Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (53)

56

Неприятностите им започнаха сутринта, когато вятърът внезапно се насочи на север. Колкото и да се опитваше да вдига и спуска балона на различни височини, Мейс не успяваше да улови югоизточното течение. Над северна Пенсилвания вятърът се усили и ги издуха нагоре с невероятна скорост. Някъде близо до Олбъни навлязоха в гъсти черни облаци, които заплашваха с дъжд. Във Върмонт облаците бяха гъсти, а вятърът ситен и ги принуди да се издигнат на близо хиляда и осемстотин метра височина, за да може балонът да се движи нормално. На тази надморска височина въздухът бе по-рядък, виждането и чуването — по-затруднени. Предметите изглеждаха изкривени. Ушите ги заболяха. И въпреки всичко те летяха на север и се отдалечаваха от целта си. Саранда още веднъж почувства ужас.

Мейс се тревожеше, че не може да обърне балона обратно към Ню Йорк. Той отказваше да се приземи и да изчака отминаването на бурята. Нямаше как да се предвиди кога най-внезапно могат да се променят атмосферните условия. Мейс искаше да е във въздуха, за да се възползва от всяка секунда помощ, която можеше да им окаже вятърът.

До настъпването на следобеда вече знаеха, че е безнадеждно. Бяха отвени толкова далеч на север, че дори циклон с посока Ню Йорк нямаше да може да ги отнесе дотам до крайния срок в пет часа. И въпреки това Мейс продължаваше да лети и през нощта, когато условията бяха направо невъзможни.

Най-сетне се приземиха в порой. В мокрото беше невъзможно да поддържат пламъка на горелката и трябваше да кацнат. Прекараха нощта в малка горичка, мокри до кости и треперещи в студа. Мейс беше прегърнал Саранда, за да я топли, но настроението му го правеше далечен.

— Толкова съжалявам, Мейс — каза му тя безпомощно.

— Шшт — отвърна той, без да я поглежда. — Опитай се да поспиш.

Тя естествено не можеше. Изненада се от това колко е разочарована. Усещаше колко обезверен е Мейс, просто го излъчваше. Саранда знаеше, че това я краят на неговата мечта. До този момент Сандър Маклауд вече бе купил „Глоуб джърнъл“. Но някъде по пътя това бе станала и нейна мечта. Мечта за едно полезно бъдеше с мъжа, до когото обичаше да работи.

Сега това никога нямаше да стане.

И въпреки всичко, някаква частица оптимизъм в нея отказваше да умре.

— Ако можем да докажем, че съм невинна — промълви замислено тя, — и намесим Сандър Маклауд, няма ли да ми върнат вестника?

— Изпускаш нещо важно. Маклауд държи съдилищата. Политиците са в малкото му джобче. Единственото, което не държеше в ръцете си, бе властта на пресата. С вестника щяхме да имаме шанс. Щяхме да отпечатаме толкова много статии, че съдилищата нямаше как да не забележат. Щяхме да отпечатаме доказателствата, за да могат да ги видят всички и нито един съдия или съдилище да не може да ги отрече. Без „Глоуб“ нямаме нищо. Обаче ако вестникът е в ръцете на Маклауд сме направо мъртви!

— Мъртви ли?

— Дори да си е осигурил вестника, пак сме заплаха за Маклауд. Той не може да си позволи да е замесен в убийството на Ван Слайк. Освен Ланс ти и аз сме единствените, които знаят истината. А аз дори не мога да те заведа при властите, за да те охраняват. Ако Маклауд осъзнае, че имаме доказателства, ще тръгне да ме търси, за да ме убие. А теб може да остави на милосърдието на съдилищата.

— И какво ще правим?

— Не знам. Ще бъда честен с теб, Саранда, не ми изглежда обещаващо. Във всеки случай ще отидем в града. Ще се срещна с моите хора от вестника докато ти се криеш. Има ли място, където можеш да си в безопасност?

— Мога да опитам у приятелката на Стъбс Софи. Тя е стара курва, но ще направи всичко за пари. Ще купя мълчанието й, като й обещая дял от наследството си.

— Щом мислиш, че там ще бъдеш в безопасност.

— А после?

Мейс въздъхна бавно.

— После ще видим.

По някое време през дългата студена нощ Саранда задряма върху гърдите на Мейс. Но дори в съня си го усещаше как седи изправен, облегнат на дървото, без да мига.

Успяха да стигнат над града посред нощ, като се надяваха никой да не види спускането им. Бяха решили да кацнат в Сентръл парк, където щяха да имат достатъчно открито място, за да се приземят, без да ги видят. Но щом започнаха да се спускат надолу над града, горелката започна да съска слабо и да се разваля. Мейс се опитваше да я стабилизира, но пламъкът изгасна напълно. Без гориво, балонът започна да пада с изумителна скорост покрай покривите на сградите, като ги отминаваше на косъм, летейки надолу. Като разви с луда скорост въжето с котвата, Мейс го метна във въздуха и след няколко опита най-сетне успя да го залови за ъгъла на сградата на Кутгър Юниън. Двамата имаха време само да се прехвърлят през коша, преди балонът да отскочи встрани и да се върне обратно с трясък, повличайки се странично по плоския покрив.

