Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (67)

71

През по-голямата част на нощта отговаряха на неизбежните въпроси на капитана — защо и как Ланс Блакууд е бил застрелян. След разпита Мейс бе пуснат като напълно невинен. Дадоха им друга кабина, почистиха раната на тила му, където Ланс го бе ударил изотзад, но той отказа да му направят превръзка. Все още не си бе легнал, когато Саранда най-сетне заспа.

Тя спа през по-голямата част от сутринта, тъй като беше прекалено изтощена емоционално, за да прави каквото и да е друго. Когато се събуди следобеда, откри Мейс заспал на един стол.

Саранда се облече тихо и излезе на палубата. Дори когато отговаряха на изстрелваните въпроси, помежду им бе настанала неземна тишина. Избягваха да се гледат в очите, сякаш бе прекалено скоро да се огласява това, което трябваше да кажат. Сега Саранда знаеше, че е грешила за Мейс. Но не знаеше какво означава това или как ще се отрази на бъдещето им. Дали Мейс се чувстваше също така предаден от нея, както се бе чувствала тя напоследък?

Като гледаше бреговете на реката, на Саранда й се искаше да могат да оставят всичко зад гърба си. Да не им се налага дори да говорят. Да могат само да се спогледат и да разберат какво иска да каже другият. Нещата между тях да станат лесни и свободни.

Но кога ли нещата помежду им са били такива? Единствено през онези дни, когато бягаха, за да спасят живота си.

Саранда усети, че Мейс е до нея. Като го погледна, тя видя един изумително красив мъж, облечен в скъп костюм внушителен издатели магнат. Изглеждаше изтънчен и елегантен както когато го видя за първи път в Ню Йорк. Единствен буйните му черни къдрици, вълчата уста и циганските очи не се вписваха в почтения му вид. Иначе той бе блестящ пример за нюйоркска изисканост. Саранда знаеше, че и тя изглежда също така безупречно елегантна в копринения си тоалет от Париж. Но кой знае защо все си спомняше Мейс, облечен с дрехите на фермера от Тенеси, с два размера по-малки.

Усмихна се нежно при този спомен.

— Защо се усмихваш? — попита Мейс — първите думи, които й каза откакто бе застрелял Ланс.

— О, само си спомних как изглеждаше в дрехите на оня фермер. Искаше ми се…

— Какво?

— Да сме пак там, с онези дрехи… — Това не бе всичко, което й се искаше, но само него успя да каже.

Мейс се облакъти на перилата и се надвеси напред, загледан в пейзажа.

— Странно, че сега си спомняш за това. Сигурно сме близо до Мемфис.

— Мейс… — каза Саранда след малко.

— Нека сега не говорим за това, а?

Тя въздъхна и отново погледна към брега. И той не искаше да разговаря — също като нея. Но какво щяха да правят сега? Къде щяха да отидат? Саранда знаеше какво си мечтае да се случи. Не искаше нищо друго, освен да слезе от кораба и да избяга от спомена за Ланс.

След минути пейзажът отново й се стори познат. Обзе я странното усещане, че вече го е виждала. Сякаш го бе правила и преди. Сякаш бе мислила всичките тези отчаяни неща, докато гледа все същия пейзаж. Взеха един завой по реката и Саранда се изправи. Там, точно пред тях, беше огромната издадена скала, където фермерът държеше своя сал.

Саранда хвърли поглед към Мейс. Той я гледаше със същото внезапно появило се чувство в очите. Зъбите му проблеснаха в голямата уста. Каква разкошна усмивка има, помисли си Саранда и се засмя в отговор.

Сякаш една единствена мисъл прескочи от неговото съзнание в нейното и обратно. Дори не се попитаха дали могат да го направят. Нямаше време за въпроси, нито дори за рационални мисли. Като едно същество двамата започнаха да разкъсват дрехите си и да ги хвърлят по палубата. Той захвърли градската си шапка във водата, а скъпият му костюм лежеше на купчина в краката му. Саранда изрита настрани скъпата си тъмносиня рокля.

