Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (4)

3.

Бен изобщо не се трогна от тия думи.

— В такъв случай да ни каже къде трябва да се ходи, да остави грубата работа на нас и да се прибере в хотела, както подобава на една порядъчна дама.

— В никакъв случай няма да ви бъда в тежест — спокойно заяви Джилиън. — И не сте вие този, който ще се разпорежда с мен. Тръгвам и точка. На вас не ви остава нищо друго, освен да решите дали искате работата или някой друг ще вземе парите.

Кейтс му бе казал същите думи, но в устата на Джилиън Шърууд те прозвучаха съвсем истински. На нея изобщо не й пукаше дали той ще се откаже или не.

Бен се наведе напред, опря лакътя си на масата, облегна глава на дланта си и впи поглед в Джилиън.

— Сладурчета, смъртно се заблуждавате, ако си мислите, че сте на прага на романтично приключение. Изобщо не си представям как ще повлека жена на дву-тримесечен преход през джунглата.

Джилиън се развесели.

— Предпазвате нежния пол, така ли?

— Точно така, скъпа. Според мен първокласните путки в света са твърде малко и дълг на всеки истински мъж е да ги пази.

Бен нарочно изрече тази грубост с тайната надежда, че тя ще се засегне дълбоко и ще му заяви, че няма да измине и пет метра с тип като него, но на Джилиън не й мигна окото. Лицето й беше спокойно и безучастно като на статуя; дори погледът й не изразяваше абсолютно нищо.

— Щом няма да участвам, експедицията няма да се състои — рече тя. — Поне що се отнася до вас. Както вече казах, на мен ми е все едно, че вие с лека ръка искате да захвърлите толкова пари на улицата. Не сте единственият водач.

Това бе истина, но той не би поверил на никого сама жена за толкова дълго време. Съмняваше се, че брат й ще може да я опази. Реши да смени тактиката:

— Скъпа, дълбоко се съмнявам, че искаш да прекараш цели два месеца в джунглата…

— Напротив, това е най-голямото ми желание. Не съм новак в археологическите експедиции, г-н Луис. Свикнала съм с мухите, комарите, змиите и мръсотията, с лошата храна и нараняванията. Мога да вървя цял ден с петдесет килограма товар на гърба. Мога да ловувам, да шия рани и да боравя с мачете.

Бен сложи ръка на сърцето си.

— Господи, на това му се вика истинска жена!

Тя го изгледа студено — изобщо нямаше да се хване на въдицата му. Луис се облегна назад и започна да я изучава с присвити очи. Преди малко й беше хвърлил само един бегъл поглед, колкото да се убеди, че не е негов тип; изтърси онази обидна забележка, колкото да се намери на приказка. Ала тази жена го интересуваше все по-силно с всяка измината минута. Хладнокръвието й го предизвикваше да направи нещо, което наистина да я изкара от равновесие — щеше му се да я придърпа към себе си и да я целува, докато не й омекнат краката.

Огледа я внимателно, но не откри в нея нищо особено, освен интелигентността в погледа й. Господ да те пази от умни жени — мислят прекалено много, вместо да се вслушват в зова на инстинкта си. Тя беше приятна на вид, но не и красавица — дребна, слаба жена с лъскава тъмно кестенява коса и правилни черти. Носеше спретната рокля с проста кройка, но не изглеждаше секси, макар и раменете й да бяха открити. Нещо още по-лошо, изглежда, че той изобщо не й въздействаше като мъж. Бен беше свикнал всички жени, дори и най-недостъпните, да си падат по него, но явно хормоните не играеха никаква роля за г-ца Шърууд. Тя беше мъртва от врата надолу, както гласи поговорката. Жалко.

От друга страна, ако тя наистина можеше да върви цял ден с тежък товар на гърба, тялото й вероятно бе само здрави мускули. Внезапно си представи как стройните й стегнати бедра обхващат гърба му и топлина се разля в слабините му. Остави Тереза да спи в разхвърляното легло, омаломощена след цял следобед бурен секс и тръгна към бара напълно задоволен. Обаче пенисът му май беше на друго мнение. По дяволите, този проклетник винаги си правеше, каквото си иска. Колкото и стегната и стройна да беше госпожицата Археоложка, той не я искаше за експедицията.

