Мери Джо Пътни
Дивачката (37)

Глава 36

Когато пристигна в Лондон, Кайл имаше някакво особено усещане за нереалност. Всичко си изглеждаше така, все едно никога не е заминавал. И в същото време го обзе чувството, че го е нямало с години и се е променил до неузнаваемост.

Отърси се от объркващите мисли и реши, че първата му работа е да посети брат си. Двамата си бяха уговорили няколко възможности за среща, в зависимост от това как са се развили нещата в Уорфийлд. Първият и най-удобен вариант бе да се видят в квартирата на Доминик, ако той е напълнил успешно мисията си и се е завърнал.

В този случай брат му щеше да го осведоми накратко за посещението си, а Кайл да продължи по-нататък. Най-вероятно се задаваше бърза сватба, защото чичото на Мериъл, лорд Греъм, планираше да се върне след около две седмици от Европа.

Ако Доминик обаче все още беше в Уорфийлд, трябваше да изпрати съобщение на камериера си Клемънт. Ако пък камериерът не се беше завърнал от провинцията, Кайл трябваше да замине за Шропшир и да се свърже с брат си или да отиде във фамилното имение и там да изчака завръщането на Доминик. Със сигурност нямаше да бъде възможно да си разменят местата в Уорфийлд; дори и най-разсеяният човек щеше да забележи, ако за една нощ Доминик се превърне в Кайл. Трябваше да мине известно време, за да избледнеят спомените.

Кайл предполагаше, че Доминик по-скоро вече се е отегчил от живота в имението и се е завърнал в Лондон. Ако наистина бе така, измамата би минала без никакви усложнения.

Нетърпелив да сложи край на всичко, Кайл се отправи към квартирата на брат си. Почука и зачака в полутъмното преддверие. Отвътре се чуха стъпки и Клемънт отвори вратата. Камериерът повдигна вежди:

— Да не би да забравихте нещо, сър? Ако не побързате, ще закъснеете за собствената си сватба.

Кайл замръзна, обзет от мрачно предчувствие.

— Каква сватба?

Клемънт се вгледа по-отблизо и пребледня.

— Мили Боже, лорд Максуел!

Опита се да затръшне вратата, но беше твърде късно. Кайл го избута и нахлу в апартамента.

— За кого се жени Доминик? — властно попита той.

С безизразно лице камериерът отстъпи назад.

— Изпуснах се, милорд. Не очаквах да видя вас.

— Не се съмнявам! — избухна Кайл и изгледа свирепо Клемънт. — Той се жени за лейди Мериъл Греъм, нали? Така е, нали?

Макар че го предусещаше, потвърждението в погледа на Клемънт бе като плесница през лицето му. Как бе могъл Доминик да го предаде!

И все пак всичко си имаше обяснение — брат му винаги бе мразил факта, че е втори син без никаква собственост, разполагащ само с малка рента и с второстепенно значение в обществото. Бракът му с лудата лейди Мериъл щеше рязко да подобри стила му на живот. Вместо да се задоволи с едно скромно имение, той щеше да разполага с богатство, равно с това на Рексъм. Всичко бе толкова логично!

Как можа да се довери на измамния си брат!

— Къде и кога? — процеди Кайл.

Камериерът само поклати глава. Гневът, който се бе трупал в душата на Кайл, след като узна за смъртоносната болест на Констанца, избухна с пълна сила. Сграбчи слабичкия Клемънт, блъсна го в стената и го стисна за гърлото.

— Кажи ми или, кълна се в Бога, ще те удуша! Къде ще се венчава Доминик за нея?

— В к-къщата на Кимбъл — заекна Клемънт. — О-обаче няма смисъл да се опитвате да спрете церемонията. — Изплашеният му поглед се стрелна към часовника. — Ще е свършила, преди да стигнете. Закъсняхте.

Кайл пусна нещастника и се запъти към вратата. Може би бе твърде късно да спре сватбата, но все още имаше време да извие врата на брат си.

