Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (9)

8.

За първи път, откакто бяха тръгнали, валя през нощта. Бен отдавна го очакваше, тъй като нощните бури не бяха нещо необичайно по тези места. Досега бяха имали късмет, защото можеха спокойно да спят под открито небе на палубата.

Бен скочи от хамака, щом първият студен порив на вятъра го прониза. Пепе вече беше на крака.

— Ще вали — рече Луис. — Влизайте под навеса.

Мъжете развиха брезентовите платнища и ги закрепиха към металните халки на палубата, сетне запалиха една лампа, за да разсеят тъмнината. Наместиха се кой както можа върху сандъците и кашоните; Хорхе и Висенте моментално захъркаха, без да им пука от лошото време, Флориано се прозя и се унесе, сетне подскочи, стреснат от гръмотевиците, ала пак заспа.

Дъждът тежко забарабани по платнището. Джилиън се сви на кълбо, за да се стопли. Някакъв остър ръб се заби в хълбока й и я разсъни. Тя живо се изправи и започна да подрежда кашоните, за да си направи по-удобно гнезденце.

— Я ела тука. — Бен се прилепи до нея, привлече тялото й към себе си и намести главата й на рамото си. — Така по-добре ли е?

— Мм. — Живата топлина на тялото му я обгърна като мека завивка. Тя затвори очи и се унесе.

— Така си и знаех — прошепна той и тя успя да долови самодоволството в гласа му. — Предполагах, че рано или късно ще спим заедно.

Джилиън безмълвно се претърколи настрана и измъкна няколко блузи от багажа си. Смачка едната на топка и я пъхна под главата си, а с другите покри голите си ръце. Преди да заспи, съжали, че Бен не си държа устата затворена, тъй като в прегръдките му щеше да й бъде много по-топло.

Бен я гледаше как се свива на кълбо с гръб към него и също се терзаеше, че не си е държал устата. Сега тя щеше да спи спокойно в обятията му. Той може би нямаше да може да заспи, но това нямаше да има никакво значение, защото щеше да бъде безкрайно щастлив, че усеща Джилиън до себе си. Сега пак беше буден, но нямаше на какво да се радва.

Пепе угаси лампата. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро, светкавиците раздираха завесата на мрака, тътенът на гръмотевиците се отдалечаваше заедно с отминаващата буря. След няколко минути Бен забеляза, че грохотът се усилва, сякаш настъпваше нов пристъп на бурята. Ала нощният въздух бе спокоен.

— Пепе — прошепна той.

— Чух — отвърна индианецът.

— Събуди останалите.

Пепе безшумно се движеше в мрака, разтърсвайки бразилците. Бен разбуди Джилиън и прошепна в ухото й:

— Имаме неканени гости. Не вдигай шум. Просто слез долу и не мърдай.

— Контрабандисти ли? — прошепна тя.

— Може би.

След като се убеди, че тя е на добре защитено място, Бен пипнешком измъкна пушката си. В мрака се долавяха прищраквания — всички подготвяха оръжията си за стрелба. Не посмя да предупреди другата лодка по радиостанцията; шумът щеше да ги издаде и да им отнеме предимството на изненадата. Надяваше се, че Еулохио също е чул шума на мотора и е вдигнал мъжете на крак.

Нападателите им може би не бяха контрабандисти, а пирати. Може пък и някакви съвсем невинни хора да бяха закъсали късно през нощта по реката и сега да търсеха удобно място за пристан. Бен не мислеше, че последният вариант е правдоподобен, но въпреки това прошепна на мъжете да подготвят оръжията си, но да не стрелят, докато не се убедят в намеренията на неканените посетители.

Моторът бе изключен и се възцари пълна тишина. Бен усети как мускулите му се стягат; представяше си как лодката на непознатите се приближава до тяхната. Той прошепна друга команда и хвана края на брезентовото платнище, без да изпуска заредената пушка. Не му се искаше да допуска неканените гости прекалено близо, но все пак трябваше да влязат в обсега на оръжията…

— Сега! — излая той и петимата едновременно рязко вдигнаха платнището нагоре и насочиха дулата на пушките си към черния силует на безшумно приближаващата се лодка. Щом очите му се нагодиха към мрака, Бен успя да различи тъмните фигури, застинали на палубата, готови да атакуват, щом корпусите на двете лодки се долепят. Раздаде се вик и мъжките силуети се раздвижиха.

