Мери Джо Пътни
Дивачката (14)

Глава 13

Доминик яздеше бавно към Уорфийлд. Все още не можеше да се отърси от мрачното настроение, обзело го след посещението в Блейдънхам. Макар че се бе заклел никога да не позволи Мериъл да бъде затворена на подобно място, Кайл бе този, който щеше да има правото да решава съдбата й.

Постоянно си повтаряше, че брат му, колкото и арогантно копеле да е, никога не е бил жесток към жените. Така че, дори и Мериъл окончателно да изгуби разсъдъка си, той със сигурност ще я остави да изживее дните си в Уорфийлд, където ще се наслаждава на чист въздух, красиви цветя и топли грижи.

А и да не го направи, какво би могъл да стори самият той?

Стигна до голям кръстопът и заразглежда указателните табели. На едната пишеше „Холиуел“.

„Ако предадете съобщение на баща ми, той ще се погрижи да ме освободят. Генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Моля ви, умолявам ви…“

По гърба му полазиха тръпки. Каза си, че името е доста срещано, а госпожа Браун е луда, затова не бива да вярва на думите й. И все пак…

Обърна Пегас към Холиуел. Влезе в селото и откри, че там няма нито Грейндж, нито генерал Еймс. Сега вече можеше да се върне с чиста съвест в Уорфийлд. Един загубен час бе малката цена, която с готовност бе платил, за да прогони от мислите си спомена за онези пламтящи тъмни очи.

 

След няколко минути обаче се оказа до два масивни стълба. Върху левия имаше табела с надпис „Холиуел“, а върху десния — „Грейндж“. Намръщи се и дръпна юздите. Това все още не доказваше нищо, защото във всяко село в Англия имаше поне една къща, наречена грейндж^[1]. Може би, докато е била здрава, госпожа Браун често е гостувала в този дом.

А ако Холиуел Грейндж наистина принадлежеше на генерал Еймс, който е толкова разстроен от лудостта на дъщеря си, че няма сили да я посети? Въпросите на Доминик навярно само щяха да усилят мъката му, но реши, че е длъжен да издържи изпитанието. Нямаше да си прости, ако се откаже и не узнае истината.

След няколко минути езда видя къщата. Името й подхождаше. Навярно някога е била просто ферма, но с годините бяха направени много допълнения. В резултат на което се бе получила голяма каменна постройка, която, макар и да не бе елегантна, изглеждаше удобна и просторна. Отвсякъде я заобикаляха тучни пасища и зелени морави.

Подобно на повечето селски ферми, от едната страна на и къщата имаше голям двор с различни постройки и ливада. Доминик подкара коня си натам, за да се погрижи първо за него, преди да потърси стопанина. Някакъв джентълмен в кожени бричове тъкмо извеждаше малка сребристосива кобила от конюшнята.

— Каква красавица! — неволно възкликна Доминик.

Мъжът го погледна. Висок, с прошарена коса и изпънати рамене, той наистина приличаше на пенсиониран генерал.

— Лунен лъч е не само красива, а и много кротка. — Плъзна възхитен поглед по Пегас. — Виждам, че разбирате от коне.

— Лаская се с тази мисъл, но пък и кой ли мъж не разбира? — Доминик твърдо дръпна поводите на Пегас, който изглежда имаше желание да се опознае по-отблизо с кобилата.

Възрастният джентълмен поведе Лунен лъч към заградената поляна и след като затвори вратата, се обърна към посетителя си. Кожата му бе тъмна и загрубяла, сякаш дълги години е била излагана на силно слънце.

— Аз съм Еймс.

Доминик замръзна. Зачуди се как да се представи. Напомни си обаче, че е длъжен да продължи с измамата, затова слезе от коня и леко се поклони.

— Името ми е Максуел. Отседнал съм в Уорфийлд.

— В такъв случай сигурно познавате малката лейди Мериъл. Как е детето?

— Вече не е дете. — Доминик завърза Пегас и приближи до оградата, където стоеше Еймс. Известно време двамата мълчаливо се възхищаваха на кобилата. — Лейди Мериъл вече е на двадесет и три години. — Не му се искаше веднага да пристъпи към целта на посещението си. — Вие познавате ли я?

Еймс тихо подсвирна.