— Добре, да поставим въпроса ребром — процеди той през зъби. — Искате да бъдете единствената жена сред цяла група мъжкари, и то в продължение на няколко месеца.

— Да оставим секса настрана, г-н Луис.

— Как така да зарежем секса? Всеки ден във всички кътчета на света мъжете се бият за жени.

— Колко глупаво!

— Да, и аз все си мисля така, но погледнете истината в очите: ако вие сте единствената жена, значи ще държите монопола, а мъжете ще подивеят от тая работа.

Тя го погледна присмехулно.

— Няма да се разкарвам пред вас по бельо, г-н Луис, освен това съм готова да се защищавам. Очаквам хората, които ще наемете, да не бъдат все пак изнасилвачи.

Бен се замисли. Нямаше нужда нито от мангизите, нито от разправиите. Можеше да им каже да си потърсят някой друг, а той щеше да прекара следващите няколко седмици в леглото с Тереза, както беше намислил. От друга страна, безпогрешният му нюх подсказваше, че тая работа не е читава: уж мацката командваше, ама онези двамата май играеха друга игра. Гореше от любопитство да разбере за какво точно става дума, освен това надушваше мангизи, и то много. Бен не се смяташе за безскрупулен тип, ала задръжките му изчезваха, щом станеше дума за пари, особено пък когато се налагаше да изиграе двама измамници.

— Съгласен съм — отсече той. — Сега да обсъдим подробностите.

Бен глътна яка доза от уискито и отдаде цялото си внимание на планирането на експедицията. Точното изчисляване на необходимото количество припаси за дълго пътуване в джунглата не беше шега работа. Колко души щяха да участват? Къде беше крайната точка? Колко дълго възнамеряваха да останат там? Бен винаги носеше допълнителни припаси в случай, че станеше нещо непредвидено — както винаги и ставаше. Трябваше да прецени всички възможни усложнения.

Измъкна една карта, която беше доста по-подробна от онази, която двамата мъже му бяха показали, и я разстла на масата.

— А сега ми покажете къде отиваме.

Джилиън се наведе и очерта широка окръжност с показалеца си.

— Това е районът на експедицията.

Бен я изгледа така, сякаш се е побъркала. Посоченият район покриваше хиляди квадратни мили.

— По дяволите, ако нямате по-точна представа къде отиваме, ще трябва да скитаме цели месеци из джунглата, без да намерим каквото и да е, освен това този район не е най-подходящото място за разходки. Това е неизследвана територия, сладурчета. Никой не знае какво точно има там. Нито един бял човек не се е върнал обратно.

Джилиън го слушаше невъзмутимо.

— Ще уточняваме курса по пътя, г-н Луис.

— Е да, ама аз не мога да купувам припаси по пътя — подигравателно измърмори той. — Трябва предварително да знам къде отивам.

Тя се наведе и посочи с пръст една точка извън очертания по-рано район.

— Осигурете достатъчно припаси, за да можем да стигнем до тази точка. Това ще е повече от достатъчно.

Бен оголи зъбите си, но не защото се усмихваше.

— Вижте какво, ще трябва да влачим на гръб гадните припаси. Колкото по-голям е товарът, толкова по-дълго ще трае пътуването. Колкото повече киснем там, толкова повече ще трябва да ядем. Това ясно ли ви е, сладурчета?

— Сигурна съм, че ще намерите задоволителен среден вариант.

— Средният вариант не ме задоволява в момента. — Но щеше да бъде много доволен, ако можеше да я стисне за гърлото. Или да я яхне. Чувстваше се силно възбуден. За първи път спор с жена му оказваше подобно въздействие; значи е вярно, че един мъж не може да устои на предизвикателство, хвърлено от жена, а г-ца Джилиън Шърууд бе предизвикателна от главата до петите.