След миг някъде от лявата страна над Бен щракна джобно фенерче и силният сноп светлина заслепи суетящите се мъже и ясно очерта оръжията в ръцете им.

Джилиън! Прозрението го осени в същия миг, в който един от пиратите спря, подпря пушката на рамото си и стреля по посока на фенерчето.

— Слизай долу, по дяволите! — изкрещя Бен и нощта се огласи от изстрели. Пиратската лодка бе само на пет-шест метра от тяхната. Луис стреля и вкара нов патрон в гнездото. Този път се прицели право във върха на корпуса на вражеската лодка и след изстрела във водата се посипаха трески.

Битката беше чисто физическо преживяване, без много простор за размисъл, изискваха се само нюх и опит. Той усещаше как пушката се тресе в ръцете му, излъчвайки топлина като живо същество. Чувстваше силата на експлозивните изстрели, долавяше мириса на олово, натежал в нощния въздух, чуваше грохота на сражението. Ехтяха писъци и псувни, викове и стенания. Сетивата му бяха болезнено изострени, времето сякаш течеше много бавно и протяжно, секундите му се струваха дълги като минути, действието се развиваше като в забавен кадър. Той виждаше, чувстваше и чуваше всичко, съзнаваше всичко. Знаеше, че мъжете от втората лодка също стрелят, тяхната атака съкруши пиратите и сега те плахо се опитваха да се защищават. Усети как един куршум изсвистява покрай ухото му и инстинктивно стреля, отскачайки настрани, за да не могат враговете да определят позицията му по проблясването на изстрела.

По едно време долови хъркане на мотор — пиратите се обръщаха в бягство, лодката им се отдалечаваше от брега. Бен стреля още няколко пъти, за да ги разкара по-бързо. Щом нападателите се отдалечиха достатъчно, за да могат да маневрират, обърнаха лодката и се отдалечиха с пълна пара. Килватерът се удари в двете моторници и ги разлюля.

Бен извика на Пепе да провери дали има ранени. Тогава се извърна към Джилиън и сграбчи проклетото фенерче, но за най-голямо негово учудване, никой не го държеше.

— Джилиън! — дрезгаво извика той.

— Тук съм.

Гласът й бе невероятно спокоен и идваше откъм кърмата. Той обърна фенерчето натам и снопът светлина я заслепи. Джилиън премигна и изпълзя от скривалището си.

Бен смутено погледна към фенерчето в ръката си. Ами ако тя не го беше държала, кой тогава?

— Добре ли си?

— Нито драскотина. А ти?

— Екстра съм. — По дяволите, разговаряха толкова спокойно, сякаш си пиеха кафето.

Тя протегна ръката си към него.

— Мога ли да си получа фенерчето?

Той продължи да свети в лицето й.

— Това твоето фенерче ли е?

— Да, а ти му хабиш батериите.

Бен го угаси.

— Казах ти да стоиш долу — тихо и спокойно рече той. — А ти да вземеш да се качиш на сандъците и да размахваш фенера в лицата им. По дяволите, можеха да те застрелят като едното нищо.

— Изобщо не съм се катерила никъде — рязко отвърна тя. — Прикрепих фенерчето между два сандъка, протегнах се и го запалих. През цялото време не съм излизала от прикритието си.

Тя като че ли изобщо не си даваше сметка през какво голямо премеждие бяха преминали току-що. Изобщо не изглеждаше развълнувана, сякаш всеки ден водеше престрелки с пирати.

— Ти изобщо знаеш ли… — започна той с нисък и напрегнат глас, но тя хладнокръвно го прекъсна.

— Номерът с фенерчето е незаменим, когато искаш да видиш по кого стреляш. Използвала съм го срещу обирачите на гробове.

Той замръзна на мястото си от изумление.

