Мери Джо Пътни
Дивачката (9)

Глава 8

Доминик се събуди призори. В съня си се бе носил из небето, възседнал летящ кон. Зад гърба му, обвила ръце около кръста му, се смееше девица със сребристоруси коси. Смехът й огласяше небесната шир като стотици сребърни звънчета. В реалния живот нямаше такъв късмет. След злочестия край на ездата им, Мериъл сякаш бе изчезнала.

Нищо не се получи от предложението му да й почете гръцки митове и легенди след вечеря. Въображението му вече бе нарисувало идилична картина — двамата с Мериъл седят край огъня, тя го слуша замечтано, а той и разказва любимите си истории. Може би дори щеше да й изрецитира предпочитаните си поети.

Май по-добре да почете на котката. Джинджър поне обичаше да спи край огъня, след кота бе бродил навън в дъжда. Само един Бог знаеше къде господарката му е прекарала нощта. Доминик се надяваше да не се е скрила в някоя влажна и тясна хралупа.

Мисълта как трепери нещастна и самотна не му даваше мира и прогонваше съня му. Стана, отида до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Докато се бършеше, погледна през прозореца. Над земята се стелеше гъста перлено сива мъгла. Макар че слънцето скоро щеше да изгрее, едва различаваше подредените лехи в градината.

Присви очи и мярна някакъв силует. Мериъл! Зарадва се, като видя, че явно бе прекарала нощта в къщата на топло и сухо. Но, къде по дяволите, се бе запътила в този ранен час? Навлече дрехите си с небрежност, която направо би възмутила Морисън и се спусна по стълбите.

Мериъл вече бе изчезнала, но той продължи в посоката, в която я бе видял да крачи. След няколко минути зърна дребната й стройна фигура. Намали крачка, питайки се на какво всъщност се надява с това преследване. Да моли за прошка, задето я бе изплашил предния ден? А може би момичето вече бе забравило за инцидента.

Но съществуваше и друга, по-мрачна вероятност — случилото се да я отблъсне и тя никога вече да не се приближи до него. Така нямаше да се справи със задачата си. Опита се да си се представи като господар на Брадшо Манър, но безуспешно. Може би окончателно бе провалил шансовете за евентуален брак между брат му и лейди Мериъл.

В гърдите му се надигнаха смесени чувства. Колкото и да желаеше Бродшо Манър, тази натрапена роля започваше да му тежи. Мерил заслужаваше много повече от една подла измама. Тя заслужаваше мъж, който ще е истински загрижен за нея, а не някой, който толкова малко се интересува от бъдещия си брак, че дори не си прави труда да ухажва своята избраница. О, Кайл никога не би наранил някое невинно същество. Той просто щеше да я пренебрегва. Нямаше да си помръдне и пръста да я опознае, да открие колко неповторима и специална жена е.

Замисли се за всичко, което мразеше у брат си. После тръсна глава и се опита да бъде по-практичен. Според него предишния ден Мериъл искрено се бе наслаждавала на ездата. Може би е способна да се справи и сама, ако има на разположение собствен кон? Без съмнение притежаваше известна интелигентност.

Вече бе започнал да подозира, че е способна да върши много повече неща, отколкото компаньонките и предполагаха. В желанието си обаче да я защитят, те се бяха постарали да отстранят от пътя й всякакви предизвикателства.

В този миг Мериъл почти се изгуби от погледа му. Доминик ускори крачка. Тя се движеше удивително пъргаво и много лесно можеше да я изгуби в гъстата мъгла.

Мъглата му напомни за детството и за Шотландия, където двамата с Кайл дебнеха и преследваха сърни. Доминик бе по-добрият, защото притежаваше усет да предугажда движенията на плашливите животни и бе впечатлил дори Олд Доналд. Но не му даваше сърце да стреля. Сърната бе твърде красиво животно, за да бъде погубено поради една прищявка.

Кайл също не изпитваше удоволствие да убива, но не се колебаеше да го стори. Имаше точно око и хладнокръвно поваляше жертвата си. Графът на Рексъм бе много горд с наследника си.

Уроците на Олд Доналд му бяха много полезни днес, защото Мериъл бе неуловима като горска сърна. А със светлата си коса и с развяващите се дрехи приличаше на изплъзващо се привидение.

Отдавна бяха излезли извън пределите на облагородените градини. Сгъстяващата се мъгла бе знак, че наближават реката. Пътеката се стесни и стана по-стръмна. Налагаше се да внимава къде стъпва, като не откъсва поглед и от дивеча си.

Започна да се задъхва. Как бе възможно толкова крехко създание да се катери така? Вдигна глава и се огледа, и застина на място. Не можеше да повярва на очите си. Пред него, високо в небето, застрашително се издигаха назъбените каменни стени на древен замък, сякаш оживял от старинно предание. Усети как целият изтръпва. На картата на имението това място бе отбелязано като „Нормандските руини“. Наоколо витаеше нещо тайнствено и зловещо.

Мериъл мина през извития вход във високата външна стена. Някога там навярно е имало масивни дървени порти, но сега отворът бе запълнен само от кълба гъста мъгла. Доминик спря нерешително. Дали бе разумно да я последва вътре?

Но не бе стигнал толкова далеч само за да се откаже в последния миг. Безшумен като мъглата, той се промъкна през някогашните врати и пристъпи в древния замък.