— Тогава направете онова, което смятате за най-добро — безразлично рече тя. — Дадох ви информацията, която смятам за достатъчна.

Бен подозираше, че тя знае много повече, ала студените й зелени очи бяха непроницаеми. Питаше се защо Джилиън държеше целта на експедицията в строга тайна, дори не бе я казала на брат си. Всъщност той също не би споделил важна информация с човек като Рик Шърууд, особено като се има предвид, че подъл тип като Стивън Кейтс му е приятел. Може би г-ца Шърууд да беше по-умна, отколкото му се бе сторило на пръв поглед. Но, дявол да го вземе, какво възнамеряваше да прави, когато достигнеха местоназначението? Да стои денонощно на пост ли?

Беше му ясно, че тя няма да каже нищо повече в присъствието на онези двамата. Освен това, и на него му нямаше доверие. Наистина беше умна! Ако трябваше да си признае честно, тя беше напълно права. Спуснеше ли гарда само за миг, Бен щеше да й свали гащите, преди хитрата Джилиън да разбере, че играта продължава. Щом толкова много настояваше да дойде с тях, Бен щеше да има два месеца на разположение, за да я обработи. Изобщо не се съмняваше в крайния успех.

Кой знае, ако успееше да я омагьоса с приказки, Джилиън може би щеше да му каже какво е тръгнала да търси. Щом джунглата криеше нещо толкова ценно за нея, то може би щеше да се окаже ценно и за него. Повече пари никога не са излишни. Бен не държеше да става богаташ, но това не означаваше, че ще изпусне предоставилата му се възможност.

Уговориха се да се срещнат на следващия ден, за да си получи парите, както и средствата, необходими за закупуване на припаси и наемане на водачи. Вече бе взел решение и трябваща да се захваща за работа.

* * *

— Държа се като някоя кучка! — упрекна я Рик, когато се прибраха в хотела.

Джилиън въздъхна. Чувстваше се страшно уморена от досадния пазарлък с Бен Луис.

— Все пак мисля, че бях по-учтива от него.

— Дуеше се и се фукаше като велика археоложка, вряла и кипяла в джунглата.

Велика археоложка ли? Професионалният й престиж в момента беше равен на нула; ако шефовете на фондацията я уважаваха и ценяха мнението й, нямаше да й се налага да се разправя с грубияни като Бен Луис. Рик ревнуваше, че тя е поела по стъпките на баща им и при всеки удобен случай гледаше да я ухапе.

— Не съм се фукала. Просто му показах, че не може да ме изкара от равновесие. Освен това, той изобщо не ми се понрави. Пиел е, когато сте разговаряли следобеда, пиеше и тази вечер, значи вероятно прекарва цялото си време в компанията на бутилката. Мразя да си имам работа с пияници.

— Значи ти ще командваш парада, така ли? — изсъска Рик.

Джилиън овладя гнева си със сетни усилия на волята. Може би я гризеше съвестта, защото професорът винаги бе предпочитал нея пред брат й. Беше й жал за Рик, но той й лазеше по нервите. Все някой друг беше виновен за провалите в живота му и обикновено този друг беше тя.

— Виж какво — троснато отвърна тя, — много добре знаеш, че искам да открия анзарския град и да възстановя доброто име на татко. Мисля, че ще имаме по-големи шансове, ако водачът ни е трезвен.

Рик смръщи вежди.

— Да не мислиш, че мен не ме интересува доброто име на татко? Все пак той е и мой баща.

Тя съзнаваше това. Колкото и много да я ядосваше Рик, тя никога не забравяше, че той наистина обичаше професора. Само по тази причина не бе го зачеркнала от живота си.

— Хайде, престанете вече! — намеси се Кейтс. — Всички сме уморени. Луис изглежда като мърляв грубиян, но се ползва с много добро име като водач. Като се срещнем утре, ще го посъветвам да зареже къркането. Предлагам вече да си лягаме.

