добре поддържана ливада.

Заради пари, помисли той и пресуши остатъка от врялото кафе. Абра лежеше на операционната маса и се бореше за живота си заради пари. Смачка чашата в дланта си и я запрати към стената. Изруга от болката, която раздра рамото му.

Тя го бе викала. Коуди прокара ръце през лицето си, докато споменът за този звук го разкъсваше не по-малко безмилостно от стъклото. Беше го бе викала, но той не бе достатъчно бърз.

Защо я остави сама там? Защо не изпрати нея до колата? Защо просто не я отведе у дома? Защо? Имаше десетки защо, ала никое от тях не променяше факта, че Абра бе ранена, а той…

— Коуди? — В чакалнята се втурна Джеси, разрошена и пребледняла. — Боже мили, Коуди, какво се е случило? Какво е станало с Абра? — Тя стискаше ръцете му, без да забелязва превръзките. — Казаха, че на строежа имало инцидент. Но сега е неделя сутрин, защо е била там в неделя сутринта?

— Джеси! — Барлоу забързано влезе, хвана я за ръката и я заведе до един стол. — Виждаш, че момчето е ранено.

Устните на Джеси трепереха и тя трябваше да ги прехапе, за да се овладее. Сега видя превръзките и изгарянията, видя изражението му, което по-ясно от думите говореше за болката и страха.

— Господи, Коуди, какво се е случило? Казаха, че Абра е в операционната.

— Ти също седни. — Барлоу, поел командването, настани и Коуди на един стол. — Почини си, а аз ще донеса кафе за всички.

— Не знам как е тя. Не ми дават да я видя. — Щеше да се срине, осъзна той, ако не намереше нещо, за което да се вкопчи. Реакцията от шока идваше едва сега, ала го удари като железен юмрук. — Жива е. — Бе почти молитва. — Когато я измъкнах, беше жива.

— Измъкнал си я? — Джеси стисна с две ръце чашата, която Барлоу й подаде. Въпреки това кафето се разплискваше. — Откъде си я измъкнал?

— Аз бях навън, връщах се. Абра беше в сградата, когато избухна.

— Избухна! — Кафето падна от ръцете на Джеси.

— Пожарът се разрази толкова бързо. — Виждаше го, усещаше го. Седеше на стола, но в съзнанието си бе още в сградата, ослепен от дима, и я търсеше. — Влязох, но не можех да я намеря. Всичко се срутваше. Трябва да е имало повече от един експлозив. Беше затрупана под камъните, ала когато я измъкнах, беше жива.

Барлоу сложи ръка на рамото на Джеси да я успокои и да я накара да мълчи.

— По-бавно, Коуди. Започни отначало.

Сега всичко бе като сън. Заради болката, заради страха. Той започна с обаждането на Кармен Мендес и продължи до момента, в който откараха Абра от него, в безсъзнание.

— Трябваше да го притисна — обвиняваше се Коуди. — Трябваше да взема телефона и веднага да се обадя на властите. Обаче той беше пиян и жалък, а ние искахме да му дадем шанс да спаси нещо. Ако не бях поискал да отида там, да погледна, да… не знам, да успокоя гордостта си може би, тя сега нямаше да е ранена.

— Ти си влязъл в огъня заради нея. — Джеси притисна длани към лицето си. — Рискувал си живота си, за да я спасиш.

— Аз нямам живот без нея.

Времето за сълзи трябваше да почака. Тя стана да хване ръката му.

— Знаеш ли, повечето от нас никога не намират някой, който да ги обича толкова много. Абра винаги е имала нужда от това, а аз никога не съм й била достатъчна. Ти няма да я загубиш.

— Предполагам, че няма да послушаш стария човек и да се опънеш на кушетката там? — Коуди поклати глава и Барлоу се изправи. — Така си и мислех. Трябва да завъртя няколко телефона. Няма да се бавя.

И те чакаха. Коуди гледаше часовника и следеше как минават минутите. Когато Нейтън и Джаки влязоха, следвани от Барлоу, той бе прекалено вцепенен, за да се изненада.

— О, миличък… — Джаки веднага дойде при него. Дребното й остро лице бе загрижено. — Чухме почти веднага, след като самолетът се приземи. Какво можем да направим?

Коуди поклати глава, но не пусна ръката й. По някакъв начин помагаше просто да се държи за някой, който го познава.