— Обирачи на гробове ли?

— Да. Археологическите находки привличат какви ли не крадци и разбойници. Според древния обичай всички ценни притежания на мъртвеца са били погребвани заедно с тялото му.

Той си представи как Джилиън коленичи над разкопан гроб с фенерче в едната ръка и с пистолет в другата. Разтърка лицето си и се предаде.

— Дявол да го вземе!

Пепе съобщи, че Флориано е леко ранен в ръката, а всички други са здрави и читави. Пиратите бяха открили бясна стрелба, като си мислеха, че ги нападат изневиделица, ала всъщност плановете им бяха пропаднали, защото атакуваните се оказаха атакуващи. Двете лодки бяха поожулени, но сериозни повреди нямаше. Всъщност се отърваха леко.

Нервните и възбудени мъже дълго не можаха да се успокоят, отново и отново възстановяваха събитията. Еулохио, както се надяваше Бен, бе дочул приближаването на пиратите и бе предупредил мъжете от втората лодка, така че всички са успели да се подготвят за атака. Щом разбраха, че пиратите не възнамеряват да ги нападнат повторно, всички се успокоиха и налягаха. Бен постави за всеки случай наблюдателни постове, като смените трябваше да се извършват на всеки час, за да могат всички да поспят. Освен това, късото дежурство щеше да държи мъжете нащрек, ако пиратите излезеха толкова глупави, че да се върнат обратно.

Угасиха фенерите, всички се наместиха и захъркаха. Бен се питаше дали щяха да извадят такъв късмет, ако бурята не ги беше разбудила. Може би, тъй като двамата с Пепе скачаха на крака и при най-малкия шум. Но ако пиратите бяха по-хитри и предпазливи, ако се бяха сетили да угасят мотора по-рано и да се приближат с гребане, може би завършекът нямаше да бъде толкова благоприятен. Този път късметът определено беше на тяхна страна.

Джилиън се намести на предишното си място върху кашоните и бързо се унесе в сън. Като се увери, че е заспала дълбоко, Бен крадешком се опъна до нея, протягайки дългите си крака. Всъщност тялото му не я докосваше, но бе достатъчно близо до нея, за да чува спокойното й дишане и лека-полека опнатите му нерви се отпуснаха.

Тия проклети кашони са много удобни, в просъница си помисли той. Или може би му се спеше повече, отколкото предполагаше. Той задряма, но след половин час се пробуди и се вслуша в нощните шумове. Жителите на джунглата продължаваха концерта си, необезпокоявани от никого. Усещаше до себе си топлото и крехко тяло на Джилиън. Той инстинктивно се обърна настрана, обгърна талията й с ръка и я придърпа към себе си. Тя изсумтя, недоволна, че я безпокоят, но не се събуди. Наместо това се намести удобно и потъна в дълбок сън.

Джилиън се събуди преди разсъмване, минути преди кресливите маймуни да вдигнат обичайната си гюрултия. Те й действаха като досаден будилник, така че след първата утрин, тя неизменно се пробуждаше преди врявата да започне: сигурно инстинктивно желаеше да се предпази от тероризиращото стряскане.

Първата й мисъл бе, че е неподвижна и схваната от спането върху кашоните; втората, че независимо от това, не й се мърда. Толкова беше приятно да се събуждаш в прегръдките на мъж…

Охо!

Подъл мръсник!

Не се и съмняваше, че Бен я е изчакал да заспи дълбоко и се е нагласил до нея, уж за да подкрепи лъжата, че спят заедно. Подлярят му с подляр, беше готов на всичко, за да я опипа, каквото и да казваше. Този мъж беше истински ходещ хормон.

Ръката му тежеше върху ребрата й, китката му се бе наместила между гърдите й, а дланта се гушеше между шията и раменете й. Бен лежеше напълно неподвижно и сигурно още спеше. Силните, равномерни движения на гърдите му й действаха толкова успокоително, че не й се мърдаше. Но нямаше как — време беше да става.

