Метаданни
Данни
- Серия
- Булка (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Wild Child, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Диана Кутева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 107гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Джо Пътни. Дивачката
Оформление на корицата: Петър Христов
ИК „Бард“, 2000
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация
Глава 32
Вървеше по каменната пътека, която лъкатушеше през красиво подредени цветни лехи. Пътеката описваше кръг и свършваше точно при малка дървена пейка, оградена с висок жив плет. В средата растяха красиви розови храсти, а сред тях бълбукаше фонтан със скулптура на момче, държащо делфин.
С въздишка се отпусна на тревата край фонтана. Беше изминал само час, откакто бе станала нормална, и вече се чувстваше толкова уморена. Изхлузи обувките и чорапите си, за да почувства хладната трева под краката си. Ах, какво вълшебство!
Излегна се и се загледа в двойка малки бели пеперуди, които танцуваха безгрижно, издигайки се все по-високо и по-високо над живия плет. Всичко в природата бе обхванато от еуфорията на обновлението.
Нежният плясък на водата, която бликаше от устата на делфина, уталожи напрежението в гърдите й. Трябваше да бъде силна, иначе изискванията на света щяха да я поробят. Дали си заслужаваше да бъдеш нормален?
Може би не… Ала Ренборн беше. Въпреки топлите слънчеви лъчи споменът за нежността и страстта им от предишната нощ я накараха да потрепери от желание. Чувстваше се толкова добре с него. Макар че през по-голямата част от живота си бе живяла почти без човешка близост, сега, след като я бе изпитала, не искаше да я изгуби. Жалко, че не можеха да бъдат заедно, без да са обвързани в брак, ала съдейки по реакцията на останалите, той навярно имаше право за това.
С неохота си помисли, че вече е време да се връща в къщата, когато дочу някакви гласове. След миг ги разпозна — Джена и Кемал. Седна на тревата и изгледа намръщено босите си крака. Не, поне още малко щеше да остане така.
— Каква хубава сутрин — каза Джена. — Нека да поседнем на пейката.
Мериъл чу тихото изскърцване на дървото, когато двойката се настани при градинката с фонтана и надникна през една малка пролука в плета. Виждаше ги съвсем ясно. Макар че бяха седнали в двата края на пейката, тя усети някаква неуловима близост помежду им.
Ако беше истинска дама, щеше да разкрие присъствието си. Ала понеже все още не бе станала истинска дама, предпочете да не се издава, надявайки се, че двамата скоро ще си тръгнат.
Джена вдигна глава, излагайки лицето си на слънчевите лъчи.
— След пребиваването ми в онази ужасна лудница вече не приемам нещата като неотменима даденост. Всичко ми се струва особено ценно. Свежият въздух. Слънцето. Свободата да идвам и да си отивам, когато ми се прииска.
— Сигурно женското отделение в някой индийски дворец никак нямаше да ви се понрави — отбеляза Кемал с дълбокия си глас. — За жените, които живеят там, има много слънце и всякакви удобства, но малко свобода.
— Посещавала съм жени в харема. Бих полудяла там. — След кратко мълчание Джена се извърна към Кемал. — От разговора ни заключих, че сте образован човек. Със сигурност сте заемали висок пост във вашата страна. Защо сте напуснали дома си и сте дошли в тези чужди и толкова далечни земи?
Кемал се поколеба, сякаш се чудеше как да отговори.
— Наистина заемах висок пост. Животът ми беше изцяло посветен на войната. След това се наложи да отведа лейди Мериъл в Камбей, където бях помолен да я придружа до Англия. Осъзнах, че съдбата ми предлага да заживея в мир. — После добави с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха: — И да изкупя греховете си.
Мериъл очарована наблюдаваше спокойния му профил. Защо тя не знаеше тези неща за него? Но всъщност никога не се бе сещала да му задава въпроси, защото се бе превърнал в неотделима част от живота й. Все едно да пита вятъра и дъжда защо ги има.
— Някога съжалявали ли сте, че сте дошли в Англия?
Кемал се усмихна.
— Няма нищо по-умиротворително от една градина. Аз избрах правилния път.
— Радвам се. — Джена помълча за миг и добави: — Знаете ли, че майка ми беше индийка? Аз съм колкото индийка, толкова и англичанка.
— Да, подозирах. — Кемал я изгледа внимателно. — Джена е индийско име, а и вашите цветове издават произхода ви.