— Тя е в операционната.

— Знам. Господин Барлоу ни обясни всичко отвън. Сега няма да говорим за това, просто ще чакаме.

Нейтън сложи ръка на рамото му.

— Извинявай, че не пристигнахме по-рано. Ако това ти помага с нещо, Торнуей вече е прибран.

Очите на Коуди се фокусираха, после станаха твърди.

— Откъде знаеш?

— Барлоу направи някои проверки. Полицията отишла да го разпита. В момента, в който му казали, че вие с Абра сте били там по време на експлозията, той се сринал.

— Няма значение. — Коуди стана и отиде до прозореца. Нямаше значение дали Торнуей е в затвора, или в ада. Абра бе в операционната и всяка секунда бе цяла вечност.

Нейтън направи крачка към него, ала Джаки сложи ръка на рамото му.

— Нека аз — прошепна тя, приближи се тихо до Коуди и го почака да се овладее. — Тя е инженерката, нали?

— Да. Тя е инженерката.

— И няма нужда да питам дали я обичаш.

— Дори не съм й казал. — Коуди опря чело на стъклото, защото се изкушаваше да забие юмрук в него. — Все не беше подходящият момент или подходящото място. Джак, когато я измъкнах… — Трябваше му още една минута, за да се насили да го каже на глас. — Когато я измъкнах, мислех, че е мъртва.

— Но не е била. Не е. — Джаки нежно сложи ръка на китката му. — Знам, че оптимизмът ми понякога е дразнещ, ала не вярвам, че ще я изгубиш. Когато се оправи, ще се ожените ли?

— Да. Тя и това не знае. Ще трябва да я убедя.

— Ти умееш да убеждаваш. — Джаки го докосна по бузата, после обърна главата му да се вгледа в лицето му. Бе мъртвешки бледо и изранено, а очите му бяха още подпухнали и зачервени от дима. — Изглеждаш ужасно. Колко шева имаш?

— Не съм ги броил.

Тя завъртя ръцете му и едва се сдържа да не потрепери.

— Дадоха ли ти нещо обезболяващо?

— Някаква рецепта! — Той разсеяно докосна джоба си.

— Която не си изпълнил. — Това поне бе нещо, което можеше да направи, реши Джаки и измъкна рецептата от джоба му. — Сега ще отида да я изпълня, а като се върна, ти ще изпиеш каквото ти донеса.

— Не искам да…

— Не искаш да си имаш разправии с мен. — Тя го целуна по бузата и излезе.

Коуди изпи лекарствата, за да я успокои, после изпи цяла кафеварка кафе, за да преодолее замайването. Мина още един час, после още един. Болката стихна до тъпо пулсиране, а страхът се изостри.

Позна лекаря, бе същият, който бе оперирал Мендес. Бост влезе в чакалнята, обходи с поглед свитите по фотьойлите и кушетките хора и се приближи към Джеси.

— Вие ли сте госпожа Барлоу, майката на госпожица Уилсън?

— Да. — Джеси искаше да стане, ала краката не я държаха. Вместо това хвана ръцете на съпруга си и на Коуди. — Моля ви, кажете ми.

— Дъщеря ви излезе от операция. Още не е дошла в съзнание и е изгубила доста кръв. Успяхме да спрем кръвоизливите. Има няколко счупени ребра, но за щастие дробовете й не са пострадали. Ръката й е счупена на две места и има тънка фрактура под дясното коляно.

Джеси глупаво си спомни как бе целувала одраскани лакти и колене, за да спрат да болят.

— Но ще минат?

— Да. Ще направим серия от рентгенови снимки и скенер.

— Мозъчна травма? — Коуди усети как кръвта му изстива. — Да не би да казвате, че има мозъчна травма?

— Главата й е жестоко ударена. Тези изследвания са стандартни. Знам, че звучат страшно, ала са най-добрата защита срещу всякакви други наранявания, които може да има.

— Кога ще имате резултатите? — попита Джеси.

— Ще направим изследванията днес следобед. Те ще отнемат два часа.

— Искам да я видя. — Коуди се изправи и хвърли на Джеси един бърз извинителен поглед. — Трябва да я видя.

— Знам.

— Няма да е будна — обясни лекарят. — И ще трябва да сте кратък.

— Само ми дайте да я видя.