В този миг тя почувства рязко придърпване, което съвсем не й подейства успокоително — не само тя се готвеше да става. Бен също бе буден. Той притисна слабините си към задните й части, а ръката, обгърнала талията й, се стегна като желязно въже.

Нямаше смисъл да хаби усилията си, за да отблъсне ръката му — Бен бе прекалено силен. Наместо това тя се протегна, хвана го здраво за гъстата, рошава коса и дръпна с всички сили.

— О-ох! Ей! — извика той. — Ей! — Скочи на колене, опитвайки се да се изплъзне от мъртвата хватка.

Джилиън го пусна, претърколи се и със скок се изправи на крака. Дари го с очарователна усмивка.

— Добро утро! Спа ли добре?

Той разтри главата си и я изгледа намръщено.

— Спането беше добро, ама събуждането си беше жив ад, по дяволите.

— Научи се да се държиш прилично.

— Това е нещо, което не мога да контролирам, дявол да го вземе. Всички мъже се събуждат с ерекция.

— Може би, но не всички — повтарям — не всички — я демонстрират.

— Не всички, само аз, и какво лошо виждаш в това?

— Само ти, и точно затова оскубах само твоята коса! — нежно каза тя.

Той измърмори нещо под носа си и се отдалечи. Много доволна от размяната на мнения, Джилиън се обърна и видя четири чифта очи, които я наблюдаваха с израз, колебаещ се между пълно недоумение и удоволствие. Пепе бе твърде озадачен, докато Хорхе всеки момент щеше да избухне в смях. Тя сви рамене, сякаш искаше да им каже, че всичко е станало по вина на Бен и тя е наясно не повече от тях, сетне се отправи към тясната тоалетна.

Кресливите маймуни започнаха серенадата си и подтикнаха всички към действия. Докато се готвеше закуската, Кейтс се прехвърли на тяхната лодка, следван плътно по петите от Рик.

— Снощната битка беше страхотна, нали? — възбудено заяви Рик, все още силно повлиян от случката.

Бен въздъхна. Този тъпанар явно непрекъснато украсяваше схватката с нови и нови подробности и за него сигурно снощната престрелка се бе превърнала в битката на века. Нямаше никакво намерение да слуша бръщолевенето му. Главата все още го болеше на мястото, където Джилиън го оскуба, освен това й беше много ядосан.

— Не беше кой знае какво! — измърмори той. — С изключение на онова копеле, което раних. С такава дупка в карантиите може и да няма късмет да потърси доктор в Манаус, ако изобщо някой пожелае да погледне подобна отрепка.

— Дали ще имаш проблеми, когато се върнем? — загрижено попита Кейтс, но Бен изобщо не повярва в искреността на чувствата му.

Изгледа го с невярващ поглед.

— Да имам проблеми, заради това, че съм стрелял по един речен пират ли? Това не е първият път, когато ми се случва подобно нещо, няма и да е последният. — Раздразнен, той се извърна настрани. — Закуската е готова. Хайде да ядем.

Кейтс се ухили злорадо, щом се върнаха обратно на лодката си.

— Копелето е доста обезпокоено — прошепна той. — Обаче се мъчи да ни заблуди. Ето защо е толкова докачлив тази сутрин. Сигурно е застрелял онзи човек.

Рик погледна към Луис, който стоеше на носа на първата лодка и изучаваше реката.

— Не мисля, че е заради това. Нощес Хоаким ми каза, че Луис е царят на реката; дори и властите му осигурявали клиенти, тъй като умее да се грижи за тях. Смятам, че няма да има никакви проблеми.

Студените очи на Кейтс злобно проблеснаха.

— Твърде много време прекарваш с бразилската паплач. Напълнили са ти главата с глупости. — Кейтс закрачи нервно из лодката, русата му коса блестеше на меката утринна светлина. Не можеше да понася един глупак като Шърууд да му противоречи.

* * *

Пътуваха нагоре по реката. Бен се държеше студено и Джилиън подозираше, че все още й е сърдит. Така му се падаше. Ако не го беше оскубала, кой знае каква глупост щеше да направи.