 

Ребека беше права — струваше си да положиш малко усилия, за да направиш сватбата по-специална. Облечена в копринена рокля с цвят на слонова кост, със сребристорусите си коси, които се спускаха свободни под булото, и с венчето от свежи цветя, Мериъл бе чудно красива. Тя влезе в просторния салон с букет от рози и бръшлян в ръце, а малките й боси крака се подаваха изпод шумолящите копринени поли.

Стаята бе украсена с цветя и зелени клонки. Ребека и Кенет бяха свидетелите. Децата им и родителите на Ребека бяха единствените гости. Мериъл в никакъв случай нямаше да си спомня за сватбения си ден с чувството, че е била лишена от нещо красиво. Нито пък Доминик.

Младият мъж отпъди болезнената мисъл, че след малко ще отреже и последната нишка, свързваща го с брат му. Улови ръката на Мериъл и се извърна към свещеника, който стоеше с гръб към прозорците. Отецът награди с топла усмивка младоженците, както и Сивия призрак, който ги наблюдаваше любопитно от дивана. После започна с плътен глас:

— Скъпи влюбени, събрали сме се днес тук пред очите на Бога…

Познатите думи се носеха край Доминик, изпълвайки го с чувство на покой и щастие. Двамата с Мериъл си принадлежаха един на друг. Когато тя изрече клетвите с мекия си ясен глас, му бе много трудно да повярва, че това е същото момиче, което при първата им среща бе избягало от него.

Обърка се, тъй като свещеникът искаше брачната халка. Купи я предишния ден! Къде ли беше сега? Преди паниката окончателно да го завладее, Кенет извади пръстена, а в очите му блеснаха игриви пламъчета. Голям късмет беше да имаш такъв приятел.

Винаги бе смятал, че когато се жени, брат му ще му бъде кум…

Пропъди мисълта и плъзна пръстена по пръста на Мериъл. Тя го погледна с искрящите си зелени очи. Неговата прекрасна малка варварка, упорита, загадъчна и непредсказуема. Отправи мислена молба към Бог винаги да бъде достоен за нея.

Останалата част от церемонията премина като в мъгла. Накрая чу гласа на свещеника:

— Обявявам ви за мъж и жена! — и последната благословия.

След като Доминик целуна невестата си, гостите се струпаха около тях и със смях и шеги им поднесоха поздравленията си. Доминик беше замаян от щастие. Мериъл беше негова, да я обича, уважава и закриля, докато смъртта ги раздели. Двамата щяха да посрещнат заедно всички изпитания, които ги очакваха.

Не обърна изобщо внимание на суматохата в коридора, докато вратата не се отвори със замах и Кайл не нахлу в стаята с разрошени коси и застрашително изражение. За един безкраен и мъчителен миг погледите им се срещнаха. После Кайл изкрещя:

— Копеле!

Викът му прекъсна смеха и смаяните гости се извърнаха. Мериъл пое дълбоко дъх, местейки поглед от Кайл към Доминик и обратно. Семействата Кимбъл и Сийтън правеха същото. Тъй като никой от присъстващите не ги бе виждал заедно, приликата подейства особено потискащо.

Със съзнанието за неизбежност Доминик нежно отстрани Мериъл и пристъпи към брат си.

— Не е това, което си мислиш.

Отговорът на Кайл бе неясно ръмжене, а юмрукът му се заби в челюстта на брат му. Доминик дори не се опита да го избегне. Олюля се, но го посрещна като справедливо наказание. Ако физическата болка можеше да прогони унищожителното чувство за вина.

— Достатъчно! — Широкоплещест и застрашителен, Кенет Уайлдинг се озова до Кайл, преди той да е ударил отново брат си. Изви ръката му отзад и нареди: — Дайте на Доминик възможност да ви обясни.

Кайл се опита да се освободи, но извика от болка, тъй като Кенет го стисна по-силно.

— Какво има да се обяснява? — горчиво попита Кайл, насочил пламналия си поглед към Доминик. — Ти винаги си ме мразил и презирал заради престъплението ми да се родя пръв. Сега най-после успя да си отмъстиш. Проклет да си!

Опустошението в очите на Кайл парализира Доминик. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от мъка, затова промълви вцепенено:

— Съжалявам, Кайл, но всичко е заради спасението на Мериъл. Просто нямаше друг начин.