 

Не бе сигурен кое бе по-лошо — всичките тези часове, докато чакаше и се чудеше, или когато я видя да лежи толкова неподвижна, толкова бледа, с кървавите рани по бузите и с тръбите, свързващи я с редицата безлични машини.

Хвана ръката й, беше толкова студена. Ала усети пърхащия в китката й пулс, повтарян от мониторите до леглото й.

Тук нямаше уединение. Това не би й харесало, помисли той. Само една стъклена стена я отделяше от безшумното движение на сестри и техници. Бяха й сложили нощница, нещо бяло с избелели сини цветя. Не можеше да понесе мисълта, че десетки други я бяха носили преди нея.

Бе толкова бледа.

Съзнанието му продължаваше да се връща към това, макар да се опитваше да се съсредоточи върху други, незначителни неща. Избелялата нощница, пиукането на мониторите, скърцането на гумени подметки върху плочките зад стъклото.

Къде бе тя, чудеше се Коуди, докато седеше и държеше ръката й през страничните пречки на леглото. Не искаше да се отдалечава толкова. Не знаеше какво да каже, за да я доведе по-близо.

— Няма да ми позволят да остана тук, Червенокоске, но ще се навъртам в чакалнята, докато се събудиш. Гледай да е по-скоро. — Разсеяно разтърка гърдите си, в които сякаш бе заседнал камък. — Добре се справи. Искат да направят още няколко изследвания, ала те няма да са кой знае колко. Имаш гадна цицина на главата, това е всичко. — Моля те, Господи, нека това да е всичко! Отново замълча, докато броеше монотонното писукане на мониторите. — Мислех си, че можем да направим това пътуване на изток, като излезеш оттук. Ти можеш да се печеш на слънце и да ми натякваш за точките на напрежение. — Пръстите му неволно се стегнаха около нейните. — За Бога, Абра, не ме изоставяй.

Стори му се — а може би просто така му се искаше — че нейните пръсти само за миг стиснаха ръката му.

 

— Трябва малко да си починеш, Коуди.

Коуди вече от двадесет минути се взираше в един и същ параграф във вестника. Сега вдигна очи и видя Нейтън.

— Какво правиш пак тук?

— Раздавам ти заповеди. — Нейтън седна на кушетката до него. — Оставих Джак в хотела. Ако не мога да се върна и да й кажа, че съм те убедил да си починеш, тя ще настоява да дойде лично.

— По-добре съм, отколкото изглеждам.

— Сигурно, след като си още в съзнание.

— Бъди приятел, Нейтън. — Коуди си позволи за миг да се отпусне и да затвори очи. — Не ме натискай.

Нейтън се поколеба. Не обичаше да се бърка в живота на другите. Имаше време, когато не искаше изобщо да се занимава с тях. Преди Джаки.

— Помня как веднъж, когато бях объркан и ядосан, ти говорех почти същите неща. Ти не ме послуша.

— Тогава ти се инатеше и не искаше да признаеш чувствата си — възрази Коуди. — Аз знам какви са ми чувствата.

— Ела да те почерпя нещо за хапване.

— Не искам да изпусна Бост.

— Не те ли интересува какво става с Торнуей?

Коуди отвори очи.

— Да?

— Направил е пълни самопризнания. — Нейтън изчака, докато Коуди си запали цигара. Пепелникът вече бе пълен с фасове. — Признал е за подмяната на материалите, за плащането, за подкупите. Твърди, че след като вие с Абра сте били при него, е бил пиян и в паника. Обадил се по телефона да уреди палежа с някаква луда идея, че ако строежът е разрушен, никой няма да успее да докаже нищо срещу него.

— Не си ли е помислил, че ще има разследване? — Коуди бързо издуха облак дим. — Да не би да е мислил, че ние просто ще си замълчим?

— Очевидно изобщо не е мислил.

— Сигурно. — Прекалено изтощен дори да се ядоса, Коуди погледна към другия ъгъл на стаята, където Джеси дремеше на рамото на Барлоу. — И понеже не е мислил, Абра едва не загина. Дори и сега би могла да… — Не можеше да го изрече. Не можеше дори да го помисли.

— Много години ще плаща за това.

— Няма значение колко — изръмжа Коуди. — Колкото и да са, няма да е достатъчно.

