Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (8)

8

И тъй, Блакууд е знаел всичко. Проклет да е! Не само я бе подмамил, ами на два пъти я направи на глупачка. Очевидно нищо не е чувствал към нея, а я накара да повярва, че я обича. Ясно беше какво е направил. Не се опитваше да я убеди да отмени сватбата. Просто бе изчакал, за да я изложи, когато най-малко очаква. Но дяволите ще я вземат, ако се предаде без борба! Колкото и мрачна да изглеждаше ситуацията, тя не губеше надежда. Яростта й даваше сила. Сигурно имаше начин да се спаси. Не беше хвърлила толкова усилия, за да позволи сега всичко да се разпадне. Нищо, че Мейс Блакууд я беше надхитрил!

Трябваше да мисли бързо. Със скоростта на светкавица тя оцени ситуацията и претегли възможностите. После каза дръзко единственото, което можеше да каже:

— Аз съм Саранда Шъруин.

— Какво?! — извика Уинстън.

— Значи е вярно — каза Джаксън, без да обърне внимание на сина си, — че си… измамница… и авантюристка.

— Татко!

Саранда докосна ръкава на Уинстън, за да мълчи.

— Недей, Уини. Вярно е.

Смаян, Уинстън се отпусна в един стол.

— Нещо против? — Без да дочака разрешение, тя отиде до бюфета, наля си яка доза бренди и го изпи на няколко глътки. Сигурна бе, че са шокирани, но какво значение имаше сега това? Така спечели минутка, да си събере мислите и да реши какво да прави.

Когато се обърна, те я гледаха втренчено.

— Искате ли по малко?

Поклатиха безмълвно глави. Тя махна на Джаксън към един стол и той седна, изтощен.

— Ако ще разказвам историята си, трябва да започна отначало.

Двамата мъже размениха смаяни погледи. Тя осъзна със закъснение, че говори със собствения си акцент. Това промени гласа й придаде на думите, които изговаряше, лекота и изящество; произношението и бе като на дукеса.

— Първо, вие без съмнение сте се досетили, че аз не съм Сара Вурс. Нито съм родената в Америка дъщеря на стара холандска фамилия. Имаше един Фредерик Вурс и той умря — точно както ви казах. Дъщеря му получи образованието си в Европа. Истинската Сара умря преди години. Запознах се с нея малко преди смъртта й. Така ми хрумна да я използвам.

Саранда отпи от чашата с бренди — този път по-малка глътка, защото бе започнала да усеща действието му.

— Невероятно — промърмори Уинстън. — Какво казваш, как е истинското ти име? Саран…

— Са-ран-да. Като Миранда. Вярното в цялата история е, че всички в семейството ми са били професионални измамници в течение на поколения. Или, по-точно казано, над триста години. — В тона й личеше неосъзната гордост. — Започнали са на дребно — като лондонски джебчии, търсещи коричка хляб. После, като нямали друг избор, продължили традицията. Били бедни, но не и глупави. Всяко следващо поколение прибавяло нови сръчности към фамилния репертоар от трикове. Една се омъжила за нощен крадец, друга — за панаирджийски фокусник, трета — за картоиграч и т.н. Родителите предавали уменията си на следващото поколение. Така когато навърших тринайсет, аз владеех всичко това. И съм много добра, ще знаете.

— Така значи — промърмори мрачно Джаксън.

Тя пак си пое дъх и продължи с по-мек тон.

— Моят баща беше майстор на измамата, най-добрият от всички поколения досега. Бе забележителен, можеше да изиграе даже мен. Но въпреки всичко никога не забравяше, че принадлежи към долните класи, че каквито и успехи да има, винаги ще сме изправени срещу всички останали. Не ме разбирайте неправилно. Той обичаше занаята си и беше истински артист в него^[1]. Не се чувстваше жив, ако не използваше сръчността си, за да замаже някому очите. Парите не го интересуваха. Той ценеше предизвикателството, чистото противопоставяне на играта.

