Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (49)

51

В Мемфис Мейс спечели на покер достатъчно пари, за да отидат на баня, да си купят небиещи на очи дрехи и билети за влака за Охайо. Сетне телеграфира на хората си в Ню Йорк с искане за информация и им каза да отговорят на името Сандърсън в Къламбъс.

Когато пристигнаха, телеграмата ги очакваше. Саранда видя как лицето му помръкна.

— Какво има?

Той вдигна очи и видя как го наблюдава пощенският служител.

— Дай да се махаме оттук — отвърна Мейс и я поведе надолу по-страничните улички, преди да й разкаже.

— Маклауд действа като издател на вестника — каза той приглушено.

— О, Мейс, не!

Той се отпусна на една тухлена стена и затвори очи. Беше стиснал здраво зъби, а дланите му се свиха в юмруци. Дишането му бе накъсано.

— Какво ще правим? — попита Саранда.

— Първо трябва да се върнем в Ню Йорк. Въпреки че моята свръзка не ни съветва. Твърди, че властите проверяват всеки параход и влак, които влизат в града. С приближаването на крайния срок проверяват всеки пътник. Претърсват дори трамваите. — Мейс извади телеграмата от джоба си и зачете: „Не се и опитвайте да идвате. Няма да успеете. Душат за главете ви.“ — Той я смачка в ръка.- Можем да се преоблечем, но при такова претърсване ще рискуваме много. Нямам намерение да влизам в капана им. А и отказвам да те излагам на още опасности.

— Просто ще трябва да намерим друг начин.

— Как? Остават ни три дни, нямаме време да стигнем на кон. А не можем и пеша.

За първи път Мейс изглеждаше наистина обезсърчен.

— Винаги има начин — каза Саранда. — Ако дадена идея не става, просто трябва да се намери друга. Думата „поражение“ — додаде тя, като го имитира, — не присъства в речника ми.

Саранда разбра, че Мейс не я слуша. Красивото му лице бе прорязано от гневни бръчки.

— Ако позволяват на Маклауд да ръководи вестника сега, трябва да са страшно уверени в резултата. Което означава, че сигурно имат доказателства, което са необорими. Можеш ли да измислиш какви биха могли да бъдат?

Саранда помисли за малко, сетне изстена. Писмото относно признанието, което бе покачат на Джаксън в нощта преди сватбата, в което се подчертава как е започнали да ги мами, за да се омъжи за Уинстън. Саранда му разказа за това писмо.

— Не помислих за него. Нямаше причина. То вече бе постигнало целта си.

Мейс й хвърли мрачен поглед.

— А сега просто може да послужи на Маклауд.

 

През целия ден Мейс беше неспокоен и мрачен. Саранда се опита да го развесели, но напразно. Той не можеше да стои на едно място. Заскитаха по улиците на Къламбъс, като говореха малко.

Саранда използваше времето, за да измисли начин да се доберат до Ню Йорк преди крайния срок, без да бъдат забелязани. Нищо, което измисли, не бе разумно.

— Вероятно е възможно да стигнем до предградията — размишляваше тя. — Сетне твоите хора от вестника да ни посрещнат и да ни вкарат незабелязано.

— Невъзможно. И тях ги наблюдават неотлъчно.

— Е, трябва да има нещо, което да направим.

— Не знам. Може просто да се окажем в ръцете на Маклауд.

— Маклауд и брат ти Ланс — напомни му тя тихо.

— Ланс може да е дръпнал спусъка. Но тъкмо Маклауд уби Ван Слайк. Кълна ти се пред Бога, че все някак ще го накарам да си плати.

Мейс отново защити брат си, което накара Саранда да кипне.

 

Тази нощ прекараха в хотел и за първи път от седмици насам се нахраниха истински, но това не подобри особено настроението на Мейс. Усилията на Саранда да го развесели също не помогнаха. Дори опитите й да го съблазни останаха без резултат. Той обърна стола си с гръб към стаята и през по-голямата част от нощта гледа през прозореца. Дори когато Саранда заспа, Мейс не прекрати бдението си.

На следващата сутрин беше в гадно настроение. Саранда се надвеси над него, като го прегърна в гръб и го целуна по бузата.

— Нещо ново?

— Не — отвърна той с глас, пълен с отвращение. — Нищо не съм измислил.

— Имаш нужда от почивка, скъпи. Няма как да мислиш ясно, без да си си починал.

— Нямам време да спя. Остават ни само два дни, а може да са и две минути. Толкова сме близо, че просто го вкусвам. Но не мога да направя нищо.

— Нека просто да тръгнем с влака през Пенсилвания. Може би по пътя ще измислим нещо…

— Какво? Да се скрием в някоя купа сено или да влезем в града с каруца?

— Ако се наложи.

— Не ставай глупава.

— А ти не бъди груб.

Мейс вдигна очи и я видя как го гледа разярено с ръце на кръста, и въздъхна.

— Извинявай. Просто не мога… не съм свикнал да ми липсват идеи. Ако бях сам, щеше да е едно. Но сега трябва да мисля и за теб.

— Не мисли за мен, ако това те разстройва.

— Можеш да ме накараш и да спра да дишам. Но си права, че не трябва да си го изкарвам на теб. Това е проблемът ми.

Саранда го прегърна силно.

— Това е нашият проблем. Трябва да измислим нещо заедно.

Мейс внезапно стана и се отдели от нея.

— Давай да се махаме оттук. Не мога нито минута повече да понасям тези стени!

Навън бе чудесен топъл ден без нито едно облаче в небето. Но Мейс не забелязваше нищо, докато вървеше по улиците, сбърчил вежди замислено.

Сякаш часове наред бродиха по улиците. Мейс като че ли търсеше нещо. Но дори и той не можеше да определи точно какво търси. Някакъв източник на вдъхновение, нещо, от което да заискри идея.

— Мейс, не мога повече — каза Саранда, когато краката вече нея държаха. — Нека просто хванем влака на изток и…

Мейс внезапно спря. Той я хвана за ръка и тя изгуби нишката на мисълта си. Саранда се огледа, за да види какво е привлякло вниманието му. Бяха в края на града, заобиколени от зелени поля. Единственото, което се виждаше, бе един човек, който стоеше до нещо като голям плетен кош. На земята до него имаше огромен сноп ярко оцветена материя на жълти и червени райета. Неколцина души го наблюдаваха как го разпъва на земята. До него бе сложен знак: „Петнайсет долара за возене.“

— Какво, за Бога, е това чудо? — попита Саранда. — Двуколка с платно?

Мейс се обърна към нея, вибриращ от енергия.

— Имаш ли ми доверие, принцесо?

— Да потеглим с тази двуколка с платна към Ню Йорк ли?

— Не, разбира се.

— В такъв случай…

— Да или не?

Саранда не можеше да си представи кое го е разгорещило толкова много, но каквото и да беше, то бе по-добре от мрачното му настроение. От него към нея протече някакъв ток, който запали и нейното усещане за приключение. Каквато и да бе идеята му, трябва да беше поразителна, та да преобърне така стремглаво настроението му.

— Имаш ли ми доверие? — повтори той със силен глас.

— Знаеш, че ти имам доверие.

— Добро момиче. Няма да съжаляваш.

Като забеляза пламъчето в погледа му, Саранда се надяваше, че наистина ще е така.