— Още ли сте буден, господин Джонсън? — В чакалнята влезе младият лекар. Имаше вид, сякаш е спал в сандък. — Аз съм доктор Мичъл — обясни той на Нейтън. — Аз закърпих вашия приятел преди… — Погледна към часовника си. — Около осем часа. — Обърна се отново към Коуди. — Още никой ли не ви е оковал към леглото?

— Не.

Мичъл седна и протегна крака.

— Изкарах двойна смяна, но не се чувствам толкова зле, колкото вие изглеждате.

— Благодаря.

— Това беше безплатно медицинско заключение. В лабораторията попаднах на доктор Бост. — Той погледна с копнеж към цигарата на Коуди, напомни си, че е лекар, и сподави желанието да си поиска една. — Току-що приключваше с резултатите от изследванията на госпожица Уилсън. — Коуди не каза нищо, не можеше да каже нищо. Много бавно се наведе напред и смачка цигарата. — Изглеждат добри, господин Джонсън.

Устата му бе пресъхнала, толкова пресъхнала, че не можеше дори да преглътне.

— Искате да кажете, че е добре?

— Вече не я броим в критично състояние. Скенерът и рентгенът не показват мозъчна травма. Изкарала е едно голямо сътресение, за да обясня нещата с непрофесионални термини. Бост след няколко минути би трябвало да дойде да ви даде подробностите, ала реших, че малко добри новини ще ви се отразят добре. Тя за малко дойде в съзнание — продължи той, когато Коуди не каза нищо. — Каза си името и адреса, спомни си кой е президент и пита за вас.

— Къде е?

— Още не можете да я видите. Сега е упоена.

— Това е майка й. — Коуди разтърка лицето си. — Майка й седи ей там. Ще й кажете ли? Аз трябва да се поразходя.

— Имам за вас легло, на което е написано името ви — съобщи Мичъл и се изправи заедно с Коуди. — Най-добрият начин да сте близо до вашата дама е да се настаните в нашия малък хотел. Мога да ви препоръчам пилешката изненада.

— Ще имам предвид. — Коуди се насочи към вратата и излезе.

 

Абра искаше да отвори очи. Чуваше разни неща, но звуците изтичаха като вода през съзнанието й. Нямаше болка. Имаше чувството, че се носи, като дух и като тяло, на сантиметри над земята.

Спомняше си. Ако се насилеше да се съсредоточи, си спомняше. Червено-златни слънчеви лъчи, пронизващи купола, и чувство за задоволство, за цел. После идваше страхът.

Беше ли го викала? Мислеше, че да, ала това бе преди ужасния шум, който започна да гърми около нея. Имаше още един спомен, но той бе неясен и като сън. Бе полетяла… Нещо като гореща невидима ръка я бе грабнало и я бе запратило във въздуха. После нямаше нищо.

Къде бе той?

Струваше й се, бе почти сигурна, че е бил с нея. Беше ли говорила с него, или това също бе сън? Струваше й се, че бе отворила очи и го бе видяла да седи до нея. На главата му имаше превръзка, а лицето му бе изпито и бледо. Не бяха ли говорили? Лекарствата замъгляваха съзнанието й. Тя се опитваше да си спомни и се чувстваше объркана.

Джеси. Майка й също бе идвала и плачеше.

После непознати лица. Те се взираха в нея, светеха в очите й и й задаваха глупави въпроси. Дали си знаеше името? Разбира се, че си знаеше името. Тя бе Абра Уилсън и искаше да знае какво се бе случило с нея.

Може би бе умряла.

Бе загубила представа за времето, ала Коуди също. Бе прекарал до нея всяка минута, която му разрешаваха, и още за колкото можеше да се пребори. Бавно бяха минали два дни. Тя идваше в съзнание и отново се унасяше, но лекарствата я държаха замаяна и често неадекватна. На третия ден я видя, че се мъчи да се фокусира.

— Не мога да стоя будна. — За пръв път чу в гласа й раздразнение и това го ободри. Досега бе приемала безропотно всичко. — Какво ми дават?

— Нещо, което да ти помогне да си починеш.

— Не искам повече. — Обърна глава да го види. — Кажи им да не ми дават повече.

— Трябва да си почиваш.

— Трябва да мисля. — Раздразнено се опита да се размърда. Видя гипса на ръката си и се помъчи да си спомни. Кракът й също бе в гипс. Отначало бе объркана, чудеше се дали не бе попаднала в автомобилна катастрофа. Ала сега си спомняше по-лесно.