— Смятам, че смесената ми кръв бе една от причините моят съпруг да се отнася толкова лошо с мен — горчиво рече младата жена. — Когато се оженихме, Мортън не знаеше, че съм наполовина индийка. Не го излъгах — просто това не ми се струваше важно. Когато той узна истината, започна да се отнася към мен, сякаш не съм човешко същество. Мелез, който има нахалството да му се противопоставя! Отлично основание да затвориш съпругата си в лудница.
— Съжалявам — тихо каза Кемал. — Светът е жестоко място.
Джена отметна косите си. Пръстите й леко трепереха.
— Не съжалявам, че сега съм свободна. Отървах се от Мортън и никога повече няма да допусна подобна грешка.
— Човек става по-силен от грешките си.
Джена се засмя.
— В такъв случай сигурно вече съм толкова силна, че мога да повдигна цяла планина!
— Според мен сте способна на всичко.
Погледите им се срещнаха.
Джена пое дълбок дъх и нерешително попита:
— Извинете ме за нахалството, Кемал, но се говори, че сте евнух. Обаче от малкото, което узнах за вас, не ми приличате на такъв.
Никоя жена не би задала подобен въпрос без основателна причина. Мериъл затаи дъх, докато наблюдаваше двойката на пейката, усещайки силните чувства, които се излъчват оттам.
Съвсем неочаквано Кемал се засмя.
— Компаньонката на моята малка лейди, госпожа Мадисън, реши, че съм пазач от харема. Знаех, че един евнух би бил най-подходящ придружител на едно малко момиче и затова никога не разсеях тази заблуда.
Джена звънко се засмя.
— Колко лошо от ваша страна! И все пак сте постъпили съвсем правилно. Аз наистина вярвам, че вие сте били спасението за Мериъл.
— Надявам се. Тя ми е скъпа като родно дете.
Изведнъж се възцари неловка тишина. Джена и Кемал смутено се спогледаха. После тя с болезнена несигурност докосна голямата му кафява ръка, която лежеше на пейката между тях. Докосването й бе съвсем леко и можеше да остане незабелязано. Вместо това обаче Кемал извъртя ръката си и я постави върху нейната. Нищо повече. Но в жеста му имаше толкова нежност и обещание.
Макар че само ръцете им се докосваха, помежду им избухна светлина и енергиите им се обединиха в едно цяло. Смаяна, Мериъл се отпусна на пети и се замисли. Джена и Кемал? За нея Кемал бе мил и безкрайно търпелив приятел, почти като баща. Но в същото време той бе силен и привлекателен мъж, който въобще не беше стар. А пък за Джена, която бе половин индийка, дори не беше и чужденец.
Преди да срещне Ренборн, Мериъл може би нямаше да разбере това необяснимо привличане между един мъж и една жена. Ако тогава бе станала свидетел на подобна сцена между Джена и Кемал, щеше да се почувства объркана и може би нещастна, защото досега грижите и цялото внимание на индиеца бяха само за нея.
Но животът й се бе променил и тя вече не се нуждаеше толкова много от него. Беше открила много по-пълна и всеобхватна интимност. Ако Кемал желаеше подобна близост с друга жена, нима не го заслужаваше след цялата безкористност и благородство, които бе проявил спрямо нея?
Обви ръце около коленете си и се залюля, питайки се какво ли бъдеще имат Джена и Кемал. След като Джена имаше съпруг, това нямаше да бъде нормална връзка. Обаче Ренборн й бе казал, че една жена с опит може да си го позволи, ако е достатъчно дискретна.
Пък след като бракът на Джена бъде анулиран — а от това, което Мериъл бе разбрала за генерал Еймс, той разполагаше с нужните връзки и влияние, за да го издейства, тя щеше да бъде свободна отново да се омъжи, ако пожелае. Макар че нямаше да бъде много обичайно една англичанка да се омъжи за индиец, баща й едва ли щеше да се противопостави, след като и той бе направил същото. Колкото и екзотично и необикновено за консервативния Шропшир!
В същия миг една мисъл осени Мериъл. Ако тя стане „нормална“ богата дъщеря на граф и има благороден съпруг, двамата щяха да притежават доста голямо обществено влияние. Значи, ако тя пожелаеше да удостои с приятелството си една не съвсем обикновена двойка, повечето, може би дори всички от местния хайлайф, щяха да последват примера й. Младата жена се усмихна горчиво. Във всеки случай, ако се налагаше да си част от обществото, за предпочитане бе да си от горните класи. Защото така ще имаш достатъчно власт, за да помагаш на приятелите си.
