Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (51)

53

Саранда седеше, опряла гръб на стената на коша, прилепила колене към гърдите си, твърде уплашена, за да отвори очи. Полюляването на балона я караше да трепери силно. Почувства, че й се гади и й призлява. Поемаше си въздух с усилие. Ако изобщо можеше да мисли, то й се искаше изобщо да не се бе раждала.

Усещаше, че Мейс се занимава с горелката, като следва случайните указания, които бе получил. Като се замисли, че няма никакъв опит, Саранда бе обзета от нова вълна паника. Сигурна бе, че ще се разбият и ще изгорят. Просто знаеше, че ще загинат.

— Престани да се движиш — тросна се тя. Гласът й бе приглушен, тъй като бе притиснала чело към коленете си.

— Да не би да искаш това нещо да се разбие? — отвърна й той.

Саранда бе толкова уплашена, че искаше да се разплаче. Пръстите я боляха от стискане. Думите му я накараха да си представя как излитат без никакъв контрол и се забиват в някакви дървета.

Минутите се нижеха безкрайно бавно, докато тя трепереше сгушена.

— Саранда — повика я Мейс.

— Не говори! — Всеки шум, всяко движение я караше да съзнава огромното разстояние между тях и земята. — Дори не дишай!

— Ела тук. Погледни този пейзаж!

Когато Саранда отказа, Мейс вдигна брадичката й с пръст и я накара да го погледне.

— По-красиво е, отколкото можеш да си представиш.

Обзе я неописуем гняв. Че той може да стои там като някакъв проклет въздушен пират, който едва се държи за въжето, ухилен, сякаш този кошмар, в който я бе забъркал, бе просто една чудесна шега…

Саранда не можа да се овладее. Като лава, изригваща от вулкан, тя го нападна внезапно.

— Ти, кучи сине! — изкрещя тя. — Каза, че мога да ти вярвам.

— Можеш да ми вярваш. Огледай се. Всичко е наред.

— Наред! — Тя го хвана за гушата и започна да го души с пръсти, внезапно станали силни от страха. — Никога през живота си не съм била по-зле! Никога не съм искала да убия някого толкова силно, колкото искам да убия теб! Как можа да го направиш?

Мейс я грабна за кръста и я вдигна нагоре така, че тя се прилепи към гърдите му. Докато я вдигаше, Саранда зърна част от пейзажа, усети, че е на голяма височина, видя огромните пространства. Тя се сгърчи и обви глава с ръце.

Мейс помълча за миг, усещайки я как трепери. Сетне, с тих глас, попита:

— Какво съм ти сторил?

Паниката я бе обхванала напълно. Дишането й бе прекалено учестено. Тя знаеше, че се задъхва, но не усещаше въздух в дробовете си.

Мейс я погледна и видя опасния зеленикав цвят на лицето й.

— Ще те напляскам, ако не се успокоиш — предупреди я той.

— Направи го и ще те изхвърля оттук!

— И ще приземиш сама този уред, така ли?

Коленете й се огънаха. Мейс я хвана под мишниците и я вдигна.

— Разбирам, че ще трябва да те разсейвам с нещо. Да те накарам да мислиш за нещо друго освен за балона.

— Не го споменавай дори — изстена тя.

— Нещо толкова приковаващо, което би завладяло изцяло вниманието ти. И заличило всички други мисли.

Думите му, заедно с интимния тон, започваха да пробиват пелената на ужаса й. Саранда вдигна очи и видя как в погледа му гори истинска възбуда. Една силна ръка се спусна върху бедрата й и я притегли по-близо към него, за да го усети огромен и твърд, притиснат към полите й.

— Как можеш да мислиш за нещо такова в такъв момент? — промълви тя.

— Как можеш да не мислиш? — попита я той.

— Толкова съм уплашена…

— Не мисли за страха си. Мисли за това като за едно голямо приключение. Кой знае накъде ще ни отвее вятърът? С какви превратности ще се сблъскаме по пътя? Ето ни, летим в небесата, съзерцавайки неща, които малцина могат да зърнат. Погледни тези поля. Виж колко малки са дърветата. Колко необятен е хоризонтът. Сякаш сме единствените двама души в целия свят. Само ти и аз. Преодолели смъртните окови, душите ни летят на воля. Не можеш ли да го усетиш, любима? Това вълнува душата като нищо друго, което мога да си представя.

— Без да споменаваме за животинските ти инстинкти.

— Кой казва, че не можем да ги споменаваме?

Мейс се бе ухилил като сатана. Като я пусна, той хвана въжето с едната ръка и се надвеси навън. Със свободната си ръка махна към небето и извика:

— Хайде, принцесо! Хвърли грижите си на вятъра! Вече не сме смъртни, вече сме богове! Нищо не може да ни навреди! Млади сме. Влюбени сме. Очаровани сме. Дай да вземем удоволствието, което можем да вземем. А утрешният ден да върви по дяволите!