— Как минава времето. Не съм я виждал от дете. Семействата ни от векове са съседи в Шропшир. Когато преди няколко години се завърнах от Индия, мислех да я посетя, но ми разказаха за нейното състояние. Реших, че е по-добре да не рискувам да събудя ужасните й спомени за това което й се случи навремето. — Поклати глава. — Каква трагедия. Винаги съм се измъчвал дали тогава не можех да сторя нещо, за да предотвратя смъртта на родителите й.

— Приличате ми на военен — отбеляза Доминик. — В Индия ли сте били, когато са убили лорд и лейди Греъм?

Еймс тъжно кимна.

— Греъм беше с парламентарна мисия и затова се налагаше да пътува из страната. Аз командвах военната база Камбей, в Северна Индия. Това бе последният пост, който лорд Греъм и съпругата му посетиха, преди да бъдат убити. От Камбей заминаха за Алури, малка резиденция на местен управник. Точно там са били нападнати. Дворецът е изгорял до основи и стотици хора са загинали. — Мъжът въздъхна тежко. — Голяма трагедия и за брата на лорд Греъм.

— И той ли е бил там? — попита Доминик, чудейки се как по-младият Греъм е оцелял от клането.

Генералът поклати глава.

— Не, той служеше под моето командване. Беше начело на малък взвод. Добър офицер, говореше урду като роден език. Покойният лорд Греъм включи Камбей в обиколката си именно за да посети брат си. Не се бяха виждали от години. След ужасната трагедия лорд Греъм бе много разстроен. Непрекъснато повтаряше, че ако брат му не е бил дошъл в Камбей, нямало да бъде убит.

— Поне лейди Мериъл е оцеляла. Все някакво утешение.

Лицето на Еймс омекна.

— Тя беше най-безстрашното малко момиченце, което съм виждал. Имаше едно малко сиво пони и се носеше из полето като вятър. Повечето майки сигурно щяха да припаднат при подобна гледка, но лейди Греъм само се смееше и я окуражаваше.

— Лейди Мериъл може да язди? — смаяно попита Доминик.

— От тригодишна, ако се вярва на родителите й.

Ала не и след това. Нищо чудно, че така се бе наслаждавала на ездата с него, след като бе успяла да преодолее първоначалния си страх.

— Продавате ли Лунен лъч? — импулсивно попита младият мъж. — Струва ми се идеалната кобила за една дама. Бих искал да я подаря на лейди Мериъл.

— Не съм мислил да я продавам. Но за лейди Мериъл… Очите на Еймс изведнъж придобиха отнесен израз. — Винаги когато си спомням за нея, си представям моята дъщеря. Джена беше с няколко години по-голяма и беше взела Мериъл под своя закрила по време на пребиваването ни семейство Греъм в Камбей. Всички ги обожаваха.

Пулсът на Доминик се ускори.

— Вие имате дъщеря?

— Имах — кратко отвърна Еймс. Но навярно реши, че е пил твърде рязък, защото добави с усилие: — Почина миналата есен.

Изглеждаше съвсем искрен. Ала не бе изключено да предпочита да казва на хората, че дъщеря му е умряла, отколкото да обяснява, че е полудяла.

— Току-що се връщам от Блейдънхам — заяви Доминик, без да отделя поглед от лицето на генерала. — Там една от пациентките ме помоли да предам съобщение на баща й, генерал Еймс от Холиуел Грейндж. Настояваше, че не е луда и че съпругът й я е затворил в клиниката без нейното съгласие.

Генералът пребледня.

— Не е възможно! Дъщеря ми е мъртва!

Чувствайки се много неудобно, Доминик рече:

— Моля да ме извините. Може би жената е някоя съседка, която познава Холиуел Грейндж, и в лудостта си си е въобразила, че някога е живяла тук. Наистина съжалявам, че ви обезпокоих.

Обърна се с намерението да си тръгне колкото се може по-бързо, но твърдият глас на генерала го прикова на място.

— Тя… как изглеждаше?

— Висока. С тъмна коса и кафяви очи. Моя възраст, струва ми се. Познават я като госпожа Браун, макар че лекарят ми каза, че това не е истинското й име. — Доминик извика в паметта си отчаяното лице, опитвайки се да си припомни някой отличителен белег. — Има лек белег върху брадичката. Почти незабележим. — Посочи с пръст мястото.