Тонът му бе успокоителен, миротворец в действие, няма що, ала студеният му предупреждаващ поглед прониза Рик. Джилиън се престори, че не го е забелязала. Кейтс здравата се стараеше да се покаже като невинно агънце, но тя изобщо не му се хващаше на въдицата, най-вече защото погледът му не се връзваше с тази представа. Джилиън реши, че ще е по-добре да сложи край на разговора, който всеки момент щеше да се превърне в разгорещена битка; пожела им лека нощ и се оттегли в стаята си.

Кейтс кимна на Рик и двамата мъже тръгнаха надолу по коридора.

— Не я дразни — процеди Кейтс. — Реши ли да си изиграе картите сама, ще останем с пръст в устата.

Рик се намръщи — винаги реагираше така на критика.

— Изключено е да се сдуши с Луис — измърмори той. — Джилиън не може да го понася.

— Той не е единственият водач. Ако тя успее да убеди някой друг, че на онова място наистина има скъпоценности, онзи може да поеме разноските и тя ще ни зареже. Така че се владей, докато сестра ти ни отведе дотам, пък после прави, каквото си искаш.

— Добре де, разбрах, само че поведението й адски ме дразни.

Кейтс се усмихна лукаво.

— Мисли само за мангизите, Рик. — Самият той не мислеше за нищо друго; беше тръгнал на тая идиотска експедиция само заради тях. Изобщо не му се искаше да напуска обичайното си поле на действие, но беше готов да мине през огън и вода, за да се докопа до скъпоценностите. Когато Рик за пръв път му разказа, че дъртият професор открил някакъв древен град, гъчкан с диаманти, които просто си стояли там и чакали някой да ги прибере, той реши, че това са пълни врели-некипели. Ала щом приятелят му съобщи някои подробности, Кейтс се увери, че работата е дебела.

В момента обстоятелствата така го бяха притиснали, че веднага реши да се включи. Имаше нужда от страшно много пари. Така я беше закъсал, че се стряскаше и от най-малкия шум. Полицията залови последната голяма пратка с кокаин. Не можаха да го хванат, но ченгетата бяха последната му грижа. Дължеше милиони на хората, които му бяха заели парите за кокаиновата пратка. Щеше да ги умножи сума ти пъти, ако беше успял да пласира дрогата, но работата се издъни. На кредиторите им писна да го чакат да си върне дълговете, а в сравнение с тях ченгетата бяха невинни агънца.

Налудничавата идея на Рик му дойде като дар от небето. Имаше достатъчно пари да финансира експедицията. Ако всичко пропаднеше, щеше да намери начин да си спаси задника. Поне докато се намираше в Бразилия, щеше да си отдъхне. Нямаше да има нужда непрекъснато да се ослушва и да се страхува, че ще му пръснат мозъка.

Ако Рик излезеше прав… по дяволите, такъв шанс се даваше само веднъж в живота. Камъните — особено големият червен диамант — щяха да им донесат толкова мангизи, че дългът му щеше да изглежда нищожен. Мечтаеше да държи онзи камък в ръцете си. С него щеше да си купи билет за рая, само онзи тъпанар Рик да си държеше езика зад зъбите. Сестричката хич не беше глупава, доколкото разбираше, тя беше обрала цялото сиво вещество на семейството. Пазеше цялата информация в тайна, а инструкциите бяха шифровани с някакъв код, чийто ключ знаеше само тя. Това не го притесняваше. Искаше веднъж да стигне до мястото, тогава щеше да се отърве от всички досадници. За тях не бе отредено място в тайния му план. Писнало му бе винаги да го прецакват — този път бе твърдо решен той да изиграе останалите.

* * *

На следващия ден Стивън Кейтс се появи в бара сам. Бен прикри инстинктивното си недоверие към този мъж зад израза на момчешка непринуденост. Доста хора бе заблудил с провлачения си южняшки говор и очукания пиянски вид; често пъти маскировката бе от голяма полза. О, да акцентът му бе истински, но хората, които го познаваха от дълго време, добре знаеха, че зад него се крият остър мозък и твърда решимост. Бен се съмняваше, че Кейтс е толкова умен, та да го прозре.