Докато той крещеше тези слова към небесата, жестикулирайки през цялото време, балонът се наклони опасно на една страна. Като се вкопчи отчаяно в парапета, Саранда затвори очи при вида на втурналата се към тях земя. Разбра, че трябва да направи нещо, преди той да убие и двамата. Най-лошият й кошмар се бе сбъднал: да лети в балон на стотици метри височина с акробат, който намираше за особено възбуждащо да виси надолу от коша.

Саранда не само трябваше да преодолее паниката си. Налагаше се да отвлече Мейс от желанието му да играе ролята на въздушен пират.

Имаше само едно нещо, което можеше да прикове вниманието му. Той вече бе показал ясно, че няма да й окаже никаква съпротива.

Саранда отвори очи с усилие и го погледна. Той пак се бе навел, но по-внимателно този път, като само единият му крак беше в коша и само едната му ръка държеше въжето.

— Слез тук.

— На високо по ми харесва.

— Оттам не можеш да ме целунеш.

Мейс повдигна вежда.

— Така ли?

Като се завъртя майсторски, той се наведе и я целуна набързо. Сетне отново увисна навън.

Неговите движения предизвикаха мощни тласъци на коша. Нещата не се развиваха според желанието на Саранда.

Тя бе използвала и преди страстта като оръжие. Какво щеше да й стане да опита още веднъж?

— Това възбужда ли те? — попита тя, като се опита да говори спокойно.

— Страхотно.

— Някога правил ли си — тя преглътна бучката в гърлото си — любов в небето?

Сега Мейс я погледна.

— Това покана ли е?

Той скочи върху дъсчения под на коша и балонът леко хлътна надолу. Като се хвана за въжетата зад себе си, Саранда направи титанично усилие да не изкрещи.

Мейс я хвана за талията и я претегли към себе си, така че да пусне въжетата и да се вкопчи в сакото му. В очите му се четеше учудване.

— Това е повече, отколкото някога съм мечтал — каза й той страстно. — Знаех, че се страхуваш. Но мислех, че ако успея да те кача тук горе — ако успееш просто да видиш това, което виждам аз — и ти ще почувстваш вълнението, цялото чудо. Че ще успееш да споделиш с мен възбудата да си високо над земята. Свободата. Възторгът. Кръвта, която препуска във вените ти. Наистина ли го чувстваш?

— Целуни ме и ще видиш.

Мейс наведе глава и я целуна. Целувката му никога не бе била толкова дива, ненаситна, пълна с възхищение. А Саранда никога не се бе чувствала толкова нещастна.

Защото истината бе, че никога преди не бе чувствала по-слабо желание. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави страха си. Чувстваше се суха като стар кокал. Знаеше, че ако той влезе в нея, ще бъде като проникване в шкурка. Тя се срамуваше, че се опитва да го подмами. Тяхното привличане бе толкова силно, че никога не й бе хрумвало да имитира екстаз, както бе правила с други мъже.

— Чудесна си — мълвеше той в косата й.

Макар да бе гузна, Саранда бе решила твърдо Мейс да не разбере истината. Тя пъхна ръце под сакото му и го съблече.

— Не си привързан към това, нали? — попита тя с убедителна усмивка.

Сетне го метна надолу.

— Това бе единственото ми сако.

Тя разкопча ризата му и прокара език по гърдите му.

— Сега знаеш как е.

Саранда го съблече бързо, като избягваше да гледа навън. Височината на коша й стигаше до кръста, така че подбирайки внимателно позите, тя успяваше да си внуши, че не е заобиколена само от въздух от всички страни.

Мейс стоеше с ръце над главата, държейки въжетата. Гол, мускулест и тъмен, той представляваше гледка, която с право би накарала всяка жена да заплаче. Саранда направи още едно усилие. Започна да го целува — по раменете, по ръцете, по гърдите. Тя засмука зърното му и усети как се втвърдява под ръката й. Прокара пръст надолу към корема му, плъзгайки език още по-надолу към пулсиращия му, приканващ пенис.

Като застана на колене, тя го пое в ръце и го допря до устните си. Известно време го измъчва, преди да го поеме в устата си. Мейс я възнагради с доволно ръмжене.

— Това е невероятно — каза той. — Ти си нещо повече от проклета принцеса. — Тя продължи да го смуче по-силно и той изгуби мисълта си. — Ти раздаваш фантазии. Жена, която кара всички мечти на мъжа да се сбъднат.

— Харесва ли ти, когато си в устата ми?

— Господи, да!

Саранда знаеше, че диалогът повече от всичко разпалва страстта му. Самият той бе майстор на словото и обичаше да говори, да прави страстни и похотливи описания. Дори само един шепот можеше да го възбуди до лудост. Саранда знаеше също така, че не би могла да го възбуди — както и всеки друг мъж — така, както той би могъл да възбуди себе си, използвайки собствените си фантазии. Тя само трябваше да му зададе въпрос или да му намекне за образ, а сетне той сам щеше да се развихри.