Честолюбието му беше толкова наранено, че през следващите няколко дни той почти не обели дума. Бен е един нацупен сърдитко, реши тя. Знаеше, че ако се приближи до него и го гушне, за да му покаже колко го харесва, той начаса ще грейне, ала сега се държеше, сякаш й е предложил най-скъпата си играчка, а тя презрително я е отхвърлила. Толкова често си прехапваше устната, за да не се изкикоти, че най-накрая я разрани.

Въпреки че бе сърдит, Бен непрестанно се грижеше за нея. Вероятно разиграваше този цирк, за да заблуди Кейтс. Мъжете от двете лодки разговаряха помежду си, когато спираха да нощуват, така че и екипажът на втората моторница знаеше, че Бен не я изпуска от поглед. Той винаги я съветваше да стои далеч от релинга, щом навлезеха в бурни води, спеше между нея и останалите през нощта и се грижеше никой да не я безпокои, докато се къпе или посещава тоалетната.

Тя знаеше, че поведението му може би успява да заблуди околните, но нейната гледна точка бе по-скептична: Бен се грижеше за нея, само защото единствено тя знаеше как да стигнат до Каменния град.

На десетия ден от пътуването, Джилиън внимателно започна да изучава джунглата и течението на реката. От време на време тя се оттегляше в някое ъгълче, изваждаше Бележките си и работеше върху тайнствените си документи. Наближаваха мястото, откъдето щяха да продължат пеша. Щяха да са им необходими от два до четири дни, за да го достигнат, но тя искаше да бъде сигурна, че няма да пропуснат поради невнимание от нейна страна.

— Кажи ми, ако трябва да намалим скоростта, за да разгледаш някое определено място — й каза Бен, забравил лошото си настроение в името на работата. Той веднага забеляза промяната в поведението й, щом навлязоха в горното течение на реката. Сигурно наближаваха мястото, където щяха да оставят лодките и да продължат пеша. Бяха преминали покрай последното селище преди два дни и оттогава бяха забелязали само един сал. Реката непрекъснато се стесняваше и джунглата настъпваше към тях; въздухът ставаше все по-горещ и влажен. По пладне бе почти невъзможно да се поемеш дъх. Според изчисленията му, намираха се точно на екватора.

Освен това наближаваха планините. Великата Амазонка протичаше през равнинна местност, но Рио Негро извираше от зелените, тайнствени, почти неизследвани планини, които се разпростираха към Колумбия и Венецуела. Преди няколко години тук бе открито племето Яномами, което все още живееше в каменната ера.

Джилиън не откъсваше поглед от джунглата.

— Недалеч оттук реката се разклонява, нали?

Той се усмихна.

— Според картите, правени от въздуха, е така. Аз никога не съм идвал чак дотук, сладурче. По тези места живеят само индиански племена, които може да са ловци на глави, невиждали бял човек.

Тя не обърна внимание на последната му забележка.

— Ще тръгнеш по левия ръкав.

— Да, госпожо. И после?

— Ще ти кажа, когато стигнем мястото.

Сега разбра, че недоверчивата малка хитруша му е показала съвсем друг район на картата, но трябваше отново да признае, че тя предварително бе преценила всичко. Беше му дала такава информация, че той да може правилно да определи количеството на хранителните припаси, които щяха да са им необходими, за да стигнат до местоназначението.

Час по-късно достигнаха разклонението и Бен пое по левия ръкав. Сега управлението на лодката изискваше голям майсторлък, тъй като с всяка измината миля реката ставаше все по-плитка и по-тясна и Бен намали скоростта до минимум; едвам лазеха напред. Джилиън стоеше на носа, силно наведена напред и жадно се взираше в джунглата. Умираше от притеснение да не би да изпусне ориентира.

— Не се навеждай толкова много! — предупреди я Бен. — Ще паднеш в реката!

Тя неохотно се отдръпна, но й беше много трудно да се владее. Страхуваше се, че ще изпусне ориентира, че не е разгадала правилно бележките на професора, макар и да бе ги дешифрирала много пъти, за да бъде напълно сигурна.