— Снощи едва не развалихте работата с грубото си отношение към Джилиън — изсъска Кейтс веднага щом седна на масата. — Тя не е като вашите евтини курви. Помнете, че само тя може да ни отведе до мястото.

Тереза беше дневна смяна и се въртеше наоколо. На Бен хич не му се понрави презрителният поглед, който й хвърли Кейтс, произнасяйки думите „евтини курви“. Тя беше топлосърдечна, жизнена, чувствена жена, която обожаваше секса, но в никакъв случай не беше курва, но Бен предпочете да държи устата си затворена, защото точно сега не беше моментът да спори с Кейтс. Когато навлезеха в джунглата, щеше да разполага с достатъчно време да покаже на тоя тип кой е шефът — във всеки случай това нямаше да бъде Кейтс.

— Дръпнатата г-ца археоложка ми качи кръвното — рече Бен.

— Дръж си устата затворена и панталона закопчан, поне докато стигнем до мястото. Тогава прави, каквото искаш.

— Мерси за съвета, шефе — отвърна Бен и се изхили наум, тъй като беше сигурен, че Кейтс не е доловил подигравката в обръщението. — Къде е братлето?

— Днес не ми трябва. Мога да се оправя и сам.

Което означаваше, че Кейтс вероятно е замислил нещо. Бен измъкна химикалка и лист хартия от джоба на ризата си. Вече беше съставил списъка на провизиите; обърна листа така, че Кейтс да може да го прочете.

— Ето това са провизиите и броят на хората, от които ще имаме нужда. Ще се качим нагоре по реката с лодки, докъдето е възможно. Ще ни трябват две лодки, които ще наема днес.

— Чудесно — рече Кейтс и му подаде един кафяв плик. — Двайсет хиляди за десет седмици. Ако пътуването продължи по-дълго, ще ви платя остатъка след завръщането ни.

— Става. — Бен взе плика и го сложи в джоба си. Можеше да преброи парите и по-късно.

— Аз също ще наема един мъж, когото ми препоръчаха. Сега, как ще се разберем за разходите по провизиите?

— Ще ги поръчам и ще ви представя сметките. Вие ще платите и ще започнем товаренето. — Бен беше страшно любопитен кой ли е онзи мъж, когото Кейтс искаше да наеме, но не го попита. Нека онзи остане с впечатление, че не го интересува.

Щом вратата хлопна зад гърба на Кейтс, Бен скочи на крака. Десетгодишният му микробус форд бе паркиран на обичайното си място пред задната врата. За по-малко от десет секунди той беше на волана. Обиколи сградата и се включи в автомобилния поток, тъкмо когато Кейтс се качваше в едно такси.

В обърканото движение на Манаус не бе трудно да следиш някого. Автомобилният трафик в Южна Америка е хаотичен; липсва му строгата целеустременост на северноамериканския. Бен отвори прозорците и горещият бриз нахлу в микробуса. Уилсън ловко се промъкваше между колите, изпреварвайки пешеходците и колоездачите, без да изпуска от поглед таксито.

Барът на Кристъс не се намираше в най-лъскавата част на града, но таксито минаваше през още по-западнали квартали. Бен бръкна под седалката, измъкна един пистолет и го сложи до себе си. Беше „Глок 7“, почти изцяло пластмасов, с магазин за седемнайсет патрона, безшумно и ефикасно оръжие. Само един поглед към него стигаше на враждебно настроените индивиди, за да променят рязко поведението си.

Бен си сложи чифт слънчеви очила с много тъмни стъкла. Реши да вземе предохранителни мерки, макар че Кейтс бе толкова самоуверен, че едва ли подозираше възможността да го следят. Тъпо копеле.