— Проклет лицемер! — Кайл отново се опита да се изскубне от хватката на Кенет, който рече:

— Не ме интересува колко си разстроен. Не ти позволявам да държиш такъв език пред съпругата и децата ми! Ако искаш да говориш с брат си цивилизовано, нямам нищо против. А сега се махай от къщата ми!

Една вена изпъкна върху челото на Кайл, но той спря да се бори.

— Никога не бих допуснал, че ще паднеш толкова ниско, Доминик! Господи! А аз бях започнал да си мисля, че може отново да станем приятели! — Сви устни. — Колко умно. Не само че си си доставил удоволствието да съблазниш моята годеница, но едновременно с това ще получиш пари и власт, за които винаги си мечтал. А като си помисля какъв глупак съм бил да ти се доверя! И то само защото си ми брат!

— Кълна се, че не го направих злонамерено! — извика Доминик, ала в същото време разбираше, че няма никакъв смисъл да обяснява, че обича Мериъл и че му се е наложило да действа бързо, за да я защити. Кайл бе толкова бесен, че виждаше в постъпката му единствено предателство. Каквото и да му кажеше сега, щеше да го приеме като извинения на страхливец.

Мериъл хвана решително ръката му и остро рече:

— Вие грешите много, лорд Максуел. Аз никога нямаше да се омъжа за вас, така че нямате никакво право да обвинявате Доминик, че е откраднал годеницата ви!

Тогава Кайл я погледна за пръв път. И примигна смаяно, сякаш не я позна. После отново насочи възмутения си поглед към брат си. Мериъл нямаше никакво значение за него в момента — Доминик бе този, който бе извършил непростимо престъпление.

— Съжалявам, Кайл…

— Време е да си вървите, лорд Максуел — твърдо заяви Ребека. — Предлагам ви, след като се успокоите, да обсъдите всичко с Доминик, но не и преди това.

Кенет пусна Кайл и го съпроводи до вратата на салона. Лорд Максуел сковано излезе, без да се обърне.

Доминик знаеше, че трябва да направи нещо, за да разчупи тази смразяваща тишина. Цялата отвратителна бъркотия бе по негова вина. Но собствената му болка и тази на брат му сковаваха сетивата му. Особено след като узна, че Кайл е възнамерявал да възстанови отношенията им. Почувства се още по-окаян и презрян.

Мериъл го отведе до най-близкия стол.

— Оставете ни — обърна се тя към присъстващите и бутна съпруга си да седне.

Гостите безмълвно напуснаха стаята. Дори котката ги последва.

Щом останаха сами, Мериъл прегърна Доминик и притисна главата му до гърдите си.

— Съжалявам — тихо промълви тя, докато го милваше по врата. — До този момент не осъзнавах как ще приеме брат ти новината за нашия брак.

Разтреперан, Доминик обви ръце около нея.

— Двамата с Кайл се бяхме отчуждили, но никога не сме губили доверие един в друг. Сега аз унищожих вярата му в мен и той никога няма да ми прости. — Кайл не умееше да прощава — това бе привилегия на Доминик.

— Ти изгуби доверието му, за да спечелиш моето, за което се изисква голяма смелост. — Мериъл склони лице до главата му. — Благодаря ти, съпруже мой.

Той затвори очи и се отдаде на нейната благословена топлина, заслушан в ускорените удари на сърцето си. Бе много по-лошо отколкото, ако Кайл бе умрял. Смъртта бе опустошителна, но много по-проста. Сякаш изгубваш част от себе си. А този кошмар от болка и предателство щеше завинаги да бележи и Кайл, и него.

Дали можеше да постъпи иначе? Например, да скрие Мериъл някъде на безопасно място и да чака, докато Кайл се върне? Брат му пак щеше да побеснее.

Тогава в съзнанието му проблесна образът на Мериъл, завързана за стола в Блейдънхам. Не можеше да рискува това да се случи отново. Опасността от Греъм бе напълно реална. Чичо й беше бивш военен. Ако ги притиснеше със съдийско решение и пистолет в ръка, всичко можеше да свърши фатално.