Бен застана до нея — беше поверил управлението на Пепе. Тя неспокойно се оглеждаше на всички страни. Не можеше да си намери място от нетърпение.

— Я ми кажи — провлечено заговори Бен, — защо, след като Карвахал е открил Анзар по горното течение на Амазонка, ние пътуваме по Рио Негро? Знам, че не си ми казала всичко, което знаеш, но сега мисля, че вече нямаш причини да криеш истината от мен.

— Не ти разказах всички подробности, упоменати в дневника на Карвахал. Мъжете от експедицията, предвождана от Орелана, влезли в схватка с племето Тапуа. Индианките се биели рамо до рамо с мъжете си, поради това Карвахал ги нарекъл амазонки.

Бен въздъхна.

— Значи си си измислила всичко това за анзарите?

— Не. Съществуват и други извори освен дневника на Карвахал. Повечето изследователи свързват името с инцидента с племето Тапуа, но съществуват и други легенди за отделно племе, изцяло съставено от жени-бойци, които живеели във вътрешността на джунглата. Имената Анзар и Амазонка си приличат. Така че е ясно защо толкова много учени смесват преданията за Анзар с мита за амазонките.

— Всичко ми се вижда толкова объркано — измърмори Бен.

Тя се усмихна с поглед, вперен в хоризонта.

— Няма значение. Важно е да открия Каменния град, за да докажа, че татко е бил прав. Няма значение дали племето се е състояло само от жени или пък членовете му са били и от двата пола. Важното за мен е да намеря доказателства за съществуването на тази древна цивилизация.

— Значи ще ти е все едно, дори и ако онова място е било обитавано от армия еднооки бандити?

— Точно така, макар че това би забъркало и мита за циклопите в и без друго заплетената история.

— О, ще полудея от твоите митове! Забрави за еднооките бандити.

Изведнъж Джилиън замръзна на мястото си, вторачена в джунглата.

— Тук е! — извика тя.

— Тук ли?

— Да, точно тук! — Тя се обърна към него и изкрещя в лицето му: — Това е мястото, по дяволите!

Той хвърли един поглед към гъстата джунгла, надвиснала над водата, измърмори „Щом казваш“ и даде необходимите разпореждания на Пепе, който начаса насочи лодката към брега.

* * *

Мястото не даваше големи възможности да скрият лодките, но Бен нареди да ги закотвят в едно закътано заливче и да ги завържат с вериги за дърветата. Вероятността обаче да не ги заварят бе доста голяма. Той беше предвидил и това, поради което се бе погрижил и за два големи надуваеми сала, които скриха на около петдесет метра от брега.

Буйната оплетена растителност беше най-гъста покрай брега, защото там имаше повече слънчева светлина; отначало трябваше да си пробиват път с мачететата, но щом се озоваха в мрака под непроницаемия растителен покров, придвижването стана много по-лесно. В джунглата ниско над земята растителността не е гъста; флората непрекъснато пълзи нагоре към слънчевата светлина, за да оцелее. Светът под тройния покров бе необикновен и странен — това бе царството на екзотични пълзящи орхидеи и неподвижен влажен въздух. Гигантските, яки корени на дърветата, чиито корони се губеха някъде високо горе, се извиваха в причудлива плетеница. В този мрачен свят и най-слънчевото пладне се превръщаше в сенчест полумрак; дебелите лиани се виеха и сплитаха като здрави въжета, разклащани понякога от невидимите движения на маймуните, скрити някъде високо горе. От време на време случайно проникнал слънчев лъч озаряваше за миг листака. Звуците заглъхваха и умираха; поради това цвъртенето и крякането на местните жители се долавяха някак приглушено, сякаш идваха от много далеч. В джунглата се усещаше мрачното величие на готическа катедрала.

Джилиън разтоварваше лодките заедно с мъжете. Всеки щеше да носи раница, в която имаше лека палатка, дунапренена постелка за спане, лични вещи и част от хранителните запаси. Останалата част от провизиите щеше да бъде натоварена върху четири носилки, които щяха да бъдат носени от осмината помощници. Бен скри хранителните запаси, предвидени за обратния път до Манаус, при саловете.