Еймс застина с изумено лице.

— Мили Боже! Нима тя е… Джена получи този белег, когато беше на шест години. Падна от едно дърво. Значи е тя! Да, тя е!

За един безкраен миг думите му увиснаха във въздуха. После Еймс се извърна и удари с юмрук по оградата. Лицето му се изкриви от мъка.

— А копелето ми каза, че е мъртва! Умряла е от едра шарка и трябвало много бързо да бъде погребана. Той… той дори ми показа гроба й в семейното гробище!

— Съпругът й ви е излъгал, че е мъртва? — смаяно възкликна Доминик.

С видимо усилие на волята Еймс възвърна самообладанието си.

— Джордж Мортън ще гние в ада. Как е възможно някой да стори това със собствената си съпруга?

— Тя ми каза, че я изпратил в лудницата, защото не била покорна. Не се съгласявала с него. — Доминик си помисли за собствения си баща. — Някои хора наистина не могат да понасят да им се противоречи. Може би Мортън е един от тях.

— Но да заяви, че е луда! Тя беше… Тя е съвсем нормална! Макар че животът на затворник, без никаква надежда да избяга, може да е помрачил разума й. — Лицето на Еймс потъмня. — Предупреждавах я, че Мортън е зестрогонец, но тя не искаше да слуша. Той е дявол. Дявол! — Устните на генерала се изкривиха в зловеща усмивка. — Кълна се в името на Бога, че ще си плати за това. Но първо трябва да доведа Джена у дома. — С тези думи се завъртя на пети и се запъти към конюшнята.

Доминик го последва загрижен.

— Мортън наистина заслужава бавна и мъчителна смърт, но дъщеря ви се нуждае от вас жив, а не увиснал на бесилото.

Еймс започна да оседлава един едър жребец.

— О, нямам намерение да го убивам. Имам предвид нещо много по-лошо. Ще използвам закона, за да го унищожа докрай. Имението, в което живее, е от зестрата на Джена. Ще му го взема, ще съсипя доброто му име. Накрая сам ще се моли да му пръсна черепа.

— Моля ви, изпратете съобщение в Уорфийлд, когато дъщеря ви се прибере у дома — рече Доминик, докато генералът извеждаше коня.

— Непременно. — Еймс спря, сграбчи ръката му и силно я стисна. — Едва не забравих да ви благодаря! Длъжник съм ви, Максуел. — Сви устни. — Отведете Лунен лъч като подарък за лейди Мериъл.

Доминик ахна.

— Не можете да подарявате толкова скъпо нещо!

— Вие току-що ми върнахте дъщерята. Бих ви дал и живота си — хладнокръвно заяви Еймс, метна се на коня и препусна в галоп.

Все още замаян, Доминик огледа кобилата. Лунен лъч наистина щеше да бъде идеална за Мериъл.

После се обърна към Пегас.

— Ще отведем тази млада дама в Уорфийлд и те предупреждавам, че трябва да се държиш добре по пътя. Разбра ли?

Пегас изцвили.

— Запомни го добре — твърдо повтори Доминик.

Докато отваряше портата, за да изведе кобилата, се питаше дали доктор Крейторн знае за измамата на Мортън. Лекарят обаче изглеждаше искрено загрижен за пациентите си, освен това се гордееше с клиниката си. Не бе възможно да е в заговор с един алчен и безскрупулен съпруг.

А и Мортън не се нуждаеше от съучастието на Крейторн. Всичко, което е трябвало да направи, е било да каже колко е опечален, задето съпругата му е полудяла. Джена Мортън явно бе силна и решителна жена. Гневът й от обвиненията на съпруга й сигурно е бил взет като доказателство за умственото й разстройство. Копелето е било дяволски умно, защото как всъщност един човек може да докаже, че не е луд? Така че, след като Джена веднъж е била освидетелствана, вече не е имала никаква надежда да избяга.

Преди да приближи към кобилата, Доминик успокои обърканите си мисли. Дивите създания и лудите момичета реагираха на интонацията.

Затова младият мъж протегна ръка и нежно рече:

— Ела с мен, Лунен лъч. Ще имаш нов дом, където те очаква една лунна девица.