Линда Хауърд
Сърцето на амазонката (1)

Пролог

— Коя е тази жена, татко? — пръстчето на Жилван се заби в разтворената книга. Детето бе удобно настанено в скута на баща си, както често се случваше. Макар че бе едва петгодишна, тя в захлас слушаше разказите му за отдавна живели хора и далечни места.

— Това е амазонка.

— Как се казва? — Джилиън знаеше, че на картината е изобразена жена — съдеше по формите й. Когато беше съвсем малка, често се заблуждаваше от дължината на косите, но по-късно осъзна, че почти всички в книгите на татко й и мъжете, и жените имаха дълги коси. Скоро след това откри друг начин за различаване на двата пола: по гърдите. Гърдите на жените и на мъжете доста се различаваха.

— Не знам името й. Никой не може да каже дали тази жена е живяла в действителност.

— Значи може и да е измислена?

— Може би.

Сайръс Шърууд нежно погали малката кръгла главица на дъщеря си, повдигна гъстата й лъскава коса и пусна тежките кичури да изтекат между пръстите му. Обожаваше дъщеря си. Съзнаваше, че е пристрастен, но смяташе, че интересът и увлечението й по абстрактните идеи далеч надхвърляха възрастта й. Книгите му по археология очароваха Джилиън; често с удоволствие си спомняше как тригодишното запъртъче тътрузеше една дебела книга, по-голяма от него, сетне я стоварваше на пода, просваше се по корем и прекарваше целия следобед, като разлистваше страниците и внимателно разглеждаше илюстрациите, забравила всичко друго. У Джилиън детската невинност бе съчетана с невероятно логичен разум; никой никога не би се осмелил да я нарече глупава. Ако основната черта, определяща личността й, бе прагматизмът, то на второ място идваше упоритостта. Шърууд се усмихваше тайно, представяйки си как сума ти мъже щяха да си имат доста големи неприятности с този костелив орех — любимата му дъщеря.

Джилиън наведе личицето си към книгата, за да изучи по-подробно рисунката.

— Ами ако тази жена е измислена, защо са я сложили в книгата?

— Амазонките са митични героини.

— О, да, и писателите съчиняват най-различни истории за тях.

— Да, защото понякога в основата на митовете лежат реални факти. — Когато разговаряше с дъщеря си, Шърууд се опитваше да се изразява по-достъпно, но не и опростено. Щом скъпото му съкровище не разбираше нещо, упорито задаваше въпроси, докато не си изяснеше всичко.

— Я ми разкажи за тези амазонки — рече Джилиън и сбърчи малкото си носле. Сетне се намести по-удобно в скута му.

Баща й се впусна във възторжен разказ за жените-воини и царицата им Пентезилея. Някъде се хлопна врата, ала те не обърнаха внимание на шума, изцяло погълнати от магията на любимия им древен свят.

* * *

Рик Шърууд нахлу в къщата в страхотно настроение; обикновено намръщен и мълчалив, сега той гореше от възбуда. Вдигна ужасен шум с бейзболните си обувки, подковани с метални капси, но в този момент изобщо не му пукаше от прислужницата, която все го караше да се събува отвън. Господи, какъв страхотен мач! Никога не бе играл толкова добре! Много му се искаше баща му да го беше видял, но за съжаление днес той имаше консултация със студенти.

Отбеляза четири страхотни попадения и донесе победата на отбора си. Цели 800 точки! Невероятен рекорд! Математиката хич не му вървеше, но имаше точна ръка!

Влезе в кухнята и жадно изгълта чаша вода, така че струйки потекоха по шията му. Пусна отново крана и точно в този миг долови гласове. Я, това май беше баща му!

Рик се втурна към библиотеката, рязко отвори вратата и нахълта вътре.

— Здрасти, татко! Днес реализирах четири страхотни попадения! Получих и двойна игра! Трябваше да ме видиш! Бях супер! — Рик беше невероятно доволен от себе си и искрено съжаляваше, че баща му не е дошъл на мача.