Джаксън огледа скъпите дреболии из кабинета, сякаш се питаше дали не липсва нещо. Тя предпочете да не обърне внимание на това.

— Колкото и да обичаше професията си, благодарение на нея баща ми живееше много трудно. Получаваше удари отвсякъде, даже лежа в затвора един-два пъти. Страхувам се, че е страдал много, както и майка ми. В подземния свят — додаде тя, като леко вдигна глава — считаха баща ми за цар на измамниците. Своего рода аристократ. Но въпреки това истинските аристократи го гледаха отвисоко и го петняха.

— И той не се учудваше? — Джаксън не можеше да повярва.

— Разбира се, че не. Тази дискриминация отдавна бе станала традиция за нашето семейство. Но когато пораснах, това започна да го безпокои. Като всеки нормален баща, той ме обичаше много. Искаше да живея по-добре, да изоставя света на несигурността и на непрекъснатото бягство. Тревожеше се, че ще страдам като родителите си. Мразеше класовата система на Англия и искаше да я надрасна. Да бъда дама. Да стана аристократка.

— Искаш да кажеш, че е имал намерение да те продаде на онзи, който даде по-висока цена.

В нея проблесна гняв.

— Не съм очаквала да ме разберете. Не можете и да си представите какво значи да произлизаш от такива среди. Ако се придържаме към обичайните стандарти, мога да приема, че мисленето на баща ми бе изкривено. Но за мен той не искаше повече, отколкото другите бащи желаят за децата си. Просто по-добър живот. Затова започна отрано и замисли най-сложния удар в кариерата си. Бях още дете, когато започна да ме подготвя да се омъжа за аристократ. Учеше ме да говоря правилно, да се обличам, да танцувам и да разговарям така, че никой да не може да се досети откъде съм излязла. С годините това стана моя втора природа. Стремях се към това, колкото и той. От малка знаех, че съм предопределена за нещо особено. Той винаги ме наричаше „принцеса“, сякаш за да ми го напомня. Казваше ми, че съм по-добра от другите и че съм родена за член на кралското семейство. Трагедията бе, че му вярвах.

— Трагедия? — попита Уинстън.

— Ще бъда откровена. Баща ми ме готвеше да се омъжа за принц, но в същото време аз учех и други неща. Той не се и опита да ме учи на триковете на своя занаят. Но аз бях умна. Виждах каква радост му доставя работата му и исках да я споделя с него. Когато го питах как прави някой номер, той грубо ми отказваше. Но аз сядах на коляното му — на устните й се появи нежна усмивка — и го молех, докато се съгласи. Установих, че съм дъщеря на баща си, и то повече, отколкото той искаше да признае. — Въздъхна леко. — Можете да си представите дилемата, пред която бях изправена. Обичах баща си неимоверно. За мен той бе всичко. Но колкото и да харесвах пътя, който бе избрал за мен, обичах и живота.

Уинстън се взираше в нея. Очевадно бе изпаднал в шок. Джаксън се размърда в стола си.

— Спомена за трагедия.

Застанала с гръб към него, тя гледаше огъня.

— Родителите ми бяха убити, когато бях на тринайсет. Беше ужасно. Опитах се да им помогна, но — гласът й трепна — ми попречиха — завърши тя мрачно. Спомняше си ясно всичко — пламъците, писъците, отвратителния смях, когато Ланс Блакууд…

Саранда тръсна глава, за да отхвърли видението и с усилие се върна към разказа си.

— Минаха години, докато се съвзема от… последиците на смъртта на родителите си. Когато най-после това стана, направих единственото нещо, което можех да направя — тръгнах да пътувам из Европа и да усъвършенствам техниката си. Мечтата на баща ми за мен буквално бе изгоряла в пламъците. Нямах от какво да живея освен от своя ум и от това, на което баща ми ме бе научил.

— Защо не се омъжи, както искаше баща ти?