— Сградите. Няма ги.

— Те не са важни. — Коуди притисна устни към пръстите й. — Уплаши ме, Червенокоске.

— Знам. — Сега вече започваше да чувства. Когато беше будна достатъчно дълго, започваше да чувства. Болката я успокои. — Ти си ранен.

— Две-три драскотини. Теб те боли. — Той веднага скочи. — Ще повикам сестрата.

— Не искам повече лекарства.

Коуди търпеливо се наведе и я целуна точно под раната на бузата.

— Бебчо, не мога да понасям да гледам как те боли.

— Целуни ме пак. — Тя вдигна ръка към лицето му. — Като ме целуваш, ми става по-добре.

— Извинете ме. — В стаята делово влезе сестрата. — Време е докторът да ви прегледа, госпожице Уилсън. — Хвърли един поглед на Коуди. През последните дни я бе изкарал от търпение. — Ще трябва да почакате отвън.

— Да, госпожо.

— Няма да пия повече лекарства — чу Абра да казва. — И ако носите някакви игли, по-добре да ги изгубите.

За пръв път от дни насам Коуди се засмя. Тя се оправяше.

 

След още една седмица Абра нямаше търпение да излезе. Нощната сестра я хвана как се опитва да куцука по коридора. Коуди не обърна внимание на молбите й да й помогне да се промъкне в асансьора. Лекарят отхвърли категорично компромисното й предложение да продължи лечението си в домашна обстановка.

Чувстваше се като в капан. Цялата й ръка бе гипсирана, кракът й до коляното. Бе минала през етапи на гняв и самосъжаление. Сега бе просто отегчена. Ужасно отегчена.

Когато се събуди от дрямка, в която бе потънала като самозащита, видя в стаята си една жена. Бе дребничка, очевидно бременна и с буйна червена коса. Жената се въртеше около цветята и саксиите.

— Добър ден.

— Здрасти. — Джаки се обърна и й се усмихна лъчезарно. — Значи се събуди. Сега Коуди ще ми се развика, защото го изгоних да отиде долу в кафето. За една седмица съвсем е омършавял. След още два дни ще е направо скелет. — Приближи се до леглото и удобно се разположи. — Е, как се чувстваш?

— Доста добре. — Лесно бе да отвърне на усмивката й. — Коя си ти?

— О, извинявай. Аз съм Джак, жената на Нейтън. — Тя се огледа. — Въпреки цветята, болниците са доста потискащи, нали? Скучно ли ти е?

— Ужасно. Много мило, че си дошла.

— Коуди ми е като роднина. Което значи, че и ти си ми роднина.

Абра погледна към вратата.

— Как е той?

— Оправя се, когато ти се оправяш. По едно време се бяхме разтревожили и за двамата.

Абра се вгледа в лицето на Джаки. През последната седмица бе имала достатъчно време да изучава лица. Това бе дружелюбно и — слава Богу — весело. Тя бе говорила за Коуди като за роднина и Абра бе сигурна, че го вярваше.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита тя. — Но честно.

— Ще се опитам.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило? Всеки път, когато попитам Коуди, той или сменя темата, или се измъква, или се ядосва. Спомням си повечето неща, но откъслечно.

Джаки понечи също да се измъкне, ала погледна в очите на Абра. Толкова силни очи, реши тя, заслужаваха истината.

— Защо ти не ми кажеш какво си спомняш?

Абра се отпусна доволно.

— Бяхме отишли на строежа, после влязохме в основната сграда. Беше още тъмно, така че Коуди отиде до колата за фенерче. Аз оглеждах наоколо. Знаеш ли за подмяната на материалите?

— Да.

— Докато бях сама и се оглеждах, видях нещо, което отначало взех за разсипан хоросан. Оказа се пластичен взрив. Хукнах към вратата. — Вдигна гипсираната си ръка. — Не успях да стигна.

Джаки разбра, че е била права за силата. Това, което виждаше, бе не страх, а решителност, заедно със здравословна доза гняв.

— Коуди е бил още навън, когато сградата се взривила. Успял да влезе и да те намери. Не знам подробностите, той не говори за това, но трябва да е било ужасно. Успял да те измъкне. Каза ми, че те помислил за мъртва.

— Трябва да е било кошмарно — промълви Абра. — Кошмарно за него.