Останалата част от деня премина в разтоварване на лодките и разпределяне на провизиите и екипировката, така че Луис реши да прекарат нощта тук. Опънаха палатките и запалиха огън. Налагаше се да оставят спиртниците, тъй като тежаха прекалено много. Отсега нататък щяха да готвят на лагерен огън.

Късно следобед Кейтс влезе в джунглата, за да се облекчи. След по-малко от две минути се раздаде невероятен рев. Бен грабна пушката си и се втурна по посока на писъка, останалите тръгнаха по петите му.

Гъстата растителност бе попречила на Кейтс да се отдалечи много. Джилиън чу как Бен казва:

— Не е отровна!

— Мътните да те вземат, само не ми казвай, че не е отровна! — пищеше Кейтс. — Това е коралова змия!

— Ами — спокойно възрази Бен. — Това е речна змия. Доста си едричък, за да те погълне, така че си в безопасност. Успокой се, моля ти се, и винаги носи здрав кол със себе си.

Бразилците се упътиха обратно към лагера, опитвайки се да прикрият подигравателните си усмивки. Джилиън реши да ги последва, обърна се и се сблъска с Дутра.

Начаса отскочи назад със свит от погнуса стомах. Как така не бе усетила кога се е приближил до нея? Как не бе надушила гадната миризма на гнило, която се носеше като облак край него? Той не каза нищо, само й се ухили, оголвайки кафявите си развалени зъби. При вида на дългите резци по гърба й полазиха тръпки. Злобните му похотливи очички се впиха в гърдите й: овладя я зловещото предчувствие, че извергът иска да ги захапе.

Тя се втурна към лагера, но изведнъж се спря. Макар че палатките се намираха само на двайсетина метра оттук, гъстата растителност щеше през цялото време да я скрива от погледите на останалите. Всъщност беше в ръцете на Дутра. Затова Джилиън рязко смени посоката и се приближи до Бен. Той я изгледа учудено, сетне погледът му се плъзна към Дутра и прозрението измести изненадата от очите му.

Бен обви талията й с ръка. Джилиън с раздразнение си помисли, че би трябвало да очаква нещо подобно. Бен Луис не бе човекът, който ще изпусне възможността да я опипа.

Оставиха Кейтс да си върши работата, прекъсната от появяването на змията, и се отправиха към лагера. Дутра не се виждаше никъде. Джилиън се изненада от невероятната му способност да се движи безшумно.

Бен я притисна към себе си и прошепна:

— Всичко наред ли е?

— Да — отвърна тя и го дари с благодарствена усмивка. — Просто реших да проявя предпазливост.

— Малка хитруша!

Той спря, щом приближиха палатките и буйно я привлече към себе си.

— Ще те целуна! — прошепна той и се наведе към устните й. — Искам и ти да участваш обаче!

Да участва, а? Тарикат! Силните му ръце я държаха в желязна прегръдка и нямаше накъде да мърда. Опита се да се възпротиви, ала устните му вече бяха върху нейните и езикът му ловко се плъзна в устата й.

Разтърси я дива вълна от наслада, през ума й мина мисълта, че е противозаконно да целуваш така, както го правеше Бен Луис. Добре съзнаваше, че трябва да го отблъсне, ала не можа да устои на изкушението. Обви ръце около загорелия му врат и се отпусна с омекнали крака, замаяна от топлината на мускулестото му тяло.

Той изстена глухо от изненада и удоволствие и притисна слабините си към ханша й. Ръката му се плъзна надолу и погали закръгления й задник.

Джилиън светкавично отскочи назад и го изгледа през рамо, излизайки на откритото място, където бяха разпъна палатките. Той изръмжа от разочарование. Заслужаваше си го. Не беше се измъкнала от Дутра, само за да се набута в ръцете на Бен, колкото и умели да бяха те; не идваше да се злоупотребява с млади дами в затруднено положение.