Таксито се приближи до тротоара и спря. Бен го подмина, без да поглежда към него и зави зад ъгъла. Щом се убеди, че е на безопасно разстояние, паркира и скочи от микробуса, след като напъха пистолета си отзад, под колана на джинсите. Широката му риза, извадена навън, го прикриваше.

Не знаеше в каква посока ще тръгне Кейтс, затова постоя няколко секунди до микробуса, но след като онзи не се появи, Бен реши, че няма повече време за губене. Бързо тръгна към ъгъла, с гръб прилепен до порутената сграда. Кейтс беше пресякъл улицата и тъкмо влизаше в кръчмата на Жетулио, смрадлива дупка, в сравнение с която барът на Кристъс изглеждаше като заведение с четири звезди. Бен беше влизал в тази кръчма преди няколко години и обстановката изобщо не му се бе понравила. В бара на Жетулио като нищо можеха да те застрелят.

По дяволите. Ако последваше Кейтс в кръчмата, неминуемо щяха да го разпознаят, защото вътре беше тъмно и щеше да се наложи да свали тъмните очила. Бен отчаяно се огледа.

За по-малко от минута се сдоби с опърпана шапка в цвят каки, която закупи от един мърляв младеж на невероятна цена. Онзи твърдеше, че била скъпа, защото я бил купил, а не откраднал, но Бен дълбоко се съмняваше в истинността на думите му. Шапката нямаше да го направи неузнаваем, ала поне щеше да прикрие част от лицето му.

Луис бавно прекоси улицата и отскочи настрани, когато грубата дъсчена врата на бара рязко се отвори и отвътре се измъкнаха двамина яки докери. Въпреки относително ранния час, и двамата мъже бяха пияни до козирката. Бен се плъзна вътре, преди вратата да се е затворила и веднага махна тъмните очила — хем за да може да вижда, хем за да прикрие лицето си с ръка. Без да поглежда към посетителите, той тръгна към една маса в най-тъмния ъгъл. Кръчмата на Жетулио нямаше прозорци; от тавана висяха няколко голи мъждиви крушки, а над бара мержелееше червена лампа. Барманът изглеждаше още по-отвратителен от предишния — огромен мъж с телосложение на професионален боксьор, висок над два метра и с тегло най-малко сто и петдесет килограма. Лявото му ухо липсваше.

Бен тъкмо намести задника си на един стол, когато едно навъсено момче цъфна до него.

— Какво ще обичаш?

— Бира. — Не искаше да дава възможност на момчето да го запомни, затова сведе поръчката си до една-единствена дума и изобщо не вдигна поглед към него. Устоя и на желанието си да се огледа. Седеше отпуснато на стола, преструвайки се на полузаспал наркоман.

 

Момчето му сервира бирата. Бен сложи парите на масата и сервитьорчето чевръсто ги прибра.

Чашата сигурно не беше мита поне от седмица. Бен потръпна, но все пак отпи с мисълта, че алкохолът убива всички микроби. Наведе се напред, опря лакти на масата и нахлупи шапката ниско над лицето си. Бавно започна да мести погледа си, опипвайки всички кътчета на бара.

Имаше около петнайсет-двайсет мъже, половината от които седяха на бара. Никой не му обърна внимание. Всички дрънкаха обичайните глупости; континентите и езиците се променяха, но не и тъпите разговори. Евтиният радиоапарат на полицата зад гърба на бармана бълваше някакво бразилско рок парче. Певецът беше пълен бездарник, но на никой не му пукаше.

Кейтс седеше на последната маса в дъното, с гръб към вратата. Тъпа постъпка! Но в този миг Бен разпозна събеседника му и разбра, че Кейтс не е имал право да избира мястото си. Рамон Дутра имаше доста причини да седи с гръб към стената.