Ужасени, Мейс и Саранда затърсиха врата, която да ги отведе към сградата. Нямаше такава.

— Качи се на гърба ми — нареди Мейс. — И затвори очи.

Саранда не смееше да го попита какво е намислил. Тя се подчини, затвори очи и се залепи за гърба му, а той започна да се спуска по стената на четириетажната сграда.

Най-накрая стигнаха земята. Улиците бяха пусти, макар по-нататък да чуваха тълпите около театър Бауъри лейн. Внезапно дойде моментът на раздялата.

Саранда бе обзета от отчаяние. Тя не се бе разделяла с него от месеци. Тревожеше се, че ще прекара сама първата си нощ в града, който най-много искаше смъртта й.

— Не мога да ти кажа довиждане — рече Саранда, като го притисна силно.

Мейс я целуна, като я обви със силните си ръце. За миг тя се по-чувства сигурна, усети, че въпреки ужасните обрати, всичко в крайна сметка ще се оправи. Но щом се отдръпна, това чувство я напусна. Тя се почувства малка и ужасяващо самотна. Тя, която беше живяла сама от тринайсет годишна възраст.

— Ти ме разглези — призна тя. — Не знам дали ще мога отново да живея без теб.

— Мисли си за това. Надявай се, че няма да ти се наложи.

— Мейс…

Мейс взе ръцете й в своите.

— Слушай ме сега, Саранда. Не мога да ти обещая нищо. Но знай, че независимо какво се случи, аз съм с теб. Ще измисля нещо. Ако трябва, ще умра, за да те защитя, но няма да им позволя да те наранят.

— Това не е никаква утеха. Няма да искам да живея, ако не си до мен.

Мейс целуна ръцете й.

— Ще се измъкнем от това някакси. Просто запомни, че винаги има начин.

Саранда знаеше, че го казва, за да я успокои. Тя прочете неказаните съмнения в очите му.

 

Тя забърза по странични улички, за да е сигурна, че не я следят, и се насочи към Бауъри. Там се изгуби сред тълпите от преминаващи емигранти. Смрадта от реката се смесваше с миризмите на храна, а през отворените прозорци се чуваха викове.

Завръщането при Софи беше като връщане в едно минало, което се надяваше да е загърбила. Тя бе живяла при Софи, когато дойде в Ню Йорк за първи път. Нищо не се бе променило. Момичетата все още въртяха номера, а Софи пак прибираше парите в големия си колан.

— Значи се върна — поздрави я тя, без да се изненадва от каквото и да било в живота.

— Имаш ли свободна стая? — попита Саранда. — Само за няколко дни?

— Моите стаи не са безплатни, както знаеш…

— Ще ти платя повече, отколкото струва. Просто ми трябва малко време, за да очистя името си. Когато си прибера наследството, ще ти се отплатя с толкова много пари, че ще можеш завинаги да изоставиш тази дупка.

— Ами…

— Моля те, Софи. Страшно ми трябва скривалище.

— Не искам никакви неприятности, чуваш ли?

Най-накрая се споразумяха, Саранда затвори вратата и се сгромоляса върху мръсните чаршафи, прекалено изтощена дори да се съблече. Нещата й изглеждаха толкова черни, а леглото бе пусто и огромно без Мейс до нея. Ала тя бе толкова уморена, че се отпусна и започна да се унася. На сутринта щеше да решава какво да прави. Може би тогава нещата щяха да изглеждат по-ведри.

Докато се унасяше обаче, Саранда отново бе обзета от чувство за обреченост. Намираше се в бордей, пълен с плъхове, докато нейният любим рискуваше живота си, за да я спаси. Мейс…

 

Саранда беше заспала дълбоко, когато вратата на стаята й се отвори със сила и някакви хора я измъкнаха от леглото. Натежала от съня, сякаш упоена, тя бе заобиколена от мъже в сините униформи на нюйоркската полиция. Трябваше й само миг, за да си спомни къде се намира, да разбере защо й говорят по този начин, докато я избутваха през вратата.

По стълбите чу как Софи говори с полицая.

— Това е тя, Саранда Шъруин. Искаше да остане тук, без да плаща. Наговори ми разни глупости, че щяла да ми плати, когато си получи наследството. Ха! Всички знаят, че ще увисне на бесилото.

В изумлението си Саранда чуваше как Софи продължава да нарежда и да си иска наградата от десет хиляди долара. На партера един инспектор пристъпи към Саранда и заключи ръцете й в белезници. Устата му се мърдаше, но Саранда не можеше да разбере думите. Не можеше да се съсредоточи върху нищо друго освен гласа на Софи, който ехтеше в съзнанието й.

Ще увисне на бесилото… ще увисне… всички знаят, че ще увисне на бесилото…