Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (55)

58

Следващият път, когато вратата се отвори, беше като че ли дни по-късно. Саранда не знаеше. Влезе Сандър Маклауд заедно с друг един мъж, внушителен, оплешивяващ, с издадена напред челюст и властен вид. Двамата с едрия Маклауд запълниха цялото пространство на килията.

— Госпожице Шъруин — поздрави я Маклауд, като почесваше червеникавите си накъдрени бакенбарди. — За мен това е отдавна очаквано удоволствие.

В тона на гласа му се чувстваше самодоволно удовлетворение, предвкусване на насладата, че й натрива носа.

— Мога ли да ви представя директора на затвора господин Хъл. Ще бъдете негова гостенка до процеса.

Директорът на затвора повдигна крайчеца на устната си в жестока усмивка.

— Защо съм тук? — попита Саранда.

— Защото, госпожице Шъруин — обясни директорът на затвора с търпение и сарказъм, — сте преследвана за убийство.

— Но защо тук? Защо в мъжки затвор?

Защо, искаше да добави тя, в най-страшния затвор в града? Сандър се усмихна.

— Моят съдружник господин Блакууд — вярвам, че вече ви е посетил, нали? — е на мнение, че партньорът ви в престъпленията е способен да ви освободи от затвора. Нямам представа защо мисли така. Допускам, че беше компетентен главен редактор, по своему, разбира се. Но никога не ми е правил впечатление на човек, който би рискувал живота си, за да уреди нечие бягство. Без вестника, зад който да се крие, той е безпомощен.

— Вие сте свободен да си мислите така, естествено, ако това вие приятно.

— Така или иначе, взели сме необходимите мерки за сигурност. Пресата не знае къде се намирате. Дори собственият ми вестник „Глоуб джърнъл“ писа, че не знае нищо. Но от съображения за сигурност засега ще ви държим тук. Дори като се имат предвид способностите му, Арчър ще трябва да употреби доста динамит, за дави освободи от тази дяволска дупка.

— Арчър ли? — попита тя, чувствайки се доста замаяна от стоенето на тъмно и от глада.

— Спомняте си Арчър, нали? Мъжът, който толкова дълго ви помагаше да се измъквате от властите. Който по този начин стана ваш съучастник.

Саранда си помисли, че Ланс брани самоличността на брат си. Но докога? До какви ли би прибягнал, за да го унищожи?

— Като стана дума за Арчър — продължи Маклауд, — любопитни сме къде се намира.

— Тъй като вече знаете, че Ланс ме е посетил, сигурно ви е предал какво му казах — не знам къде се намира Арчър.

— Моля ви, госпожице Шъруин, не обиждайте разузнаването ни. Нали не смятате наистина, че ще ви повярваме?

— Това е самата истина. Също както е истина, че не аз съм убила семейство Ван Слайк. Но вие вече знаете това, нали така, Сандър?

Саранда забеляза пламъчето на мрачно предчувствие в очите на Маклауд, когато се обърна към директора на затвора.

— Вижте какво можете да направите, за да се разприказва.

Директорът кимна и двамата се обърнаха, за да си тръгват. Саранда се надигна и махна с ръка:

— Няма да ме оставите тук, в тъмното, нали?

— Това зависи от вас — отвърна директорът.

— Бих искал да поговоря с нея насаме, господин директор, ако не възразявате.

— Колкото искате.

Вратата се затвори и двамата останаха насаме. Малката сцена бе разкрила на Саранда повече от думите. Лекотата, с която Сандър си осигури съдействието на директора, й каза достатъчно много за властта, която имаше този човек. Тя не се съмняваше, че ако Сандър нареди, щяха и да я бият.

— Мислех, че ще поискате да видите заглавието от тази сутрин. Между другото, то си е само наше. Бяхме единственият вестник, който хвана новината навреме за сутрешното издание.

Той извади от задния си джоб сгънат вестник, разгъна го и го поднесе към фенера. Саранда прочете заглавието със свито сърце.

— Бих ви позволил да прочетете цялата статия, но тя само ще ви разстрои. Достатъчно е да ви уверя, че докато приключа с вас, няма да остане нито един ваш поддръжник в цялата страна.

Ударът беше особено тежък. Двамата с Мейс бяха говорили често как ще използват вестника, за да докажат невинността й. А да се обърне същото това мощно оръжие срещу нея изглеждаше унищожително.

— Въпреки всичко, ще бъде трудно да ни надвиете с изфабрикувани обвинения — блъфира тя.

— Изфабрикувани ли? — Сандър извади от джоба на сакото си лист хартия и го разгъна. — Кажете ми, госпожице Шъруин, това вашият почерк ли е или не?

Както и подозираше, това бе собственото й признание, което бе написала в случай че Джаксън научи истината. Сърцето й се сви.

— Е, къде е той? — попита отново Сандър с променен тон.

— Вие май не чувате добре. Казах ви, че не знам.

— По-добре ми кажете. Така или иначе скоро ще го открием.