Не, нямаше избор. Не и след като бяха застрашени безопасността и разума на Мериъл. Сега трябваше да понесе последствията. Поне, слава на Бога, Мериъл му вярваше достатъчно и знаеше, че не е действал, воден от отвратителните подбуди, в които Кайл го бе обвинил.

Животът продължаваше. Постепенно болката щеше да намалее и да стане по-поносима. За Кайл щеше да бъде много по-трудно, защото той нямаше да има Мериъл, а и съвсем наскоро бе преживял някаква друга мъка, което бе една рана в кървящото сърце на Доминик.

Но не можеше да остане вечно така, вкопчил се в съпругата си като уплашено дете. Затова я пусна и вдигна глава. Тя го гледаше тъжно. Слънчевите лъчи превръщаха сребристорусата й коса и бялото було в искрящ ореол от светлина. Приличаше на ангел, макар че вече я познаваше добре и знаеше, че под коприната се крие стоманена сила.

Мериъл леко плъзна пръсти по бузата му.

— Често сънувах, че имам сестра близначка. Една душа, която ми е най-близка и винаги ще ме обича и разбира. Никога не съм помисляла за тъмната страна на това да имаш близнак — за възможността да се унищожите един друг.

— Ние двамата ще бъдем най-добри приятели, любима — въздъхна Доминик.

Разбра, че малко по малко съпругът й идва на себе си. Усмихна му се и нежно го целуна.

— Нима вече не сме?

Младият мъж се опита да се усмихне.

— Ти заслужаваш и най-скъпата жертва, Мериъл.

— Радвам се, че си го осъзнал. А сега, съпруже мой, нека споделим сватбената закуска с нашите приятели. Нека се постараем те да забравят неприятната случка и да си спомнят само радостта от този ден. След това ще се върнем в Уорфийлд.

Доминик се изправи и я притегли в прегръдките си.

— Харесва ми, когато си властна.

Прегърнал съпругата си през рамо, той се запъти към вратата. Може би някой ден, с Божията помощ, Кайл ще изслуша причините за постъпката му. Ала дори и това никога да не стане, поне имаше Мериъл.

 

Кайл нямаше представа колко дълго бе бродил из улиците на Лондон. В главата му пулсираше една-единствена дума: предаден, предаден, предаден. И то от Доминик, за когото никога не бе допускал, че може да му бъде враг.

Дойде на себе си, когато се облегна на парапета на Уестминстърския мост, загледан в мътните и неспокойни води на Темза. С някакво далечно кътче на съзнанието си разбра, че наистина се колебае дали да не скочи.

Ръцете му стиснаха студения камък. Изведнъж се ужаси от себе си. Как бе могъл да падне толкова ниско! Колко доволен би бил Доминик — след смъртта на Кайл той щеше да е граф Рексъм и един от най-богатите мъже в Англия.

Извърна се от реката. Проклет да е, ако допусне Доминик да притежава Рексъм. Пък и с неговия лош късмет моряците от някой кораб наблизо сигурно щяха най-позорно да го измъкнат от водата.

Празнотата, която бе завладяла душата му след смъртта на Констанца, стисна сърцето му със стоманени клещи. Какво щеше да прави сега, след като вече си нямаше лейди Мериъл, която да му бъде опора в този свят?

Със сигурност най-разумно бе да си намери друга съпруга, да се ожени час по-скоро и да създаде здрави наследници. Но това засега щеше да почака. Не му беше трудно да си представи брак с малоумно момиче, но мисълта да замени Констанца с истинска съпруга му бе непоносима.

Оставаше му единствено да се върне в Дорнлей. Това бе една от най-непривлекателните огромни къщи в Англия, но бе негов дом. Смътно си припомни, че баща му и сестра му смятаха да погостуват на своите бъдещи роднини, така че щеше да остане сам. Разбира се, като се изключат стотината слуги.

Дорнлей. Странно, че желанието да се върне у дома, бе оцеляло, след като всичко друго си бе отишло. Трябваше да бъде благодарен и за тази милост, в противен случай нямаше да има нищо.