Дутра беше известен главорез и наемен убиец, който се славеше с невероятната си жестокост. Щом това беше мъжът, когото Кейтс държеше лично да наеме, работата съвсем загрубяваше. Какво бе замислил Кейтс? Да избие останалите в джунглата и да задържи всичко — какво ли бе то? — може би злато — за себе си. Да, но златото тежи. Сам човек нямаше да може да го изнесе от джунглата, освен това Кейтс изобщо не знаеше как да се оправя в амазонските дъждовни гори.

Дутра обаче знаеше. От време на време тръгваше нагоре по реката, вероятно за да се укрие от някой друг главорез или от закона. Може би Кейтс бе толкова тъп, та си въобразяваше, че наемайки Дутра, той ще му свърши мръсната работа, ще го изкара от джунглата с плячката, а след това Кейтс ще го пречука. Може би Дутра беше замислил същото, но с друг мъртвец в края на историята.

Положението ставаше много по-напечено, отколкото предполагаше Бен, а праволинейната и сериозна г-ца Шърууд бе затънала до гуша. По дяволите, как така се бе забъркала с измамник като Кейтс? Сигурно по вина на брат си. Дали онзи тъпак съзнаваше на каква опасност излага сестра си? Едва ли, той изобщо не предполагаше, че Кейтс през цялото време играе двойна игра. Шърууд си въобразяваше, че му е равноправен партньор, а всъщност Кейтс го бе преметнал като последен балама.

Още веднъж му мина мисълта да се откаже, но знаеше, че няма да го направи. Сетне му хрумна да зареже Кейтс и Шърууд и да тръгне на експедицията само с Джилиън, но бързо отхвърли тази идея, защото, първо, не искаше да влага много пари в проект, който може би нямаше да се окаже печеливш и второ, защото тя нямаше да се съгласи. Не му се стори твърде очарована от мъжкото му обаяние.

Е, не че кой знае колко се бе постарал да я очарова, напротив, държа се грубо и предизвикателно. Но тя нямаше друг избор: трябваше да преодолее отвращението си към него, защото се налагаше да се съюзят, за да се върнат здрави и читави от пътуването.

Видя, каквото му трябваше, така че вече можеше да си тръгва. Бен глътна бирата, избърса устата си и сложи тъмните очила, докато се изправяше. Никой не му обърна внимание, когато напусна също толкова незабележимо, колкото беше влязъл.

Участието на Дутра не означаваше само, че ще трябва през цялото време да бъде нащрек и да се грижи за безопасността на Джилиън; хората, които възнамеряваше да наеме, нямаше да се съгласят да тръгнат на експедиция с Дутра. Така че се налагаше да ангажира носачи, на които нямаше да може да разчита. Съществуваше шанс едно към едно, и те самите да се окажат в опасност — ако Кейтс наистина бе тръгнал на лов за злато, щеше да има нужда от тях, за да пренесат товара през джунглата. Нищожна част от плячката щеше да ги задоволи. Щом Дутра изнесеше златото от вътрешността, носачите щяха да станат излишни. Подобни кражби ставаха непрекъснато: разбойници и мошеници постоянно ограбваха археологическите находища.

Бен прекоси тясната улица, зави зад ъгъла и се отправи към микробуса. По него се беше накачулила цяла тълпа дечурлига. Разкара ги и се качи. Макар че прозорците бяха отворени, под металния покрив цареше страшна жега, но Бен толкова отдавна бе свикнал с тропическия климат, че горещината не му правеше никакво впечатление. Струи пот се стичаха по гърба му, докато седеше и обмисляше ситуацията.

Той и двамата Шърууд бяха в най-голяма опасност, но Рик не бе толкова застрашен, както сестра му. Стигнеха ли до местоназначението, Кейтс щеше да действа. Ако не намереха нищо, нямаше да има никаква опасност.

Както и да го погледнеш, здраво беше нагазил в лайната.

По дяволите, обичам трудностите, мислеше си Бен. Не беше избрал този живот, защото си падаше по нормирания работен ден. Пък и в момента нямаше друга работа, освен да топли леглото на Тереза. Можеше да стопли и Джилиън Шърууд. Ей на това му се вика истинско предизвикателство!