 

Мериъл веднага разбра кой я следи. Енергията му я изгаряше. Стисна устни. Трябваше да вземе със себе си Роксана, която с радост щеше да препречи пътя му. Но кучето вече бе старо и костите го боляха от влагата, затова я остави да си почива.

Обичаше магията на мъглата, начина, по който променяше познатия пейзаж, превръщайки го в нещо странно и необикновено. Щеше да посрещне сама изгрева на слънцето, ако онзи красавец не вървеше по петите й. Лесно би могла да му се изплъзне. Но си припомни колко се уплаши, когато скочи от коня му, затова й хрумна нещо по-добро. Този път наистина ще го разтревожи здравата!

Докато се изкачваше по познатата пътека към стария замък, въображението й чертаеше картина на крепостен ров, пълен с вода, по която се носят бели лебеди. Лудуващи коне и призрачни знамена, дами в дълги кадифени рокли, рицари, препускащи из бойното поле сред облаци прах. Картината бе толкова жива, че се питаше дали не е живяла в замъка в дните на неговия разцвет. Хирал, индийската й бавачка, й бе казала, че през вековете хората се прераждат отново и отново. Мериъл не вярваше много на думите й, но със сигурност това, което я свързваше с Уорфийлд, не беше плод само на един човешки живот. Мислено се помоли за душата на Хирал, която бе загинала в Алури. Милата й бавачка заслужаваше да се прероди в един по-добър и уютен свят.

Обикновено Мериъл стигаше само до пустия замък, но днес прекоси вътрешния двор и се запъти към каменните стъпала, водещи към назъбените кули. Докато се изкачваше, запя една от злокобните, погребални песни без думи, които някога бе чувала в Индия. Гласът й отекна, тайнствен и завладяващ като зов на изгубена душа.

Стигна до широката каменна стена и погледна към реката. В ясен ден оттук се откриваше прекрасна гледка към хълмовете на Уелс. Но тази сутрин едва успяваше да различи пенливите води, които заобикаляха замъка от трите му страни. Нейният предшественик, Ейдриън от Уорфийлд, много добре е избрал мястото за тази непристъпна крепост. И макар че през вековете Уорфийлд Касъл е бил нападан няколко пъти, никога не е бил завладяван.

Без да спира да пее, Мериъл тръгна по каменната стена. Стъпваше много внимателно. Накрая стигна до целта си. Песента й се извиси в кресчендо, когато се изкачи върху най-високия зъбер. Лекият вятър развя непокорните й кичури. Топлият бриз и слънцето скоро щяха да прогонят мъглата.

Погледна надолу. Тялото й се полюшваше в ритъма на песента, а широките поли на дрехата й се издуваха. Камъкът студенееше под босите й крака.

После зад нея се чу вик, изпълнен с ужас, а тя полетя.

— Мериъл! Мериъл!

С разтуптяно от нарастваща паника сърце, вземайки по три стъпала наведнъж, Доминик се изкачи на стената. Извика с все сила, сякаш викът му щеше да спре смъртоносния й полет.

Изтича към мястото, откъдето бе скочила, и диво се заозърта. Реката бе далеч, твърде далеч. Едва ли някой би могъл да оцелее при подобно падане, но той огледа трескаво водите, надявайки се да открие някаква следа от нея. Нищо.

Прилоша му и се олюля. Изпита желание също да скочи. Не за да я спаси, вече бе твърде късно за това, а като изкупление, задето бе тласнал едно невинно създание към смъртта. Дълги години Мериъл бе живяла мирно и спокойно, докато не се появи той и не унищожи и последните нишки здрав разум, които я придържаха към този свят. Беше започнал да гледа на нея като на напълно нормално момиче, което от време на време си има някои странни прищевки. И заради глупостта му, заради липсата на разбиране, тя сега се носеше в ледените води като мъртва птичка, чиито полет внезапно е бил скършен.

В същия миг с периферното си зрение улови някакво движение отдясно, в другия край на каменната стена. Извърна глава и смаяно се втренчи натам. Зелена дреха?

Питайки се дали въображението не си играе с него, Доминик се надвеси над амбразурата и погледна надолу.

Беше помислил, че стената на замъка се издига точно на ръба на скалата, но сега видя, че под него, в подножието на амбразурата, с течение на вековете се е образувала издатина от пръст и изгнили растения, широка около три метра.

Доминик присви очи и различи върху влажната земя очертанието на малък бос крак. Тя бе жива! Жива! Отпусна се до стената, изпълнен с облекчение.

Ала облекчението му много бързо бе заменено с гняв. Малката вещица нарочно се бе опитала да му изкара акъла от страх! Може би го наказваше заради необмисленото му желание да я изведе извън пределите на Уорфийлд.

Твърде разгневен, за да проявява предпазливост, младият мъж също скочи върху издатината. Приземи се тежко и пръстта се свлече под тежестта му. Започна да пада и за един ужасяващ миг осъзна, че е обречен.

Ръката му отчаяно се размаха и в последната минута улови някакъв храст. Вкопчи се в извитите клони. Мериъл сигурно се бе приземила много по-леко, а и тя познаваше замъка като пръстите на ръката си. Въпреки това измамата й бе много опасна. Може би тя не осъзнаваше риска от стореното. Доминик наистина нямаше никаква представа какви мисли се въртят из малката й красива главица.

Когато се успокои, той се облегна на стената и започна бавно да се приплъзва по скалата към мястото, където се бе спотаила Мериъл. Е, беше се позабавлявала за негова сметка, но ако си въобразяваше, че се е отървала, я очакваше огромно разочарование.