— Абра, Коуди обвинява себе си за това, което се е случило с теб.

— Какво? — Тя се размърда, пребори се с пронизалата я болка и се поизправи в леглото. — Защо трябва да се обвинява?

— Представя си, че ако веднага е стоварил брадвата върху главата на Торнуей… Ако не е поискал онази вечер да отиде там… Ако не те е оставил сама в сградата… Ако…

— Това е глупаво. — Абра намери копчето за управление на леглото и вдигна облегалката за главата.

— Кое е глупаво?

Джаки вдигна глава и видя Коуди да влиза в стаята. Стана и го потупа по бузата.

— Ти, сладурче. Ще ви оставя сами. Къде е Нейтън?

— Реши да намине към родилното.

Тя се засмя и се потупа по корема.

— Ще отида и аз там.

— Харесвам я — каза Абра, когато останаха сами.

— Трудно е човек да не харесва Джак. — Той й подаде роза, като внимаваше, както през последните дни, да не я докосва. — Имаш цяла стая с цветя, ала помислих, че може да искаш да имаш едно, което да държиш.

— Благодаря.

Коуди присви очи.

— Нещо не е ли наред?

— Да.

— Ще повикам сестрата.

— Седни. — Тя нетърпеливо посочи към стола. — Искам да престанеш да се държиш с мен като с инвалид.

— Добре. Да направим едно бързо кръгче из квартала?

— Ти си идиот.

— Да. — Но той не седна. Неспокойно закрачи из стаята и спря до затрупаната с цветя маса. — Имаш и нови.

— Суагърт и Родригес. Бяха сключили примирие, колкото да ми донесат карамфили. Когато си тръгваха, пак се сбиха.

— Някои неща никога не се променят.

— А някои се променят. Едно време ти можеше да говориш с мен и да ме гледаш, докато говориш.

Коуди се обърна.

— Сега говоря с теб и те гледам.

— Сърдиш ли ми се?

— Не ставай глупава.

— Не съм глупава. — Абра се надигна и трепна. Той стисна зъби. — Ти идваш тук всеки ден, всяка нощ.

— Трябва ли да съм бесен, за да го правя? — Коуди се приближи с намерението да й помогне да се настани по-удобно.

— Престани. — Тя ядосано избута ръката му. — Мога и сама. Една счупена ръка не е смъртоносна.

Той едва не й викна, после преглътна гнева си.

— Извинявай.

— Това е. Това е! Дори не искаш да се скараш с мен. — Абра замахна с гипса, който бе целият изпъстрен с подписи. — Всичко, което правиш, е да ме потупваш по главата и да се въртиш наоколо да питаш дали имам нужда от нещо.

— Ако искаш да изиграем два рунда, добре. Веднага щом се изправиш на крака.

— Още сега, по дяволите. Веднага. — Тя ядосано удари с юмрук по леглото. Дори не можеше сама да стане и да започне да крачи. — През тези няколко дни се държиш с мен като с някакво бавноразвиващо се дете. Писна ми. Дори не искаш да говориш с мен за това, което се е случило.

— Какво искаш? — Напрежението, което бе опънало нервите му до скъсване, най-после го срина. — Искаш да ти кажа какво ми беше да видя как тази сграда хвръква във въздуха и да знам, че ти си вътре? Искаш да ти опиша какво беше да пълзя сред каквото беше останало от нея и да те търся? И после да те намеря полузаровена, цялата в кръв и изпотрошена? — Надигна глас, приближи се и се вкопчи в пречките на леглото й. Кокалчетата му бяха побелели. — Искаш да ти разкажа какво ми беше, докато чаках в тази проклета болница и не знаех дали ще оживееш, или ще умреш?

— Как ще го преодолееш, ако не говорим за това? — Абра посегна към ръката му, ала Коуди рязко я дръпна. — Ти също си бил ранен. — И тя даде воля на гнева си. — Знаеш ли как се чувствам, като гледам лицето ти, ръката ти и знам, че това се е случило, защото си се върнал за мен? Аз искам да говоря за това, по дяволите! Не мога да търпя да лежа тук и да се опитвам да го възстановя.