— Харесва ми да те усещам върху езика си. Обичам вкуса ти. Страстната, мъжествена миризма. Толкова си твърд, че ме караш да потрепервам. Като сабя от закалена стомана. Кажи ми харесвали ти, скъпи? Кажи ми какво искаш да ти направя.

Мейс й го каза с думи, които бяха колкото поетични, толкова и ясни. Като насочваше главата й, докато й обясняваше, той й показа какво иска с похотливи думи, изречени с дрезгав шепот. Саранда не познаваше друг мъж, който така високо да цени милувките й, който да сипе с толкова силно желание похвали относно усещанията, с които го дарява.

Мейс вдигна единия си крак и го сложи върху стената на коша, като й даде възможност да се приближи. Наведена още по-ниско по негова команда, тя посегна и го пое в устата си, като го смучеше, измъчваше и хапеше леко и нежно, докато Мейс ръмжеше доволно.

— Да, скъпа, да. Господи, ти си невероятна!

Саранда не се съмняваше. Тя вложи страха си и вината си, че го заблуждава в усилията да изпълни задачата си, използва цялата си енергия. Движеше се безпощадно тук и там, като разнообразяваше докосванията, начина, по който го целуваше и смучеше, подлудявайки го. Караше желанието да забушува из вените му, самият той замаяно да очаква накъде ще се насочи жадната й уста.

Когато пожела да я вдигне, за да сподели удоволствието му, тя не откликна. Вдигна очи, прокарвайки език по цялата му дължина и попита плахо:

— Ти не каза ли веднъж, че искаш да свършиш в устата ми?

Очите му станаха безизразни, когато й описа по-подробно какво желае.

Саранда много сръчно го накара да замлъкне. Не й трябваше много време. Като взе тестисите му в едната си ръка, тя започна да го гали с другата и да смуче силно, възбуждайки още повече главичката с език, после пак го пое надълбоко. Беше го обвита плътно с устни, когато той се изпразни с вик.

Това би трябвало да го успокои, помисли си Саранда и отново седна на пети.

Мейс разклати глава като лъв, който се отърсва от водата.

— О, Боже! Жено, какво направи с мен?

Той я хвана под мишниците и я вдигна, целуна я продължително и силно, като я гледаше нежно.

— Направи ме толкова щастлив — каза той. — Сега е мой ред да направя същото за теб.

Саранда поклати глава.

— Нека за днес твоето щастие бъде и мое. Достатъчно бе това, че можах…

Той присви подозрително очи.

— Откога си станала светицата Саранда, която се раздава безкористно?

— Не мога ли да пожелая да те направя щастлив, без да бъда разпитвана като някоя…

Мейс я бутна към стената на коша.

— Мейс, недей — извика Саранда, протягайки ръце.

Докато се опитваше да се хване, Мейс вдигна полите й, дръпна бельото й настрани и пъхна ръка между краката й. Както и преди тя бе съвсем суха.

— Ти, малка кучко! — изсъска той с гневен поглед.

— Мейс, за Бога…

Саранда усети, че балонът се люлее. Като погледна през рамо, видя как околността се приближава към тях. Ако той не спреше да я бута, щеше да падне от коша.

— Значи те възбужда, така ли? Да летиш като орлите? Да се носиш над един нищо неподозиращ свят?

— Никога не съм казвала, че ме възбужда. Всъщност, ако си спомняш, аз казах, че ще умра, ако ме качиш горе.

— Измами ме, нали?

— Ти си го заслужаваше. Казах ти, че не искам да се качвам тук. Казах ти, че се страхувам. Но беше ли те грижа? Не! Ти продължаваше да скачаш от въже на въже като някой проклет пират, без да обръщаш внимание на чувствата ми.

Неговият гняв го напусна, като отстъпи място на решителна, студена пауза. Той изглеждаше замислен, сетне в очите му се появи лудешки блясък.

— Ти си съвсем права — каза Мейс. — Съвсем не помислих за чувствата ти.

Саранда не хареса изражението му. Беше същият поглед като пред онази нощ, когато я бе завързал и я бе насилил да се подложи на необичайната форма на терапия. В очите му имаше същия неопровержим блясък, който й показа, че е отишла твърде далеч.

— Съблечи се — нареди той.

Саранда вдигна брадичка.

— Защо?

— Защото няма да можеш да ме измамиш, скъпа. Не и ти.

— Случвало се е преди.

— Вече няма да се повтори. А сега, ще свалиш ли тези дрехи или трябва да ги разкъсам?

Той я грабна за деколтето, но нейните ръце уловиха неговите и ги спряха.

— Ще се поддам на гадните ти заплахи, защото нямам друга дрехи. Но те предупреждавам, от това няма да излезе нищо добро. Няма да мога да се възбудя сега, дори да беше Казанова.

— Ще видим.