— Значи нямате нужна от помощта ми.

Докато прибираше документа, Сандър я изучаваше.

— Така, както си го мисля аз — кажете ми, ако греша — Арчър не би ви довел тук, ако нямаше доказателства, че не сте убили Ван Слайк. О, не се правете на учудена. И двамата знаем, че не сте ги убили. Насаме няма нужда от преструвки помежду ни, нали? Нищо, казано от мен тук, няма да може да се използва в съда. Ще го определят като слух. А и кой би повярвал на някаква си авантюристка, вместо на един почитан член на обществото?

— А ако съществува съкрушително доказателство?

— Това естествено би затруднило нещата. Затова съм сигурен, че разбирате защо е толкова важно да открия вашия приятел Арчър, преди делото ви да стигне до съда.

— Бях останала с впечатлението, че съдилищата са ваши?

— Е, никога не вреди човек да е подготвен за всичко. Несъмнено и вие сте открили това правило в професията си.

— Комплименти ли ми правите?

— Трябва да призная, че успяхте да заблудите всички ни. Сигурен съм, че дори не бих ви разпознал без маскировката ви а ла Сара Вурс. Затова изпратих Ланс по петите ви. Той единствен знаеше как изглеждате в действителност.

— Хрумвало ли ви е да го попитате как го е разбрал?

— Това не е важно.

— Вие сте глупак, ако вярвате на Ланс Блакууд.

— Аз не вярвам на никого, а просто се отблагодарявам на които трябва за извършените услуги. Така те ми остават верни.

— Верността невинаги може да се купи.

— Срещали ли сте такава, която да не може да се купи?

Саранда сведе очи.

— Както си и мислех. Вие сте красива жена. Мъжете сигурно биха минали и през огъня за вас.

Саранда го погледна с част от старата сексуална увереност, блеснала в очите й.

— И вие бихте минали през огъня, ако аз го пожелая.

Сандър се усмихна така, сякаш тя бе доказала тезата му.

— Чудя се какво ли би направил Арчър за вас?

 

Беше прекарала в затвора две седмици — или поне така й казаха, когато започна много бързо да отслабва и да пада духом. Две мъчителни седмици я разпитваха ден и нощ, с безпощадна решимост да открият къде се крие нейният любим. Когато отказваше да отговаря, нейните инквизитори играеха жестоки игри със съзнанието й — казваха й едно, после друго, за да я извадят от равновесие. Обстрелваха я с кръстосан огън от обвинения и въпроси и Саранда жадуваше за малко почивка и усамотение. Въпреки това обаче, когато я оставяха сама, ставаше още по-лошо. Тъмнината, странната гробовна тишина и абсолютната изолация я подлудяваха. Тя виждаше пазачите в килията си, а миг по-късно не можеше да разбере дали са истински или въображаеми. А постоянно чуваше ревящите им гласове да ехтят.

Внасяха в килията й подноси със съблазнителни храни. Сочни меса, зеленчуци, които бяха толкова пресни, сякаш бяха откъснати съшия следобед. Крехки омари в сметанов сос, които ухаеха божествено. Хрупкави маслени бисквити с медена глазура. Десерти, от които й потичаше слюнката — шоколадови кремове и плодови торти със сметана. Всяко ястие бе внимателно подбрано не само по външен вид, но и по аромата си, който се разнасяше из килията. Докато я разпитваха, силните миризми отвличаха вниманието й и караха стомаха й да се свива и да къркори. Саранда беше толкова гладна, че едва успяваше да се съсредоточи върху това, което й казват. Но когато отказваше да говори, те изнасяха навън съблазнителните ястия и й донасяха канче чорба и чаша вода.

Психологическите игрички бяха по-уморителни и ужасяващи от всеки бой. Саранда предпочиташе бой с камшик. Щеше да припадне и да потъне в мрак и спокойствие. Но те я държаха изправена на нокти през цялото време, като й разправяха как върви издирването на нейния любим. Как е бил видян и почти заловен. Как е бил ранен, докато е бягал от тях. Как няма да мине много време и ще го довлекат в някоя от околните килии, окован във вериги. Как ще бъде обесен до нея за съучастничество в убийство. И всеки път — постоянният въпрос: Къде се крие той? Какви са плановете му? С какви доказателства разполага?

Саранда си задаваше същите въпроси постоянно. Къде беше Мейс? Какво правеше? Тя едва ли не очакваше той да се появи и като по чудо да я измъкне оттук, въпреки охраната. Господин Блакууд очевидно е на мнение, че вашият съучастник е способен да ви измъкне от затвора, бе казал Сандър. Вече губейки разсъдъка си, Саранда бе започнала да вярва в това. Ако Ланс смяташе, че Мейс ще дойде, то със сигурност…

Но в по-трезвите мигове съзнанието й казваше, че това не може да се случи. Не беше в стила на Мейс да се вмъкне, стреляйки, и да я освободи. Неговото оръжие бе мозъкът му. Ако ще бъде освободена, то това щеше да стане хитро, брилянтно. По най-неочаквания начин.