Двамата се смееха и се чувстваха безгрижни като деца, преизпълнени с очакване, сякаш това бе първият им ден на земята. Стъпиха едновременно върху перилата, олюляха се за миг и сетне се гмурнаха заедно в мътното течение на Мисисипи.

Преди да отплуват надалеч, хората от палубата се разкрещяха, тъй като смятаха, че се нуждаят от помощ. Но когато двамата погледнаха назад и им махнаха с ръце, като неспирно се смееха, евентуалните спасители поклатиха глави. Навярно, зашепнаха си те, след шока от предишната нощ новобрачната си двойка си е загубила напълно ума.

— Къде отиваме? — извика Саранда, докато плуваха един до друг.

— Има ли значение? Щом се отдалечаваме от кораба?

Саранда поклати глава, за да изтръска водата от очите си. Течението беше силно, но не я беше грижа. Тя се чувстваше чудесно, беше измила спомените и онова ужасно мълчание. Хубаво беше да се раздвижи, да напрегне мускули, да се почувства жива.

— В края на краищата семейството на фермера спечели онзи конкурс — извика тя. — Десет хиляди долара от парите на Маклауд, нали? Винаги можем да се отбием и да им съобщим приятната новина.

Мейс се хилеше.

— А всъщност така и не можахме да видим Ню Орлийнс. Не и в най-добрата му светлина.

— Кой го е грижа накъде отиваме? — провикна се тя. — Щом сме…

Направи пауза. В един последен миг на несигурност, тя хвърли плах поглед към него.

— …заедно — довърши той.

Мейс доплува до нея, хвана я за кръста и я целуна силно. Водата, капеща от очите й, се смеси със сълзите й.

— Ще можеш ли някога да ми простиш? — попита Саранда.

Мейс сложи ръка на устата й.

— Няма за какво да ти прощавам.

— Ти уби брат си заради мен.

Очите му моментално се замъглиха.

— Човекът, когото убих, не беше моят брат.

— Мейс…

— Тихо, любима. Като добри измамници поне знаем как да започнем съвсем отначало и на чисто.

— Така ли?

— Е, може би след като малко полудуваме.

— Преди да се установим. В края на краищата имаме да издаваме вестник.

— Ще се върнем и ще го издаваме — обеща й той. — Но преди това предлагам да продължим както започнахме. Да си направим истински меден месец, да се забавляваме и да оставим миналото зад гърба си.

— Имаме да свикваме с толкова много неща. Не разполагахме с много време.

— Съмняваш ли се, че ще се справим?

— Вече не — каза тя и разбра, че за голяма нейна радост този път е истина. — Значи нека се забавляваме колкото можем. Преди да се върнем в града и ти поемеш вестника, а аз да изобличавам злото.

— А, чакай малко. Не сме се споразумявали…

Саранда се откъсна от него и заплува с всички сили към брега. Като стигнаха дотам, и двамата дишаха тежко и се кикотеха. Саранда се измъкна от водата и побягна от него, но той се хвърли върху нея и я притисна с цялата си тежест върху земята. Затъркаляха се из тинята, като се смееха и пищяха, докато той не запуши устата й с целувка. Тя се притисна към него, благодарна, че съдбата им даде тази втора възможност.

— Толкова те обичам — каза Саранда. — Искам да оставим всичко зад себе си. Люби ме, Мейс. Нека го направим като първия път.

— Тук ли? — извика подигравателно той. — В тинята?

— Май това е единственото място, на което не сме правили любов.

Мейс й се усмихна с цялата любов и благодарност, които блестяха в очите му.

— Мисля да си напълня ръцете с теб.

Тя пое ръцете му и ги прокара надолу по вдлъбнатините и хълмчетата на тялото си — само за да му покаже колко прав е бил.