Остра болка я преряза през стомаха. Тя се подпря с ръце на камината и пое дълбоко дъх. От години не си бе позволявала да мисли затова. Даже след толкова време беше много болезнено да си спомня.

— Направих всичко по силите си, за да се съвзема. Не забравяйте, че бях само на тринайсет години.

— Продължавай — каза тихо Уинстън.

— Пристигнах в Америка преди три години. Пътувах много, преживявах с различни номера, докато реших да се установя в Ню Йорк. Няма да се представям в розова светлина. Когато чух за вас, си помислих… помислих, че това е една възможност мечтата на баща ми да се сбъдне.

Това не беше истината, или поне не цялата истина. Но професионалната лоялност беше част от нейното възпитание. Нямаше да изложи Блакууд, за да спасява себе си. Особено ако съществуваше друг начин.

— И избрахте нас заради Лалита? — попита Джаксън и погледна портрета на любимата си жена. — Промени външността си, за да приличаш на нея.

— Прочетох всичко, каквото намерих за нея. Както си спомняте, навремето вестниците са писали много за нея. Лалита се пързаля на езерото. Лалита на опера. Лалита печели награда за цветята си. Започнах да влизам в ролята й. Шест месеца се учих да карам кънки; стигнах до съвършенство. Така можах да срещна Уини на езерото и да се запозная с него. Изучих холандските обичаи, защото бе известно, че Лалита ги е ценила високо. Осем месеца изнурителна работа ми бяха нужни, за да си изработя правилен подход и да се сдобия с отлични препоръки. Те трябваше да бъдат безупречни, защото с малко късмет това щеше да бъде последната ми измама. След това по една щастлива случайност открих колко много липсва тя на двама ви. Разбрах, че мога да използвам този факт.

— Никога ли не ви мъчи съвестта? — попита Джаксън с необичайно язвителен тон.

— Честно казано, никога не съм се замисляла. Това беше коронната роля в една блестяща кариера.

Уинстън побледняваше все повече. Стана и отиде до бюфета, като си мърмореше:

— Трябва да пийна нещо.

Тя го изгледа. Приведените рамене и всяко движение издаваха колко е шокиран. Почака го да се върне на мястото си и отправи към него тъжен поглед.

— В началото за мен вие не бяхте хора, а балами, които трябва да преметна. Но не взех пред вид вашето благородство.

— Прости ми — прекъсна я Джаксън, — но ми се струва странно да говориш такива неща след всичко, което чухме.

— Не забравяйте, че съм израсла, крадейки от английските аристократи. Бяха ме учили и аз наистина вярвах, че богатите са се сдобили с парите си, пренебрегвайки всички закони или са ги наследили от други, които са ги спечелили по същия начин. Ако с помощта на ума си успеех да дам част от тях на семейството си, защо да не го направя? Богатите също са откраднали милионите си, но са лицемери и не си го признават. Затова харчат толкова много за благотворителни цели. За да забравят колко са виновни за начина, по който са придобили парите си. Така ме учеха. Затова, естествено, презирах богатите класи като цяло. Струваше ми се, че в своите дела съм някак си по-честна. Поне правя хората поне малко щастливи.

— Мога да го гарантирам — каза Уинстън и гаврътна брендито си.

— Докато растях, у дома нямаше много правила. Главното беше да не се сприятеляваме с хора извън семейството. Но се придържахме строго о един принцип: баламите заслужават това, което им се случва, т.е. всеки, който е толкова глупав, че да бъде измамен, рано или късно ще бъде измамен от някого; значи този някой можем да бъдем и ние. Разбирате ли нашата логика?

Уинстън остави чашата си на масата и се облегна назад на стола си.

— Не съвсем — каза той. С всеки изминал момент ставаше все по-мрачен.