— Тогава престани. — Той замахна с ръка и неволно блъсна една кана. Изпита някакво малко удовлетворение, като я чу как се удря в стената. — Това е минало и свършило. Когато излезеш оттук, няма да се връщаме назад. Ти никога вече няма да ме караш да преживявам нещо подобно. Разбра ли? — Извъртя се към нея. — Не мога да го понеса. Искам да излезеш оттук. Искам да си отново при мен. Обичам те и е ужасно да лежа през нощта в леглото и да се потя при мисълта какво можеше да се случи.

— Какво не се случи — викна тя. — Аз съм тук, аз съм жива, защото ти си се погрижил за това. Не си ти виновен, глупак такъв. Ти си ми спасил живота. Прекалено много те обичам, за да седя и да гледам как се самоизяждаш. Това ще престане, Джонсън. Говоря сериозно. Ако не можеш да идваш тук и да се държиш нормално с мен, не идвай изобщо.

— Престанете. — Една сестра бързо влезе в стаята. — Чуваме ви как се карате чак до…

— Вън! — извикаха и двамата в един глас.

Тя излезе и затвори вратата зад себе си.

— Щом искаш да си тръгна, ще си тръгна. — Коуди отново се приближи до леглото и с трясък смъкна преградата. — Но не преди да ти кажа каквото имам за казване. Може и да се обвинявам за това. И това си е моя работа. Няма да седиш тук и да ми казваш как да се чувствам и какво да чувствам. Достатъчно дълго съм ти играл по свирката.

Абра вирна глава.

— Не разбирам за какво говориш.

— Никакво обвързване, никакви задължения, никакви дългосрочни планове. Нали ти така го беше измислила?

— Ние се договорихме…

— Няма повече да се договарям. И няма повече да чакам, докато моментът е подходящ, докато мястото е подходящо, докато настроението е подходящо. Чу ли какво ти казах преди малко? Казах ти, че те обичам.

— Не го каза. — Тя се вгледа намръщено в ръцете си. — Изкрещя го.

— Добре, изкрещях го. — Той седна до нея, като едва сдържаше желанието си отново да изкрещи. — Сега ти го казвам и ти казвам, че ще се омъжиш за мен. И точка.

— Но…

— Недей. — Гневът му угасна толкова бързо, че Коуди успя само да притисне ръце към очите си. — Не ме насилвай сега.

— Коуди…

— Просто замълчи, а? — Той отпусна ръце, с надеждата, че се е овладял. — Не трябваше да бъде така, да се надвикваме, докато ти не можеш да станеш. Изглежда, че винаги, когато се опитаме да планираме нещата, не се получават. Затова, Червенокоске, това е — никакви планове, никаква подготовка. Аз имам нужда от теб. Искам да се омъжиш за мен, да дойдеш с мен на изток и да преживееш живота си с мен.

Абра вдигна очи и пое дълбоко въздух.

— Добре.

Коуди се позасмя и разтърка с ръце лицето си.

— Добре? Само това ли ще кажеш?

— Не съвсем. Ела тук. — Тя протегна ръка и го привлече към себе си. За пръв път от дни насам той я прегърна наистина. — Ти сигурно чу какво ти казах преди малко, че те обичам.

— Не го каза. — Устните му трепнаха от удоволствие и облекчение, после ги притисна в шията й. Абра бе топла и съвсем жива, и бе с него. — Изкрещя го.

— Въпреки това е вярно. — Тя го отдръпна от себе си, за да се вгледа в лицето му. — Извинявай.

— За какво?

— Задето ти причиних всичко това.

— Не беше твоя вина.

— Не беше. — Абра се усмихна и сплете пръстите си, подаващи се изпод гипса, в пръстите му, подаващи се изпод превръзката. — Не беше и твоя. Не е нещо, което бих искала отново да преживея, ала поне те накара да ми предложиш да се омъжа за теб.

— Може би щях да го направя и без това — засмя се той и целуна пръстите й. — Може би.

Тя вдигна вежди. Бяха смачкали розата между телата си. Абра внимателно оправи листенцата й.

— Ще ти призная нещо. Щях да дойда на изток, независимо дали ти ме искаше, или не.

Коуди се отдръпна да я погледне.

— Наистина ли?

— Мислех си, че ако достатъчно често ти се въртя пред очите, може и да свикнеш с това. С разума си казвах, че ще те оставя да си отидеш, но със сърцето си… Нямаше да ти го позволя.

Той се наведе да я целуне.

— Никъде нямаше да отида.