Изведнъж разбра защо Ренборн я искаше за съпруга, а не само за любовница. Да бъдат семейство бе тържествена декларация пред света, уверение, че си принадлежат един на друг. Той й го бе казал, ала тогава тя не го бе разбрала напълно. Макар че Мериъл не споделяше неговото уважение към брака имаше и яркия пример за отвратителното отношение на съпруга на Джена, сега вече разбираше по-добре неговата гледна точка.
Мислите й бяха прекъснати от гласа на Кемал, който рече:
— Мисля, че е по-добре да намерим милейди и да я отведем обратно в къщата.
— Чудя се къде ли би могла да е отишла? Градината не е толкова голяма. — Джена пое дълбоко дъх. — О, Господи, нали не мислиш, че е зад фонтана?
Сърцето на Мериъл тревожно подскочи. Дори и на най-добрите й приятели никак нямаше да им се понрави разкритието, че тя е подслушвала толкова личен разговор. Ала нямаше къде да избяга.
Оставаше само едно — Мериъл бързо се сви на една страна и затвори очи. Всеки би си помислил, че е заспала на слънце, стиснала маргаритката в ръка. Докато стъпките приближаваха, тя успя да контролира и дишането си.
— Спи — прошепна Кемал.
— Вероятно действието на успокоителните не е преминало напълно — загрижено добави Джена. — Изглежда уморена.
Двамата бяха толкова мили и загрижени, че Мериъл почувства още по-виновна, задето бе подслушала разговора им. Може би все пак някои от обществените порядки които толкова презираше, не бяха съвсем лоши — като например да не нарушаваш уединението на другите.
— Не е нужно да я будим. — Силните ръце на Кемал я повдигнаха. Бяха го правили толкова често, когато бе дете. Тя се размърда леко и пъхна маргаритката в брада му. После се сгуши до гърдите му, докато той я отнася обратно към къщата.
Изпълни я тъга, тъй като си помисли, че може би никога вече нямаше да я носи така. Макар че досега той бе нейната скала и убежище, и двамата вече навлизаха в нов живот, което означаваше, че отношенията им ще се променят.
А промените можеха да бъдат много болезнени.
Докато Мериъл се разхождаше, бяха направени всички приготовления за пътуването, включващи и голям куфар с набързо събрани дрехи за бъдещата младоженка. Възникна малък спор дали Кемал да я придружава, но след това всички решиха, че е по-важно той да се върне в Уорфийлд, за да успокои дамите. Едно съобщение вече пътуваше към лейди и лорд Еймуърт.
Доста преди пладне каретата излезе от портите на Холиуел Грейндж и пое към Лондон. Преди да потеглят, Мериъл си обу чорапите и обувките, но още преди каретата да излезе на главния път, ги свали и с удоволствие размърда босите си пръсти.
Ренборн се усмихна и я хвана за ръката.
— Сигурно едва си издържала това изпитание.
Тя кимна, доволна, че я разбира. С изключение на Кемал, той бе единственият човек, чиято компания никога не я уморяваше. Напротив, когато Ренборн бе наблизо, тя се чувстваше изпълнена с енергия и живот.
Стигнаха до кръстовището и Доминик почука по покрива.
— Време е да кажем на кочияша, че отиваме в Шотландия.
— Не!
Каретата намали и спря. Ренборн я погледна изненадано.
— Смятах, че и двамата се съгласихме, че Шотландия е по-добрият избор.
— Ти го каза. — Мериъл присви очи. — Разгледах картата. Лондон е по-близо и във всяко отношение е по-подходящ.
Доминик се намръщи.
— Лондон може да бъде доста лошо място, Мериъл.
— Ще го понеса.
Гледаше го напрегнато и си мислеше, че ако пренебрегне мнението й, ще го цапардоса с обувките през лицето. Не бе свикнала да й казват какво да прави.
Но Доминик бързо се съгласи:
— Много добре. Вероятно си права — Лондон е за предпочитане. — Подаде глава през прозореца и викна към кочияша: — Поемете по пътя за Лондон.
Удовлетворена, Мериъл се облегна назад. Ренборн умееше да слуша. Много ценно качество за един бъдещ съпруг.