Сетне един ден Сандър Маклауд влезе усмихнат в килията й и каза:

— Заловихме го.

— Кого? — прошепна Саранда.

— Арчър, кого другиго?

Колкото и слаба да беше, тя се насили да се изправи седнала.

— Къде е той?

Сандър се ухили жестоко.

— Мъртъв е.

Саранда не искаше да повярва. Трябва да беше номер, още е извратена игра, която целеше да я сломи и да я накара да направи признания. Сандър й описа обаче с такива подробности смъртта Мейс, че макар да отказваше да повярва, тя трябваше да си запуши ушите с ръце, за да не слуша ужасните думи. Когато вдигна очи, Сандър си беше отишъл, оставяйки я да преживява сама отвратителните образи, които бе насадил в съзнанието й. Затова ли го намерила жив след торнадото — за да го изгуби сега?

И Саранда зачака. Отчаянието постепенно я завладяваше. Докато един ден не влезе пазачът с мизерната й порция и предпазлива усмивка на лице.

— Делото ви е насрочено за понеделник сутринта — обяви той.

— Понеделник ли? Какъв ден е днес?

— Петък. Чакането май свършва.

Още два дни. Саранда започна да се съмнява за пръв път. Какво чакаше тя? Някакво чудо? Или срещата с въжето?

Защото ако Мейс беше жив, щеше на всяка цена да намери начин да й се обади. Директорът не я бе безпокоил дни наред. В началото я бе навестявал всеки ден, за да я измъчва, заплашвайки я, заради мълчанието й. Но в последно време дните, часовете се проточваха безкрайни и никой освен пазачът не се появяваше.

Саранда бе останала без сили, тресеше я. Понякога се хващаше, че си говори сама само за да чуе собствения си глас. Понякога съзнаваше, че пазачът стои пред нея, а тя не го е видяла да влиза. Сетне, разтревожена, се чудеше какво ли е говорила. Дали не им е казала нещо, което ги е завело при Мейс? Дали затова бяха спрели да я разпитват?

Веднъж я събуди нечие присъствие в килията. Тя усети, че трима или четирима мъже стоят до нея в тъмното и я наблюдават. Когато се размърда, единият седна на тесния нар до нея и докосна ръката й. Друг се присъедини и отмахна косата от лицето й.

— Значи тази е жената, за която казват, че подлудявала мъжете? — каза единият с леко развеселен глас.

Без повече да се интересува какво ще й направят, Саранда се обърна с гръб към тях и заспа. Когато отвори очи, си бяха отишли.

Сякаш бе минал само миг, преди да дойде пазачът и да я забута с обувката си. Когато Саранда се надигна, осъзна, че той й говори.

— Какво каза? — попита тя с усилие.

— Рекох да си кажеш молитвите. Делото ти е утре сутринта.

Колкото и немощна да беше, Саранда не можа да заспи. Съпротивителните й сили бяха разрушени до такава степен, че повече не можеше да се надява. Щом Мейс не й се бе обадил досега, сигурно или не знаеше къде е, или бе мъртъв. Може би изчакваше, тя да пристигне в съда, но инстинктът и подсказваше, че тогава би било прекалено късно. Щом веднъж Маклауд успееше да я вкара в съда, нямаше да й позволи да се измъкне. А ако Мейс се появеше и покажеше доказателството си, Сандър щеше да нареди да го убият. Тогава Ланс би успял да го довърши, като разкрие истинската му самоличност и всичко щеше да бъде напразно.

Ако Мейс не направеше своя ход, преди Саранда да стигне до съда, никога повече нямаше да има възможност.

В случай че беше жив.

* * *

Саранда разбра, че е сутрин, когато чу ключа да се завърта в ключалката. Една жена влезе, за да я приготви за съда. Тя й помогна да облече чиста рокля, избърса с гъба лицето и ръцете й, изчетка и среса косата й, като я вдигна на кок. Сетне й каза да чака след малко щели да дойдат да я вземат.

Саранда седеше като вкаменена на леглото, вторачена пред себе си. Мигът беше настъпил. Щеше да стане за смях в публичния съд. Щяха да я обвинят в убийството на двама души, които бе обичала от все сърце. Щяха да я обявят за виновна и да я осъдят на обесване. Съмняваше се, че ще отнеме повече от час-два.

Трябваше да се стегне и да изглежда смела. Трябваше да ги подмами да мислят, че не е уплашена. Но тя беше толкова объркана, толкова гладна и трескава, че сякаш не бе в състояние да положи никакво усилие.

Ключът се обърна отново. Беше време. Тя се изправи на треперещите си крака и пристъпи като мъртвец, след което спря ужасена.

Не знаеше сънува ли или е будна. Виеше й се свят и не виждаше ясно. Напълно ли бе изгубила разсъдъка си? Защото на вратата бяха Бат Мастърсън и Уайът Ърп.