— Не го казвам, за да бъда груба, а за да ви помогна да разберете начина ми на мислене в момента, когато се запознах с вас. Съмнявах се, че добротата ви е истинска. Но не мина много време и аз разбрах, че вие изглеждате добри, защото сте добри. Никой досега не е бил така чудовищно мил към мен. — Тя замълча за миг и хвърли коза. — Затова бях сигурна, че няма да имам сили да отида докрай. Вие заслужавате нещо повече от бреме като мен. Имах намерение да ви разкажа истината тази вечер. Всъщност, вече съм написала изповедта си. Само пратете някой да погледне в горното чекмедже в стаята, където бях настанена през уикенда, и ще се убедите, че казвам истината.

Повикаха един прислужник и Саранда му каза къде да намери писмото. Докато чакаха, тя се поздрави, че бе намерила време да измисли предварително този номер — за всеки случай. Човекът се върна и връчи признанието на Джаксън, който го прочете и го по-даде на сина си.

Когато свършиха с четенето, тя каза:

— Щом всичко е вече казано и направено, мога да заявя: бях решила да пожертвам своето щастие и да ви освободя от себе си.

И тръгна унило към вратата.

— Какво ще правиш? — попита Джаксън.

— Ще се… ще се върна към обичайния си начин на живот, предполагам. Нищо друго не ми остава. Много съжалявам, Уини… Джаксън. Никога не съм помисляла, че ще ви обикна толкова много. Надявам се само, че през самотните години, които ме чакат… когато си спомните за мен… ще намерите прошка за мен в сърцата си.

— Татко, сигурно…

Уинстън бе лудо влюбен в годеницата си — все едно дали бе авантюристка или не. Не беше срещал такава жена досега. Сега разбра защо. Странно вълнуващо бе да знаеш истината. Беше интригуващо. Необикновено. Неговата годеница — жена с тайнствена съдба? Но той през целия си живот не се беше изправял срещу волята на баща си. Ако нещо можеше да спре любимата му сега, то беше само една благословия от страна на Джаксън. Ван Слайк махна на сина си да мълчи.

— Заявих на човека, който ми каза за вас, че греши. Че даже и да сте била замесена в такива неща, вие сте се променила. Че сега сте любяща и фина жена и не сте в състояние така хладнокръвно…- Той се изчерви. — Хм, бях сигурен, че не бихте могла да го направите и само това има значение.

— Ти не би могла да се преструваш, че… ме обичаш, нали? — попита разтреперан Уинстън. Въпреки логиката той се надяваше, че тази възхитителна жена поне е била искрена в чувствата си.

Саранда се обърна и погледна прошарените му коси и искрените, доверчиви аквамаринови очи. Видя какво му е причинило това разкритие. Лицето му казваше колко го е развълнувало то. Уинстън ван Слайк, който считаше себе си твърде скучен, за да ухажва жена, искаше да знае дали това лошо момиче наистина го обича. Саранда отдавна се бе научила да не се чуди на нищо.

— Обичам и двама ви повече, отколкото бихте могли някога да си представите — каза искрено тя. Затова няма до позволя на Блакууд да ви ограби и да избяга. Обърна се към Джаксън.

— Предполагам, че Арчър ти е казал. Той е много способен следовател.

Джаксън кимна тъжно.

— Разбира се, Арчър е категорично против този брак. Според него срещу теб ще бъдат предявени обвинения, ще се намеси полицията…

— Ще я арестуват? — извика Уинстън.

Задушаваше я гняв. Скъпият Блакууд! Същият като омразния си брат… и като всички други негодници на име Блакууд, от всички поколения. Как можа да бъде толкова сляпа? Баща й я беше предупредил! Блакууд не за пръв път нарушаваха професионалния кодекс. Той беше просто един от тях, един от онези, които прибягваха до тази презряна тактика…

Именно поради това тя не можеше да се оттегли и да му остави свободен достъпа до богатството и могъществото на Ван Слайк. Трябваше да се бори с него с всички средства, с които разполагаше. А в нейния арсенал имаше и още неизползвани оръжия.