Професор Шърууд вдигна поглед от книгата и се усмихна на сина си.

— Жалко, че не съм бил там! Браво, синко!

Рик се направи, че не вижда сестра си, сгушена в скута на баща си.

— Май консултацията ти е свършила по-рано, а?

— Отложиха я за утре — отвърна професорът.

Момчето застина неловко в средата на стаята, усещайки как възторгът му отстъпва място на нещо друго.

— Тогава защо не дойде на мача?

Джилиън, която слушаше разговора с интерес, заяви:

— Аз обичам бейзбола, татко.

— Наистина ли, скъпа? Следващият път ще отидем заедно.

Тези думи й харесаха и тя отново забоде пръст в книгата, за да накара баща си да продължи увлекателния разказ.

— Амазонките, татко!

Професорът покорно се подчини на настойчивото пискливо гласче; не му беше трудно, защото историята вълнуваше и него. Слава Богу, Джилиън предпочиташе митовете пред приказките, в противен случай търпението му щеше да бъде подложено на изпитание.

Щастието на Рик угасна, завладя го луда ярост — малката пикла отново му бе затворила устата. Добре де, умна била, че какво от това? Ама може ли да направи двойна игра? Обзе го отчаяние и той побърза да напусне библиотеката, преди да се е поддал на изкушението да я сграбчи и да я изхвърли навън. Професорът не би го разбрал — малкото му съкровище беше за него най-прекрасното нещо на света.

Малко съкровище, дрън-дрън! Мразеше Джилиън от мига на раждането й, както не можеше да понася и майка й. Слава Богу, оная бе умряла няколко години след това, но и пиклата му стигаше.

Всички вдигаха страхотна гюрултия около нея, защото била умна. Него го смятаха за тъпанар, тъй като повтори един клас в училище. Той си знаеше, че не е тъпак, само дето не си даваше много зор. За какво ли пък да се мъчи чак толкова? Колкото и да се стараеше, оная пикла винаги обираше каймака.

Рик се качи в стаята си, събу бейзболните си обувки и ги запокити към стената. Малката кучка съсипа най-великия ден в живота му! Консултацията на баща е била отложена, значи дъртият спокойно е могъл да дойде на мача, но наместо това, видите ли, той се прибира вкъщи, за да й разказва врели-некипели. Несправедливото отношение го озлоби. Искаше му се да удря, всъщност искаше да удари пиклата, да й причини болка така, както тя го бе наранила. Тя и гадната й майка бяха откраднали баща му и той никога, за нищо на света нямаше да им прости.

Внезапно хрумване го накара да подскочи. Той се измъкна от стаята си тихо, по чорапи и се промъкна по коридора до стаята на Джилиън. Безшумно нахълта вътре и се заоглежда. Както всички деца, и тя си имаше своите малки съкровища — из стаята бяха разхвърляни любимите й книги и кукли, а и други дреболии, които явно бяха от значение единствено за нея. Рик обхвана с поглед неразборията — търсеше любимата й кукла, раздърпаната стара Вайълет. Джилиън всяка вечер я притискаше към себе си и заспиваше, пеейки й тихичко.

Ето я! Рик сграбчи куклата и предпазливо се прибра в стаята си, обмисляйки следващите си действия. Искаше му се да нареже гадната кукла на парчета и да я остави на леглото на Джилиън, но животинският му нюх му подсказа, че ще си изпати, защото нямаше кого другиго да обвинят за тая работа. Все пак не го задоволяваше само да скрие куклата. Ревността му зовеше за мъст: трябваше да унищожи любимата й вещ, дори и само той да го знаеше.

С усмивка Рик извади джобното си ножче от горното чекмедже и го разгъна. Седна на леглото и бавно и спокойно разчлени куклата, сякаш убиваше човек. Джилиън никога нямаше да разбере какво се е случило, щеше да плаче за любимата си Вайълет, ала никой нямаше да го обвини в нищо. Щеше да скъта тайната дълбоко в сърцето си и всеки път, щом погледнеше омразната пикла, щеше да злорадства.