Веднага след вечеря, Джилиън се оттегли в палатката и, защото Бен все още й беше сърдит и тя не искаше да се мярка много-много пред погледа му. Разви постелката, която бе не по-дебела от два-три сантиметра, но се оказа изненадващо удобна. Найлоновите палатки бяха съвсем малки: височината им беше колкото да седнеш, а ширина — около метър и половина. Постелките за спане бяха широки около деветдесет сантиметра, така че отстрани оставаше половин метър за личните вещи. Палатката се затваряше със здрав, двустранен пластмасов цип. За да осигури спокойствието си, Джилиън измъкна от раницата едно руло изолирбанд, отряза десет сантиметрова лента залепи с нея закопчалката на ципа към пода. С тази евтина и ефикасна мярка за сигурност никой не можеше да отвори палатката отвън. Здравият найлон я предпазваше от опасностите на нощната джунгла, а изолирбандът — от Бен Луис, така че можеше да спи спокойно.

Джилиън внимателно подготви координатите, които щеше да даде на Бен на следващата заран, прибра документите си и се съблече. От опит знаеше, че най-удобно е да се спи по памучна тениска и гащи. По време на експедиция никога не носеше сутиен.

Угаси фенерчето; през найлона се процеждаше слаба светлина от огъня, така че тъмнината не беше пълна. Тя бръкна в раницата, извади пистолета и го сложи близо до главата си. Чу как Бен се прибира в палатката си, която бе разположена плътно до нейната. Откъм огъня се дочуваха гласове. Ако бяха достатъчно умни, трябваше добре да се наспят, защото им предстоеше кошмарен ден. Следвайки собствения си съвет, Джилиън се опъна и веднага заспа.

* * *

Рик гледаше с отвращение към двете палатки, разположени плътно една до друга.

— Казала му е за съкровището — измрънка той. — Копелето ще се опита да ни разкара.

В главата на Кейтс се въртеше същата мисъл, но Луис с нищо не бе показал, че очаква да намерят нещо друго освен руини. Нямаше да се безпокои толкова много, ако водачът не се бе оказал съвсем различен от онзи човек, който Кейтс си мислеше, че наема. Компетентният и властен Луис нямаше нищо общо с пропадналия мърляв пияница, когото бяха срещнали в онзи бар в Манаус.

— Не бива да го изпускаме от поглед — заяви той.

Това беше всичко, което можеха да направят засега. След като откриеха диаманта, положението щеше да се промени.

— Изобщо не съм предполагал, че Джилиън ще се хване с тоя — горчиво размишляваше Рик на глас. — Най-много ме мъчи това, че изцяло сме в ръцете й. Още от раждането си ми е трън в очите.

Кейтс го изгледа с преценяващ поглед. Рик Шърууд не се отличаваше с интелигентност. Кейтс с нетърпение очакваше мига, в който Дутра завинаги щеше да затвори устата и на този хленчещ мухльо.

— Явно ти няма доверие, щом е решила да играе комбина с Луис — отвърна той. Вероятно това бе една от поредните й маневри. Джилиън нямаше нищо общо с брат си: тя бе проницателна и сдържана, може би бе прозряла, че Кейтс играе двойна игра. Сближаването й с Луис явно бе начин за самозащита, бе си наела бодигард, така да се каже. Той също не бе предположил подобно нещо, като се има предвид враждебността и неприязънта, която бяха проявили един към друг при първата им среща, ала Джилиън не бе първата жена, която се възползваше от предоставилата и се възможност. Изглежда, че тя бе по-умна от тях двамата, защото първа бе прозряла действителната природа на Луис и бе извлякла полза от нея.

Да, Бен Луис бе костелив орех — храбър, непоколебим и лукав. Освен това дебнеше Дутра като ястреб и винаги беше въоръжен. Можеха да се справят с него само чрез засада.

От мига, в който напуснаха Манаус, проблемите ставаха все повече и повече. Вместо опитен водач, Дутра излезе жесток наемен убиец, който се крие от закона. Освен това не познаваше Рио Негро и трудно се оправяше в джунглата. Кейтс все пак се надяваше, че Дутра ще успее да ги изведе обратно, щом се докопат до съкровището, защото за Луис обратен влак нямаше да има.